Без страх в мъглата
Пия от соковете на стъблата.
Мъзга напред ме плъзва.
Пълзя без цел и без посока,
докато посоката ме връзва.
Държат ме здраво пипалата,
с които пътят ме наказал.
Пълзя с посока във мъглата.
с любов живота ми белязал.
Без страх напред в стъблата,
там дето слънце се показва.
Пълзя подготвен от мъзгата,
с любовта, която не залязва…!
В.Софин 29.05.2022год.
Животът не е виц -мисли писани без смях.
Животът не е виц за да бъде разказан само с една усмивка.
Защо да се чете като всичко необходимо стои готово в
интернет и чака опитни ръце!
Писателят сътвори нещо толкова смешно, че успя да се разсмее
единствено, той!
Стихът изглеждаше толкова блед, че не успя да забележи,
руменината в лицето на момичето.
Каквото и да се напише, все на някого ще му замирише.
Каквото една уста пред всички каже, все ще намери слушател,
който да излъже!
Думите му не бяха изобщо забелязани. С невероятна красота от
момиче, очите му бяха, белязани.
Властта му беше забелязана. Парите в нея бяха му белязани.
Колкото повече се смееш на една глупост по умен не ставаш.
Правилно казани думи могат да спасят положението в съда.
Ако е употребена правилно в изречението, всяка дума си тежи
на място.
Най-тежката дума е тази с която се иска прошка от някого.
Когато са употребени в ущърб на човек, думите имат свойство
да натежават.
Колкото и да местим думи в изречението едва ли ще натежат
толкова много ако не са поставени правилно.
Внимавайте с думите! Понякога те имат свойството на
бумеранг. Винаги се връщат при това много по-тежки от думи използвани от вас!
В.Софин
Това е тъпо!
Веднъж един познат реши, че трябва да ме постави на място
като ме засегне с букви, които употреби в изречение.
- Това, което правиш, е тъпо - започна
обработката си срещу мен, той.
- Моля!?
- И да ми се молиш, това не ти помага! Аз на
твое място не бих написал и ред. Все пак писането ти е тъпо. -продължи познатия
да ме атакува с букви оформени в изречения.
- Радвам се, че ти е харесало, тъпото ми
писане. Значи оказва се, че съм новатор! То писания всякакви, но да се сътвори
нещо особено тъпо, трябва интелект… Не мислиш ли? – започнах и аз обработката си с букви в изречения, за защита
на личните си творения.
- Какво да му мисля? – отвърна ми познатия и
вглъби поглед в джиесема си очарован от картинки показващи, охолен живот.
Е не всичко в творенията ми блести като
огледало, не всичко сладни, но поне, когато горчи е заслужено!... -усмихнах се
самичък мислено на себе си аз, и отминах тъпото безразличие на „Джиесема“
мислещ се за човек!
В.Софин 24.05.2022год.
През есента на живота
Вървя през падащи
листа. Дърветата постлали красивия си есенен килим мълчаливо ме наблюдават.
Стъпките ми не съществуват. Само вятърът тихо шепти. Листата се сипят върху мен
с въздишка… Сам съм! В покрайнините на планински град. Ранна утрин. Птиците не
пеят.
Внезапно покрай мен се изнизват в галоп, няколко коне. Възседнали
ги приятели търсят път към щастието.
-На добър час! -пожелавам им.
Едва ли ме чуват. Забързани да хванат щастието, приятелите
ме отминават.
Оставам сам на
жълтия килим от листа. Успявам да достигна до стръмните стълби, водещи високо
над града. От там надявам се и аз да хвана щастието… Снимка за изпуснатия шанс
в живота. Есента в живота ми е нахлула. Без вятър е пристигнала. Измъчва душата
ми със спомени. Сякаш вчера… А може би оня ден, когато… Или пък кой, знае?
Времето избягало напред ме наблюдава с интереса на дете, което не расте, а си
остава младо.
Вече съм на върха. Горе
над града, където няма падащи листа. Няма и дървета. Вятърът говори в ушите ми.
Приказва с буквите от азбуката. А, Б, В… Подрежда ги в изречение, което изглежда така: „Съжалявам!
Застанал си на пътя ми. Нямаш право да си горе! Хващай пътя си надолу!“
„А моята снимка?“
Питам и се оглеждам като животно в капан.
„Тя твоята снимка е отдавна избледняла… Спомен, някакъв за
времена, които бяха, но никога няма да се върнат! Огледай се! Кой живее със
спомени? Време ти е… Да се събудиш.“
Почти обиден, тръгвам по-стръмния път надолу. Там, където ме
чака килима от жълти, падащи листа. Стария изтъркан от живота, килим. Стъпвам
сред нападалите от грижи, листа. Дърветата мълчаливо ме приветстват. Гледам ги
и сълзи бликват в очите ми.
Пролетта е още
далеч. Предстои зима. Дърветата са готови да се борят с нея. А на пролет
зеления килим и птиците, които пеят…
Всичко това им
дава сили да продължат напред.
За мен напред значи,
сбогом. Да се разделя с буквите; да престана да усещам със сърцето си, прилива
на радостта, които ми даваха те.
Връщане назад няма! Остава,
а дали нещо остава!?
Може би не изпятата докрай песен. Не дописана поема за
любовта. Незавършен, роман. Разказ не успял да счупи оковите, с които времето
ни държи и направлява към пътя с есенни листа.
Килимът, който е застлан отдавна и чака тихите ни стъпки.
Стъпки , които правим напред въпреки, че не ги искаме и не бързаме да
осъществим.
Докато вървя по пътя
си последен, докато се мъкна угрижен внезапно се събуждам.
Мислите ми са разбити. Сякаш не бях аз горе на върха, не бях
и този, който се движеше по килим изтъкан от есенни листа…
Всъщност кой ли бях изобщо аз? Въпрос без отговор.
Времето днес
обещаваше да е хубаво. Пролетта нахлу със слънце в очите ми. Птиците отвън пееха
за любов. В двора божурът в червено се усмихваше. Точно днес на 24 май.
В.Софин 24.5.2022год.
Раят
Светликът в душата ми ликува.
Танц на знание, буквите играят.
Спомен стар, приказка сънува.
Изгрява в стих любовен, раят.
В. Софин
Какъв празник е днес
- Абе наборе…. Владо какъв празник е днес? Защо бие камбаната
в девет сутринта…
- Вчера беше цар Константин и царица Елена, а днес май е обратното…
-Как, обратното. -чуди се Гюро.
- Със сигурност знам, че може би е царица Елена и цар Константин…
- Нима!? Това не е ли едно и също? -нещо не разбира за какво
става дума, Гюро.
- Не е… Вчера ме черпи Коце, комшията… Знаеш го…
- Е, и?
- Па днеска се надявам и жена му Еленка да черпи…
- Нали вчера те е черпил? – пита Гюро.
- Черпил он, ама едно питие само… А щом е така значи е ред на
Еленка…
Пред дома на Константин и Еленка, Гюро точи лиги.
- Ало съседе па нема ли да черпиш днеска едно за жена ти?
- Оти? Днеска не е Константин и Елена… Вчера трябваше да
дойдеш! -смущава с мисъл гънките мозъчни
на Гюро, Константин.
- Да ама Владе съседа, каза, че днеска празнува, Еленка… Е дай
поне само едно… Много ми се пие, Коце.
- Другото питие днеска ще си го вземеш от съседа от другата
страна до тебе…
-И оти?
- Оти днеска камбаната би за празника на Влади… Има имен ден.
- А, я виж ти? А он ми разправя приказки, че днеска било,
Еленка… Лисугер такъв! Ей сега ще го изтръскам здравата! Поне бутилка ракия…
В.Софин
Никнала къщичка
На гръб с троха щастлива
пълзи Мравка работлива
към къщичката си, красива.
Тя стърчи висока, цяла кула.
Шапката голяма ѝ се вижда.
Гъбка вдигнала се сред фасула.
Най накрая мравката пристига
в поникналата къщичка красива.
Там гладен Мравчо, врява вдигал!
В.Софин
20.05.2022год.
Тия дни
Огледалце, Огледалце погледни,
маймунка непослушна с две уши
с гримаса пред лика ти, стърчи!
Докато се оглежда в теб, крещи.
На зъбките ѝ бели, чистота личи,
която уплашена със глас пищи!
Огледалце, Огледалце запомни
непослушната маймунка със уши,
която беше ти на гости, тия дни!
В.Софин 20.05.2022год
Зрелостник
Ето ви и вас,
зрелостник, който с вълнение очаква диплом за завършено средно образование. То не
бяха дни, месеци, години… Кога се изтърколиха, цели дванадесет години. Не
знаете, но подозирате, че доста добре сте ги изкарали в училището. Ако нещо сте
успели да научите, добре. Може и да влезе в употреба в бъдеще. Но ако сте
преспали, то освен ръст, друго едва ли сте постигнали.
Веднъж един такъв
герой му се наложило да сложи подписа си върху документ. Той попитал нотариуса,
кои букви са нужни за това.
-Как кои? -учудил се нотариусът. – Вие нямате ли букви в
името си?
-Абе имам! Ама, кои ли бяха? Май се казвам Гунчо Чиширков…! Хайде
де, помогни ми!
Позасмял се нотариусът, но се опитал да помогне:
-Ето тук, пишете Г, точка и Ч, точка.
-Точката я знам, но буквите ми се виждат трудни…
-Кой клас, казахте, че завършвате сега?
-Дванайсти…. -горд от постижението Гунчо изпъчил гърди. Да но:
-Дванадесети клас! -учудил се нотариусът -Вие сте
зрелостник, а не знаете буквите? Какво сте правили в клас!
-Обикновеното! Поспивах… Когато ми омръзнеше дразнех
учителите… дърпах момичетата за косите. Изобщо се забавлявах!
-Хм! Ами парите познавате ли?
-Какво за тях? Колко ще ми вземеш ли?
-Дайте стотачка и ще ви помогна с инициалите на името ви! – засмял
се развеселен, нотариусът.
-Не вземаш ли прекалено скъпо! -усъмнил се Гунчо.
-Евтино е! Недейте да се плашите, Гунчо!
-Евтино, евтино, но стотачката си е стотачка…
-Все пак сте научили, математиката, нали?-позволил си да попита,
нотариусът.
-Математиката не я знам, но парите ги различавам. А това е
важното днеска… Финикийските знаци…
-Значи историята сте научили, щом знаете за Финикия.
-Абе за Финикия не знам нищо! А парите ги знам, щото баща
ми, когато ми дава по някой лев ми казва : „Вземи Гунчо от финикийските знаци! На
татко доброто момче, и си купи нещо, сладичко…
-Не знаете буквите, не подозирате колко е умна математиката,
а историята безкрайно интересна…-опитал се нотариусът да каже нещо, но Гунчо го
прекъснал:
-Я не ми говори глупости като даскало в училище, що знам и
що не… Щом ще взимам диплома значи, знам…!
-Подпишете се тогава! Ей тука на това място - упътил
нотариусът, Гунчо!
-Абе, оно се е видело… Взимай стотачката и ти пиши, буквите…
-предал се Гунчо. Хубаво, но нотариусът, написал на друг лист двата инициала на
името на клиента си, и го помолил да ги впише на посоченото място в документа. Почесал
се Гунчо слисан:
-Па я тия букви ги знам! Видовал съм ги, некъде… Чекай да се
сетим! А май беше големото черпене, но това май у кръчмата, където се събра
родата да ме изпрати за бало по случай това, че вече съм станал, зрелостник… И
ти, господин нотариус искаш за това стотачка? Някой друг път! Да не се казвам Гунчо
Чиширков, ако сега не напишем сам буквите на името си…
Подписал
инициалите си на листа, Гунчо платил таксата, но не дал стотачката. Излязъл леко
изпотен от изявата, но напълно удовлетворен. Още довечера с приятелите, някои
от тях като него прекалено „умни“, щели де се черпят в кръчмата в покрайнините
на града.
Нотариусът останал като гръмнат. Докато още се чудел на Чиширков,
който излязъл навън, звънеца на вратата оповестил следващия клиент, готов за
подпис.
-Може ли!
-Разбира се заповядайте! За какво се отнася?
-Свидетелство за съдимост. За работа ми трябва! – обадил се
клиентът.
-Вие като ви гледам май сте зрелостник!
-А не… Бях миналата година!
-И още не сте започнали работа?
-Какво да се прави! Тате и мама ми казаха първо да си поживея,
да видя свят, пък после имало време да работя…
-И вие си поживяхте!
-Ами разбира се… Ходих по света… Къде ли не!
-Ами кой плати разноските за
вашите така да се каже, безгрижни пътешествия…?
-Че кой може! Ясно, е че мама и татко. Ама да ви кажа под
секрет. Ще бачкам във фирмата на баща си. Ще бъда на отговорен пост. Заместник
шеф…
-Аха… Ясно! -смръщил вежди нотариусът, но все пак оценил
клиента си, който знаел да приказва на вие. Може би не бил толкова загубен, но
с парите на татко и мама е лесно, нали… Друго си е от нулата, но тя е само за
тия без пари…
След като изпратил клиента, нотариусът въздъхнал притеснен:
-Боже, боже… Какъв народ се е навъдил. Едните с образование,
но с високо мнение за способностите си… А за другите, просто не ми се приказва…
Абе имаше едно такова, запомнил съм го от училище. Учителят ме изправи на крака
по време на час. Унижи ме пред всички без да съм виновен за нещо и каза на всеослушание:
„Телета дойдохте тука в училище, но волове ще си отидете! …“ Още помня как ме
жегнаха тогава думите му, които погрешка ме опариха в лицето. Да но един такъв
като Гунчо Чиширков, който беше закачал момичета от съседния клас просто се
изсмя в лицето на учителя. Е изгониха го, не завърши, но после след време в
това новото, купонджийско време си купи диплом. При това за висше образование.
Като се замисля виждам, че светът се е превърнал в дупка и няма кой с ум да я
пълни…
Така, че ако вие
млади приятелю сте зрелостник помислете дали имате бъдеще в страна, която заслужава
да има и мислещи хора в нея. Но не само мислещи, а хора, които строят, а не
рушат, устоите на живота!
В.Софин
Господин
пациент
Неизмеримо щастие е
за вас, ако живеете в провинцията.
Трябва ви лекар за консултация. Отивате.
Докато чакате отвън пред кабинета си почивате.
Когато влизате, лекарят започва със съвети да ви убеждава:
-Така като ви гледам, май имате нужда от повече разходки…
Правите ли такива?
Вие отговаряте бодро:
-Ама моля ви се, докторе…! Редовно!
-И къде? -заинтересуван е лекарят от вашия отговор.
-До местоработата и обратно…
Тук лекарят не е съгласен с вашето мнение:
-А, не… На вас господин пациент ви е нужно движение…. Това ваше
наднормено тегло, леко ме притеснява… За целта може да отскочите в края на града до
аптека, която поддържам с евтини лекарства…
Тука озадачен прекъсвате лекаря с въпрос:
-Защо?
-Защото мисля за вашето здраве… По дяволите! Вие като гледам
адреса ви, живеете в другия край на града. Докато го прекосите целия и се
върнете обратно, това прави осем километра…
Тука прекъсвате словоизлиянието на доктора пак:
-Да, но аз ви попитах докторе, защо е нужно да си купя
лекарства!?
-Защото така като ви гледам сте много увреден… Нужни са ви
хапове за кръвно, за простата и може и за отслабване да вземете нещо…! И
забележете това господин пациент, всичко това само на половин цена. Ако купите
от аптеката в центъра направо ще се разорите… -съветва ви лекарят с усмивка на,
която не сте в състояние да откажете.
-Добре докторе, разбирам ви, прекрасно!... -съгласявате се
вие с доводите на доктора и чакате за рецепта. Не я дочаквате, защото лекарят
ви съобщава, че вече хартиената не върви. Озадачен сте, но все пак питате:
-Как така не върви хартията?
Тук лекарят отново с лъчезарна усмивка, търпеливо ви обяснява:
-Вече живеем в 21 век. Всичко става електронно… Дайте си
имейла и ви пращам веднага рецептата на компютъра…
Озадачен сте отново.
-Това пък, защо? Не може ли устно да ми кажете, какво точно
да купя?
-Абе, може, разбира се… Но е противозаконно… Все пак в
аптеката там на място, могат да ви осигурят всякакви лекарства. И забележете,
господин пациент! Всички хапове ще вземете без моето лекарско предписание. Само
ще трябва да прочетете докрай листовката за страничните действия… Като гледам как ме гледате с опечалената си
физиономия като нищо имате хемороиди. За облекчаване на болката ви, в аптеката ще вземете от специален, крем. И
отново забележете, пак е без моето лекарско предписание!
-Тогава кажете ми докторе, защо бях при вас на преглед!?
-чудите се вие, но лекаря ви успокоява с думите:
-Оставете разбирането и съветите за нас господин пациент.
Правете каквото ви казвам и ще се усетите много по млад за вашите, шейсет
години! Ще изглеждате поне на четиридесет. Като нищо може да сведете поглед към
някоя привлекателна дама. Да пофлиртувате с нея Да се почувствате нужен и най
важното жив. Но не забравяйте! Всичко това ще ви се случи само ако се разходите
до края на града. Там в аптеката ще намерите всичко необходимо за вашето здраве…
Тука нервите ви на добродушен пациент, ескалират:
-Знам, знам докторе… вече ми обяснихте…. Мога ли да си
вървя, вече!
-Е достатъчно ви задържах. Нямате деменция. Виждам, че сте
поумнели. Не ви мъчи високо кръвното налягане, още по малко анемията…Така, че
вървете! И не забравяйте! Движението драги, господин пациент е живот!
-Да, да… Още сега ще отскоча до аптеката… Извинете докторе,
а не може ли друг път да сторя това?
-Просто не отлагайте проблема. Иначе нещата ще се задълбочат…
След казаните с патос думи от лекаря вие, тръгвате към
вратата, за да се измъкнете на въздух. Тъкмо я отваряте, когато чувате зад вас:
-Извинете, господин пациент! Забравихте да си платите
прегледа!
-А трябва ли?
-скептичен сте вие.
-То ако не трябваше, нямаше да получите такива безценни
съвети от мен…
Сконфузен се връщате до бюрото на лекаря. Неловко положение
за вашата кесия, която плаща свободата ви, за навън.
Там вече изпотен от безкрайните съвети на лекаря вие, просто
махвате безгрижно с ръка и казвате няколко думи, за ваше успокоение:
-Абе, аптеката ми се вижда много далече… По добре струва ми
се е, да се разходя до работа и обратно… Все пак нали е с транспорт. Не се
налага да се блъскам чак дотам, пеша…
В.Софин 17.05.2022год.
- Баце, какъв обем!
- Хм! Гърчав корем... Виж от пазвата съм впечатлен. Докрай, пълен сутиен!
В.Софин
Когато старата любов умира,
тя се носи с порива на вятър.
Някогашен споменът ни спира
да играем с чувствата си на театър…
В.Софин
Изкуството да сте портиер
Някои хора си
мислят, че е много лесно да се отварят и затварят врати. Но ако вие сте портиер
непременно трябва да научите как става това.
Веднъж един начинаещ кандидат се опитал да отвори вратата
пред шефа си. За лоша участ съдбата не била благосклонна към него. Оказала се
заключена. Опитал да я дърпа, но вратата не се давала. Тогава му просветнало за
малко. Бутнал вратата навътре. Уви! Отново не успял да я отвори.
Естествено получил наказание за това, че не се бил сетил по
рано да провери дали е заключена.
Което ме навежда на мисълта, че вратите трябва да се инспектират
от портиера непрекъснато. Дори ключа на бравата трябва редовно да се изпробва.
Веднъж един нов току що назначен за портиер човек не се
справил със задачата. Колегата му врял и кипял със солиден стаж при това преди
да си тръгне от работа, защото смяната му била свършила, рекъл на новака:
-Ей, наборе… Да не забравиш да смажеш входната врата!
Новакът портиер помислил, помислил пък взел чука от
работилницата на хотела и така смазал вратата, че нищо здраво не останало от
нея.
Вместо обаче да накажат новака портиер за станалото,
уволнили стария кадър и то само защото не показал, че това не става с чук, а с
машинното масло, което се слага на пантите, когато протестират със скърцане.
Веднъж един клиент
отворил несмазана врата. Тя изскърцала толкова зловещо, че дори
администраторката на рецепцията за малко щяла да получи сърцебиене от страх.
Клиентът запазил самообладание и се усмихнал с думите:
-Тука май в хотелчето си имате мишки…?
-Но моля ви се, господине… ако мислите, че има, ще вземем
котки… - обадил се портиерът. Но бил наказан съответно за това, че оставил пантите
на вратата да ръждясват без смазка.
И така! Вие като портиер се научавате да отваряте вратата
пред клиента и с много лек поклон внимавате да не се блъснете в него. Молите го
с мил глас да влезе вътре пред рецепцията с думите:
-Заповядайте, моля! Добре сте дошли!
Хубаво ама веднъж един от портиерите забравил и вместо
нужните думи казал:
-Ей сега ще ви отворя господине…
Клиентът се изсмял в лицето на портиера:
-Така ли? Тогава може да ми отворите една бира. Само да е
студена, защото ми омръзна да ме цакат с топла…
Сконфузен от ситуацията
портиерът се извинил, но грешката вече била сторена.
Друг негов колега пък си позволил да каже на клиент:
-Моля ви! Чувствайте се като у дома си!
Клиентът зарадван от думите на портиера изпил напитките от
хладилника в стаята, където бил настанен и отказал да ги плати. Преместил
леглото по близо до прозореца, откъдето се откривала гледка към една близка,
планина. Дори си позволил да покани приятели на купон. В резултат стените на
хотелската стая били толкова изпръскани, направо подгизнали от шампанското, че
мазилката започнала да се рони и пада върху пода.
Портиерът, който сгафил да се изкаже така бил уволнен. На
негово място се наложило друг да се учи на изкуството да посреща и изпраща
гостите на хотела.
Вие като
портиер трябва да знаете не само да отваряте вратата на клиента, но и да
затваряте голямата си уста свикнала да говори пред непознати. Но все пак може да ги предразположите с добродушна, а не
лигава усмивка, така, че докато останат в хотела да бъде възможно да се
изстискат джобовете им с допълнителни пари.
Не на последно място портиерът е длъжен да е с изряден
костюм. Черни обувки излъскани до блясък. Да не забравим и за папийонката.
Веднъж един портиер,
който нямал такава, забравил да сложи вратовръзка. Дори се осмелил да разкопчае
ризата си, за да не му стяга шията. Естествено това било забелязано и горкият човек
отнесъл глоба.
И така вие сте
портиер, който стои като стожер на мястото си. Представяте ли си ако си
позволите да хукнете към тоалетния възел и оставите поста си. Точно тогава за
ваш лош късмет идва клиент. Вие не само, че не му отваряте вратата, а даже и не
подозирате, че някой вече е дошъл. Така, че винаги се оглеждайте за скучаещ
колега от персонала на хотела, който ще вземе присърце положението ви.
Ако не дай си боже бъдете изкушен от клиент с бакшиш в никакъв
случай не хуквайте да носите багажа му до хотелската стая. Отново може да дойде
някой нов за настаняване и вие да не забележите това.
Така, че ако си мислите, че е много лесно да сте портиер
едва ли подозирате, че ви очакват вместо овации, куп неприятности.
Все пак ако сте успял да изучите занаята до съвършенство и
спазвате хотелските закони, тогава няма нужда да се страхувате от наказания.
Можете само да се гордеете, че сте на първи пост. Портиер, който внимава и
мравка да не влезе в периметъра му без да ѝ бъде оказана помощ своевременно.
Лошо е, ако не знаете, че прекаленото бързане в работата
винаги се оказва противопоказно.
Така веднъж един портиер хукнал да отваря врата пред клиент.
Не само, че не успял, но и се спънал. Паднал пред клиента и си счупил ръката.
Затова трябва да се знае, че нещата може да се вършат бързо,
но и толкова бавно, че да се стига до вратата с добро здраве.
Ако пък сте доста словоохотлив и занасяте с приказки
колегите ви, рискувате отново да сгафите. Това означава, че вие като портиер
трябва да имате очи и на гърба ви.
Вие начинаещи кандидати за портиери, ако си мислите, че това
все пак за вас е фасулска работа трябва да изучите до съвършенство усмивката. Това
значи, че не трябва да хвърляте погледи презрително и цинично. Нуждаете се от
лека усмивка, почти незабележима. Целта ѝ е да не се дразни погледа у клиента. Ако
случайно види вкисналата ваша физиономия донесена от къщи при раздори с жена
ви, като нищо и той може да се вкисне.
Абе какво да ви
кажа! Колкото изкусно и да се справяте винаги може да налетите на някоя
неприятност. Важното е да имате сили, за да преодолеете препятствията и да
продължите уверено напред. Само така ще ви стане безпределно ясно, че сте
овладели до съвършенство, изкуството да сте портиер.
В. Софин 16.05.2022год.
Какъв обхват само
Какъв обхват Баце. Включени дълги фарове. Дълбоко деколте до пъпа. И едно разочарование вътре. Почти празен, сутиен...
В.Софин
Страсти
Денят в сиво веждите навъси.
С битка взеха облаци, небето.
Дъждът разкрачен се изръси
от високо в сълзи над морето!
От брега далеч с лодка бяла
пристан търсеха си двама.
Пенеше се буря не видяла,
че любовта им е голяма.
Денят в сиво вежди вдигна.
Облаците скриха се в морето.
Весело слънцето примигна.
Закачливо светна и небето…
Пристанът отвори си очите.
Двама влюбени на него бяха.
Нямаше и помен от сълзите.
Страстите акостирали узряха.
В.Софин
Ей
на!
Ей на, детето много го бива… Четвърта цигара от джоба на бащата, свива!
Ей, детето го бива! Докато бащата политиката на глас убива,
то тихомълком ракията му сръчно от чашата, изпива!
В.Софин
„Каша“
Може би не знаете, но вие вече сте „Каша“. Не
става дума за име, а за това, че вече сте успели да остареете. Мислите ви, ако
ги имате още, връщат само спомените. Щастливите спомени, когато бяхте млади.
Тогава не бяхте някаква си рядка „Каша“. Стройни и желани. А днес просто изстинала
„Каша“, която никой не желае да погледне,
камо ли да вкуси.
Тялото ви,
сбръчкано. На кого ли е нужно? Всъщност спомените ви са избягали. Останала е
само кашата в главата ви. Защо само, тя? Нямате отговор. Е имате си „Каша“ и тя
е достатъчна за да духнете и другата, сгорещена, която ви поднасят в старческия
дом. За какво ли бяхте настанен, там!?
И да се чудите
едва ли ще ви дойде стройна мисъл в главата, че вече сте негоден да се справяте
сам с храненето си, а и обличането сутрин, също. Да кажем нещо и за хапчетата, с които подхранват вашата изстрадала, душа…
Близките, вече са ви отписали. Не сте още мъртъв, но главата
ви се плиска „Каша“.
„Кой? Защо?“
Това са въпросите
които идват понякога като проблясък в главата ви.
Нямате отговор.
Вие сте „Каша“. Не сте вече човек. Друг решава,
какво и как да бъдете. Или изобщо може ли да бъдете нещо, или е излишно
да сте. Вие не знаете за това. За вас се грижат и ви проклинат едновременно. Не
сте виновни, че сте успели да надскочите времето си, и още дишате. Но кашата си
е „Каша“. Тя едва ли ще разбере, че няма кой вече да я сгрява, а и духа
едновременно. Никому ненужна!
Непотребна… Разтекла се… Неудобна…
Спираща прогреса на мисленето. И то за какво?
Всеки ако не днес утре ще стане, „Каша“. Но нима ще осъзнае,
това? Едва ли!
Други решават. „Кашата“, няма права! Тя е рядка, разтича се
и изчезва в гънките на времето. Сякаш никога не е била. Не е съществувала
изобщо.
Е животът поне го има. Но какъв живот?
„Каша!“
В.Софин
Една почти истинска история
Имате късмет. Невероятен
при това…
Работите в близък до града, курорт. Хотелче… За да стигнете
сутрин или вечер до местоназначението си ползвате служебен транспорт. Той идва
навреме или почти, навреме. Ако не смятате това, че ѝ шофьорите заели се с тая
нелека задача са също, хора. Те имат задължението да купуват разни неща
поръчани за хотелчето, където се трудите. Ако закъснеят за втора смяна
търпеливи колегите ви, подремват на първа спирка, докато благоволението с буса
им пристигне.
Днес обаче вие сте първа.
Вече сте вътре в превозното
средство. Тъкмо решавате да продължите дремването си до пристигане на работното
място, когато дупките ширнали се необичайно по пътя прекъсват идилията ви. В
това време изгубило търпение, първата смяна ви проклина. И то с право. Не сте
дошли навреме и вече сте благословени от тях.
За капак мъничко,
но особено дразнещо радиото в буса ви дразни с непрекъснати приказки за
увеличението на горивата и хранителните продукти.
Започвате да ругаете наум обстановката, защото се опитвате
да запазите благоприличие. Все пак с вас се возят и колежки с които трябва да
се съобразите.
Понякога обаче
нервите на дамите не издържат и дочувате:
- По-дяволите! Гадове, мизерници… - и още куп изръсени с диалект
благословии по-отношение на управляващите страната ви, хора.
„Какво пък толкова“ -
мислите заслужили са колежките ви да си кажат мнението.
Вече сте пристигнали в хотелчето. Преобличате се в работни
дрехи. И хуквате естествено за първото си кафе, защото всеки знае, че то се пие
най-добре през работно време. Едва успявате да отпиете глътка от ароматната
течност, когато мил глас от рецепцията ви смущава с мисълта, че не сте на работното
си място.
За да уточните нещата, питате:
- Кое?
В отговор чувате:
- Как кое, бе…! Днес сте портиер. Първи пост отвънка.
- Ами мислех си, че днес ще съм барман…- отвръщате с
мърморене вие. Нямате избор. Не може и да дочуете другото, защото телефонът
предварително е тракнал на вилката си:
„Мислел той! Остави мисленето за шефа, а ти бегом!...“
Изнасяте се бързешком като преди това изпивате на един дъх
кафето си. Първото, но не и последното за деня. Тая мисъл ви дава сили да се
справите със задачите, които ви поставят. Трябва да се отварят и затварят врати
и да се имитират усмивки за най-ранобудните клиенти на хотелчето, някои от
които са хукнали да разхождат, колите си.
След закуска, но не вашата, вие сте длъжен да се погрижите
за чистотата в района на хотелчето. Измитате грижовен всички пътеки. Не забравяте
да се погаврите с метлата си и с паркинга за колите. Решавате, че вече е време
да си починете, но звън от служебен телефон ви насочва към контейнер с боклук,
където изхвърляте и тоя събран от камериерката в хотелчето. После за де не ви
хване скука ви позволяват с четка и боя да освежите оградата.
Докато вършите непосилната си работа, стомахът ви започва да
стърже.
Дали пък не е време вече за обяд? Почти сте щастлив, когато
часовникът на ръката ви съобщава часа. Почти дванадесет. Но уви! Точно в тоя
момент ви измислят допълнително занимание. Не за друго, а за да засилят апетита
ви към обяда. Длъжен сте да разместите саксия с цветя в друга стая. Докато
вършите това, петнадесет минути от обедната почивка е успял да изфиряса.
Бързате прегладнял като малко гъсе. Чукате с „клюна“ си в чинията, пардон -
бодете с вилицата и гълтате. Не дъвчете, защото нямате време за такова излишно
действие. Почти сте готов. Тъкмо решавате да се изсулите като лисугер от
дупката си, когато сервитьорките
смущават слуха ви с мисълта, че им дължите пари.
- Какви пари? -възмущавате се вие, но отговорът е:
- Изтича срокът на газираната вода, а и на капи портокал,
също… Имаш избор. Лев и петдесет или лев…
Тука вие отговаряте не вникнал в проблема:
- Абе…Два и петдесет може и после да ми ги дадете…
Да но, сервитьорките ви казват, че вие сте тоя, който ще ги
дадете.
Очертава се спор за когото нямате никакво време. Затова давате
исканите пари и вече закъснял се явявате при колегата шофьор, който преди това
благородно ви е сменил за обяд. Той ви посреща кисело с думите:
- Хайде бе, колега… не съм длъжен да карам и твоята стойка
тука…
- Прав си! Но мен ме задържаха… -опитвате да смекчите гнева
на шофьора, но той не ви прощава:
- Да не би да случайно да беше вързан, а? Със сигурност си
имал нужда да посетиш тоалетния възел.. -смее ви се той като вижда объркването
ви.
В тоя момент обаче
време за повече разговори, няма. Все пак и времето за хапване на шофьора е
ограничено. Със сигурност и той като вас ще закъснее с пет минути докато
колежките, сервитьорки не го убедят, че ще трябва да даде пари за нещо, което
едва ли ще му е от полза. Може да го изпие, ако е безалкохолно, питие. Ако ли пък не, ако е плод тръгнал да се
разваля, благосклонно и без мърморене може да го изхвърли в коша за боклук.
Така де. И той да свърши някаква работа, а не само да се трепят колежките му,
които го хранят вътре.
Ранен след обяд. Изгоряла е крушка в хотелчето. Длъжен сте да
реагирате на повика ѝ. Сменявате я с
нова, която блясва в учудените ви зеници. После за да не скучае оградата отвън отново
започвате работата си на художник. Мислите си, че ако случайно бяхте като героя
на Марк Твен, Том Сойер щяхте да намерите разрешението да излъжете системата. Уви!
Сам сте. Оградата и боята чакат само вашите действия.
Въздъхвате почти щастлив, когато шофьорът - „господ здраве
да му дава“, ви сменява за цигара и кафе.
Палите. Вдъхвате
блажен ароматът на тютюн смесен с тоя на кафе паузата и си мислите, че животът
е хубав.
Да, оня живот след работа…
Време е за
втора смяна. Изпращате развеселен шофьора, който хуква с буса за колегите ви.
Понеже сте с особен късмет, втора смяна закъснява. Принуден
сте да стоите и ругаете новосъздалите се обстоятелства, но сте безсилен да
направите каквото и да е.
Най-после смяната
идва. Въздъхвате облекчен. Вече си мислите, че сте хванали бика за рогата. Уви!
Точно в тоя сюблимен момент, колежка от столицата в счетоводството се сеща, че
е на работа. Изпратен е документ, който трябва да се обработи и изпрати
обратно. При това мълниеносно. Работното време, не само вашето, но и на
колежките ви е изтекло. И да се ядосвате и проклинате, това няма значение. Вие сте
на работа. А докога само един бог знае. Изчаквате нетърпеливо и вече в шест и
половина вечерта, тръгвате за вкъщи със служебния транспорт. Смяната е дошла в
16,30 часа. Но това няма значение.
Докато пътувате за града задрямвате. Тъкмо започвате да
сънувате, когато проклетите дупки на пътя прекъсват дрямката ви.
Нейсе! Вече сте свободен. А сега накъде! Вкъщи при съпругата,
която отдавна чака ръцете ви да свършат нещо полезно. Да сменят крушка или
освежат с боя, оградата.
Но, вие сте ожаднял и се отбивате в едно заведение за бира.
Най после леко наквасен успявате да се приберете вкъщи. Изслушвате
безучастно, недоволния тон на жена ви и разпервате ръце с думите:
- Какво да се прави! Все пак нали това е работа. Ако можех
бих я убил или поне ограничил с някой и друг час по- малко. Вместо това тя
расте и набъбва с корем в часове…
- Ще те набъбна ,аз! Така, ще те набъбна, че всичката бира,
която си излокал ще излезе…
Засрамен отговаряте:
- Какво пък! И аз съм човек и имам мои си, слабости…
- Аз го чакам тук и се ядосвам, на нашият си пие и хич даже
не му и дреме… -каканиже ядосана, жена ви. Вие ѝ отговаряте:
- Че кой дреме? Време за дрямка просто не остава, мила…
Най-после нещата
се оправят. Дали с това „Мила“? Едва ли! По скоро сте изморени и двамата. Време
за излишни приказки няма. Лягате с мисълта, че и утре сте отново, първа смяна.
„Ех! Поне нека да съм барман, а не портиер!“ -мислите в
просъница, но отговор нямате.
Не знаете, каква каша са ви забъркали, да сърбате на
работното място. Може и да я духате, но може и студена, изядете.
Абе, важното е, че сте на работа. А после? После каквото
сабя покаже или каквото шефът, каже!
В.Софин 13.05.2022год.
Джером от Витоша
Веднъж докато окопавах лука в
градината на село покрай мен мина човек с велосипед. Спря подпря колелото на
оградата и ми зададе въпрос:
-Извинете ме за нахалството! Познавате ли Джером К. Джером?
-М-да! Лично го знам, защото бяхме заедно, трима души в една лодка без да става
дума за кучето в нея…
-Нима? Това не са ли празни мисли на един празен човек?
- Може и така да е… Като ви гледам май сте тръгнали на път!? В такъв случай
идвам и аз. За да станем трима на бумел ще извикам и съседа, Джордж! А вие, кой
бяхте?
-Аз съм Харис! А вие, господине?
-Ако кажа, че съм Джером К. Джером ще повярвате ли?
-Може, но само ако споделите с мене, че лукът в градината ви докато се
разхождаме трима на бумел, сам ще се окопае!
-Лукът може и да не повярва! Чесънът още по-малко! Все пак нали вие
казахте, че това са празни мисли на един празен човек…
-Вие все пак познавате Джером К.! Но Джером, който така и не успя една
сутрин да разходи велосипеда си с приятел, едва ли…
-Естествено, че го зная… Той така раздроби колелото ми на съставни части,
че после му трябваше почти цял ден за да го сглоби отново… И то ако се сещаш
почти без дробинките в него, защото кучето ми бе гладно и ги изяде за десерт!
-Признавам, че познавате Джером К. Джером! Само, че не ми казахте къде
живее?
- Съвсем наблизо! Хващате самолета и пътувате до Великобритания!
-Нима това е близо!?
-Е не е по далеч от лука ми в градината!
-Но той е тук!
-Да тук е! Ако не смятате това, че и чесънът му прави компания заедно с мен.
И то ако се размислите, без да става дума за мотиката, която сама работи в
градината ми!...
Позасмя се велосипедистът. Почеса се и ми каза за довиждане:
-Приятно ми беше! „Джером К. Джером“ от Витоша!
Че има ли такъв? Замислих се. Но щом има лук и чесън в градината ми, защо
пък да няма Джером от Витоша!?
В.Софин 10.05.2022год.
Кораб на мечтите
В ранна утрин кораб стигна планините.
Акостира горе върху върховете бели.
Хвърли поглед впечатлен на равнините.
Там двама в лодка изкачваха се смели!
Любовта им пришпорваше скалите,
които вдъхновено местеха, стрелките…
И само двамата по пътя в планините
стигнаха на време до кораб на мечтите!
В.Софин 10.05.2022год.
Тъгата
празнува
Звездите днес не са свободни.
Те, плуват в мрака на нощта.
Единствено пристигат благородни
чувствата родени в любовта!
Сенките са плъзнали в душите.
Изградени, паяжини по лица.
Не светят в свобода, звездите.
От любов лишени са, сърца!
Не ехти песента, любовна.
Смъртта днес, войната сънува…
Липсва Луната, свободна.
Тъгата единствено празнува!
