Без данъци за Гюро -"Историите на Гюро"

                                          

        В наше село дето някои му викат на галено, Ливадово, а то си е Ливадово нашият герой Гюро отново се прославил. Решил, че и той може като някои в държавата да не плаща данъци.

„Нека плащат будалите!“ –мислил и го измислил, той. Звъннал по телефона на съседа Насо:

-Ало, комши!

-Захар или сол, ще искаш Гюро? – веднага откликнал Насо като си мислел, че ще му искат нещо.

-За друго ще те молим, Насо... За друго!

-И що е станало? –не издържал на любопитството си Насо.

-Ти само слушай и трай! –издал заповед, Гюро и почнал:

-Ей! Вие, вие дето се ослушвате... Чувате ли ме?

-Чувам те, Гюро, как да не те чувам?! –откликнал на момента, Насо.

-Не ти, бе! Идиот! –ядосал се ливадовецът, Гюро.

-А кой?

-Тия дето подслушват телефонните линии...

-И оти ги подслушват Гюро?

-Трай и мълчи, бе бунак! Нали ти наредих!

-Да, рече ми, ама аз...- не довършил думите си Насо, защото Гюро му креснал:

-Млък! И така... Слушайте! Думата ми е за Вас дето сега подслушвате моята телефонна линия... Мое много да искате, мое и на рамото ми да ревете, ама акциз за домашната ракия, нема да ви дам!...

И водата от кладенецо у дворо си е само моя! И за нея нема да ви дам нищо! Боклука си го изкарвам сам на депото за отпадъци. Не чакайте от мене и тоя данък да платим.

Тука нервите на Насо не издържали и се обадил:

-Ай де бе! Спри се за малко, Гюро! А ще платиш ли за нещо данък?

-Телефоно! Само него. Не за друго, а за да моем да се оплаквам на подслушвачите по-всяко време. Нека знаят, че Гюро и петак няма да даде на бирниците на държавата!

-Ще те арестуват, Гюро!

-Нека посмеят само! Нека! Сами ще се издадат, Насо...

-И как ще стане тая работа, Гюро?

-Лесно. Ако не подслушват телефонните линии, нема как да узнаят, че не плащам данъци. Но ако все пак подслушват нека знаят, че сами ще ми паднат в ръчичките...

-Да бе! Ще дойдат да ти сложат белезниците, Гюро. Ще те закопчаят като престъпник.

-Да бе... Гюро да не е глупак. Имам права и ще ги осъдя в Страсбург. Който ги е дал под съд, всеки е спечелил нещо у нас. Оти и Гюро да не вземе пари?! Нека подслушват, нали ги каня, Насо?

-Ама така не може, Гюро! Това не е правилно!

-А виж и тука грешиш... Може и още как! Щом големите „риби“ не плащат данъци, то и ние маленките, „лешанки“ също нема да дадем и лев...

Щом подслушват, значи знаят...

-Що знаят Гюро!

-Че рибата се умирисва от главата, а не от опашката, Насо...

Нищо не му станало, ясно на съседа, подвоумил се па затворил телефона. Току виж и него подслушали. А и в днешно време може и да не си виновен, но ще те арестуват за съучастие. А на ливадовецът Насо никак не му се искало да лежи в затвора. Все пак той бил от тези хора, които чинно си плащат данъците и даже дават и по някой лев отгоре... Не за друго, а за да не ги закачат...

В. Софин  

Гюро бизнесмен -"Историите на Гюро"

      Гюро и Насо от село Ливадово седели на бира в кръчмата. По повод събитията в страната на масата им се развихрил интересен диалог. След първата бира, Насо поръчал втора и се почнало.

-Виж какво става в държавата, Насо? –обърнал се Гюро към комшията.

-Какво може?! Кошер!

-Кошер я! Всеки умен прави бизнес.

-Извинявай, Гюро, ама последната дума... Така де! Що значи?

-Работа, Насо, много работа... Не видиш ли, че почти всеки у наше село търка билетчета от лотарията?

-И какво? Печели ли, някой?

-Трънки! Печели бизнесменът. Само той и никой друг! Та по тоя повод те извиках тука у кръчмата да черпиш и не са това, а защото съм намислил да ставам бизнесмен.

-Какво? Биз...снес...Не разбрах!

-Прост си затова. Виж ме мене, ще направя и аз лотария с билетчета. Нека търкат, тука у Ливадово и да мислят, че печелят.

-Ама Гюро... Това законно ли е?

-Кой ти гледа  у законо днес, Насо. Всеки гледа само у парите..

-Всеки?

-Всеки я! Но печели само най- умният и хитрият.

-Че ти ли си най-хитрия! – засмял се подигравателно, Насо.

-Смей се ти, смей се! Последен ще се смея аз, когато броя паричките.. Ами ти бе! -обърнал се подигравателно към съседа си и Гюро. - Виж се пише се голям ливадовец, а не знае що е бизнес...

-А ти откъде знаеш за това бе, Гюро?

-Знам я... Оти гледам телевизията... Слушам там говорят за плурализъм, дебати, пиар и...

-Стига, достатъчно Гюро! Не ми пълни главата с глупости!

-Хубаво, ама това не са глупости, щом печелят. Това си е политика, Насо!

-Е на мене си ми е добре тука на село –казал Насо и поръчал по още една бира, защото му се видял интересен разговорът.

Гюро от своя страна се усмихнал презрително към съседа си и като засукал с пръсти мустак, отвърнал:

-Може и да ти е хубаво. Може! Ама и тука, глупако на село се иска ум.

Да вземем например водата ти у дворо... Кладенецо дето го копа, лани...

-И що?

-Купуваш лиценз, даваш рушвет, и почваш да продаваш водата като минерална...

-Това не е ли измама?

-Докато се усетят ще си натрупал състояние, глупако!

Този път Насо не могъл да преглътне обидата, а станал и без повече да приказва се изсулил към вратата. Стигнал го гласът на Гюро:

-А сметката бе, Насо? Сметката? Кой ще плаща бирата?

-Плати я ти, Гюро! Нали ще ставаш бизнесмен! Така де, пари лесно се не дават, но ако си хитрец, както твърдиш ще знаеш как да си ги върнеш. –усмихнал се Насо и затворил вратата на кръчмата след себе си, без да слуша повече воплите на комшията, който нямало къде да ходи и платил изпитите от двамата, бири.

В.Софин.  

НОВ СТАНДАРТ

По нов стандарт сега е модно:

Всичко Европейско сгодно

от чужбина евтино и благородно

да се внася  за народа, неизгодно!

Деликатесът палмов, сирене,

Месото крехко, двадесетгодишно...

Напливът голям е в търсене,

да се ядосваме станало - излишно!

В.Софин

Нима е трудно?!

                                                 

Нима е трудно да обичаш -

погледът да гали върховете?

Свеж въздуха да дишаш,

докато катериш, страховете?!

Нима е трудно да се връщаш

в бащиния дом на прага...?

Остаряла майка да прегръщаш,

а в очите ти да има влага...?

Нима е трудно да преглъщаш

усмивката на непознати хора?

С поздрав мил да ги обгръщаш

да бъдеш стожер, тяхната опора?

Нима е трудно да се радваш

на малките неща в полето?

Защо е нужно да избягваш

порива на блясъка в морето?

Нима е трудно да повярваш,

че любовта е нашата голгота?

Да си човечен, да раздаваш -

творец да бъдеш на живота?

В.Софин 

ВРАТАТА

        Останала отдавна в миналото вратата изскърца протяжно. Най после се беше намерил някой да я отвори отново за живот. Пантите и  не бяха яли грес от години. И ето, че сега зееше широко отворена.

Донякъде се чудеше, че никой още не пристъпва прага и, който бе събрал прах от времето. С ярко любопитство с песен на уста вътре се вмъкна разгорещен, вятърът. Погледна в стаята. Вмъкна рошавата си вятърничава глава в печката. Издуха старата пепел от там. Вдигна я във въздуха. Поигра си с нея и отегчен се оттегли към масата, откъдето го наблюдаваше чиния с отдавна засъхнали остатъци. Преди да я блъсне и разбие на пода, успя да свали двата изгнили стола наблюдаващи безучастно ставащото.

Когато никой не погледна и не заклейми действията му, а и нямаше кой да му обърне внимание , обезкуражен и самотен, вятърът си тръгна. На изпроводяк единствено вратата се осмели да го поздрави протяжно, докато  скърцаше с не смазаните си отдавна панти. Вятърът дочу молбата и да не я оставя сама, но не се върна. Само се изсмя на чувствата и. После зает да гони прашинки в полето се оттегли към планината, която си оставаше неговия истински дом.

Устояла на времето, но вече почти изгнила, Вратата изскърца за последно и после ръждясалите остарели, панти я пуснаха на свобода. Докато падаше хвърли поглед с копнеж към планината и върховете, където имаха среща, слънцето, небето и вятъра.

   Докато рухваше долу с последен протяжен стон я посрещна, развеселен и вечно дебнещ всеки, Прахът. Той я приветства в обятията си. Последните, които имаше за всеки паднал в небитието му. Когато всичко  свърши, някъде  в друг град вече се раждаше нова врата. Врата, която имаше своето бъдеще. Тя не знаеше нищо за живота. Не подозираше какво я чака.  Любопитно се огледа в новия си дом. Усети децата, които я отваряха и после забравяха да я затворят. Почувства почти приятните галения на домакинята, когато я чистеше. Разбра и за грубото отношение на стопанина, който пиян понякога с ритник вечер я отваряше.

   Усети всичко това и  разбра, че живота колкото и лесен да изглеждаше отстрани, все пак бе толкова сложен, че и писателка да се бе родила Вратата, трудно би описала ставащото, днес.

Свят на вятър, слънце и блясък от звездите...! 

 В.Софин

Чаровни очи

                                                           

С усмивка, която им личи

чаровни женските очи

пълнят мъжките мечти

с език, който не мълчи!

И няма нищо възвисено.

Липсват даже планини...

Когато очите откровено,

с любов ни връщат в младини!

В.Софин  

Ти байко си "издухал"!

             Помня времето, когато да се обърнеш към по възрастен дори само по име, звучеше като обида. Имаше господин, госпожо. Девети септември роди, другарю, другарко. После отново минахме към господин и госпожо, за да достигнем днес в блатото на „уважението“.

Лельо, чичо, стринко, лелинчо... Вече са отживелици. Дори майко и татко са заменени със Стоимен и Ганка сякаш не са родители, а едва ли някакви непознати от улицата. Жаргонът уличният изпълзя от сенките и си превърна в бич за обикновените все още четящи хора.

Завчера чувам:

-Гледай си в краката   ,,Хахо“ –поздрави ме момче за което някога по възрастните, казваха, че  още жълтото  му личи по устата.

     Бях се осмелил да го погледна в очите. Отвърнах му в тон:

-Гледам си и в краката, Хахо.

Пламна сякаш му бях ударил плесница.

 -За к,ъв се мислиш, бе? Ти байко си издухал...

Е, може и да съм „издухал“, в предвид оределите ми побелели от времето коси. Всеки рано или късно ,,изкуква", но на годините ми е разрешено, а на жълтите му уста, дали?

Разгеле боят ми се размина само и само за да установя, че и хора, които ме познават се държат по същия начин.

Без да съм с наострени от внимание уши чувам по съседски през оградата:

-„Оу“! Вържи си песо, оти не отговарам, ако прехвърлим моите у дворо ти!

Вече съм „Оу“, а същият не е ли и той. Няма име изгубил го е, защото вече не знае да говори. Или жаргонът се е променил до такава степен, че вече ще започнем със знаци да общуваме по между си. Все пак думите имат свойството да обиждат. А парчетата керемиди в двора и половинките от тухла  говорят за възпитание на чувствата.

        Става ми ясно, че системата такава каквато я създадоха е  „издухала“. Няма как да не е. Щом има хора, които не плащат данъци, други пък, вършат престъпления и не лежат в затвора. Учениците обиждат възрастните, учителите, майките. Законите ги има, а цари беззаконие. На улиците всеки ден се води война. Убиват, грабят, изнасилват...

     Все по често идват в мене, мисли. Ами ние вече сме готови. Не се понасяме ще се избием по между си. И кой мислите ще е щастлив? Дали Европа или „приятелите“ от Америка. Или мигрантите, които превземат вече бащините  земи. Територия подчинена с ликвидирана икономика, удобно присвоена. Все пак от тук минават пътищата и се строят магистрали, нали?

А културата? Останахме и без нея! Години, години са минали. За да се върнем отново назад, но преди поне имаше уважение на улицата. Днес какво има? Завист, алчност, измама и фалш!

Дали някога ще ги стигнем? Виждам, че вече сме стигнали до „ОУ“! Стигнали и пристигнали в „Хахо“!
В.Софин

Размисли за лека нощ

                                     

    Ледените висулки не знаеха, къде да падат. В снега на меко или във врата на някой нещастник неподозиращ, какво става горе на покрива. Въпреки дилемата, те нямаха право на грешка. Както винаги става, избраха топлия човешки, врат. Не толкова обзети от чувства, а за да усетят вкуса на кръвта. А всеки знае, че когато се подуши тя, изборът остава завинаги в ръцете на убиеца...

   Колебанието пък, остава в ръцете на Темида, която редовно измива срама с условна присъда или с пари броени задкулисно на ръка.

Истината се изпоти от напрежение.

Не знаеше нов път по който да тръгне. Искаше да е чиста, неподкупена и вярна. Оказа се страхлива. Избяга през граница откъдето внесе чувство за малоценност в българина. А вятърът духащ отблизо се зарече, че няма да се занимава повече с нашето уплашено, човече...

   Съжалиха го... Не го убиха! Оставиха му секунда размисъл, която отнесе в гроба си! Системата винаги е съществувала. Слухти диша във врата на хората. Следи ги и подчинява. А истината? Истината е, че системата не приема друго мнение за истина. Значение няма, кой какъв е. Няма! Защото значението е подчинено единствено и само на системата, която се храни с българска кръв.

В.Софин

Сега съм тук, обичам те!

                                                               

На заранта, когато тръгнах си...

Не мислех изобщо да се връщам.

Но в размисъл за тебе, върнах се.

Сега съм тук... Прегръщам те!

Когато вчера още, гушках те...

Пресуших сълзите ти с любов.

Сега съм тук и пак, обичам те!

И винаги съм бил за теб, готов!

В.Софин  

Чувствата на лопатата за сняг

                                                          

     Себе си разбирам. На работа съм. Въпреки това, не ми стана ясно . Сняг изобщо не валеше. Но трябваше да се товари, камион. Все  пак, нужно ли бе, да притеснявам лопатата, която имаше почивен ден. Наложи се в неин ущърб да я топна в леда, който изобщо не се трогна от чувствата и, които изкрещяха:

-Защо е нужно, всичко това?

Отговорих без да се замисля:

-На работа съм! Не вали! Но сняг отстрани, има нали?!

В.Софин 

Черпавка

                                                               

         Шефът бързаше да хване на време именния си ден. Затова съвсем благосклонно остави бонбоните и сладките, които бе взел да почерпи първа смяна с посланието и всички други останали колеги да вкусят от радостите на живота.

    Когато на другия ден пристигна, попита:

-Успяхте ли да се черпите всички за именния ми ден?

Отговорът го хвана неподготвен:

-Разбира се, шефе! –отвърна щастливо усмихната, първата смяна. -Не само се черпихме, но дори любезно оставихме на втората, празните опаковки от бонбоните и другите лакомства, които бяхте така щедър да оставите... Нека все пак и останалите колеги от другата смяна, се почувстват добре и успеят да свършат нещо полезно...

В.Софин 

Гюро гражданин - из"Историите на Гюро от село Ливадово"

                                                              

      Гюро от село Ливадово, решил, че крайно време е да си вземе апартамент в града. Така де, всички дишат, Смог и той да подиша.

Докато плащал огромната сума от сто хиляди лева, го приболяла жлъчката. Сърцето затупкало, аха да изхвръкне от гърдите му, но все пак се усмирило след бутилка ракия.

Понеже искал да бъде над всички други съседи, Гюро взел последният десети, етаж. От там гледал отвисоко на всички.

В коридора не прекъснато светели денонощно крушки за да осветяват пътя на съседите.

-Ама, че разхищение... –помислил си Гюро.

И нали си е предприемчив, взел, че отвъртял всички крушки. За да не се препъва в тъмното се снабдил с фенерче. Нали все пак, ползвал, асансьор. Никак не е лесно да гледаш на всички от високо. Има си и жертви.

Съседите не разбрали действията, на Гюро. Сложили нови крушки в коридора. Предприемчив ливадовецът, отново ги прибрал.

Веднага било свикано събрание, на което отговарящият за етажната собственост, споделил, че така не могат да я карат повече.

-Кой бе?! Кой от вас посегна на колективната собственост?

Всички гледали виновно притеснени. Само Гюро се осмелил да каже:

-Каква колективизация, брат! Нали сме, капитализъм!... Всеки и само за него си...

-Хубаво, Гюро, но ти живееш в нашия блок... –обадил се недоволен управителят  на етажната собственост.

-Хм! Нужно ли е да спорим за това. Така да се каже, колеги! Вие да не би, да не живеете в моя!

-Във вашия?! –измърморили някои съседи, но Гюро ги отрязал.

-В моя я! Не случайно живея на последния етаж и Ви наблюдавам! Например, ти Мария... Нима не премиташ боклука си под вратата на съседа, Пешев? А ти, Иване, не се ли промъкваш като плъх, всяка вечер с любовницата си от съседния блок. Стъпките ви още звучат в главата ми....

-Стоп, стоп!!! – негодуващ го прекъснал,  гласът на управителя на етажната собственост. –Тук не сме се събрали да коментираме, кой с кого и кой какво...

-А за каква тогава по дяволите ни губиш тогава скъпоценното време, Лазаре?! – прекъснал го Гюро от село Ливадово.

-Става въпрос за крушките в коридора! Кой ги прибра, да не казвам, открадна?

-Нима това е кражба?! Според мен, това е икономия, съседи... –обадил се Гюро.

-Да не би ти, да си свършил, тази работа? –обърнал се Лазар към нашенецът от село Ливадово.

-Това да не би да е разпит? –вместо отговор задал свой въпрос, Гюро. - Пък и на обвинения не отговарям. За ваше сведение, имам си фенерче... Като приятел и съсед ви съветвам, вземете си и вие по едно. Така, хем кооперацията, така я нарече, етажната ни собственост, Лазар ще пести за осветление и ще има пари и за саниране на блока...

-Ти си бил, много умен бе! –обадил се Лазар, управителят на етажната собственост.

Не разбрал иронията, Гюро се из цепил:

-Видяхте ли сега! Затова живее Гюро, най-горе... На високото... Най-умен и предприемчив съм! Какво да кажа, като всички долу ми дишате, прахта!...

Съседът Васо, който живеел под наем на първия етаж се обадил:

-Гюро, видях те!!!

-Какво си видял бе недоносче такова...?!

-Камерата на входа, показа, че ти си отвъртял, крушките в коридора!

-Кой, аз?! –не се предал, Гюро.

-Ти, не друг! –обвинил го Васо.

-Имате грешка... Май!

-Няма грешка, ти си... Гледайте! – показал на съседите Васо заснетото от камерите.

-Хм! Това нищо не доказва! –осмелил се Гюро да извиси глас –верно, това съм аз, приятели... Но просто сменях крушката... Старата беше изгоряла...

-А, къде е новата...

-Къде може да е... В джоба ми.. Тъкмо бях тръгнал да я слагам и звънецът на Лазар за събранието ме върна... Вие какво си помислихте бе, че Васо е прав. Как мое даже да се хванете на въдицата му. Само у наше село Ливадово се хващат,такива като вас... Пък и Васо, мизерникът нямаше да живее под наем, ако можеше да си го позволи... Но това е друга приказка, не за вас, гражданите.... Не можете и да искате да я разберете... –пресякъл мераците Гюро на хората от етажната собственост да продължат обвинението срещу него. После напуснал демонстративно събранието. Собствено ръчно плюващ срещу  комшията от първи етаж, тръгнал да завива последната отвита от него преди крушка, която все пак подсказала, че отвън в пост стои и камера, която вижда  безпределно ясно, всичко!...

В.Софин   

-

АЛАРМА

                                                                               

          Да! „Нещата винаги се получават така!“ Естествена мисъл, но не моя, а на шефа.

Ранна утрин. Блажената моя дрямка е прекъсната. Аларма се включва и крещи на висок глас:

-Ставай! Не е време за излежаване!

Хубаво! Прекалено хубаво, но това е моят ден за почивка. Милата оставила  таблета в готовност, случайно да не се успя.

Опитах се да спра, звукът на алармата. Успях частично. Само след десет минути отново паника:

-Казах ставай!

Ама, че нахална гад! Не се стърпях, опитах пак да спра алармата. Успях! Да, но отново частично. При новия крясък идващ от таблета, скочих ужилен като новобранец за сутрешна физзарядка. Идеше ми се да удуша... Кого? Алармата, но тя не се поддава на такива провокации. Избирам най-щадящият начин да се справя със ситуацията. Затрупвам гадината с книги и възглавници. Направо я убих! Така поне си мисля. Само след десет минути едва приглушено, но съвсем ясно алармата изписука:

-Ти, докога ще спиш, бе! Не те ли предупредих, че е време за ставане?!

Гледам навън. Тъмно ми се вижда. Как да ставам, когато тихата дрямка ми говори:

-Спи, бе! Къде си хукнал?! Днес е твоят ден за почивка!

 Лягам с мисълта, че това не се случва с мен. Най-после нещата се успокояват. Едва заспивам, когато... Е другата аларма се включва. Естествено, на моя син, който излиза в осем и половина сутринта на работа. Ококорвам очи! Няма дрямка! Няма и почивка!...  Има само Аларми!

В.Софин  17.01.2020год. Самоков

Незаличими белезите на времето

Белезите оставени от времето са неизлечими!

Следите на времето, личат и в душите ни!

Миналото ни преследва независимо дали го желаем!

Лицето ни е изстискано от времето, което нехае за чувствата ни.

Времето притиска мислите ни, докато ги изкарва на светло.

Нещата от живота следват естествения си ход независимо, какво ни се иска на нас.

Времето се вписва непредсказуемо само в своите си правила.

Всеки ден умираме по-малко, но времето оцелява за да ни покаже колко сме нищожни с мисълта си, за вечен живот.

Единствено времето е в състояние да се справи с човешката, безгранична алчност!

Често пъти забравяме,че времето е всесилно и то решава дали да има бъдеще пред нас!

Времето не остарява, защото гледа все в бъдещето!

Хората остаряват докато си спомнят за отминалата си младост!

Колкото и незаличими да са белезите на времето ,все пак нещо се изличава. И то е нашата остаряла мъдрост!
В.Софин

Не се оплаквам, хваля се!

                                                                

        Гюро срещнал съседът Васо на Иванов ден и го попитал:

-Дека одиш бе? Ние сос жената ти идвахме на именния ден, а ти маскара такава се направи, че те няма вкъщи. Къде беше?

-На работа, цели десет дена...

-Ай де бе! Наистина ли? –усмихнал се развеселен Гюро от нещастието сполетяло, съседа му.

-Е, аз не се оплаквам Гюро! Хич даже! Дори се хваля с това... усмихнал се от своя страна и Васо.

-Аха-а! Видиш ми се тарикат!  После ще надиплиш пачката с пари, ясен си ми... –завидял му веднага Гюро.

-Който си го може, може! Надипли я и ти Гюро, ако можеш!

-Е я не можем, ама ти можеш поне да черпиш, днеска , а?!

-Днеска Гюро е Иванов ден! Нека те почерпи шефът! Но ти, имай търпение! Твоето не се губи! Догодина, когато дойде Васильовден ще почерпя. Но само гледай рано сутринта да си отвън! Иначе после пак не можеш да ме хванеш десет дена.... Някой все пак трябва и да работи! – отминал Васо слисаната гюрова физиономия. Той пък едва успял да преглътнал слюнката в устата си и именно тогава, мечтата му за бърза почерпка се изпарила сякаш никога не била съществувала.

В.Софин   

Следите на влака

   

Усмихва се лицето ми
но, в душата ми е празно...
Няма го, избягало сърцето ми,
останало е жилото, омразно!

Опитвам някак да живея,
но трудно е без любовта...
Все още виждам и копнея
за избягалата, радостта!

Тихо плача в лоното на мрака
нечуто сълзите горчиво, парят!
Далеч отишъл някъде е влакът.
Следите му останали в душата, капят!
В.Софин

Любов без късмет!

Скрита някъде във мрака

самотна  плаче за любов

душата, която тъжно чака

танцът за щастието, нов!

Прекалено времето боли,

Светлината няма я в тунела

Непрестанно тихо все вали -

мъката сърцето е превзела...

Далече някъде във мрака

в студени сенките на здрача

самотната душа проплака

за любовта родена без "удача"! /късмет/

В.Софин  

Земетръс в ракията

-Не знам за теб адаш, но снощи, когато жена ми сипа в чашата ракия, тя се уплаши...
-Хайде бе!
-Хайде, хайде, ама като я видях така развълнувана, помислих...
-Какво?
-Че я е страх!...
-От какво може? Да не би...?!
-Би, би... Имало земетресение у Самоков, но това го разбрах после...
-Кога?
-Когато ми паднаха три книги от библиотеката право на главата...
В.Софин