Докато тези мисли измъчват душата
ми вече бях готов за ново изживяване. Плажът си е плаж, морето романтика, но
със сина ми ни мъчеше друга тръпка. Тръпката на приключението, която не може да
се разкаже, ако не е сторена наистина.
Още преди да тръгнем за Приморско и да чуем как пее морето и вятърът гони
вълните, знаехме, че там някъде сред резерват „Ропотамо“ чака история, която
трябва да раздвижи кръвта във вените, и ни убеди за пореден път в красотата на България.
За целта на другата сутрин, един
ден преди да се усмихнем на първи юли или „Джулай морнинг“ както му казват
чужденците с помощта на колата на сина ми поемаме към Бегликташ…
Тази година обаче, не се очакваше
нашето посещение там. Маршрутът ни: крепостта „Вълчаново кале“ се гушеше сред
треви, билки, храсталаци и многобройно срещнати по пътя долмени…/заоблени канари/
Намираме сенчесто място за колата. Това
е неасфалтиран паркинг, но встрани от него прозират зелените листа на част от
горите наоколо. На това място спират и хора тръгнали за Бегликташ, тракийско
скално селище от древността, което се намира на хиляда метра, но в другата
посока. Нашата с помощта на табела ни показваше само, километър и двеста метра…
Това разстояние никак не бе реално, защото ни се стори поне още веднъж толкова,
дълго. Може би пътеките, които лъкатушеха през резерват „Ропотамо“ са по-дълги!?
Може би!? Но не бяхме тук за да спорим, а да се насладим на уникална природа…
Началото на маршрута местността Долмен „Змейова къща.
Още в началото сме спрени от
неокосена ливада. Отстрани до нея няколко дървета от габър или цер, пазеха
сянка на останал от древността скален гроб или светилище. Апаратът ми за снимане
не само оцени по достойнство закачената мартеница на Пижо и Пенда оставени на
най-близкото дърво, а и успя да обиколи с любопитство навсякъде…Качваме се
нагоре по хълма в посока крепостта „Вълчаново кале“. Знаем, че не бива да се
отделяме от пътя си, но шумът отстрани ни се стори травмиращ. Съскане което се
засилва и после, почти утихва, когато го отминаваме.. Предположих, че са змии
или пък някакви невидими за очите, насекоми… Изкачени донякъде виждаме отгоре
уникален поглед към град Приморско. Билки, храсти, треви, дървета и гъби…
Всичко това поднесено с невероятна жега, но и с нашето непоколебимо желание за
приключения…
Пред нас пътят се раздвои, но ние следваме табелата, която се появи пред
нас.
Освен гледките, които ни предлагат уникалните лонгозни гори на резерват „Ропотамо“,
скалните необикновени образувания, събираме и сведения за маршрута ни. Става ни
ясно, че крепостта Вълчаново кале, където се бяхме запътили е изградена около
периода на Троянската война осми-дванайсети век преди Христа. По това време е
била известна като „Ранули“, главна резиденция на владетеля и върховен жрец на
тракийското племе „скирмиани“
В началото на османското нашествие е била напусната. Едва през деветнайсети
век в нея се укрива четата на Вълчан войвода, откъдето е произлязло и днешното
име на крепостта.
Изяждаме тази табела с исторически
факти и продължаваме по пътя, който се превръща в малка пътека. Не знам от
какво бяха изградени ниските храсти тук, но разбираме от многобройните
драскотини оставяни по нас, че е от малките листенца, всяко от което завършваше
с трънчета. Намирахме се в трънлива гора. Тя не спря устрема ни за знания и
много скоро виждаме следваща табела. Докато я четем изтръпваме. Става ни ясно,
че тези лонгозни гори имат и опасни обитатели. Най-опасният, пепелянката. Змия,
която обитава сухи и каменисти припечени склонове и храсталаци…
Разпознава се като вид по върха на муцуната, където има малко рогче с
люспи. Горната страна на тялото е светлосива или сиво-кафеникава с тъмна
зигзагообразна ивица. Коремът е сивкав с розов оттенък, с петънца. Освен на Балканския
полуостров пепелянката е намерила дом и в Североизточна Италия, Южна Австрия,
Южна Румъния, Северна Мала Азия и югозападна Грузия. При нас се среща в цялата
страна до 1450 метра надморска височина.
Естествено прочетеното и, че е отровна изправя косите ни, но това не е
пречка за нас да продължим напред през тръните.
Много скоро се натъкваме на друга
табела от която ни погледна с любопитство снимка на морски орел.
Спираме за да обогатим не само знанията, но и задоволим любопитството си.
Морският орел е едра граблива птица с размах на крилете до 267см. Разпознава
се по характерната си бяла опашка. Обитава райони около реки, езера и морски
басейни. Ловува на сушата и във водата, може да залови и вдигне във въздуха
риба или друга плячка с тегло до осем килограма. Гнезди в короните на дървета,
някои от които до два метра в диаметър. На територията на страната ни е защитен
от закона за биологическото разнообразие. Включен е в червения списък на
световно-застрашените видове…
След прочетеното от табелата,
тръгваме отново напред следвайки пътеката, която внезапно се раздвоява отново.
Едната води до историческата крепост „Вълчаново кале, а другата… Другата
показва невероятна гледка към морето, залив
„Аркутино“, нос „Кая“ и в по-голяма далечина, Змийският остров. Правим
снимки за спомен и отново намираме сили да продължим между страха да срещнем
пепелянка или усетим бодлите на нискорастящия храст.
Последния го усещаме върху краката си, но ето, че целта ни най-после е
стигната. Намираме се при останките от крепостта на Вълчаново Кале. За строежа
на калето е използвано самото му местоположение между долмените, които се
намират тук. Грамадни заоблени камъни между, които едва личащи на места малки
преградни скални стени, създадени от човешка ръка…
Съзираме нова табела с карта и обозначените маршрути, които може да се
посетят по пътеките в резерват „Ропотамо“.
А те не са никак малко:
1. Пътека по мостик до
блато „Аркутино“.
2. Пътека по устие на река „Ропотамо“.
3. Пътека да залив „Света
Параскева“.
4. Пътека до най-високата
дюна на Балканският полуостров.
5. Пътека през нос Кая до
устие на река „Ропотамо“.
6. Пътека до „Веселата
скала“.
7. Пътека за поддържан
резерват „Вельов вир“.
8. Маршрут по вода за разходка
с лодка от пристана до устие на река Ропотамо и обратно.
9. Пътека до Вълчаново кале.
Малко след това прочитане от моя страна, растящ
наблизо дрян привлича погледа ми с „цъфтежа…“ Закачени не една и две, мартеници
за здраве и щастие на оставилите ги там, хора. Снимам ги за спомен, заедно с
долмените и залива, който ни гледа в далечината към морето и остров „Свети Тома“.
/наречен още „Змийският“, поради многобройните живеещи там, морски змии./
Срещам една билка, която се намира
и в Рила планина. Тук златния корен, още наречен златовръх цъфти направо върху
долмени и скални пукнатини. Няколко
липи прецъфтели почти, също си бяха дали среща тук. Под един долмен виждам
уникално скално гнездо на малка птица, неизвестна като вид за мен.
Голям зелен гущер, който синът ми снима с определението, че това е игуана намерила
място за обитаване тук… Всичко това казано с усмивка и настроение от приключението,
разбира се.
Освен видяното дотук от нас, разбираме от картата на табелата, че сме
изпуснали уникалния скален феномен с формата на лъвска глава.
На връщане се отбиваме и там. Встрани от пътеката в не много близка
далечина виждаме огромни скали. Лъвската глава до, която трудно се стига, но от
тук до пътеката всеки посетител може да направи снимка за спомен. Възползваме
се от това, заедно с части от Странджа планина и хълмът, където се намираше
вече посетената от нас крепост „Вълчаново кале“.
Най-после успели да се откъснем от
гледките тръгваме обратно към колата, която ни чакаше долу на импровизирания паркинг.
Стигаме до поляната, където наблизо се намира уникалния, заграден със скални
късове древен гроб или тракийско светилище. Някой вече си беше свършил тук,
работата. Окосена поляната даваше повече възможности да се стигне бързо до пътя
и паркинга.
Доволни от натрупаните в душите ни впечатления се прибираме в град
Приморско и вила „Лазур“.
Приключението на другия ден обаче
все още ни очакваше…
„Джулай Морнинг“ или на български първи юли. Едва изчакваме да се зазори. На
линия за подвизи сме още в пет часа сутринта. Въпреки ранното време отвън е
топло. Пресичаме пешком град Приморско за да стигнем северния плаж. Първото впечатление,
което виждаме е морето и там в далечината слабо зарево. Но това не беше още
изгревът. Събраните хора наоколо ни подсказват, че няма да бъдем само ние
единствените свидетели на „Джулай морнинг“. Някои по нетърпеливи вече се
къпеха. Възрастен човек плуваше с домашния любимец; други вече с фотоапарати бяха
готови да отразят едно от събитията в живота си. Влюбени загърнати в одеяло,
заедно в изгрева…
И естествено ние, синът, половинката ми и моя милост заел пост за обстрел за
нови снимки.
Случи се! „Джулай морнинг“ стана реалност и в нашите очи. В един определен
момент бавно но не и несигурно слънцето приличащо на кълбо от огън, изплува от
морето. Надникна и се взря в очите на хората дошли именно на първи юли да го
поздравят… Уникална гледка, която не може да се забрави…
И после поздравили Слънцето се оттегляме
заедно с другите хора към деня, който ни обещава да бъде хубав. Особено за
плаж, където и много гларуси си дават среща…
В.Софин
