Чепик безстрашен...

                                                                                          

             Чепик безстрашен

С чепик модерен лачен

вървя по пътя мрачен

в усмивката разкрачен!

 

Не признат не тачен

обезверен и прашен

вървя но не, изплашен…

 

В стъпките ми страшен

прозира модерния и лачен -

Чепик излъскан и безстрашен!

В.Софин

 

 

 

 

 

Старата Гара

                                                                                        

                                                               Гарата

    В края на града старата Гара, някога с пълнокръвен живот сега изоставена живееше в спомени. Толкова много също като годините и. Втората световна война, когато се късаха сърцата на всички хора. Тогава и гарата стенеше при изпращането на хиляди млади момчета принудени да се бият за интересите на други във война, която повечето не разбираха. Разделите бяха много повече от посрещането. Сълзите напираха и гарата помнеше горещият им шепот долу на потъмнелите от времето плочки. Любов, който струеше от душите на всички заминаващи. Никога гарата тогава не е била толкова къпана от сълзи. Блестяха те по плочките с особена светлина, който гаснеше докато влакът се отдалечаваше от гарата.

   Целувките сближаваха. Майка и баща целуват сина си, който може би виждат за последен път. Любима изпраща любимия си, и не знае дали ще има целувки и прегръдки в бъдещето. Бъдещето от което нямаше тогава знак. Деца изпращаха бащите си на война със сълзи и молби да не заминават…

От гарата прозвуча тежка въздишка… Днес изоставена тя живееше, хранеше се със спомени.

  Посрещането! Мила картинка достойна за платното на художник. Отново капят сълзи. Но сълзите са от щастие. Родители посрещат близките си. Някои с цветя, други само с целувки и прегръдки. Жени, които търсят с поглед любимия си върнал се от войната. Някои от тях плачат сърцераздирателно загубили близките си! Други се усмихват през сълзи, щастливо. Съдби, които Гарата помнеше…

Толкова живот беше минал по плочките ѝ, и си беше заминал.

  Ето там някога на перона млади се прегръщаха и никой не пускаше другия… Влакът свирваше предупредително. Това сякаш караше младите да се държат още по здраво. Но строг железничар прекъсваше идилията за да не стане непоправимото. Тогава оставаха само ръце махащи за сбогом и викове за любов докато едните сълзи се отдалечаваха от гарата а другите пареха долу на плочките…

     Естествено това се забелязваше в повечето случаи само от Гарата. Хората вечно бързаха. Едни за война, другите да живеят. Нямаха време изобщо да се спрат. Но Гарата беше тук и помнеше… Съхранила спомени за баби, дядовци, внуци и много, много любов и сълзи… Сълзите, които говорят истината. Сълзите, които не мълчат!...

   Старата Гара не знаеше, че и нейните мигове са преброени. Беше определена за събаряне. Спомените и съхранени досега щяха да бъдат разпръснати в праха.

   Някога живяла пълнокръвен живот старата Гара умираше. Умираха, не литваха заедно с праха спомените ѝ. Излитаха като ято бели гълъби. Нагоре, където небето ги посрещаше радушно… И сякаш животът почваше отново. Нямаше вече войни, нямаше и изпращане. Единствено небето плачеше обляно в дъждовни сълзи. Те падаха долу на земята, успокояваха праха и продължаваха неизменно, земния си път!...

В.Софин  27.03.2022год.

Парички в ръчички

                                                                                        

                                                          Парички в ръчички

       -Щели да сменяват времето…

-Нима? И кое по точно? Капитализъм към социализъм, Петков с Борисов или царя с Костов…

-А не, не политическото, а климатичното…

-Че не го ли смениха вече!? Отсякоха дърветата в гората, дъждовете падат през което си искат време на годината, а снеговете или ги има в повече или изобщо не надзъртат в някои държави…

-Не! Не това време, а часовото!

-Смисъл ще ходим повече на работа!?

-Не! Но час по рано!

-И защо?

-Защото ако си забелязал имаме правото на глас при избори, но нямаме такъв, когато се разпределя плячката…

-Плячката!? Нищо не разбирам!

-Лесно е! В европарламента решиха да не местят стрелките на часовника, но вместо това поднесоха пандемия, а в момента се води и война в близкия изток. Това означава, драги ми приятелю, че скоро няма и да им хрумне да оставят на мира часовника. Все пак ние не командваме времето. Движат го тия с парите! А щом парите заговорят няма смисъл от дискусия… Нали си чул, че трябва на нас дето ни викат „обикновените“ да ни е гадно за да може на управляващите да им е сладко, докато потриват ръчички доволно, че са ни преметнали в трета глуха…

-Часовника си аз не сменявам!

-Е може само да му изместиш стрелките, чак пък да го сменяваш…

-Абе аз може и три партии да сменя, три канала по телевизора също, но стрелките не местя!

-И защо тоя инат?

-Щото не съм политик и държа на ценностите, които са любов към отечеството и ближния… А и не съм Бог, нали! Но у нас някои се мислят за такива. Убиват, лъжат и мамят! Защо по дяволите трябва да им вярвам, че като преместя стрелките на часовника с час напред ще живея по хубаво от преди. То не бяха години на местене и какво… Оказа се, че народите страдат, но не и тия мислещите се за „БОГОВЕ“, които потриват в ръчички, парички… ей!

В.Софин  27.03.2022год.

Нещото

 

                                                                                          

Нещото

Опитвам се нищо да не правя,

но опитно нещото ме хваща.

Скандира за мен и словославя

на нощна работа ме праща!

 

Опитвам се да върша нещо,

но всъщност не се получава.

Мъдро нещото, работи вещо

в студ с работа ме сгрява!

В. Софин  26.03.2022год.

Той с всички...

                                                                                                

                                              Той с всички…

С думи грубо го убиха.

Разстреляха го с вежди.

Претърсиха, но не откриха,

спасителната му надежда.

 

С погледи го мъчиха.

Лишиха го от думи.

Но така и не откриха,

къде са неговите, друми.

Мисли с ток му триха.

Палиха ноктите му с клечки.

Но едно във него не убиха

човекът той, да бъде с всички!

В.Софин 25.03.2022год.

Монета

                                                                                         

            Монета

Една монета с бронзов лик

ме гледа строго от метала.

С брада, мустаци, политик

крещи несвързано от зала.

 

За миг обърнах я със вик,

но вече в празната страна.

Монета дребна – политик,

в стотинки две като цена!

В.Софин 25.03.2022год

Замислете се!

                                                                                           

Замислете се!

Кой печели от войните и кой остава нещастен?

В ситуация развод между две двойки с две деца, които също трябва да бъдат разделени. Естествен отговор е, адвокатът. Той разделя, но не забравя да си вземе хонорара.

При война между две държави, дали ще спечели по-силният или умният, който стои отстрани и потрива доволно ръчички от конфликта. Все пак той е продал или дал кредит в оръжие на по слабата страна. Целта е потриващият с ръчички да спечели, а ни тия, които се бият за каузата си. Колкото повече военната операция продължи, толкова по-добре се увеличава рейтинга на парите в джоба на продавача на смърт.

Кой печели от изборите? Дали този, който няма нищо или оня, който си ги купува, предварително? Отговора е ясен за всеки. Като нямаш пари, накъде си тръгнал бе!

Да сторим зло на воюващите като се ограничим в доставки на горива и метали. Кой ще спечели? Дали Европа, която ще се принуди да взема нещата поне с трицифрена цена отвъд океана или именно тия, които пращат от там танкерите си.

      В крайна сметка дали народите печелят или губят от една война на континента? Естествено е, че всички губим. Кой печели тогава? Естествено хората предизвикали конфликта вместо мирния дипломатическия път, който спестява на много хора сълзите по загубата на близките им.

    Когато някой от нас се замисли за нещата,  разбира, че те се са от другата страна на монетата. За тая страна изобщо не се говори. Нито по медиите, нито по вестниците. Всеки осмелил се да каже или оспори нещо, се превръща в преследван. Спират допуска му до работа, унищожават връзките му, разоряват го, и накрая успешно, изкарват луд с думите : „Оставете го тоя, не виждате ли, че се е „сдухал!“ Разбирайте го като наркотизирал се откачен. От такива и дяволът бяга, нали? Може! Но истината остава и най важното е, че рано или по късното проглеждане дава повод за размисли, които точно тогава са излишни. Излишни, защото днес се пише историята, а миналото, то както и да го въртим винаги си остава неудобно за някои хора.

От размисъла се вижда, че единствено парите тука са важни! Парите, които дават власт в ръцете на безразсъдността! „Какво тук значи някаква си личност…“ – Вапцаров. Или щастието на едни хора винаги се гради с нещастието на другите!

Всеки от нас води войни поне с езика си. Но важното е  да не пуска и куршуми с него!

„Целта оправдава средствата“ Но средствата не оправдават целта, защото страдат невинни!

Дали сме в двадесет и първи век или още живеем с мисълта във втората световна война?

Какво сме научили и какво забравили? Човекът не е важен, обикновения, който се ползва за марионетка. Удобна марионетка за забогатяване, за убиване на човешки ценности като любов, задружност и щастие за всеки един под слънцето.

За какво живеем? Не за да убиваме следвайки егото си. Не за да трупаме пари продавайки с тях приятели и близки… Всеки идва с мисия, но тя е забравена. И се получава така, че никой никого, някъде да не обича. Да не милее за него. Да вижда само себе си и тронът. Нима това е най-важното? Да бъдеш дявол, а не човек! Без вяра в хората, но с вяра във властта и парите!...

Замислете се!

В.Софин 25.03.2022год.

 

 

 

По върха на бръснача

                                                                                          

                                             По върха на бръснача

Вървя по върха на бръснача.

Острото, тъпо усещам…

Правя няколко разкрача,

но като мен, други не срещам.

 

Изкачвам с вяра небето.

Усещам въжето самотно.

Внезапно пропадам в морето.

В него се чувствам, охотно.

 

Минавам разярена реката.

Злокобно водата ми съска.

Жив съм макар, че съдбата

в джобове камъни, блъска.

 

Опитвам да стигна в сърцето.

Но кървав потокът не дава…

Все пак успявам да видя лицето,

което обич на мен ми създава.

 

Вървя покрай падаща лава,

към кратер по път безпощаден.

Вървя и нещо от мен се стопява -

Бръсначът закусва, всеяден!

В.Софин 24.03.2022год.

Бръмбарче

                                                                                        

Бръмбарче

Кафяво Бръмбарче живяло

съвсем близо до рекичка.

Всеки ден забързано пълзяло,

огладняло в росната тревичка.

Веднъж срещнало Калинка

кацнала на цъфналия храст.

Не знам дали било с настинка

Бръмбарчето кихнало в захлас!

Усмихнало се то, щастливо.

Среща на приятелче в игра.

Играли докато не се стъмнило

на гоненица в родната гора.

Но щом отново зазорило

с радост пак срещнали се те.

Бръмбарчето взело, че открило

приятелка, която знае да чете!

В.Софин 23.03.2022год.

 

Казармен живот - осма глава

                                                                                           

                                                                                Осма глава:

             Тренировка за клетвата. Как премина тя. Първият ми градски отпуск и как се почувствах веднага след него.

   Толкова набиване…  Не на ядене, разбира се. Толкова старание…. Само и само нозете ни да се научат да маршируват. Монотонно денят изтичаше и вечер уж си лягахме, поне за кратка почивка. Да, но новобранецът такъв какъвто бях аз и моите другари с войнишко облекло, трябваше да ставаме в четири сутринта. Все пак тренировките си бяха, тренировки. Излизахме на градския площад и там, аха някой от нас да се заколи след заповедта на офицера. При положение на ремък един автомат близо до мен снабден на върха с нож, за малко да отреже ухото на човека близо до мен. Все пак късметът му провървя тогава. Остана му само едно порязване за спомен. Естествено това не беше ножът на моя автомат, а на войника до него. С това ранно ходене на площада в града, където трябваше да се закълнем, не в бога и царя, както е било преди девети септември, а в народната Република България се усещахме толкова уморени, че прозевките ни правеха постоянна компания.

    Отгоре на това бяхме хванати в капан с мисълта, че целта оправдава средствата. Всички като мен новобранци принудени да наизустим клетвата, сричахме на глас като първолаци. Налагаше се като граждани на страната ни да знаем, че трябва да спазваме законите и, и ако не го сторим да си носим последствията, за това…

   Пристигна, но не на бял кон, седми ноември, който се оказа студен и навъсен като лицата на повечето от нас. Денят на истината или клетвата без, която не можехме да продължим нататък. Всъщност действителната военна служба беше задължителна. И всеки позволил си да стори отклонение от нея биваше съден по законите на републиката.

    И така всички облечени в парадни дрехи се опивахме от щастие под погледите на родителите ни дошли да зяпат шоуто. Всъщност шоу нямаше, а имаше обръснати и остригани до голо, уплашени момчета. Стресирани бяхме, всички без изход. Оказахме се в капан, от който нямаше измъкване. Стиснахме зъби и всеки един от нас с маршова стъпка задължително мина под знамето с целувка за него и там, с висок макар и треперлив глас от вълнение произнасяше заветното: „Заклех се!“ След края на тържествената церемония се върнахме под строй в казармата. Едва оставихме „железата“, „пушкалата“, автоматите в оръжейната и вече бяхме строени на плаца. Там всеки от нас взимаше щастлив в ръка разписаната си военна  книжка… И не само нея, а и първата си градска отпуска, дошла като манна небесна.

    Имах късмет, че клетвата се бе провела в родния ми град. Щастлив, но не с маршова стъпка се озовах вкъщи, където с обич бях посрещнат от моите най- близки и обични, хора. Неусетно бързо изтече времето прекарано с тях. С предчувствие, което никога не лъже усещах, че се разделям с бащиния дом. Със свито сърце се прибрах в казармата, където нощта се оказа толкова дълга. Дълга, защото нямаше заспиване. Емоциите от деня си казаха, истината. /край/

ГЛАВА ДЕВЕТА: Или, последните ми три дни в родния град и как късметът ме изпрати в Стара Загора за да отслужа двете си задължителни години, там…

В.Софин

Глас на падаща висулка

                                                                                   

                                                                                      

                                            Глас на падаща висулка

Някъде сред горския листак

свирел вятър на шушулка.

В тъмното щурец с мустак

му пригласял със гъдулка.

 

Наблизо в гъстия шумак

светели очите на светулка.

В красивия вечерен зрак

Луната мечтаела за булка.

 

Звездите зяпали във храсталак.

Мишка там, скърцала с цигулка.

Отдалеч се чула свирката на влак -

рефрен с глас на падаща висулка!

В.Софин 21.03.2022год.

Шахматни мисли

                                                                                         

                                        Шахматни мисли

Докато в самота лежах

Мислите ми скочиха в зората.

Избрали да играят шах

препуснаха с коня в планината.

Докато горе коня разигравах

Мислите ми хванаха полето.

Бяха там с пешките без страх

за да стигат чак в морето.

Докато маршируваха сред прах

Мислите ми паднаха в реката.

Там с офицери смели без уплах

изплуваха матирайки, играта!

В.Софин 20.03.2022год.

 

Отвън пролетта...

                                                                                  

Отвън пролетта напираше вълшебна.

Тревичките изправяха в зелено глас.

Превзет от щастие успях да грабна

с очите си красива, порция захлас.

 

Отвън снегът организираше седянка.

Кокичета отнемаха от бялата му плът.

Извираха задружни в неговата сянка.

Влагата събираха за пролетния път!

 

Отвън пролетта напираше вълшебна

Минзухарите си търсеха компания

В красивата картина всекиму потребна

бях и аз влюбен в пролетната мания!

В.Софин

Обичам лампите да светят

                                                                                      

                                                  Обичам лампите да светят

Отвън на улицата има лампи.

Обичам лампите, но мрака не обичам.

Затова оставам нощем вкъщи.

В очакване на утрото да блесне

с бисерните капки на росата;

със слънцето, което рано лепне

целувката си топла по земята.

Сутрин улицата става друга.

Светят лампите на заранта.

С цел да сторят някому услуга -

греят ведно те със любовта.

Денят обещава да е влюбен.

Мечтите слизат гладни за обяд.

Хапят всеки, който е пробуден

за обич свежа в задрямалия град.

Отвън на улицата светят лампи.

Обичам лампите, но нощта ме ужасява.

Затова оставам в тъмното на лампи.

Светят те, а любовта им ме спасява!

В.Софин  15.03.2022год.

 

 

 

Не купувайте!

                                                                                                 

-За бога братя не купувайте!...

-Какво?

-Тоалетната хартия е излишна при тия цени на олиото...!

В.Софин

-Солено ли е олиото?

-При тия високи цени със сигурност!...

В.Софин

В компания на цъфналата ръж

 

                                                                        

                                         В компанията на цъфналата ръж

Харесвам се… Не се харесвам!

Пък що ли да харесам

като честно, женичките харесвам!

 

Харесват ме… Не ме харесват!

Пък що ли жените да харесат

като по младички от мен, мъже харесват!

 

 

Обичат ме… Не може да ме гледат.

Пък що ли мен да зяпат

като с любов жените, други гледат!

И пред други с нежност се разтапят!...

 

Какво от туй, че не ме харесват…!

Иронията на оплешивяващия мъж.

Но по снимките ми някак се заплесват -

жени в компания на цъфналата ръж!

В.Софин  13.03.2022год.

 

 

 

 

 

 

Двете красиви очи...

                                                                                        

                                                   Двете красиви очи

Очи красиви две,

които без думи говорят

разказват приказка.

Приказката на любовта!

Те едва ли спорят,

за пантофката  на Пепеляшка

и земната ѝ красота…

Двете хубави очи,

които за любовта се борят

дълбочината им личи.

Те не престават да се ровят

за сърцето, което не мълчи!

В.Софин 11.03.2022год.

 

Очите тъжни сълзите пускат...

                                                                                        

Очите тъжни, сълзите пускат…

Солени те падат на брега!

         Неведнъж срещам очи. Те имат свойството да говорят. Други са прекалено мълчаливи. Взрат се в мен и ме изпиват цял. Чувствам се удавен в две красиви женски очи. Цял съм потънал в тях. Всъщност съм отплувал към далечни брегове…

        Няма ме! Двете прекалено склонни към разговор очи ме питат и искат отговори. Още не съм готов за отговор. Всъщност не знам защо съм толкова податлив. Може би защото искам да знам истината. Две очи, които ме събличат; две, които ме обичат; две, които свободни пред погледа ми тичат. Влюбен съм в тях! Наслушал съм се на приказки. А и доста съм чел. Не бях слушал обаче така задълбочено приказката за двете хубави очи. Докато усетя усмивката им и хоп виждам сълзите им… Обезоръжен се опитвам да помогна. Неуспешно! Сълзите трудно се спират от две очи, които текат като буен поток. Аха съм опитал и току виж съм заревал. Ей така просто. Все пак очите имат свойството да оказват влияние. Особено ако са хубави. Няма значение цветът им. Красивите очи са като магнит. Притежават притегателна сила. Щом се взря  в тях и съм изгубен в тая вселена. После, колкото и да се търся, да драпам едва ли ще стигна до спасителния бряг. Или по добре да се оставя да потъна омагьосан и да не се събудя никога… Но ако просто съм влюбен в тия две красиви очи ще се наложи да приказвам с тях. Да им обещавам, да давам сърцето си ей така просто, защото не мога да устоя… току виж ме сгазят някъде на улицата. Може би последното, което ще видя тогава са двете влюбени в мен очи… Очи от, които потичат тъжни сълзи… Тъжни, но за мен това ще са най-невероятните очи, които ще ме пратят в рая… Или може би в ада, от където няма измъкване. И въпреки това, въпреки всичко ще бъда доволен. Истински доволен, че поне веднъж съм успял да срещна две хубави, разплакани от обич за мен, очи… И тогава приказката ще продължи… В друго време, място, където очите с притегателната си сила ще срещнат любовта за, която всички живеем на тоя грешен свят!

В.Софин

Нещата могат и да се оправят...

 

                                                                                   

                             Нещата могат и да се оправят

   Във връзка със сложни ситуации в живота е нужна замяна за да се оправят нещата.

Разумният вместо да води война се стреми да хване мира.

 В тоя смисъл за да променя нещата за себе си замених жена си с друга по млада. Заедно с нея обаче смених и тъщата с нова.

После ме обзе идея, че жилището ми е малко и го замених за по голямо като доплатих.

Хрумна ми, че мога и децата си да сменя. Бившата обаче ме осъди да плащам ежемесечно издръжка за тях. Опитах номер и с новата жена.

-Дай да си създадем общи деца, а тия от бившия ти да ги дадем за осиновяване…

Едва бях казал това и за малко по младата ми жена да избяга с друг по млад и паралия от мен. Примирих се временно.

Приех ги за свои докато мислех за моите на, които плащах издръжка.

След кратък размисъл отново с идея да сменя колата си. Старата бричка гълташе прекалено много бензин и искаше вечно да я моля на пътя да не ме остави.

Замяната ми излезе скъпа. Платих и майка си, а и баща си за нея…

Сега милвам по често нея отколкото заслужава новата ми жена. Така де…! Пари бях броил, а не шума по дърветата я…

Жената новата я бях взел на лизинг. Още даже не бях подписал с нея споразумението в ритуален дом.

Хрумна ми, че мога да заменя майка си и баща си с други по богати родители. Уви! Проклеха ме, въпреки, че бях от тяхната кръв и плът и заслужено според тях ме оставиха без наследство.

В крайна сметка не издържах и направих нова замяна. Смених родината си с други. Така успях да спася себе си не само от двете преследващи ме за пари жени, но и от децата, две от които бяха и мои.

Все пак се мислех за голям човек. И затова смених…

От толкова много заменки ми дойде до гуша.

То не бяха, работа, ваксина, пари, жени, политики, леви и десни, че и хероин успях да излъжа с кокаин.

Лошото, стана на границата за мен като мулето в което се бях превърнал. Смених свободата си със затвор.

Излежавах присъдата си в строг тъмничен, който замених с по-лек режим, но всъщност вече бях се превърнал в доносник.

Започнах да „пея“ всичко дочуто на полицията. Пострадаха хора, ако така може да се нарекат престъпниците, които излежаваха като мен присъдите си. Усетиха се…

Вече на свобода вместо кокаин да ми пратят изпратиха ми отрова… „Кучето“ ми умря, но аз оцелях. Така де… Винаги друг пробваше дрогата преди мен.

Изпратиха убиец. Куршумът от пистолета му ме стигна… Оказа се халосен патрон. Някой там в „здрача“ беше успял да извърши замяна. Вместо смърт съдбата ми даваше живот Приех го.

За зла моя участ нямаше как да сменя хлъзгавите стълби в новия си дом. Още в първата сутрин докато слизах по тях в кухнята за закуска стана грешка.

Замених живота със смъртта.

Лежах вече долу на метър и половина под земята и въпреки това очаквах развитие…

След сто години археолози се натъкнаха на уникат. Всъщност оказах се отровен от мафията, която не прощава. Прекалено голямата доза ме беше мумифицирала и изглеждах както някога. С плът но със замръзнала във вените ми кръв.

Впечатлени археолозите ме изпратиха в музей и там бях сложен зад витрина. Музеен експонат от началото на двадесет и първия век, когато човек все още се е мислел, че всичко лошо ще му се размине и ще е вечен…

Пълна измама. Също като политиката. Човек колкото и заменки да стори през жалкия си живот не може да избяга от съдбата си. Тя го настига и хваща винаги неподготвен за нова замяна.

На така е с живота на всеки човек. Лесно се сменява животът със смъртта… По трудното е обаче да се оцелее и остане нещо. Да се избяга поне за миг, за минута, час два, месец, година….

Едва ли! На челото на всеки от нас е написано: „До тук драги със заменките!“

Време е да се приеме горчивата истина. Истината, че заменките решават временно проблемите на всеки от нас. Но не завинаги…

Нищо не може да спре бъдещето. То идва въпреки опитите на миналото да задържи положението такова каквото го помним отдавна.

Старостта не сменява младостта, а обратното. Старите износени пари не стават нови не измачкани банкноти, нали? Бъдещето именно то ражда новите кълнове, които дават на живота да продължи…

А всъщност истината е, че никой не успява за замени нещо в живота си! Временно да, но именно временно, защото само единствено времето решава кой ще остане в историята и кой ще премине тихо по земята без дори да го забележат другите хора живеещи в момента.

В.Софин   8.03.2022год.