неделя, 28 април 2019 г.

Дума за любов



Когато става дума за любов
и вятърът студен е вярващ...
Избликне ли, дума за живот -
неговия полъх идва, сгряващ!

Когато облакът сънува дъжд
и спящо Слънцето бленува...
Година всяка, поне веднъж -
всеки влюбен, иска да целува!

Когато става дума за звезди
и Луната свети без подкана...
И страстта отпусне ли юзди
на пътя, свети без покана!

Когато става дума за любов
и птиците се будят с песен...
За нея всеки днеска е готов
да пали чувства, интересен!
В.Софин 




вторник, 23 април 2019 г.

Майстор Гюро -"Историите на Гюро"

                                                                    
                                                                  
        Майстори много! Но като наш Гюро от село Ливадово, друг няма такъв! Каквото каже става! Да намигне само и къщата без зор се строи. Да щракне с пръсти и материалите сами се уредили. А когато успее и да влезе под кожата на работниците, цена няма. Не къща, а палат с неговите, не ръце, а забележете, смели действия се прави.
 Обикалял майстор Гюро с колеги голяма сграда в града, която спешно се нуждаела от ремонт. Докато се изкачвал по стълбите издавал заповеди на Насо, който чинно записвал всичко в тефтер.
-Както видим, онова кьоше, трябва да се изправи! А тука, тука гледай Насо не дреми! Виж... прозорец нов, пиши! На покрива от тука отдоле видим, счупени керемиди. Да се сменят със здрави! Улуците пробити. Да се поръчат нови!
След като проследил всичко с усърдие, Гюро се обърнал към Насо с думите:
-Ако не съм аз, да свърша всичко, вие нема и да се сетите да почнете ремонто! Айде сега да видим първио доброволец, който ще работи по-сградата...
-Ти майсторе! Ти! Само ти можеш! –подмазал се Насо, но Гюро му отрязал мерака.
-Баста! Я да не съм будала, бе!? Почвайте го веднага! Чу ли Насо, мързеливецо! После пак ще ми ревеш за пари...
-Ама майсторе... –опитал Насо да се защити, но бил мълниеносно прекъснат от киселата усмивка на Гюро:
-Нема майсторе! Нема! Има, да шефе и слушам! Ясно ли е, питам?
-Ясно, но нали...
-Какво нали бе, Насо!? Къде беше, когато изготвих плано за ремонто. Всичко ли записа, всичко ли разбра?
-Да майсторе, всичко!
-Тогава почвайте! –издал поредната си заповед, Гюро.
-Ами ти нема ли да ни помогнеш с нещо? –осмелил се само, Насо да се обади понеже бил комшия на майстор Гюро.
-Аз ще си пия тука долу кафето и ще ви следя с поглед, каква я вършите... Като гледам все леваци сте се събрали. Ако падне некой от вас от покриво, кой мислите после ще е виновен , а!? Кажете, не трайте като мойта Гюровица, кога и викам, да ми сипе вечер още по една ракия, а она се мота глуха...
-Ти майсторе! Само ти! –обадил се плахо, Насо.
-Ето на... чухте ли всички добре? Гюро ще е виновен! Отговорността е моя, така, че не се мотайте, а почвайте! Насо с камионо и Симеончо да бегат за материали, а другите вместо да ме гледат в устата да почват да развалят, там където съм казал по сградата. Времето минава, а вие мърди такива дремете още тука при мене и водите благ разговор...се едно сте деца, лишени от бонбони...
-А пари? –осмелил се Насо да пита, преди да тръгне за материали със Симеончо.
-Какво пари бе!? Ти сънуваш ли? Дай от твоите, после ще ги възстановим от надниците, които ще даде стопанино на сградата!
-Да ама...
-Нема ама бе Насо! Нема! И да не забравиш на връщане да минеш през кръчмата, че от тия разговори с вас ожъднех! Айде бегай сега и повече да не съм те чул, да плачеш. Не си момиче, нали! Дръж се като истински маж! Я чекай малко, чекай! –спрял за момент, майстор Гюро Насо, който тъкмо се втурвал да изпълни нареждането.
-Какво още!
-Я си дай цигарите, че моите свършиха... докато чекам ракията и я да свърша нещо...  –усмихнал се този път весело Гюро и отнел все още не изпушената кутия цигари на Насо. После запалил и като изпуснал блажено синкав дим от ноздрите си и проследилс очи втурналите се работници, които почнали работа. Насо и Симеончо също поели с камиона за материали.
  Майстор Гюро от село Ливадово дръпнал един стол, седнал, положил лактите на масата извадена от стопанина на сградата и се обърнал към него с думите:
-Е сега след като работата почна, да видим и парите на ръка! –поискал той. И да не забравиш от уискито да донесеш от хладилнико! Може и една салата да спретнеш! Че тия моите... Насо де, може и да се забави некъде заради, твоите материали!
-Веднага майсторе!  Ей сега ще дойда! Само да преброя парите... –казал домакина и тъкмо тръгнал, да изпълни искането Гюро отново се обадил:
-Не бой се...Парите аз ги броим! Поне у моята бригада, така, че нема смисъл ти да се тормозиш с них... дай ги сичките и после ще говорим по работа...
Естествено сградата била ремонтирана навреме. Стопанинът бил ограбен двойно, а работниците получили... Е взели и по някой лев, но като цяло майстор Гюро прибрал всичко.
Та нали максимата му била: „Всичко или нищо!“
Нищото за работниците, а за него и всичкото било малко. Все пак не е лесно и да бъдеш майстор. Не всеки носи отговорността в джоба си. Гюро най-добре се справял и продължава да се справя и днес, добре. Все пак нали е от село Ливадово, а там казват нямало прости. Само умници като майстор Гюро. Но вие си знаете, от неговата глава по умна няма. Все пак е с капа нали! Да му мисли Гюровица, която не помнела, дали имал. Ако нямаше, нали не би бил майстор... майстор Гюро!
В.Софин  

Нескопосан стих

Веднъж написах малък стих,
странен, нескопосан, жив...
Дъгата пъстра в него скрих,
дори ощипах залеза красив!

Дъждът извадих от небето,
плиснах го на розите в червено!
Слънцето удавих сред морето -
да храни вълните със зелено!

В пролет дните сладко упоени
отвързах в свобода да дишат.
Нощите с вълшебство уловени,
накарах звездно да миришат!

Веднъж написах малък стих -
мил нескопосан, закачлив...
Светът със него преоткрих -
Да пиша, усещам се щастлив!
В.Софин  

събота, 20 април 2019 г.

Нюх за писател

       В днешно време всеки търси да се изяви по някакъв начин. Или пък да открие хобито си.
Моя милост реши, че ще се пробва за писател. Да ама, за да стана или пък да започна, възникват препятствия.
Първо за целта е нужно, нюх! Къде да го хвана? Това не е грип да го пипнеш на улицата... Докато се чудех краката ми сами ме отведоха, право в градската библиотека. Когато видях колко много книги има там, изпитах респект. После ме обхвана завист. Толкова страници и нито една моя. Да ама как да започна? Няма упътване или има!? Чувал бях за творческо писане, но си помислих, че ако искам да постигна нещо, трябваше да опитам сам. И то не за друго, а за да успея да хвана такъв стил на писане, който да бъде като наистина, само мой. Не, че няма някои от завист после, да ме обвинят в плагиатство. Нека се опитат само! Няма да се дам!
    След като реших, че моето поприще е да стана писател се замислих. Как да почна. Някой ще  каже, че е лесно, взимаш лист или сядаш пред клавиатурата на компютъра и почваш... Почваш да изливаш мислите си като вълни, които идват от морето; като вятър, който клати дърветата в дъждовно време; като усмивката ранна на слънчевото утро; като цветята в градината, които радват окото и какво ли още не... Хубаво е но не става.
Реших първо да проверя буквите от азбуката. Дали са всички в наличност в паметта ми; дали размерът им е точен, а и с коя да започна. Паметта ми беше услужлива и видях, дори преброих за по сигурно, буквите. Добре с първото добре, а с второто... Взех шублер и меренето на буквите започна. Премерих и белия лист, който стоеше отстрани скромно празен и очакващ съдействие от мен. Установих равновесие и тъкмо бях решил да пиша, спрях. Всъщност с какво трябва да рисувам буквите? С четка за рисуване не става, с тебешир също. Защо пък не с молив... чупи се често. Пак не става! Ами с химикал тогава? Свършва бързо! А на компютъра с клавиатурата. Чаткаш по буквите и те излизат... Стоп! Не става! А белия лист отстрани дето скромен стои и чака, съдействие?
Почесах се по главата и ме осени идея. Да! Само с паче перо. Само така имах някакъв шанс да стана писател. И не само това, а и да изградя нов почерк.
С това решение отидох при комшията, на село дето гледа патици. Поисках му няколко пера, опъна се човекът. Как така, да скубе патиците. Добре ли съм с главата ми каза. За да го омилостивя предложих му пари. Веднага влезе вътре в къщата си и след малко, ми връчи със самодоволна усмивка няколко пачи пера.
Хубаво! Взех ги и тъкмо се прибирах, когато се сетих, че ми липсва мастило. Да беше само това. То и мастилница нямах. Прерових тавана и открих една захвърлена неизвестно от кого, може и от баща ми да е останала... Щастлив я почистих, после успях и с мастило да я снабдя. Върнах се вкъщи и седнах на масата за хранене. Само дето не си изядох боя от милата. Посочи ми бюрото останало от майка и, която беше някога учителка. И правилно! Какъв писател щях да ставам без бюро. Избрах и един стол но не въртящ се за да не ме разсейва и се приготвих..
Въздъхнах щастливо, взех белия лист, който отдавна скучаеше самотен, потопих пачето перо и... Стоп!
Хубаво! Бях готов! Бях! Ами тема на писане? Стих ли ще бъде, разказ ли, новела...!? Или може би повест за живота... , а защо не и роман...!?!
Реших да бъде стих! Хубаво но... Ами вдъхновение? От къде да дойде!? От комшията ли, от двора разцъфнал в бяло, розово, червено и синьо през пролетта... Или пък, ей на... минаваше отвън, една млада госпожица... Кършеше снага, мигаше дяволито с очи... Защо пък да не е стих за любов!?
Почнах! Всъщност вече съм стигнал предел. Чешех се с перото повече по главата вместо да пиша. То тия букви ме изнервяха. Не желаеха да застанат в правилна редица. Убягваха ми. Ту скачаха  нагоре, ту надолу
Най-после ги усмирих. Може би ги сложих в усмирителна ризница. Напротив! Пия едно питие от онова жълтото. Не от чая разбира се, а от коняка и всичко тръгна... нанякъде. Перото скърцаше, скърцах и аз от ярост. Любов, любов, ама дали за нея съм готов...
Редях глупости, аз и чак се чудех откъде тая простотия в мене. Дали пък перото не е виновно? Мина мисъл в мене. А може би виновен беше, скромният посинял от нерви с букви лист!?
То писателското поприще не било лесно бе... Да ама няма отказване. Щом съм захапал ябълката сам, трябва да си я изям. Огризката пак оставаше за мен...
Напънах отново с нов лист... Горкия, ако знаеше какво го чака би избягал още преди да му татуирам първата буква от азбуката.
Действах експедитивно и скоро около мен потъна от хартия и мастило. До толкова бях
боядисан, че като нищо можех да мина за синьо, великденско яйце.
 Когато тогава ме съзря милата ми се скара:
-Да изчистиш бъркотията, която си надробил! Няма да тичам по теб!
Засрамих се, мъничко. Хартията изгорих. Почистих и взех нови празни бели листове.
Добре, ами сега!? Със стихът нещата не се получиха. Какво пък, ще пробвам с разказ.
Да, но тема!? Погледнах за помощ през прозореца. Отвън две комшийки се оплакваха от мъжете си.
-Тоя моичкият... –дочух през прозореца аз.. –моичкият забравил да ходи на работа и го уволнили.
-Па къде е бил, та е забравил –дочух да пита другата, обзета от любопитство.
-Къде може! У кръчмата, глупакът му с глупак! Взел заплата и право там...  Та чак до сутринта...
-Е ще си намери друга работа.
-То Пено ти какво мислиш? Работа да не се намира току тъй на пътя...
-Може! От общината събират сутрин група да мете...
-Моя и за метач не става Пено!
-Тогава!
-Тогава господ да го прибере, та да си намерим друг с пари, Пено...
-Ей Раде, недей така... мъж е това, не е за изпущане....
-Па земи си го тогава! 
-Имам си! Ако немах, оти не..
Разсмях се от чутото и описах уловената свежа, история под прозореца ми. Не се получи разказ. Усетих го като виц. То хубаво, ама ми казаха, че днешният живот, бил драма.
Защо пък да не му драсна една сълзлива любовна история. Хем жените, ще заплачат, а може и да ме набият... Все пак мисля, че трябва да бъде с щастлив край... Та, ако случайно някой пророни сълзи да бъде от щастие...
Отново не ми се получиха нещата. Вместо някой да се просълзи аз се разревах при поредния си неуспех.
А за повестта? Хубаво, но чак пък толкова дълго. Роман да,  много писане.... Мастилото нямаше да ми стигне. А и пачето перо ще изхабя. Макар, че са три... Какво тогава ми оставаше? Замислих се. Ами да! Най-добре да се откажа. Защо пък не. Нека пишат другите да видят лесно ли е... нека смятат буквите, нека ги мерят...
Ами аз!? Моето хоби! Какво да бъде? Рецитатор! Ами какво да бъде, бунтовни песни, пиянски стихове или речи по време на избори...!?
Толкова мислене и нищо. Трудна работа! Каквото и да захващах, все не ми се получаваше. Запитах се:
"Дали пък не съм роден под нещастна звезда!? Или пък срамежлива Луна!? А може би не съм роден изобщо. Ей така ми се е сторило. Сън някакъв съм сигурно... Ощипах се за да проверя.
Не усетих нищо. Може би съм умрял!? Изстинах! Пипам се, студен. Краката лед, ръцете още топли от писането..."
Те това е... Усетих, че с писане се чувствах жив... Топъл и с блясък в очите...
 Какво пък! Защо не! Плюх на ръцете, хванах перото, улових бягащ последния, срамежлив лист и написах първото си приключение...
Приключението за това, как реших да стана писател и защо усетих нужда да играя на шикалки с буквите, и да се забавлявам докато мислено прескачах в света на неизвестното... Неизвестно, защото още не знаех какво бях написал. Честно не знаех! Реших че трябва да се потруди и редакторът... Нека той да установи, сътвореното от мене, буламач ли е, сготвен, яхния някаква ли, или просто бегъл преглед, откраднат от живота...  Пък после, какво?  И да не му харесаше, това не е повод за отказване... Напротив идва повод за писане.... Да му мисли господин редакторът я! Няма само моята жена да се мъчи и изхвърля в боклука кошчето с надрасканата с криви букви в синьо, хартия от мен!
В.Софин 

сряда, 17 април 2019 г.

Защо ми е да бързам!?



        Не знам за вас, но аз не бързам... Времето бърза!
Старая се да върша всичко бавно и последователно. Така съм от рождение.
Някога явно родителите ми са бързали да ме създадат. Да, но аз не съм. Създал съм проблеми при раждането. Задържал съм позицията цели десет дни. Можеше да издържа и повече, но лекарите ускорили положението и съм се появил на белия свят.
Родителите ми понеже бяха бързали, а и продължиха невъздържано напред с обороти, така се износиха, че докато растях усетих, че вече си бяха отишли... Избягали от живота, който пък на мен ми даваше обещания... затова и не желаех да бързам. Бях решил да се износвам бавно, неусетно почти...
Имаше ли смисъл да се тревожа за нещо днес след като не знам какво ме чакаше утре...
Затова доста се постарах да не раста скорострелно. Това не попречи на институциите да ме вкарат в детска градина, още преди да бях успял да кажа думичка. Все пак там научих нещо полезно. Разбрах, че храната трябва да се консумира бавно. В резултат, другарчетата ми в детската градина вече спяха, докато аз все още щадях обеда си. Когато те пък вече играеха безгрижно на двора бързайки с износването, аз предпочитах да дремя в креватчето си.
Неизбежно опитите да бъда вкаран в правия път от страна на възпитатели и учители, търпеше крах. Въпреки наказанията, аз не бързах...
В първи клас вече говорех правилно като подбирах точните думи без да ги удължавам излишно.
Резултатът не закъсня. Съучениците ми пораснаха неимоверно бързо. Издължиха се на височина.
Аз останах джудже. Какво пък –рекох си. Щом толкова много бързат, прав им път –си казвах и продължих да тормозя живота бавно.
Някои от моите съученици не бяха завършили училище още, но бяха успели да остареят преждевременно. То алкохолът, цигарите и наркотиците не прощават. Все пак те се стараеха да вземат наведнъж от живота всичко. Веднага и на мига...!
Все пак аз се гордеех, с моите успехи. Завърших училище на трийсет години като за времето тогава изглеждах на петнайсет. Мислех си, че не трябва да пришпорвам нещата. Нека си се вършат сами. Почнах работа. Не, че я исках, нито пък горях от желание да я срещна, но както казах още отначало, родителите ми си бяха отишли завинаги. Избягали, абдикирали от живота другаде някъде, където аз не исках да бъда.
Всяка сутрин ставах час и половина по рано, защото никак не бързах за автобусната спирка, където ме чакаше микробусът за работа. Така пристигах навреме във фирмата, само за да чуя как ще бъда измъчван от задачи през деня. Бях внимателен. Вършех прецизно работата си. Не бързах. Избягвах грешките на другите. В резултат колегите ми се поболяха от тревоги. Аз напук на времето, запазих здравето си.
Когато опреше до любовни връзки приятелите ми скачаха бързо  и се давеха в поредната си избрана глупост. Казвам глупост, защото повечето от тях успяха да се бракуват по няколко пъти преди да осъзнаят, че така се износват скорострелно.
Моя милост срещна любовта на четиридесет години. Стана случайно. Аз не бързах и тя не бързаше...
В резултат все пак успяхме да си отгледаме собствен син, който приличаше на мен, но само по външност.
Докато покрай мен всички събития галопираха целеустремено, аз се стараех да ограничавам моите. Времето летеше бързо. Животът течеше. Изтичаше кръвта му! Аз не бързах като другите да прерязвам вените му.
Въпреки годините си... Едва навършени 150-сет имах младежки вид. Колегите и приятелите ми отдавна не бяха сред живите. Жена ми и синът ми също бяха абдикирали от бързане. Но аз вкопчен в живота продължих напред бавно, целеустремено, жизнено...
Дори бях успял да запазя работата си. Обещах си почивка когато стигна цифрата, забележете не казвам години, а цифрата 200 –ста.
Гледах как светът около мен се променяше. Идваха скорострелно Зимите, бързаха Пролетите, Летата бягаха маратон. Есените едва успяваха да  заспят и после всичко се повтаряше... Всяка година едно и също. Само аз си оставах същото непокорно джудже, което играеше по нервите на времето.
В службата така и не пораснах. С държавните системи, които бързо се сменяха като употребени носни кърпички, също не успях да вляза в крак. Нямаше напасване, ама никакво напасване! Как така да бързам!! От много интензивно ходене се късат подметки; стават непоправими грешки и в кревата на любовницата.
Едно не знаех със сигурност, но подозирах, че щом като всичко се износва, ще дойде и моят ден някога...
Изведнъж се почувствах отпаднал. Тръгнал бях към залез. Паметта ми с която се гордеех заслужено, почна да чезне. Стигнах до момента, когато вече не знаех кой съм  и колко години съм стигнал...
За тези неща естествено се осведомявах само от личната карта.
От нея разбрах, че скоро ставам на двеста... Нима толкова бързо минаха –се питах от време на време, когато добродушен ми помагаше, малък едва дошъл на гости, проблясък в мозъка.
Усетих, че скоро ще се пенсионирам. Веднъж за винаги! Не се нервирам. Даже не рева нощем. Само подсмърчам настинал.
Времето, което бързаше покрай мен ми беше отнело всички приятели, познати, любими, спомени... Нямах и за какво да се тревожа...
     Не съм решил да скачам в движение от живота. Не желая да ускорявам времето. Нека то, самичко се постарае, нека се измъчи още с мен... поне до края на дните ми, които то ревностно брои и пресмята сякаш всичко е негово. Само негово, защото всичко друго, казват е прах... Докато тя се слегне на земята обаче, докато се примири с нещата все пак сме нещо поне в очите на живота, който идва, дава обещания и после си отива веднъж завинаги разиграл комедия на времето, което остава да мига бързо, озадачено и неразбиращо... Има право, то е безсмъртно и не знае да живее. Живеят хората... Или само си мислят, че живеят! Кой знае каква е истината, какво е топло и какво изстинало...
В.Софин 

Добре, че бяха мислите...

Добре, че бяха дълги приятните реклами, иначе щях да заспя по време на късия филм!
Добре, че бяха представени безвкусно интересните новини, иначе щях да огладнея за още!
Добре, че бяха мили приятелите, накараха ме да се чувствам горд като оставиха сметката за пиенето в кръчмата на мен!
Добре, че бяха благородни политиците ни, иначе ако го нямаше тяхното всекидневно шоу, ние гласоподавателите щяхме да тънем в скука!
Добре, че бяха мили с нас грешките, иначе щяхме да се отървем от тях предварително!
Добре, че бяха мили с нас жените ни, иначе търпението им отдавна да се е свършило!
Добре, че бяха послушни децата ни, иначе нямаше как да разберем за постоянните им битки със знанието, което ги тормозеше в училище.
Добре, че бяха мили с нас мъжете ни, иначе нямаше как да разберем от подарените букети с цветя,  дали е осми март или пък първо априлска безвкусна тяхна, шега!
Добре, че бяха здрави връзките, иначе щяхме да чувстваме тяхната липса и на обувките ни!
Добре, че бяха под ръка гримовете, иначе сутрин жените, щяха да бъдат озадачени от мъжката страхливост!
Добре, че имаме установена корупция, иначе ако нямаше, осъдените щяха да бъдат в пъти повече!
Добре, че е измислено гласуването, иначе никой нямаше да обърне внимание на урните, които искат внимание!
Добре, че ни радват с подкупи, иначе нямаше как да разберем за връзките, които осъществяват сделките!
Добре, че... Много добре, не е на хубаво! Да ама, ако го нямаше, щяха да липсват усмивките на повечето от нас, които още не сме дали за нещо рушвет в една страна, която ни обича истински!
Добре, че бяха мислите... Иначе нямаше как да разберем, какво ни е мнението за политиците!
В. Софин 

вторник, 16 април 2019 г.

Поетът, който още спеше...


В утрото на всяка свежа пролет
гладен пристигаше сюжетът...
Високо хвръкваше във полет
и в капан поставяше поета...

Странен сън с поглед той следеше,
сред дървета в снежно разцъфтели.
Мисълта му творческа, къде ли беше -
рееше се умът му, в облаците бели!

В утрото на тази пролет му тежеше
сюжет с лалета в светло очертани.
На пейката унил в градината седеше,
поет, останал без думите желани!
В.Софин  


събота, 13 април 2019 г.

Нещата

Неща с години се надяват,
че трябва гладни да обядват.
заедно със нас, те съзнават,
че сити в живота ще се радват!

Без контрол оставени нещата,
мечтаят на воля да по скачат.
Не чакат, усмихват се в зората,
търсят просто, някой да обичат!

Нищо, че са прекалено дребни
и надзъртат от храстите към нас.
Нещата цветни, явно са потребни,
за всеки ухапан в отчаяние глас!
В.Софин 

четвъртък, 11 април 2019 г.

От града на самоковите до Република Северна Македония и обратно


                                 
           Мястото на събитието, Скопие, Северна Македония. Тръгване в шест сутринта на втори април 2019година.
   Някой ще каже, какво пък толкова, екскурзия като екскурзия...
Да но, когато не познаваш част от хората с които ще се пътува, става наистина интересно. Определено  екипът, тимът, отборът, който тръгва заедно с мен е почти изцяло от дамска компания. И за да не скучаят сами с тях поемаме и ние, едва четирима мъже, на които предстои да се сблъскат с едно от чудесата на света... Не само със Северна Македония, а по точно със столицата Скопие.
Отвън все още слънцето си нямаше и хабер да се покаже, когато поемаме с микробус в изключително добро настроение към неизвестното...  Приключение, което предстои и вълнува всички от групата ни.
Обзети от ентусиазъм или може би от сутрешен глад, част от дамите почват не само да приказват и се смеят на висок глас, но и да дъвчат едновременно солети, сладки и незабравимите, крокети, естествено...
Сладките им емоционални  провиквания не плашат шофьора ни, който е съсредоточен върху дупките в асфалта, които всеки знае трудно се избягват.
Напредваме бързо към Дупница, която ни посреща с хилядите си градски светлини, които ни подсещат, че още не е съмнало.
Хващаме пътя за Кюстендил. Река Струма ни посреща  с тъмните си води, като гледа в нас учудено. Когато част от изгрева най-после се показва, слънцето на хоризонта изплува бавно с величие и красота за която нямам готовност и я изпускам с цифровият апарат, който още не показва признаци на събуждане и дреме кротко в джоба ми.
Пристигаме съвсем близо до границата със Северна Македония. Дето се казва на един хвърлей разстояние. А сме се протегнали, а сме влезли без да усетим в  нашенско... Пардон в Република Северна Македония. Спираме или по точно шофьорът ни спира, за за може част от нашата група да се наслади, не на изгрева , а на ароматния дим от запалени цигари, които изкачат припряно от джобовете на някои от нас. Не можем да издържим на изкушението да се запознаем по между ни, докато някои други пък се запознават с кафе или закуска. Както казват за всеки по нещо.
   Е най-после сме на границата откъм българска страна. Взимат ни личните карти за проверка. Притеснено ни е... поне на мен, който не е излизал от страната скоро. Всичко е наред. Минаваме без проблеми и се заковаваме пред бариерата на Северна Македония. Тук не бързат с обслужването. Чакаме докато митничарите почешат егото си на важни личности. Когато това става най-после и сме проверени, нашият гид или водачката ни в това приключение, черпи със сладки проверяващите та дано на връщане се окажат по-бързи.
Едва тръгваме и микробусът ни решава, че имаме нужда от македонски денари и затова спира пред една менувачница. Тук ни обменят пари.
   Потегляме и много скоро усещаме, че и при комшиите пътищата са осеяни с правоъгълни кръпки асфалт, които не дават особен приоритет на микробуса ни да бърза към Крива Паланка. Той обаче се справя добре благодарение на опитния водач зад кормилото. Оставяме в далечината зад нас, малки градини, някои от тях вече обработени и двукатните покриви на къщи, които ни гледат в учудване сякаш друг път от там, не са минавали българи... Почти същата картина наблюдаваме и в Куманово.
Успяваме да се качим на магистралата за Скопие. Спират ни на две места, където само платената такса за минаване, дава разрешение да продължим напред.
Отстрани на пътя и от двете страни се редят в последователност малки къщи и дворове със цъфнали в бяло дървета, които показват явно, че пролетта е, едва в началото си по тези места. Не липсва и розов цвят, който мами очите и създава приятно впечатление не само за момичетата в микробуса, но и за нашата малка част от мъжката ни компания, която няма търпение да види столицата на Северна Македония. Тази прекрасна картина започва да се сменя с по високи сгради и изведнъж забелязваме полицаи, които на места следят реда в града.
-Кой чакат пък тия...? –учуди се една от нашите пътнички.
-Че кой може, ако не нас... –обади се друга със смях.
Македонското радио следящо положението, обаче веднага опроверга мераците на пътничките ни, като съобщи, че гръцкият премиер Ципрас ще бъде като нас на посещение в Скопие. Но той явно, не на екскурзия, а за подписване на договорености между двете страни.
Минаваме покрай внушителното реставрирано Скопско кале /средновековна крепост разположена на високият рид Градище над Скопие откъдето има панорамен изглед към река Вардар/. Близо до него се намира и Старата скопска чаршия.
Оставяме микробуса на заслужена  почивка на паркинг, откъдето виждаме близо до нас и европейския университет на Северна Македония в Скопие.
    Преди да поемем към центъра на града слушаме указанията на гидът, водачката на групата, която ни обяснява на български, че сме в Северна Македония и всичко тук колкото и да ни се струва познато, нашенско е всъщност, македонско. Кимаме, че сме разбрали и почваме да ядем паметниците с очи. Казвам да ядем, а не да се храним, защото грандоманщината в Скопие просто ни спира дъха. На всяка крачка почти паметник спира погледа.
Преди да минем Камен мост вляво виждаме внушителните фигури на двойката Свети Климент и Наум Охридски, а от другата пък очите ни се ококорват, но не от учудване, а от възхищение на двамата братя Кирил и Методий, които са определени като всеславянски просветители. Долу близо до моста виждам толкова много накацали по-брега на река Вардар гълъби, че чак се учудвам. Снимам ги за спомен и продължавам напред само за да се спра, от другата страна пред внушителните конни статуи на Даме Груев и Гоце Делчев. Близо до тях ни среща и фигурата издялана от мрамор на Юстиниан Велики.
Пред нас е и шадраванът на, който отгоре възседнал кон и вдигнал меч, ни гледа не кой да е, а самият Александър Македонски, който явно ни предупреждава да внимаваме в изказванията си.
 Близо зад него пък, отзад виждаме и издялана от мрамор, фигурата на цар Самуил. Наблизо пък голям хотел също прави впечатление с формата си. Всеки от малката ни група прави снимки за спомен. Повечето от нас се снимаха пред паметници, цветя и сгради, които наистина правят впечатление не само на ума, но и на очите, които не проумяват видяното.
Движим се заедно близо един до други. Минаваме Порта Македония, която е собствената триумфална арка на града. Отляво и вдясно на нея отново виждаме внушителни фигури на седящи влиятелни фигури от миналото. Влизаме наблизо в един парк, където цъфтят разноцветни теменужки, а една красива магнолия ни спира за снимки... Естествено и тук се сблъскваме с нова порция фигури, които вече не се стараем да запомним.
Все пак тук сме и с една цел. Искаме да посетим музея на майка Тереза. Упътва ни един строг пазител в лицето на млад полицай, който обяснява на водачката ни, как бързо да стигнем целта си.
Успяваме да се придвижим като пресичаме улицата, която явно е булевард, близо до Порта Македония. Най-после погледа ни спира не само музеят, а и статуята на майка Тереза, свила в безмълвна молитва, двете си ръце до брадичката.
 Въздъхваме почти облекчени когато разбираме, че няма определена такса, билет за да влезем вътре. Правим го и оставаме удивени от многобройните фотоси на влиятелни личности с майка Тереза. Една от тях спира погледа ми. Принцеса Даяна и майка Тереза. Погледа ми вижда и поставена стъклена урна, където явно пускаха пари за благотворителност. Възползвам се от това, като давам, частица от моята национална валута сред денарите, които я посрещнаха радушно...
Долу в подножието на музея намираме магазин за сувенири, от който естествено се възползваме, като купуваме няколко магнита с лика на снимки от града и майка Тереза.
Отвънка на една пейка, правим сборна снимка на групата като една млада дама от македонски произход ни запечатва за спомен и доказателство, че все пак сме посетили град Скопие.
Отправяме се отново към площада и статуята на Александър Македонски. Стигаме до река Вардар и се движим успоредно до нея като разглеждаме забележителностите, които спират погледите ни. Не устояваме на живописното местенце, няколко плачещи върби, две патици и риболовец с въдица... Всичко това заедно с два изцяло сглобени от дърво кораби, които явно представляват ресторанти, намираме в реката или близо до нейния бряг.
Стигаме до уникален мост на който отново виждаме като накацали гълъби, статуи и от двете страни на, многобройни личности свързани и не само с историята на Северна Македония. Минаваме от другата му страна, където се изумявам на архитектурата на археологическия музей. Виждам и други сгради, едната от тях на която пише, „Македонска опера и балет“ се оказва написана с буквите на двамата братя всеславянските просветители Кирил и Методий.     От толкова много мраморни гледки  и дори и перилата отстрани на реката моят поглед най-после намира спасение в градинка във формата на куб с безброй разноцветни теменужки за които виждам как съвестен македонец се грижи всеотдайно.
     Решаваме най-после да раздвижим нозе и до Старата скопска чаршия, където явно вече с  нетърпение ни очакват безброй търговци. Тук на това място заспало във времето намираме всичко необходимо, от сувенири, цигари, шарени чадъри, щипки, кремове за мазане,и какво ли още не. Не видях само магазинче за алкохол, но може би някои неща не бяха изложени за директен пазар... Няколко Менувачници, ни чакат за обмяна на левове в денари. Замаяхме се. Когато най- после се оглеждаме, зашеметени от видяното, забелязваме, че някъде в тая тълпа на пазара сме изгубили нашата водачка. Намираме я едва на връщане.
Минаре наблизо до нас показва, че наблизо има и джамия от която с разноцветни забрадки излизат млади момичета още не забулени. Имаше и забулени в черно, но не те преобладаваха. Явно и тука си има йерархия и чудатости. От тази страна на моста по голямата част от населението е мюсюлманска или албанска.
Ушите ми улавят думите на един търговец, македонец явно, който през пет секунди не спира да повтаря думата щипки, сякаш не виждаме, че пред него има именно това. Друг пък до него скандираше също на глас, крем за мазане.
Всеки в Старата скопска чаршия там, бе зает да печели пари. А ние които се оказваме клиенти да харчим.
Виждаме и просяци. Възрастни жени протягат ръце в които държат кутия с няколко денара и молят за помощ. Някои се бяха изхитрили, защото ги виждам да стоят до една от Менувачниците и да тормозят излизащите от там чуждестранни туристи. Няколко млади момичета от европейски произход не устояват на повика им за помощи и пускат пари в кутията протегната с желание от старите жени.
Калдъръмените улици на пазара ми говореха, че на Старата скопска чаршия наистина времето е спряло.  Изглеждаше ми като декор от исторически филм. При това от деветнайсти век. Часовниковата кула, която се извисява там показва  спрелите си стрелки останали така от времето на голямото земетресение през 1963 година в Скопие.
Част от групата ни се втурва за покупки. Взимат се цигари, сувенири... Чувам, че у нас били по скъпи и това ги кара да се бръкнат за денари и осъществят покупките.
Към 13 часа след обед вече не само сме огладнели, но и се чувстваме изморени от емоциите видени и изживени от нас.
Качваме се на микробуса като не забравяме да си вземем довиждане с град Скопие столицата на Северна Македония и поемаме към вкъщи... По пътя спираме в спа център "Етно село", където обядваме.
Вътре в ресторанта освен високият сервитьор забелязвам едва няколко човека, които се хранят на масите. Поръчваме си и ние... Маса по-голяма за да седнем всички.
 Едва настанили се, дето се вика наместили кости и установяваме, или една от дамите разбира, че ни е тясно. Тя се взира в  сервитьора, който стои до нас и чака за поръчката ни и като се усмихва му казва:
-А бе македонец ли си или не знам какво си, но ако река да пусна лакти вляво и после вдясно, някои от групата ни ще останат без маса... Я дай, дай не се мотай още една, че да седнем всички.
Поусмихна се македонецът и изпълни нареждането. Малко след това докато се пулехме в менюто той по наше желание донася бира и ракия...
Преди да изпълни това обаче, има питане от наша страна дали ще ни сервират гроздова ракия.
-Лозова! –отвръща с усмивка сервитьорът.
-Да ама ние искаме гроздова! –настоява един от нас. Без да искам се изсмях, та нали гроздова и лозова е едно и също. Но кой му мисли след като е уморен от толкова гледки представени ни от столицата на Република Северна Македония.
Вдигаме наздравица за приключението, и за всички нас от групата и започваме да се храним. Хлябът си струваше парите, дето казват някои. Но и картофите с плескавица, нарязани, пържолите, свински и пилешки, също се оказват достатъчно сочни, че да се харесат на всички ни.
-Хубаво хапнахме –коментира същата дама, която бе поискала допълнителната маса. –храната наистина се оказа на висота... Ако сега ни пуснете и едно хоро да изиграем, ще останем още по доволни.
Е хорото го пропускам, не нарочно, разбира се. Излизам на въздух за да снимам любопитен околността. Стари бъчви, стари предмети от миналото, които показват, защо се нарича комплексът "Етно село".
После разбирам от групата, че наистина е имало хоро, и не едно, а цели три...
Взимаме си сбогом с "Етно село" и поемаме към границата. Спираме след Крива Паланка при супермаркет, където пазаруваме, шоколади, локуми и други за консумиране неща. Оказва се, че там не вървят българските левове, а и Еврото дори не впечатли никого от персонала.
-Само денари, искаме!
Искат те, ама ние ги свършихме още в ресторанта на "Етно село". Оставям един шоколад, само и защото не ми достигна един денар...
  За мой късмет, а и за късмета на всички от групата съвсем близо до границата намираме бакалия, където българският лев бе приет с разбиране. Това ни помога, да вземем от квалитетната им домашна жълта и течаща като олио в чашата, македонска ракия за вкъщи. Естествено някои си купуват и други неща. Успявам да снимам македонка. Всъщност се оказва домашна котка, която чака до вратата на бакалията с една друга да бъдат нахранени.
До нас изниква индивид, който се кълне, че е българин. Да ама като в паспорта му пише македонец, дали все пак е такъв. Важното е, че се чувства българин. А в паспорта му може и да пише пакистанец. Днес нали всякакви имигранти пресичат границите. Никой е знае кой какъв е.. важното е, най важното е обаче да бъде човек. Хора много, човеци малко, дето казват някои... И са прави естествено.
Вече сме на границата. Все още всички дишаме северния македонски въздух. Вдясно до нас минават за проверка, камиони, тирове, цистерни. Отбиват един явно за рутинна проверка. Пред нас дреме голям автобус, на който има надпис, Гоце Делчев. Деца на екскурзия. Докато всички се чудим защо толкова бавно върви времето и дали няма да ни разкостят изцяло за проверка, най-после след близо час успешно минаваме към българската страна от границата.
-Какво става? –пита ни митничар там –какво е това забавяне?
-Явно са имали пробив в системата... –отговаря едни от групата ни. –Днешните компютри като прегреят, изключват..
Даваме отново личните си карти за проверка и по списък ни проверяват. Явно сме всички, никой от групата не е духнал, нито пък се е изгубил в навалицата на Старата скопска чаршия.
Преди да си поемем въздух обаче наш роден митничар отваря задната врата на микробуса и ни пита:
-Какво сте пазарували? Има ли нещо, което...
Тука го прекъсваме с думите:
-Малко ракия, шоколад, нищо сериозно и цигари... По-три кутии на човек!
-По три! Кой ви е казал, че трябва по три? –пита митничарят и гледа строго, докато един от нашите се из цепва:
-Па кой може! Гидът ни, нашият водач!
-Хм! Не по три а по две е разрешено! –осведомява ни митничарят и сякаш чувам неизречени думите му:
-Какво правим сега?
Вместо това един от нашите взима нещата в свои ръце като казва, че ако се разпределят кутиите с цигари на всички ни, няма да има и по една на човек.
Нейсе на митничарят не му се занимава с допълнителен преглед. Дали защото беше прекалено късно вечерта...  Горкият той, цял ден бе мъчил и преглеждал такива като нас. Разбирам го. Това си наистина изморително.
Поемаме по пътя за дома. Пред нас почва да вали. Но много скоро спира. Успяваме да минем безпрепятствено пътя да града на самоковите и стигаме там, откъдето рано сутринта в шест бяхме тръгнали към едно от приключенията си в живота...
В.Софин  



И лошият умира...


И най-добрият понякога умира
вкопчил се е, лошият в живота
вместо любовта на хората избира
да убива щастието със банкноти!

А Вятърът дълбае без усмивка
Времето, което знае да сърфира...
И неговия ден на лошият ще дойде
нищо, че в парите щастие намира...

Ще дойде той, черният с косата.
И някак бързо, ей така без злоба,
в ранна, прекалено мрачна доба
ще премахне от лошият главата!
В.Софин

вторник, 9 април 2019 г.

Невъзможно връщане


                                                                     
      Много ми се искаше да се върна там откъдето бях тръгнал...
Уви! Баща ми вече го нямаше... И майка ми също липсваше.
Връщането ми се оказа невъзможно!
Искам или не, трябва да продължа до края...
Да се усмихвам на живота!
В.Софин

Виц устат!

Не съм виц устат!
Не съм, никакъв поет!
Още по малко пък писател!
Но, усетих как вятърът отпред,
работи ме, като ваятел...

Не съм никакъв работник.
Още по малко пък служител.
Но, усетих как моят потник,
работи ме, като мислител...

Не съм даже, никакъв министър.
Още по малко, хитър депутат...
Но усетих как със мозък бистър,
работи ме, управляващ Виц устат!
В.Софин 

събота, 6 април 2019 г.

Какви времена доживяхме...

       Докато се мотаех на тротоара по пътя за вкъщи за малко да бъда прегазен от луксозна лимузина. Едва успя да закове спирачки, на сантиметри от мен. От нея излезе шофьор обрасъл в златни ланци и ми си нахвърли с думите:
-Къде зяпаш бе? Защо не се пазиш? Щях да те прегазя като улично куче!...
  Преди да отвърна от другата страна на лимузината изплува поп, който изглеждаше толкова добре охранен, че едва измъкна едрото си туловище от купето. Той спря шофьора с ланците като използва благи думи.
-Денчо, чедо! Не закачай човека! Нека си върви с мир по пътя!
Отговорът на шофьора ме озадачи:
-Извини ме дядо попе, но какво прави тоя на нашия път?
-Остави го да диша! –заповяда попът и се обърна към мене с думите:
-Какво чедо! Добре ли си?
-Щях да съм добре, ако имах вашата лимузина, а аз вървя в жегата по тротоара, където този некадърен шофьор щеше да ме прегази като улична котка....
Шофьорът на дядо поп с ланците побесня от моя жлъчен отговор.
-Остави ме, да го пребия дядо попе! Заслужава!
Възрастният служител на бога се усмихна и каза пак благо:
-Остави го Денчо! Не си мърси ръцете с простолюдието... Виж го ти, червей, който шава! – хвърли ми изпепеляващ поглед, попът.
Озадачен от чутото, се опитах да се защитя:
-Аз и червей... А кой едва изпълзя като гущер от колата!?
Ядосан донякъде, попът се защити с думи:
-Чуй чедо, мое... С лимузината съм, защото съм прекалено стар и не ме държат вече краката... Имам и шофьор, защото очите ми вече трудно виждат...
Отговорът ми, който не закъсня, предизвика отново хлад в отношенията ни с дядо поп.
-Да, но младият поп Отец Матей, където служите и двамата, идва с колело в черквата...
-Ще идва я! Той е млад и му е нужно движение...
-Значи лимузина няма за него?
-То ако гледаш така на нещата и жилище придобито няма той...
-Да не би, защото не е успял да събере достатъчно пари? –прозвуча иронията ми и отговора зяпна веднага:
-Ами! –засмя се дядо поп. Прекалено честен е... И това му пречи чедо! Май пречи и на теб като те гледам... Вървиш по средата на тротоара, вместо близо до оградите на къщите. Пък после се оплакваш отгоре на това... Червей, който не знае, къде да шава!
 Замислих се, докато ги гледах двамата. Дядо поп прибра с труд туловището си в лимузината. Видях и  шофьорът му, който ми показа среден пръст и чак после без усилие се качи в колата и потегли с мръсна газ.
Уплашен се прилепих до оградата на най-близката къща. Съветът на дядо поп се оказа прекалено, безценен за мене.
От тогава се научих да пълзя съвсем плътно като червей до оградите на къщите. Тук там намирам разбирателство от стопаните, но на няколко пъти щях и да си отнеса боя.
Явно в тази мила държава, трудно се оцелява без връзки. Трудно и работа се намира. Виж другото е по лесно. Лесно се умира навсякъде. Там няма разбирателство, няма пречки, всеки си отива... Всеки да! Но не всеки живее като човек! Хора много, човеци малко! Какво да се прави, просто живот, който плаче да бъде описан.
В.Софин 

Само ме следи...

                                                                
      Въпреки, че не бях го виждал от двайсет и пет години, веднага го познах. Не, че ми се искаше.... Но ето, че сега го виждах пред мен и се чувствах смутен. Изминалото време никак не го беше променило. Нямаше бръчките, които белязаха лицето ми със старостта. Не видях и сълзи в очите му.
Моите, горките сълзяха постоянно и при това с очила.
Дори чарът на усмивката му беше същият непроменен, гальовен и предизвикващ вулкан от чувства в жените, които го виждаха. Моят отдавна си беше отишъл. Кимаше на залез. Очакваше да изчезне напълно примирен от времето, което краде от младостта на всички нас.
 Взрях се в гъстите кичури на косата му, които ме гледаха щастливо щръкнали под шапката и изпитах завист, за моите отдавна окапали. Времето, което течеше неуморно за мен в тези изминали двайсет и пет години ме убиваше бавно и без жал.
 Знаех си, мислех, че в тоя живот всичко се променя. Да, но той си оставаше все същият... Непроменен в сив елегантен костюм остарял за днешната мода вярно, но красив по своему. Вратовръзката  която бях забравил как изглеждаше, пасваше идеално на облеклото му, а коремът, прибран като на млад войник. Моят отпуснат на свобода продължаваше и продължава, да ме тормози и днес.
   Видях и светло синята му риза, която изглеждаше сякаш току що облечена... Моята на петна и със скъсани копчета, които едва удържаха наедрелият торс на тялото ми.
Изпитах ревност. Къде бях аз, къде се намираше той!?
За него времето беше спряло завинаги, а моето почти изтекло от пясъчния часовник.
И гледай го, как ме следеше, направо ме убиваше с погледа и усмивката си...
Портретът, а това наистина беше моя забравен на тавана портрет, ме гледаше и ми се присмиваше за времето, което бе изминало окончателно за мен.
Не бях успял да се запазя... Има си хас, никой не може да пребори времето. Единствено портретът останал от миналото, който показваше запечатана, съхранена младостта. Някога, когато любовта, беше всичко, отношенията прилични, а тялото, тялото опънато като струна, готово за нови приключения... Приключения, които остават да живеят единствено в спомена, нашият вечно жив спомен, докато сме живи...
В.Софин 

Улица "Здравец"


                                                                                
      Беше стара. Видяла какво ли не. Убийствата се сменяха заедно с името и. Но тя си оставаше все същата. Непроменена през времето.... Само беше учудена от глупостта на хората, които и бяха дали живот.
   Детството си почти не помнеше. Все пак някога тя, беше само пътека, по която се движеха диви животни тръгнали на водопой. До голямото езеро в средата в средата на необятна и не обикновено красива гора.
   Когато случайно един авантюрист откри злато в него, всичко се промени. Пътеката стана път. Гората беше почти изсечена. Създаде се град.
Пътят стана улица, която често пъти ставаше свидетел на свади, обиди и убийства между хората.
Когато паднеше някое от поредните правителства, които управляваха страната, нещата се изменяха. Улицата сменяше името си. Но не променяше нрава си, да се взира и чуди на глупостта при хората.
Кръщаваха я с име на известен генерал, прочул се с жестокостта си, да накара войниците си да умрат до крак в името на една идея. Идеята се знаеше... Всичко опираше до пари. Много пари, които караха хората да изменят на нрава си, да обичат и правят живота хубав.
 Веднъж си спечели име на известен политик, загинал при нещастни обстоятелства на пътя. После дори уцели уважението на талантлив художник. Задържа се малко като поет. Опита и с писател. Имената бяха толкава много, че и човек не можеше да ги запомни, та някаква ли си, там улица в центъра на града.
Въпреки това тя си оставаше все същата... Само настилката и се сменяше. И то пак поради глупостта на хората, които често пъти, я разкопаваха за да поставят канали. Правеха се  водопроводи, слагаха и кабели отдолу под нея. Отстрани я украсиха с тротоари. Изникнаха и дървета. Не закъсняха да се появят и уличните лампи на електрическото осветление, което гледаше на всичко с насмешка.
Улицата не трепна, не се обиди и, когато хората решиха да изправят кривият и останал от миналото гръбнак.  Съществуваше неудобен завой, и то само, защото известен политик от миналото беше дръзнал да направи къщата си точно по-средата и. Но както казах, когато падна поредното правителство, не удобството беше премахнато. Къщата беше разрушена и улицата си отдъхна с изправен гръбнак. Нарекоха я „Права“.
Известността и нарасна, когато решиха да я въздигнат в положение. Направиха улицата, булевард.
Тогава блесна и се прочу с новото си име: „Царска“. Някога „Генералска“, сега с по-високо положение в обществото.
Появиха се създадени от хората автомобили. Започнаха да стават катастрофи от нощните гонки, които безразсъдни младежи си устройваха през нощта.
Никой не се съобразяваше с чувствата на булеварда по който всекидневно се движеха високите скорости и затова настилката му се напука. Появиха се отначало малки микроскопични дупчици, заменени с по големи от солта хвърляна зимно време. Започнаха кърпежите по тялото и, което преди се гордееше с красотата си да бъде цяло.
Неочаквано падна поредното правителство и Булевардът изпита гнева на хората. Понижиха статута му. Отново беше улица съвсем обикновена. Явно добре си вършеше работата новият кмет, който беше настоял да бъде прекръстена отново. Така улицата се превърна в „Мирна“. Тя не беше съгласна с промяната, защото на нея все още кипеше живот.  Движеха се раздрънкани автомобили, влюбени се целуваха, кацаха гълъби, които рискуваха живота си, смееха се деца, плачеха възрастни за бездушието на околните...
Наблизо до града се издигаше голяма планина, която беше от вулканичен произход. Нагледала се от високо на глупостта създадена от хората, тя кипна не въздържано. Вулканът, който я увенчаваше избълва лавата си и накара населението да се евакуира. Градът опустя. Само, изоставени гладни кучета и котки, обикаляха вече станали призрачни, улиците.
Хората изчерпали златото от езерото решиха, че няма смисъл да се връщат обратно въпреки,  че след година време душата на планината се успокои и вулканът престана да бълва отровните си пари.
Градът обрасна и беше забравен. Улицата нашият главен герой в повествованието, обрасна. Почти се изгуби, защото гората не обичаше празни пространства и ги завземаше с хъс и постоянство.
Улицата отново стана пътека,  която водеше до познатото ни, но вече без злато, езеро. Нито един път тя, не съжали за изгубеното си положение, че се е върнала в дивото.
Не и липсваха ежедневните кавги на хората, убийствата, сплетните.. Доволна беше, че се е разделила и с обидите хвърляни не справедливо в очите на възрастните.
Липсваха и само усмивките на влюбените и децата, които не бяха заразени от едно общество на консуматори. Последните дори не виждаха по далече от парите си и положението на важни особи, което ги правеше в техните очи, богове.
 Едно име обаче, едно единствено име на улицата остана... Живо остана то, до последно.  Съществуваше и сега, макар и мъничка пътека обрасла... Навсякъде по нея цъфтеше здравец. Превзета от него, улицата остана вярна на последното си име. Здравец, който даваше живот и на млади и на стари; здравец, който ухаеше на здраве и дълголетие и който напук на всички представи си оставаше единствения искрен приятел за всички времена за всички, хора и животни.
Животът идва и си отива след време.... някои неща завинаги се изгубват. Но не и здравецът, който остава да цъфти... Той превзема, изчиства и слага ред в безредието и глупостта на хората, които мислят, че са богове призвани да вършат зло в името на алчността и безсърдечието, което властва над света..
В.Софин 

петък, 5 април 2019 г.

Моето спасение...

       
Сутрин, когато слънцето блестеше
решил бях страницата да отгърна.
Тогава всичко в мене светло беше
светът защото, исках да прегърна!

Стиснал зъби опитах да говоря
с денят, когато времето летеше.
Луната вечер, опитах да преборя
вторачен погледът и, ме следеше!

Очите мои гледаха звездите
светещи за мене в откровение.
И търсех там някъде мечтите,
които бяха моето, спасение...
В.Софин  

Ухаят пролетни цветята


От слънце сутрин уловени
ухаят пролетни цветята.
Там гледат, очите удивени -
пъстри в откровение, полята!

Росата ранна бисерна, блести.
Глухарче кима сред треви.
Красив животът не пести
да сбъдва сладките, мечти!
В.Софин


сряда, 3 април 2019 г.

Наздраве!


-А бе, вчера бех у Македония!
-И какво?
-Исках у кръчмата гроздова...
-Сипая ли ти? /Сипаха ли ти?/
-Сипая они... Ама лозова! Сигурно не знаят, какво е гроздова...
В.Софин

Хванахте ли се за зелено?

                                                           
             Нашенец от село Ливадово попитал , колеги дали са се хванали за нещо зелено през Пролетта.
-Да! Хапнахме коприва и киселец. Даже и див чесън опитахме... А ти, хвана ли, зелено? –чул въпрос ливадовецът.
-Да! Хапнах, хлеб и чубрика! Она е зелена, нали!?
В.Софин 

понеделник, 1 април 2019 г.

Пеша до Ливадово -"Историите на Гюро"

                                                                        
    Гюро и Насо работили заедно в една фирма, която била далеч от селото им. Вечер, всеки от тях се прибирал в Ливадово по различен начин. Гюро имал кола. Насо пък хващал автобус. Това не се харесвало на Гюро, който недоволен мърморел всекидневно:
-Виж го ти, скръндзата. На автобуса дава двата лева, а на мене не иска...
   Веднъж обаче, Насо изпуснал превоза си, а му се налагало бързо да се прибере вкъщи. Приближил се той почти стеснително до Гюро и го попитал плахо:
-Ще ме вземеш ли? Изпуснах автобуса....
Гюро се почесал замислено, плюл на пътя и отсякъл с усмивка:
-Има си хас, да не те взема... Нали си ми комшия, брат...! Хайде качвай се!
Насо въздъхнал почти щастлив, че се е уредил с превоз и се вмъкнал в колата на Гюро с думите:
-Е, вече можеш да тръгваш! –и после веднага щракнал предпазния колан от седалката на плещите си.
Гюро се усмихнал  и после казал важно:
-Докато не видим двата лева от джоба ти, да тръгнат към моя, нема да палим двигатело на колата...!
-Ама Гюро...! Нали сме комшии...
-Нема Гюро! Моеш да даваш пари на автобусо, а на мене не.... Така ли? Я слизай, че не мога да те гледам повече!
Насо се изплашил, дори пребледнял от чутото. Бръкнал и извадил още от сутринта приготвените за път два лева. Гюро ги поел без усмивка, скрил ги веднага в джоба си и казал замислен:
-Виж какво, току що таксата се вдигна. Я дай още два лева, оти докато се прибереш пеша до Ливадово, мое мазоли да никнат на краката ти...!
-Ама Гюро! –изплакал Насо, но не довършил, защото Гюро го прекъснал:
-Нема Гюро бе! Ти не разбра ли!?! Нищо лично! Това е бизнес...
-А не може ли да ти ги дам двата лева като стигнем Ливадово? –замолил се Насо.
Гюро присвил очи в досада и избликнал ядосан:
-Сега ги искам, веднага! Знам те аз тебе Насо ще се измъкнеш без да платиш...
-Добре де, но немам толкова...
-Колко имаш? –наострил уши Гюро.
-Двайсе... –не довършил Насо, защото бил прекъснат от Гюро.
-Виж ти! А викаш, че немаш! Оти ме лажеш?
-А ма стотинки бе Гюро Двайсе стотинки имам само...
-Е какво пък.. Гюро е човек! Ще те хвърля на половината път. После ще се прибереш по нататък пеша до Ливадово. Какво са за тебе пет километра, Насо. Бълха те ухапала...
-Ама защо, така бе Гюро?
-За да знаеш другио пат, да си носиш повече...
-Е нема да има друг таков!
-Хм! Ще видим тая работа, когато пак изпуснеш автобуса... Ще тръчкаш тогава пеша от тук чак до Ливадово ти казвам... И не само ще тръчкаш, но и прах ще се вдига от пътя зад тебе...
В.Софин 

Търся си нещо безплатно...

                                                                     
-За една година смених три партии... –хвали се нагаждач.
-Вярно  ли бе!? И защо?
-Е па... Обещаха ми апартамент на половин цена...
-И какво?
-Излъгаха ме. Нищо не дадоха и затова се пробвах при патриотите. Дадоха ми колиба... Били само патриоти...
Щом е така, казах им, напускам...
-И после, какво?
-После, ясно, Б С П.
-Грях ти на душата, нима си станал комунист!?
-Какъв комунист бе!! Борех се за жилище...
-И какво, взе ли?
-Не! Всичко беше вече усвоено...
-Усвоено!?!
-Приватизирано... Раздадено...
От обикновените никнали членове в партията се очакваше само, да си плащаме членския внос навреме...
-Напусна и сега си свободен?
-Не! Кандидатирах се,  независим депутат за Европарламента на изборите...
-И защо ти е това?
-Как защо!! За жилище, ясно за какво... Чух, че в Брюксел раздавали удобни квартири при това съвсем безплатно...
В.Софин 

Излъган Гюро -"Историите на Гюро"

                                                                                    
      В една ранна сутрин в село Ливадово, Насо видял Гюро да излиза на двора на къщата си. Като се подсмихнал под мустак  му казал:
-А бе, Гюро знаеш ли какво е станало?
-Откъде да знам!! Да не съм гадател...
-Да ти се похвалим. Много съм щастлив! –рекъл Насо и се ухилил до уши.
-Да немаш рожден ден, бе Насо? Ослушваш се, а не знаеш, че трябва да черпиш...
-Не, Гюро не позна. Нямам рожден ден!...
-Да не си се оженил бе?
-Не!
-Сигурно си намерил нова по платена работа? –погледнал Гюро с надежда, че е познал.
-Не! – за сетен път чул откровението на Насо.
-Тогава като те гледам как си се ухилил, сигурно си откачил?
За да не измъчва повече любопитството на Гюро, Насо отсякъл важно:
-Спечелих от тотото!
-Ти... –закашлял се внезапно Гюро. –Ти да си спечелил от тотото!? Ох! Не ме разсмивай, че ще умра от смях... Ти ако си забравил, Гюро не е. Не пускаш тото, това знам аз.
-Много знаеш ти... Верно я не пускам тото, ама колегите от работата пуснали... При това за мене.
-И са ти дали фиша? Как пък не! –не повярвал Гюро.
Насо се засмял отново и смутил ушите Гюрови с откровението си:
-Дадоха ми фиша подарък, защото имах вчера рожден ден, Гюро!
-Леле! Как така съм пропуснал събитието, а и ти скръндза такава не си черпил!
-Оти да те черпим!? Ти нима ме черпиш за твоя... –ухапал Насо Гюро по болното място, че е стислив.
Ядосан до немай къде Гюро казал в своя защита:
-Оти да те черпим Насо!?   Ти да не си манечко дете, та да те поим с млеко...
-Бях толкова щастлив от печалбата, че колегите закачиха... Тях черпих!...-настъпил Насо, Гюро по болния мазол, че не го е почерпил. 
-Добре де, а колко числа удари фишът ти? Сигурно шестица, мискинин такъв.... –завидял Гюро на Насо. Отговорът обаче го озадачил.
-Спокойно Гюро! Ударих тройка... Три лева и петдесет стотинки печалба!!
-Ха –ха! –изсмял се щастливо Гюро, зарадван, че съседът  е спечелил нищожна сума.
Вместо да се обиди Насо се засмял също.
Гюро го изгледал с учудване и рекъл:
-А бе,  Насо... Я на твое место щях да рева , а не да се хиля като ненормален...
-Е ти не знаеш причината, затова...
-И тя е?
-Днес е първи април Гюро. Нито вчера имах рожден ден, нито пък колегите ми подариха фиш за тотото. Само дека ме уволниха от работа...
-Верно ли бе? Затова ли се радваш, че са те изгонили!?
-Радвам се Гюро, че е първи април...  Ти се хвана на въдицата като шаран и продължаваш да висиш на куката...
-Уф, па и ти!!! Аз на ужким ти повярвах... Та как Гюро да не знае, че е първи април, Насо!?
-Е не е Гюро! Не е първи април!
-Тогава оти ме лажеш бе, мискинин таков!!
-За да те видим поне един ден, излъган Гюро!! Излъган като шаран налапал празна кука... –засмял се щастливо Насо и оставил Гюро да кълне на двора петела, който  пропял именно в тоя момент за да потвърди казаното.
В.Софин