понеделник, 30 декември 2019 г.

Усети ли земетръса?

-Усети ли земетресението снощи?
-След бутилка ракия, когато се свестих под масата, разбрах, че е имало...
-И как разбра?
-Усетих точилката на милата по гърба си, която ме вдигна от пода. Всичко се люлееше около мен, чашите недоизпити изцяло, крещяха, а аз приказвах несвързано:
-Земетресение! Наливай скъпа да се задържим отново на краката си!
В.Софин

неделя, 29 декември 2019 г.

Връзката мечтана...!


Любовни капчици валят
в душата никога не спяща.
Съдбовни думите шептят
в сърцето връзката, кипяща!

Тя идва внезапно очертана
в бели облаци над планината.
Мушка се нахално без покана
дори в сините очи на езерата.

Докосва вятъра в морето -
щастлива връзката, избрана.
Валят капчиците и в сърцето,
любовта за всеки е, мечтана!
В.Софин  








понеделник, 23 декември 2019 г.

Следващият, моля!


                                                                     
        Хубаво нещо са мечтите... Понякога са недостижими, но ако човек се напъне, може и да падне звезда от небето и за него.
Киркор отдавна мечтаеше за интервю като големите... Ония дето всеки познава поне от телевизора. Знаеше, дори подозираше, че мечтата му е отдавна умряла още преди да цъфне и завърже плод, но след като видя обявата в местен вестник, който приканваше безработни на интервю за работа, не издържа и се приготви. Светлините на прожекторите го очакваха с нетърпение. Нямаше защо, да се противопоставя на съдбата. И така:
   Нашият герой Киркор, мъж на около четиридесет години, леко оплешивял, мачкаше смутено каскета в ръцете си, сякаш искаше да изстиска от него вдъхновение. Застанал пред кабинета чакаше притеснен повикването. И то не закъсня. Ушите му истински, чувствителни сензори, уловиха безстрашно във въздуха заповедните думи от кабинета  на провеждащия интервюто, началник:
-Следващият, моля!
Киркор почти уплашено надниква вътре и чува:
-Какво се мотаете! Нямам цял ден за да се занимавам с вас... Влизайте и си кажете името.
Намерил в себе си нужния кураж Киркор, който все още мачкаше с усилие потен каскета си се вмъква и поздравява:
-Добър ден, господине!
-Добър ден! Името ви!
-Личното, бащиното или фамилното, господине?
-И трите!
-Киркор Гарабедов Вутев!
-Моля?! Вие подигравате ли се?
-Не. Ето вижте! –протяга към провеждащия интервюто, лична карта за проверка, Киркор.
-Хм! Добре. На колко години сте?
-Ами да видим... Това не го ли пише в личната ми карта?!
-Вие не знаете годините си?! А може би и кога сте роден?
-Моля ви се! Преди седмица навърших четиридесет лазарника...
-Хм! Умеете ли да изслушвате?
-Жените? Да, разбира се... Стига да не искат от мен прекалено много...
-Моля?
-Пари! За пари става дума, нали?
-Не, Киркоре... Става дума за вашата работа. Все пак кажете ми! Комуникативен ли сте?
-Моля?
-Умеете ли да работите в екип?
-Ако ми дадете, разбира се...
-Моля?!
-За дрехи става дума, нали?
-Не за колегите ви...
-И какво за тях?
-Можете ли да работите заедно като си помагате при нужда?
-А бе! Мога! Ама те да не са малки деца, че да им помагам?!
-Хм! Имате ли книжка?
-Да. Ето погледнете малка, но много ценна за мен. Съдържа басните на Лафонтен... –отговоря смело Киркор и дори намира сили да се усмихне, докато слуша поредното неразбрано:
-Моля?
-Казах, басните на Лафонтен... – чуди се и Киркор.
-Аз ви питах за шофьорска книжка...
-Имам, но не я нося в себе си.
-Защо? Пеш ли пристигнахте дотук?
-Не с трамвая. Все пак, когато съм на интервю, а то не е всеки ден, се усещам прекалено нервен за да шофирам!...
-Хм! Женен ли сте?
-Може би!...
-Какво означава това?
-Че сте, прекалено любопитен, господине.
-Но това е във връзка с вашата работа...
-Ами тогава съм женен.
-А, имате ли деца?
-А, вие?
-Тука аз задавам въпросите, а вие само отговаряте! –загубва търпение, провеждащия интервюто.
-Да не би, това да е пак във връзка с бъдещата ми работа? –задава въпрос без компромис в действията си, Киркор. Това изкарва из нерви изпитващият:
-Ето пак! Нали ви казах...
Киркор го прекъсва:
-Да. Да, чух добре. Тук вие задавате въпросите, аз отговарям. И това, е да кажем... имам май две... Тогава?
-Хм! Имате или нямате деца?
-Имам едно, ама жената не знае за него... –откровеничи, Киркор.
-Моля?!
-С една комшийка, господине... Нали знаете как стават понякога работите? Човек отива за чаша захар и се сдобива с отроче...
Търпението на изпитващия леко се разклаща. Изнервен донякъде, възкликва:
-Добре, де!... Не съм ви искал тука да ми разправяте за семейните си проблеми...
-Но, нали вие попитахте?! –учудва се, Киркор.
-Хм! Отговаряйте на въпросите ми само с „да“ или „не“. Ясен ли съм?
-Да!
-Пушите ли?
-Зависи, кой черпи?!
-Това, да ли трябва да означава?!
-Да, понякога!
-Хм! Избухвате ли?
-Не съм гърмял скоро...
-Дали сте нервен, ви питах?!
-А, не прекалено спокоен съм. Но само докато не дръпна две ракии у кръчмата. Тогава ставам скандалджия...
-Хм! Май става излишен следващият ми въпрос, но все пак... Пиете ли?
-Каните ли ме или проверявате, господине?!
-Хм! Само „да“ или „не“, предупредих ви... –изгубва нерви изпитващия, но това не пречи на Киркор да отговори:
-Да! Но все пак всичко зависи от пиенето, алкохолните градуси, количеството...
-Млък!!!
-Да! Извинете, но ми е много напрегнато. Не всеки ден, се явявам на интервю. –обяснява невъзмутим положението, Киркор.
-Хм! Готов ли сте да работите извънредно, ако това се наложи понякога?
-Зависи... Пардон, господине... Може би да, ако ми платите двойно....
-Или нищо! –кипи вътрешно изпитващият и чува  дразнещият го вече киркоров глас, който се изпъчва, възмутен:
-Ама как така?!
-Не случайно ви питах, дали сте женен и имате ли деца... На фирмата и трябва човек, комуникативен, който да дава всичко от себе си... Ако се трудите, Киркор, ще получите, ако не, мястото ви просто не е тук!... Струва ми се, че не издържахте проверката...
-Проверка?!
-Интервюто за работа. –обяснява изпитващия на Киркор, който не губи настроение и казва с усмивка:
-Аз господине... Ще ме извините все пак!... Не съм дошъл да питам за работа, защото все пак такава имам... Дойдох за интервюто! За прожекторите, светлините и звездите... –унесе се Киркор, което ядоса изпитващият и той гракна немощно като гарван на когото са взели с хитрост, сиренцето:
-Вън!!!
Невъзмутим Киркор, намачкал с успех каскета си, го нахлупва и бързо с доволна усмивка се изнизва през вратата.
След глътка студена вода и малко водка за успокоение задаващият без компромис въпроси, намира сили да каже вече научената наизуст, реплика:
-Хм! Следващият, моля!
В.Софин  


-

неделя, 22 декември 2019 г.

Синя романтика


Край далечни брегове лазурни
все още диша синята романтика.
Тя идва там със ветровете бурни,
прескача в близост до адриатика...

На остров с блясъка на катедрали
мостовете всичко са видели...
Плуващите гондоли сред канали
и клетви дето влюбени са дали!...

Очите милва романтиката синя
на площада гълъби пристъпят...
Бедни търсят тихо милостиня,
други там пък в музика се къпят!...

 В.Софин


















четвъртък, 12 декември 2019 г.

Друг човек!

                                                                                
        В една ранна утрин се събуждам друг човек. Вместо устата ми да изплюе доброто утро взе, че се из цепи на жената с думите:
„Добър ден, Кукло!“
Засегната милата ме изгледа накриво и рече:
-Кукла е майка ти! А ти си простак!
Замислям се. Може пък и така да е, пък аз не знам.
С тази мисъл се строявам пред леглата на децата и надигам глас като старшина в казарма:
-Ей! Вие поспаланковци! Още не сте ли станали? Мързеливци такива! Проспахте училището...
Очаквам да скочат. Вместо това виждам дъщерята да разтваря сънена очи и да ме гледа обвинително. После размахва пръст срещу мен и ми казва важно:
-Днес няма да ходя на училище!
Наежих се като котарак на който са отнели мишката. Чувам се да казвам:
-И как ще стане тази работа?!
Ще стане татко...! Ще стане! Все пак днес е събота... –отбелязва дъщеря ми и се обръща на другата страна в леглото си без да гледа повече в киселата ми физиономия.
Кимам с думи и към сина:
-А ти, Синковец, мързеливец, няма ли да ставаш?
-Това пък защо?! –отвръща синът ми недоумяващо. И после чувам:
-Побъркал ли си се старче?
Аз и старец... Надух обиден бузи и пуснах една цветиста по майка му, куклата, дето ме нарече простак. Връщам се недоволен в кухнята и тъкмо да си пусна първото кафе за деня и закуся като хората, чувам:
-Закъсняваш!
-Какво? –обръщам се като ужилен към жена ми, която ми казва без копромис:
-На работа си!
-Вярно ли, "МА"?! Нали било събота?!
-Петък е! Още не си вдигнал децата за училище, а знаеш да обиждаш на „МА“ Или си забравил вече името ми Ангеле?
Замислям се. Аз Ангел ли съм, дявол ли?! Всъщност кой съм?
Нямам спомен. А виж ти, и децата ми моите собствени, кръв и плът да ме лъжат така...
Зарязвам всичко понеже работата е с приоритет и хуквам към спирката на Метрото. Други се оказват по чевръсти от мене. Виждам ги направо летят за работа!...
Малко закъснявам.  Но затова пък успявам да чуя първите думи изречени от устата на шефа:
-Закъсняваш Петров...  Закъсняваш! До кога ще я караш така?
-Ама нали все пак дойдох на време?! Осем часът е!
Шефът ме отрязва:
-Дори не поздравяваш... Не ти стига наглостта, че си закъснял, с петнайсет минути, а и обиждаш с "Бе“. Сякаш ядем от едно корито?! А всъщност аз за тебе, простако съм, господин Георгиев! Ясен ли бях!
Заеквам изплашен:
-Съвсем господине... Георгиев -оплитам конците аз. Отстрани колегите ми в офиса почнали работа се хилят.
-Какво се хилите, бе!... –парирам ги набързо аз, човекът с прокисналата от напрежение муцуна.
-Не се смеем на  теб, Петров –отвръщат ми те.
-А на кого, бе?! Сляп ли съм?! Не виждам ли как ме зяпате... –таралежа им се, аз.
Внезапно чувам отглас отстрани. Женски, привлекателен, секси глас ме спъва:
-Днеска си много странен, Петров... Не си на себе си...
Гледам! Колежка... И то, каква Боже мой!
Една такава начервена, с прическа за която поетите ще откликнат само с любов. При това съзирам и червен, искрящ маникюр и уникално деколте, в което буквално удавям очите си, които мигат като фарове, впечатлени от щедрата ширнала се на показ, плът ...
Не ми се споменава и за късата пола, която открива небесен простор на две крачета, които просто крещят срещу ми: „Че хвани ни смотаняко! Какво чакаш, пенсия ли?!“
Естествено чувам притеснен не естествения си глас да отговаря:
-Коя бяхте вие колежке, че нещо май нямам спомени за името, Ви?!
-Петров... Петров! –обърна се тя към мен огорчена от отношението ми.
-Не помниш ли какво ми обеща?
-Какво? –питам недоумяваящ.
-Обеща да зарежеш жена си, мърлата и да вземеш мен, куклата...
Хм... ! Я виж ти! Откритие! Значи това е куклата, а жената...
В бързината след ставане сутрин стават грешки. Още не отворил очи, бях пропял“ „Кукло!“
Май е права жената да ме титулува с „простак“. Вярно, но после се сети и ми каза:“Ангеле!“.
Мислех, че се познавам, а всъщност се оказвам друг човек. Съвсем непознат. Кой ли съм аз?!
Започвам отстъплението с колежката:
-Виж какво Мими! Казах ти, че ще стане работата, но нали знаеш... тя, бързата е срам за майстора?!
-Не ме мимосвай Петров! Не ме мимосвай, нито баламосвай! При това съм Магдалена, а не Мими... Или пък вече си хванал друга, а?!
Да! Така е като остарявам. Явно вместо да кажа Маги, се из цепвам с „Мими!“ –минава мисъл през мен.
Врътвам се и мълчешком почвам работа. Вкисвам допълнително.
Едва изчаквам да свърши деня и после се втурвам като хала в кварталната кръчма. Удрям две ракии за да успокоя топката. Може повече да са били, не помня... Едва примъквам крака пред дома си. Жената ме среща на вратата с думите:
-А сети ли се да се прибереш пияницо? Сети ли се?!
-Какво пък толкова е станало? Като съм дръпнал две ракии, „Ма“?!
Обидена жената ме парира:
-Докато ти си пиеше ракията, „БЕ“... Докато ти си я пиеше... Синът ти се сбил с някакви на улицата.
-И какво? –чувам се да питам с надебелял от алкохола език.
-Набил ги!
-Браво на детето! Аз го научих! –похвалвам се аз, пред жената.
-Ти хубаво си го научил, затова сега е в ареста на полицейското управление.. А ти мизернико, трябва да му платиш гаранцията за излизане...
Отстъпвам примирен от дочутата току що обида срещу мен:
-Добре де... Ще платя! Все пак кръвта вода не става, син ми е...
-Хубаво, но това не е всичко! –осведомява ме жената все още ядосана.
-Какво пък друго е станало?! –питам удивен и чувам:
-Дъщеря ти...
-Какво за нея? И тя ли се е сбила с някого?
-Не е била на училище. Класната и госпожа Павлова се обади по телефона. Иска да те види!
-Защо и е да ми види?! Нали си има мъж?! –казвам аз и намигам свойски на жената, но това не минава и тя ми изкрещява любимото:
-Простак! Иска да говори с теб за поведението на дъщеря ти...
-Добре де! Още утре ще отскоча!- обещавам аз, само да ме пуснат през вратата.
-Утре е събота. Ще отидеш в понеделник! Да не забравиш!- реди ми заповед след заповед жената. После ми си усмихва щастието, защото все пак успявам да си вляза вкъщи и преди да си легна рецитирам вдъхновен от изпития алкохол:
„Едва се добирам до леглото
само то, единствено горкото
мисли ми наистина доброто...!
Всички други виждат в мене злото...
Пък аз, на самичък у живото,
влача си навсякъде, теглото!...
В.Софин  

вторник, 10 декември 2019 г.

Пиеше ми се...!

Пиеше ми се...
Защо ли, пък да пия?
Когато сърцето в мен се скрие
и без това мъката ще ме убие...

Пишеше ми се...
Изобщо трябва ли да пиша?!
Нали животът труден е,
със мен едва въздиша!

Любеше ми се...
Кого ли трябва да обичам?!
Когато зная безрезервно -
поезията във рима да обличам!

Убиваше ми се...
Кого ли да погубя?!
Когато теб Родино мила
с възторг все още любя!

Спореше ми се...
С кого ли нужно е да споря?!
Когато за българска история
с политици не мога да говоря!

Спортуваше ми се...
Защо ли да спортувам?!
Когато може първенствата
с парите чужди да купувам...

Сънуваше ми се...
Трябваше ли някой да сънувам?!
Когато гледам, че живота плаче,
не бих могъл да се преструвам!

Целуваше ми се...
Кого ли първи да целуна?!
Когато всеки днес се кланя
на парите мръсни без подкана...

Живееше ми се...
За кого ли да изтлея?!
Когато любовта до мен
ме кара, само да живея!
В.Софин





понеделник, 9 декември 2019 г.

Не мисля за Нея!



      Докато се мъчех да порасна, изобщо не мислех за Нея...
   Колкото и да беше любезна с мен, не и обръщах внимание, защото бях зает да се радвам на света. Виждах разцъфналото кокиче, показало срамежливо бяло, нежното си лице над снега; тревичките и те едва опомнили се на места в градината, издигаха зелените си никнали кълнове към небето, което им се усмихваше... Усетила пролетта Земята се разтваряше за живот.
  Сливите и те, за да не бъдат по назад, се сдобиваха с чудна бяла премяна. Навсякъде жужаха пчели. Дразнеха слуха с бръмченето си дребни мушици.
Слънцето скачаше тогава в очите ми и караше сълзите да избликват. Въздухът и той се отключваше и галеше със свежестта гърдите ми, които упоени от еликсира се повдигаха благодарни...
Хубаво, леко и достижимо!...
    После взех, че прораснах... С първите бръчки се появиха грижите. Поведох борба в протест. Но изходът от нея колкото и неизвестен е, за всеки летален...
Е рекох си, ще летя.... Ще се нося ефирен над полето, планините, реките...
Мислех щастлив и си вярвах!...
  Вглеждах се в зелените, сините, кафявите и черните красиви очи на момичетата и търсех щастието с тях в любовта. С неуловимите си пръсти, тя хваща всеки за ръцете и го води по засипания с разноцветни рози, път.
Именно затова и нямаше как да мисля за НЕЯ!
Болежките, които ми се появиха ми напомниха за ставащото...
Въздухът около мен пак беше чист. Синееха в далечината планините, горе. Облаците пак се преследваха в небето, синьо... Реките чувах да си бъбрят при среща с камъчетата по пътя си през долини и равнини... Песъчинките се гонеха дори чак до морето, което не беше близо...
Уви! Не беше същото. Никога не е!
Съвсем видимо усещах Нея! Чукаше на вратата за правата си. Правата на Времето, което си играеше с нервите ми.
От нейде изпълзяха отколешни мисли за раждане, младост, усмивки и любов.
После дойдоха и други... на тревожност, които вляха във вените ми страх.
Уж всичко си беше по-старому. Всичко сияеше... Светеше, искреше!
Да но, това не спря Нея да ме хване в клещите си и да ме стисне здраво. Усетих, че не мога да си поема от оня, хубавия чист, въздух... Солта хвърлена в очите ми, накара сълзите сами да капят. Краката ми убоде с игла, която ме принуди да се влача!...
Съвсем наблизо до мен изоставено огледало хвърли неочакван погледа си към мен. То не само, че видя, но и почувства ставащото...
Нея, отражението на Старостта ми беше дошла на гости. Неподкупена, сигурна в себе си...
А и кой можеше да си вземе отново младост, когато бездушно Времето, вече я бе изтрило...
Тогава проумях, че Пролетта, моята бяла Пролет вече си отиваше...
Въпреки това усетих и другото. Младостта в  смеещите се очи на децата ми.
Пропълзяха мисли:
„Денят си отиваше и нищо не бе в състояние да го върне, докато утрото беше в очакване за началото на новия...
Месецът избяга бързо за да не се върне, никога повече. Новият се показа загадъчен. Все още беше млад и му предстоеше живот!
 Годината благоприятна за някои, за други лоша се изниза различно. Когато си замина завинаги съжаляваше, че не може да върне Времето. Новата се усмихна, закани се с пръст, понеже беше млада и реши, че ще сложи задаващите се млади неща под контрол...
Планетата се задъхваше. Не намираше чист въздуха си. Тревожеше се за бъдещето, което хората решаваха. Тя знаеше!
След Нея, Старостта, идваше и младост. Времето отстрани следеше ставащото. И не само...
Усмихваше се ехидно и напираше с цветовете си. Цветове на мъдрост, позабравени, цветове на обич и бъдеще, което чакаше не само мен, но и всички, които вече, бяха срещнали, Нея!
В.Софин   



събота, 7 декември 2019 г.

Решиха да го почетат!...

Когато липсва решение
се търси нужно изключение
за нечие чуждо, предложение!
...............................
Решиха да го почетат,
докато в усилие решат,
дали да му дадат...
да диша книгата му
в без цензура - печат!
........................
Оставиха ги да ръмжат,
докато най после се решат
с колко пари да натежат
за да могат съгласувано да спят...!
.....................
В дебати прекалено скучни
без плесници звучни,
не минават спорове научни!
.........................
Живееше на долния етаж
докато решително с кураж
не го осени идея за колаж :
"Млада дама, той и плаж!"
......................
Колко повече снага протяга
бюджетът гладен все посяга
към заем, не искащ да му бяга!
.....................
Задружно решаваха, партийно
от кое гнездо помийно
ще изскочи нещо,
наистина стихийно!
................
Убиха волята му за живот
докато преследваха го като скот,
изстрадал бедният, народ!
......................
Докато прибираха парите му в агенция -
ликвидираха желанието за пенсия!
................
Позовавайки се на закона,
докато му търсеха балтона,
обесиха го гол на клона!
....................
Подсигурила родната опора
с не щадяща нерви, остра шпора!
..................
В.Софин

четвъртък, 5 декември 2019 г.

Ножът, Вилицата и Лъжицата!

                                                      
      Ножът не знаеше, че трябва да работи в помощ на Вилицата. Лъжицата се притесняваше от супата, която някой трябваше да духа... Вилицата подозираше, че всичко до което се докосне ще се набоде на „шишовете“ и.
  Ножът, вилицата и лъжицата живееха заедно в едно семейство. И като всяко семейство, те бяха толкова различни, че никой не разбираше другия и се учудваше на действията или бездействията му...
Понякога се започваше странен танц!...
Ножът яростно се хвърляше почти побеснял от нерви върху пържолата.
Вилицата и тя нетърпелива, освирепяваше, особено, когато не и се удаваше да бодне всичко.
Кротка без нерви лъжицата прибираше успешно остатъците, но без усмивка...
 Цялото семейство бяха неимоверно горди със себе си с изключение на чинията, която нямаше кой да измие.
На клиентът пък му се наложи да изяде палачинката за десерт само с пръсти. И това, поради простата причина, че семейството, Ножът Вилицата и Лъжицата вече бяха излезли в почивка!...

В.Софин  

сряда, 4 декември 2019 г.

Пшеничена любов


Пръсти в коси пшеничени
вплетох с порив за любов.
Облякох думите обичани
в изящен приказен обков!

Смел дори, отидох по далече...
Отпих от устните ти, сладък мед!
Погледна ме и даже не отрече,
че виждаш влюбения в теб, поет!
В.Софин 


вторник, 3 декември 2019 г.

Докосване до Венеция -втора част на "Докосване до Италия


                                                          
                      Да усетиш пулса на Венеция!
       На другия ден още не съмнало, но вече видим изгревът се усмихва на фотоапаратът ми.
Някои по ранобудни от нас вече хвърлят първите си цигари недопушени за деня. Време е за закуска.
 Скоро след това всички се събираме отпред в очакване на продължението... То не закъснява. Отпочинали, товарим багажа на автобуса и веселата усмивка на водачът Здравко ни подканя за следващото приключение. ВЕНЕЦИЯ!
Преди да стигнем там обаче, ни чака последната граница преди да влезем в шенгенската зона.
Усмихнато времето в средата на октомври ни показва слънчевата си усмивка. Полята до нас, които отминаваме зеленеят. Горите подредени, никъде не се вижда отрязани клони, паднали дървета. Пред погледа ни извират селца и градчета с високи камбанарии на църкви.
    Къщите са в повечето случаи отдалечени една от друга Преобладават дъбови горички. Погледите ни срещат на места бук и част от иглолистния свят в лицето на смърчове, ели...
Докато всичко това се ниже пред нас, някои са заети с прическите си за деня... Естествено това са Даниела и Габи, които и без това си старание изглеждат добре. Кръстословици се решават, някои дъвчат солети, други водят служебни разговори по телефоните си... Изобщо приказка! Но за да бъде пълна, когато минаваме границата на Хърватия и вече сме в Словения, нашият неуморен водач Здравко поема щафетата и скоро разбираме за какво трябва да сме готови. Изслушваме с интерес лекцията му за Словения. За столицата Любляна, градът на драконите и мостовете, /драконът е символ на града, и изображенията там на митичните същества са навсякъде/, езерото Блед и островът на него- някогашна резиденция на югославския диктатор Йосип Броз Тито, където е посрещал високопоставени гости от цяла Европа.
-Тук вече сме на територия, където границите не се усещат... Защо? Защото просто са минало. В шенгенската зона, няма такива.. - съобщава ни Здравко и скоро спираме за почивка на една крайпътна бензиностанция. Там само срещу петдесет евро цента и апарат, който прибира радушно дребните монети от джобовете ни, търсим облекчението си в тоалетна. Някои от нас, пушат, други пазаруват от магазина там. Няколко магнита с изгледи от Словения обогатяват разказаното ни от Здравко за тази, красива страна.
Следя с интерес диалогът на английски, от който нищо не разбирам. Виждам усмихнати Даниела и Здравко  в словесен спор за красотата...
И тази сутрин, както и първата, слънчевото семейство на Ваня е облечено с нови тоалети, които впечатляват всички от  групата ни. Чуват се коментари като, колко много си приличат всички те, майката и дъщерите... Прави изключение единствен Христо, таткото, който винаги с усмивка казва нещо по самоковски с неизтощим  хумор, извиращ сякаш от Рила планина.   
Почивката минава бързо, изпушена от времето, което вечно бърза. Тръгваме отново и Здравко поема обучението ни в свои ръце.
-Вече сме в Италия –съобщава ни той, а ние се чудим къде е границата.
-Няма такава! – казва ни отново той и вече сме сериозни за да чуем предстоящото... А то е, остров Венеция!
-Днес ни чака пътешествие с корабче. За целта понеже обичам вашите пари, не само от водата и бирата, която вие приятели пиете, се налага да съберем и такса за билетите до Венеция.
Тя се оказва за всички ни по седем евро на човек в едната посока.
   Стигаме до паркинг, където срещу нова такса Здравко остава автобуса за почивка, а всички ние тръгваме с широка крачка към Адриатическо море. Пред нас, на пристана, стоят няколко закотвени корабчета. Нашето още го няма. Докато го чакаме, някои палят цигари, други разговарят. Моя милост снима положението наоколо и докато това става, превозът най-после, идва.
    Търсим с благоверната място в задната страна на корабчето, други сядат в предната му част и лекцията на Здравко не закъснява да се промъкне в ушите на всички ни...
-Всяко корабче тука в лагуната си има собствен маршрут, който следва чак до Венеция  -започва Здравко обработката ни...
Говори ни за Адриатическо море, което се опитва да глътне отровите на Венеция; за решението на местния парламент за спасяването на града. За приливите от седем,осем и повече метра на морето.  Естествено всичко човек няма как да запомни, но ето и нещо, което намираме ако сме любознателни в книгата „Чудните приключения на Марко Поло“ на писателя Вили Майнк:
„Градът Венеция е разположен в най-вътрешния край на Адриатическо море и носи името Царица на другите градове. Неговата стена е морето, а неговият покрив – небето.“
Джовани Франческо Страпарола – роден в края на 15 –то столетие.
В историческите бележки за града четем: „Венеция е построена на повече от сто малко островчета недалеч от италианския адриатически бряг. Водните ръкави между островчетата се наричат „канали“ – по тях движението става с гондоли. Над каналите има близо четиристотин моста. От морето Венеция е защитена чрез дългия и тесен полуостров Лидо. Водната площ между Лидо и брега, сред която се намира градът, се нарича „лагуната“. Освен самата Венеция в лагуната са разположени и няколко по-големи острова, между които и Мурано, известен още от Средните векове със своите стъкларски работилници и изящни стъкларски изделия. Дълго време венецианското правителство дължало в тайна начина на тяхното изработване.
Венеция е стар град. Основан е през 452 година от нашата ера. Още в девети век градът се превърнал във важен търговски център, а по-късно в самостоятелна република, управлявана от богатите търговци и патриции. От единайсти век започнал големият възход на Венеция. Тя се превърнала в силна морска държава с множество владения в Адриатическо, Егейско и Средиземно море и с могъща търговска и военна флота. Към Венеция през втората половина на тринайсти век спадала част от далматинския бряг, островите Корфу, Крит и Родос, голяма част от островите в Егейско море и много други. Венецианските търговци имали свои колонии-поселища в почти всички пристанища край Средиземно море.“
  За да видя някогашната разлика хвърлям поглед в Интернет, откъдето ми става ясно, че днешна Венеция се състои от 118 острова, които са разделени от 177 канала и свързани с 416моста...

    След четиридесет и пет минути по Адриатическо море с корабчето стигаме до Пиацета. Пристанът, където слизат повечето туристи идващи да се насладят на един наистина уникален във всяко отношение град...
 Интересни мостове, катедрали, пощади, паметници, канали пълни с гондоли в които освен музиката, който се носи от акордеона, звучат и песните на пътниците в тях!...
На пристана ни чака нетърпелива екскурзоводка, българка пристигнала специално от столицата Рим,където живее, за да ни каже нещо повече за Венеция.
    Виждам Здравко да стиска в ръката си нещо като дръжка на чадър със знаменцето на България. С усмивка ни дава указания да го следваме. Погледите ни се спират на многобройните туристи събрани там от петте континента... наистина зашеметяващо!
Спираме близо до пристана за да почувстваме атмосферата на града. Няколко морски птици съвсем необезпокоявани се разхождат наоколо ни, като показват завидна смелост, която ни се струва странна.
Докато лекцията от страна на екскурзоводката тече, Здравко държи уверено българското флагче. Един от нашите млади пътешественици споделя нещо с него. Скоро научаваме, че предстои да се вземе решение за брак. Младото момче е придружено от момиче, което вярвам, че е очаква с трепет на сърцето, развитие на връзката си... Естествено тя не закъснява...
Но затова после. Тръгваме напред като се стараем да опазим недокоснати, пълни джобове и раници от посегателствата на чужди опитни ръце. Не знам дали бяхме родени с късмет, но от нашата група никой не се оплака от кражба.
Пред моста на въздишките, където някога там е имало затвор, спираме за снимки.  В него е лежал и избягал от там, прочутият Джакомо Казанова, известен с многобройните си  любовни връзки. Уникалните гледки, които впечатляват пред нас се налага да се запечатат завинаги не само с очи, но и фотоапарати, които веднага се втурват с  небивало оживление към архитектурата на паметници, сгради и дори интересни хора. Всичко това е изсипано пред нас и чака разглеждане. Снимам част от гълъбите накацали по фенерите отстрани,. И те като нас явно слушат с голям интерес лекцията на екскурзоводката, която ни казва за прочутия търговец и пътешественик Марко Поло и неговият дом не опазен за бъдещето...Той, изгорял изцяло при пожар.
     Ето ни на площад „Сан Марко“ откъдето погледите ни се спират на уникалната катедрала със същото име. Базиликата се намира съвсем близо до двореца на Дожите, които често са посещавали църквата с молитвите си за благоденствието на Венеция. От терасата на катедралата се открива прекрасна гледка към площада и лагуната.
    Влизаме в базиликата малко преди да я затворят. Оставяме на пост отвън освен раниците и водачът Здравко, който държи уверено малкият български флаг. Натъпкани като консерва от сардела минаваме впечатлени покрай Златният иконостас, който виждаме зад олтара на катедралата. Той е украсен с повече от 2000 скъпоценни камъка инкрустирани в злато. Иконостасът символизира богатството, което хората са получили от Бога. Там се намира и в музея на базиликата скулптурата на четири бронзови коня, известна като „Венецианските коне“. Тя е направена от древногръцкия скулптор Лизип от четвърти век преди новата ера. Виждаме копието и, разположено на терасата на „Сан Марко“.
    Вътре блюстители на реда следят зорко да не се снимат, уникатите. Можем да зяпаме колкото си искаме, но не и да ползваме апаратите си, умиращи от скука точно в тоя момент. Може би е правилно, защото явно се намират хора, които искат не само да гледат, но ако могат и да задигнат нещо Може би е въображение, но правилата са си правила.

Излизаме впечатлени с благоверната и се спираме пред високата камбанария на площада, чиято горда осанка помни изкачването на хора като Галилео Галилей, който там демонстрира телескопа си пред един от Дожите тогава; Гьоте поетът, пък погледнал от сводестите и прозорци към Адриатическо море за да се наслади на красотата от там, и не на последно място Фридрих Трети, император на свещената Римска империя,  успял това да стори това с коня си чак до самия и връх.
     Много скоро след това хукваме към тесните улички и уникалните мостчета, разделящи сградите  от каналите в града.
Отдъхваме за кратко в магазин за сувенири, където почти всички от групата ни, взимат по нещо за спомен. Все пак това е Венеция, най-романтичния град. Бих го нарекъл градът на влюбените.    Ето, че вече се намираме на „Канале Гранде“, където погледите срещат освен гондолите, гондолиерите, сградите  и мостът Риалто. От него се открива прекрасна гледка. Корабчета, лодки... Гондоли! На самия мост влюбени се целуват за да покажат не само на хората до тях, че се обичат, но и да подпечатат за в бъдеще връзката си.
Изслушваме лекцията на екскурзоводката за това място, но разказаното от нея внезапно избледнява от видяното на живо от групата ни.
     Здравко подканя за разходка с гондола. Удоволствието струва осемдесет евра за четиридесет минутна разходка. Изненадата не забравя да избухне пред очите ни. Двамата млади, момчето и момичето от нашата група се качват на гондола. Здравко плаща на гондолиера таксата и тогава...
    Тогава става нещо неочаквано. Младият мъж вади от джоба си кутийка с годежен пръстен, подвива развълнуван крак пред дамата на сърцето и, и естествено, предлага брак. В този момент запечатан не само от мен, но и от други хора от групата ни, чуваме гласа на Здравко, нашият гид. Въодушевени започваме да ръкопляскаме и викаме, не само браво, но и нашето българско „горчиво!“. Целувката не закъснява да освежи погледите на всички ни там. Това става след като виждаме, че момичето приема с радост дарения и от сърце годежен пръстен. Към нашите ръкопляскания усетили какво се случва се присъединяват и съвсем непознати за нас хора. Чувството на радост е неописуемо... Сякаш всички там, се намирахме в сцена на любовен филм. Все пак и мостът Риалто затвърди убежденията ни. Минаваме по него, а влюбени се целуват при това съвсем напористо. Романтика е жива и в действие! Моментът не трябва да се изпуска нито да се пуска да избяга! В Италия има обичай влюбени да си „заключват“ Любовта с катинари по мостовете.
   Внезапно с благоверната изоставаме от групата. Знамецето нашето си българско, ни е убегнало. Все пак посоката не сме изгубили. Решаваме да посетим наблизо мола, откъдето се открива прекрасна гледка към града, Канале Гранде и Адриатическо море. Качваме се на асансьора вътре и докато се усетим вече се намираме в голяма зала. Там наредената опашка показва, не какво да се купи, а какво може да се види горе от терасата. За съжаление времето не ни стигна да го сторим. Слизаме и с явно нежелание тръгваме заедно с Благоверната към пристана, където точно в седем вечерта имаме среща с цялата група. Пътьом успяваме да си купим по парче пица, което изяждаме на площад „Сан Марко“ близо до високата камбанария там. Насядали отстрани на нея туристи ни подсказват, че и нашите крака се нуждаят от почивка. Сядаме за малко.Скоро се стъмва. Уникалните светлини блясват за да осветят величието на площад „Сан Марко“ Отстрани многобройни витрини с венецианско стъкло, истинско вълшебство на майсторите там, показват, че всичко това трябва да се види. Скоро зазвучава класическа музика на площада. Насядали на близо до нас хора слушат опиянени и поемат нова свежа глътка, която носи неминуемата тръпка на всеки в душата... Разбира се през деня на моста Риалто видяхме и други улични музиканти, които свиреха с цел да изкарат парите си за храна и живот.
Интерес предизвика и един певец. Шапката хвърлена пред него говореше, че е тук не само да пее класика с вълшебния си глас, но и да почувства сгряващата страна на няколко монети в евро, събрани на едно място в джоба му.
Вече сме с групата, където очакваме да се съберем всички. Но и корабчето, което още се губи в тъмнината също го няма...
Разменяме между нас приказки за видяното през деня. За Венеция, хората там, и нещата, които не видяхме...
   Мнозинството , което всекидневно минава оттам, събрано от петте континента, както сподели с нас гидът Здравко, са с едно и също желание. Да се докоснат до историята на града; да усетят пулса от сърцето му, което движи романтиката там; да се повозят на гондолите, да видят красотата на венецианското стъкло, аромата на рибния пазар и тихото почти недоловимо зловоние идващо понякога от каналите... Площад „Сан Марко“, Базиликата със същото име. Статуята от която хвърля поглед“ Свети Теодор“, пробождащ с копие дракон и втората с  крилатият лъв- символ на Венеция...
И всичко това, освен вкуса, който остава в нас и чувството на тъга, че се разделяме, кара сърцата на всички нас от групата да искат отново да се върнат... Венеция уникален си и такъв оставаш в душата ми!!! Завинаги!!!
Естествено събрани заедно всички се товарим на корабчето, което освен, че с радост ни приема, взима в свои ръце и задачата да ни отведе близо до паркинга, където нашият автобус ни очаква отдавна с нетърпение...
Четиридесет и пет минути минават бързо. Настанени в автобуса поемаме към хотела си, който тази вечер се оказва трети „Тренто“ Близо до него шуми невидимо Адриатическо море и плажовете там са толкова, чисти че нямаме търпение да ги видим...
    Всичко това става но, едва рано на другата сутрин. Тази вечер, няма объркване. Намираме останал непокътнат на мястото си хотел "Тренто". Вече сме препълнени с прекрасни изживявания, емоции, които не се забравят... Пък и защо ли, когато наистина се докосваме до непознат свят за нас. Италия, която тепърва се очаква да открие пред нас Флоренция или "Фиренце", както и казват там италианците....
   Това естествено става ясно едва на другия ден, когато изморените крака на всички от групата от България тръгват да преследват приключението, което никога не свършва... Защото дори и да не го искаме, все пак мислите ще се връщат там.... Градът на Марко Поло,  Венеция, който остава завинаги в нас, за цял един живот!...
Следва продължение   
В.Софин


неделя, 1 декември 2019 г.

Говори ми тихо за любов!


                                           
Говори ми тихо за любов!
Нежният ти, глас ме гали...
Виждам с теб живота нов -
сърце, което сме избрали!

Усещам душата ми стопена
от порива на чувства овъглени.
Стоиш до мен съвсем смутена,
целувките ти, идват окрилени!

Говори ми тихо за любов!
Не убивай, никналата радост!
Погледни ме! Отново съм готов,
да върна избягалата младост!
В.Софин


Без нея никой не може...



           За нея е писано много. Съчинявани са оди!
И пак тепърва ще я откриват; ще я мъчат, обичат, прегръщат и мразят едновременно...
Някои са влюбени в нея. Дори за миг не могат да си представят, че някога тя ще ги изостави като разбие сърцето им. Намират се и такива, които дават рушвети за да я притежават. Но тя не се дава, защото притежава всички!
Други плачат на нейното рамо, търсейки благоговението и.
При първа среща с нея никой не подозира какво и се мъти в главата и какво го очаква. Някои я намират за прелестна, интересна, занимателна... Други виждат в нея интелект, който не е за подценяване.
Намират се и хора, които я считат за прекалено лесна. А някои не намират диалог с нея.
А тя, "Гадината" се усмихва, но едновременно с това и наказва лековерните, разсеяните между нас.
С течение на годините докато положението и расте постоянно в обществото, а ние остаряваме,  се прокрадва мисълта, че ще я изгубим преждевременно преди да сме разбрали какво толкова е намерила в нас. Държи ни с железни клещи и не ни пуска лесно по течението на лесния и приятен живот. Влюбена прекалено в нас, тя безпощадно издава заповедите си, които трябва да изпълним безпрекословно. Отношението и на безцеремонност обижда и отблъсква, до такава степен, че дори я мразим на моменти.
Да не кажа, че някои от нас я презират. Но и тя ги презира, но поне го върши с усмивката си, която подчинява...
Всесилна! Не търпи отказ...
Ако все пак на някого му писне е, свободен. Нека си върви! Да но без право на завръщане. Да си търси щастието, другаде.
Понякога на всички ни се струва, че е подла, безчувствена, прекалено капризна... Взискателна! Няма намерение да изслуша оплакването ни, а направо мачка собственото „АЗ“. Дъвче го! Търпи го докато остарее и стане негодно и тогава решително намира начин да се отърве от него. Изпъжда го на улицата преди да удари камбаната на свободата, пенсията малка, даваща право на безплатен хляб...
Има си хас... Да я обичаме и мразим едновременно...
Работа, която ни дава хляб и развлечения. Работа, усмихваща се ехидно докато презира чувствата ни. Работа, която ни убива бавно. Колкото повече бягаме от нея, тя ни намира. Хваща ни в безпощадните си клещи, изпива ума ни... Жили с действията си, докато ни дъвче и изплюва накрая, остарели и негодни да се усмихваме на живота...
В.Софин