Бях притеснен, когато тялото ми цъфна за преглед в
медицински център в София. Мисли напираха в главата ми, търсейки изход. Дали съм
здрав? Защо тук, там някъде по-мен чука болка? Все въпроси търсещи компетентен
медицински отговор.
Влизам при
сестрата взимаща кръв за изследване.
-Седнете тук на този стол! –заповяда ми тя. Сядам удобно. Дори
се облягам.
-Ало! –достигна в ушите ми гласа на сестрата.
-Обърнете се!
Обръщам се вдясно.
-Наляво ако обичате! –достига отново гласът на мед сестрата
до мен. Обръщам се в указаната посока и със запретнат от ризата лакът подавам
крайник доброволно за отнемане на малко кръв.
-Стискайте! -обади се
сестрата готова с иглата. Стискам зъби, още малко ще счупя от напрежение някой.
-Ама вие не стискате! –обърна се недоволна сестрата към мен.
-Стискам и още как! –казвам и дори повдигам бърни за доказателство.
-Ръката стискайте!
Стискам дясната и до мен стига недоволния глас на мед. лице.
-Лявата! Нямам цял
ден на разположение да се занимавам само с вас.
Едва бях стиснал лявата, когато иглата бърза като мълния
прободе без жал вената ми и епруветката се напълни с кръв.
Веднага след това Бях удостоен милостиво с памуче, което
нежно приласка раничката и дори успя да укроти болката, която преди малко бях
почувствал. С пластмасова чаша за кафе
ме упътват към тоалетната, искайки урина от мен. Опитвам да пална лампата на
вратата. Не става.
-Другата по-вляво! –дочувам гласът на сестрата.
Влизам. Нейсе! Трудна работа. От къде да я капна тая урина,
като не иска да излиза. Помотах се малко. Помолих му се и най-после се отприщи.
Две капки.
-Много малко. –погледна ме сестрата. –Дайте повече!
-Откъде да дам като няма!
-Опитайте отново! – прозвуча безкомпромисно гласът на мед. Лице.
Напънах се още малко подпомогнат от добросърдечния кран
който пуснах да шурти в мивката. Нейсе! Успях да капна още мъничко.
-Толкоз! –заявих тоя път аз безкомпромисно на сестрата. –Повече
не давам!
-Добре де! –смекчи тона тя. –Ще стигне.
Влизам при очния лекар който се оказва жена на възраст.
Докато ме разпитва за очилата кацнали на носа ми и пише диоптъра носен от мен,
тя ми заповядва да гледам буквите пред мен закачени на стената.
-Не виждам! –оплаквам се аз.
-Как ще виждате, като не сте си измили очилата!? Последния ред
ще блесне пред вас само ако използвате ракия...
-За пиене ли? –питам впечатлен аз.
-Не за пиене, а за очилата ви!
-Да ама те ракия не пият! –шегувам се аз.
-Не пият, защото не им я давате, а искате да виждате! –усмихна
се лекарката.
-Стискайте! –прозвуча гласът и и аз стиснах лява ръка.
-Не ръката а окото!
Стискам лявото, после дясното и накрая бях упътен да си
вървя с пожелание да ползвам по предназначение домашната ракия. Не че аз не я
ползвам. Всяка вечер се наливам като смок, а сега пък трябвало и очилата да поя. Как пък не. Колкото виждам толкова. Нека
гледат младите.
С тази мисъл цъфвам при доктора който прави кардиограма на
притесненото ми сърце и иска да знае кръвното.
-Не знам докторе! –чувам се да казвам. –Вие кажете колко е
кръвното ми. Аз не знам не съм гадател.
-Все пак колко ви е обикновено! –любопитства той.
-Зависи колко съм пил. Като ударя половинка гроздова,
кръвното пада застрашително, но веднага вземам мерки за нормализирането му с
вино.
Като усети че не може да се справи с ината ми докторът
най-после бе принуден да измери кръвното ми, което се оказа съвсем мъничко
високо.
Изпратен с пожелание да внимавам с алкохола се упътвам при
невроложката, която установява, че съм здрав.
-Това го знаех и преди вие да ме облекчите с изказването си.
–рекох и аз и си тръгнах.
При ехографа установяват нещо с което левият ми бъбрек
трудно се справя. Хидронефроза!
Мъка! Е ще пия вода минерална но трябва и на уролог да се
ходи, а не ми се иска.
Все пак трябва да
го сторя някой ден. Ден обикновен в който все ще се наложи да стискам. Какво ще
бъде и аз не знам. Дали ще бъде последна стотинка, дали ръката на приятел или
безпомощно листата за избор на президент, кой знае. Може би вятърът? Той знае!
Променливия вятър, който духа понякога и нощем плашейки с шумоленето си ушите
ми отказващи да чуят диагнозата на лекарите, които се опитват да лекуват със
съвети пациенти като мен, стискащи чаша алкохол за облекчаване на стреса.
В.СОФИН
НИМА не остана цвете едничко,