Татко и мама!

                                                                       

Растях сред теменужки и върхари.

По поляни пях с весели другари.

Усетих даже строгите шамари,

които тогава, татко ми удари!

Но споменът завинаги у мен остана -

любими образите мили и на двама!

Виждам, усмихват се, но не с закана -

щастливи някога, татко ми и мама!

В.Софин  

Превърти, бе!!! - "ИСТОРИИТЕ НА ГЮРО"

    -Я за видим сега... - опитва Гюро да превърти ключ в ключалката на входната врата.
-Хм! Превърти, бе!
-Аз ли съм превъртял? - обажда се съседът Насо, който току що се е върнал от работа.
-Говоря на ключа в ключалката, бе... Не иска да превърти. Инати се...
-Да не би случайно да си сбъркал ключът, Гюро? - иска да помогне Насо.
-Да не се казвам Насо, та да се объркам? - ежи се Гюро.
-Но, аз само исках да помогна... - почти плаче, Насо.
-Е, вратата мое и сам да си я разбием... - коментира Гюро и удря мощното си рамо на вратата, която се отваря лесно, не за да му достави удоволствие, нито пък за това, че се е изплашила. А да го подсети, че при излизане сутринта е забравил да я заключи.
В.Софин

Мисля си!

   Мисля си. Докъде стигнахме с лечението?
Първо беше лудата крава. Неутрализирахме я!
После се появи щастлив, птичият грип. Ликвидирахме птиците...
Внезапно се яви без подчинение, свинският вирус. Е, убихме и прасетата...
Дори не пожалихме, овцете и козите...
И тъкмо да си отдъхнем, за съжаление... Дойде нашия ред: негово височество, Коронавирусът!
В.Софин

Това е добре!

   
-Все по-малко ме харесват...
Това е добре! Даже отлично!
Няма да ме хване Коронавирусът!
В. Софин

Гладен глист

Навярно някога съм бил

малък вечно гладен глист,

но и досега не съм отбил -

зелен, апетитът си за лист!

Обичам и тревите крехки -

не отказвам даже на цветя.

Когато видя, дните тежки -

опитвам кълн от любовта!

В.Софин

Дни поредни...!

Тихо капе в душата ми -

натрупала е ланшна шума.

Стене в болка сърцето ми,

останало само без дума!

Тихо плачат очите  ми –

отронват сълзите, последни!

В главата идват, мисли празни -

умират дните ми - поредни!

В.Софин

Любовта гони страховете

Дали роден съм за човек

или животно скрито в мрака?

Мисля си за този странен век,

а отговорът, някъде ме чака.

Опитвам се да живея по човешки

в джунгла, където сме животни.

Често правя, тъпите си грешки -

ръцете ми са в алчност, потни...

И странното е, мисля се човек,

призван от вечни боговете.

Но забравям, че и в този век,

любовта прогонва, страховете!

В.Софин

Не съм тоя!

Аз, не съм тоя -

дето падна първи в боя.

Не съм и оня,

дето разиграва коня...

Нито съм писател,

който е ласкател.

Не съм дори ваятел,

и поет, ново откривател!

Не струвам и стотинка...

Още повече, петак!

Не се мисля за калинка,

но, не съм глупак!

В безкрайна сложна сметка,

самичък, нищо не разбирам.

Дали съм някаква насмешка -

ирония изразена, грешка?!

В.Софин

Животът е хазарт!

Животът е хазарт! Непрекъснато залагаме и не знаем, кога ще изгубим.
Животът е поза! Колкото повече изпъчваме гърди напред, толкова повече, те се смаляват.
Животът е усмивка! Колкото повече хора усмихнем, толкова по бързо, те ще ни забравят.
Животът е кухня! Колкото повече се храним, все огладняваме за още...
Животът е пари! Колкото повече спестяваме, толкова повече обедняваме, душевно.
Животът е кола! Колкото и да се возим по магистралата му, все някога стигаме до крайна спирка по разбит път.
Животът е едно постоянно обслужване. Колкото и да не желаем обслужване, винаги се намира някой досаден да ни припомни, че имаме данъци за плащане.
Животът е безкраен лов! Колкото и да ловуваме в него, винаги се хващаме, ние в капана му.
Животът е нерви, които хабим за хора неразбиращи хобито ни, да се усмихваме вместо мръщим при среща с непознат.
Животът е родина без която не можем да намерим тихо пристанище за любовта.
Твърди се, че животът е песен. Може и песен да е, но зависи кой и за какво ни я пее. На висок заповеден глас, всяка песен изглежда вътрешна намеса в безкрайно крехкото ни равновесие.
В.Софин

Любовна песен се чува...!

В края на дните дъждовни

ти вмъкна думи съдбовни -

за вятър и суша виновни,

за сълзите в очите,  гальовни...

В душата ми облак изплува.

Бялото днес в сиво рисува.

Нежен гласът ти вълнува –

любовна песен се чува...

Тя стапя сивото в мене

изтръгва тъга от сърцето!

Тя спира душата да стене

във бяло усмихва, лицето!    

В. Софин

Размислите на една книга

                                                               

       Книгата се учуди, когато отвори очи, вече родена. Защо трябваше да живее с послание? Да дава, да обича и мрази също като човек? Хиляди въпроси, които чакаха отговор до който тя трябваше да стигне.

 Налагаше ли се да бъде прочетена? Нима не би било по удобно да е загадъчна като млада жена, която се усмихва за първи път на любовта?

Някой все пак трябваше да научи нещо от книгата. Да разчупи оковите на мислите, да придобие светоусещане.; да разбере кое е зло и кое добро... Нима всичко това тя трябваше да изживее? Да броди из джунглата на живота; да се бори за справедливост... На кого беше нужно всичко това? Нима този, който знае от баща си как да сади нивата с пшеница, трябва да чете? Защо? Така му е добре. Не го интересува нищо. Или почти. Почти, защото данъците идват неподготвени и срутват малката му идилия в която той сам си е цар и господар. Времето и то не му носи пощада. Вали, когато си иска. Унищожава посевите в суша и прекалена влага.

Въпроси, които искат, търсят отговори.

Книгата се намръщи. Пак трябваше да обяснява, защо трябва да бъде четена, а не оставена сама и в загадъчност. Налагаше се да разчупи оковите на мисленето при хората. Да ги накара да мислят, това беше най-трудното изпитание за нея.

Все пак, те трябваше да знаят истината, а не да живеят в заблуждение и да се дистанцират от хора, които четат.

-Защо ми е?! –свиват рамене неграмотни. –Нека четат умните!

Хубаво, но за да станеш умен не трябва ли да се научиш, че животът не е само приказка, а и битка за щастие.

Книгата отвори очите. Не само своите, а и на тези, които я прочетоха.

Толкова всеотдайна книгата никога не е била.

После...

Видя свои посестрими изхвърлени на боклука. Контейнерите бяха пълни. От тях излизаше зловонието на една нация, която не искаше да знае. Защо и е славното минало?

Стиховете на Ботев плачеха в контейнера. Разказите на Джек Лондон, умираха забравили какво е приключение и търсене на щастие; Романите на Стайнбек изхвърлени, заедно с тези на Ерих Мария Ремарк в неподходяща смес от боклуци на едно консуматорско общество.

Ами стиховете за любов? "Две хубави очи" на Яворов се давеше съвместно със "Сто шедьоври на Европейската любовна лирика..."

Книгата си спомни преданието на войните водени от човечеството. Гоненията, отричането, изгарянето на клада... Нима всичко трябваше да се унищожи за да намерим ново начало?!

Нима началото е в разрухата? Едно общество, което се гордее с Ботев и Левски, с Яворов, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Алеко Константинов, трябваше да си отиде... Смесено с хора, които не разбират нашата култура, нашия някогашен почти изчезнал планински дух...

       Книгата затвори очи изморена. Знаеше истини, знаеше много истини, но една беше най-страшна за нея... Никой повече или почти никой не я четеше. Народ в забвение оставен без развитие. Удобно, много удобно даже. Но кажете ми, да...! Защо трябва да се чете?!

         Когато вечерта припадаше и бяхме малки, много малки слушахме разказаните с чувство приказки от нашите баби и се усмихвахме на щастливият им край. Днес уви, усмихваме се... Дали изобщо се усмихваме, когато не смеем да се гледаме честно в очите?

Книгата знаеше отговорите. Разбираше ситуацията в страната. Това не и помогна. След като нейният приятел, който я носеше до сърцето си умря, тя се намери в контейнера при нейните посестрими, другите книги, които умираха бавно... Бавно, неусетно почти, заедно с ума на един народ достоен да се гордее, но забравил за истинския живот, на доброто, което носи щастие за всеки.

В падащата вечер бездомен клошар премръзнал сред снега палеше огън. Хартия, която грееше с пламък. Книги, които никой повече нямаше да прочете.

Последния лист догаряше. Последния стон на книгата родена да дава знания, умря заедно с пламъка.

На сутринта намериха клошаря замръзнал до контейнера. 

     Книгите даваха топлина, но само когато са прочетени докрай. Изгорени те нямаха вече стойност, нито пък даваха живот и бъдеще.

В.Софин  

Лотарийни билетчета

-Вече нямаме продажби...

-И?!

-Няма и печалби...

-И?!

-Какво и, бе! Вече, имаме си всекидневни, кражби!

В.Софин

Кой да зареже лозата

-Зарязах...

-Лозата ли съседе? –интересува се любопитен, Гюро.

-Ами... Нея забравих!

-Кой тогава?

-Жената, кой друг?!

-И защо?

-Неблагодарница!Отишла да зарязва на приятел лозето, а нашето милото, оставила на мен!

В.Софин

Ти и аз, аз и ти!

Ти и аз, аз и ти -
двамата на къра,
под дъжда с чадъра,
с любов рисуваме, кахъра!

Ти и аз, аз и ти -
двамата в гората
сред бисерите на росата,
с обич целуваме, зората!

Ти и аз, аз и ти -
двамата си пеем,
докато усетим на полето,
че с любов единствено, живеем!

Ти и аз, аз и ти -
двамата в морето
в лодката на любовта,
гоним вълните към сърцето!

Ти и аз, аз и ти...
двамата в градини,
с обич от години,
търсим щастие сред детелини!
В.Софин

ИНТИМНО

         Стоеше отстрани в падащата нощ. Звездите се усмихваха насреща му. Луната любопитна показваше пълният си блясък сякаш разбираше какво става.

  Въпреки красотата на залязващия ден Никола не знаеше, защо именно него бяха избрали за да обяснят чувствата си. Беше длъжен да слуша, но не и да се меси в разговора. А, той разбира се, беше интересен. При това много.

Никола чу за малинови устни, чаровни очи, усмивка, която сваля луната...

Разбра за дългата разкошна коса на момичето и мустаците на момчето, които бодяха при целуване...

Хареса му смехът на двамата. Мъжкият допълваше женския и го караше да пее от щастие...

Любов ли беше това? Или представление изнесено с талант от двамата?

  Отстрани в красивата нощ цветовете преливаха. Зеленото, сменяше жълтото, червеното, синьото; кафявото с черното; сивото с бялото... Над всичко това луната се провираше между целувките на двамата влюбени. Никола се чудеше за блясъка, който играеше от сенките по лицата на приятелите му и караше пейката на, която седяха те да се радва на топлината на привързаността.

Дали това не бяха нюансите на любовта?

Бяха млади и не забелязваха никой. Никола се почувства забравен.

Не беше експерт по чувства, но му стана ясно, че любовта е над всичко. Нямаше смисъл да се меси. Там, където бяха двама, третия ставаше излишен.

Усмихна се на картината достойна за четката на талантлив художник. Нощ обсипана с ярки звезди, луна, пейка и двама влюбени между, които течеше ток.

Всичко това мина като мълния през главата на Никола докато бавно и с въздишка се отдалечаваше към автомобила си, чакащ го наблизо.

    Самият той не беше влюбен. Но все още, мечтаеше да срещне две хубави, очи. Мечтаеше за две карминени устни, които да целува... Искаше да шепне нежни стихове и да прегръща до зори любимата. Искаше, но времето му отдавна беше минало. Изпуснал влака като млад, старият мъж, Никола, въздъхна и се отдалечи в нощта, която искреше от любов. Уви!

  Той беше само един добър колега и приятел, осъществил връзката на двамата срамежливи младежи.

В.Софин

За щастието се воюва!

Недей да плачеш, мен ме няма!

На гурбет заминах по света.

Усмихни се мило, бъди голяма!

Мъката казват - станала е суета.

Недей да вярваш, учат ли те разни,

че щастието само нощем се сънува.

Това са хора с мисли празни –

за щастието, нужно е, да се воюва!

Когато мила от гурбет се върна

и видя радостта на твоите сълзи,

обзет от щастие ще те прегърна

и целуна с обич – двете ти, очи!

В.Софин  

Петаче

Едно малко, палаво котаче

с навирено от щастие мустаче,

видяло как самотно плаче –

лъскаво, изгубено петаче!

Учтиво замъркало:- Здравей!

-Недей да страдаш, хей!

Новичко намерено петаче,

приятелче си ми, ти юначе!

Усмихнало се малкото петаче

в котешките лапки то се скрило.

Самотно престанало да плаче

защото другарче е открило!

В.Софин  

Секунда щастие

                Добре помнеше срещата. На перона на гарата, където почти се запознаха.

   Момичето се усмихна, когато го видя да се навежда за изпуснатата в бързането нейна, чантичка.  Време нямаше. Влакът тръгваше и тя се вмъкна във вагона, където я чакаше майка и.

  Момчето се опита да върне чантичката на момичето. Почти успя, но влакът с недоволно изсвирване побягна сякаш го гонеха триста дяволи.

  Видя очите на момичето устремени с надежда в него. Всичко свърши. Или почти всичко, защото чантичката остана в него.

В нея нямаше документи. Само някакви си двадесет и пет лева. Нямаше как да ги върне. Вътре в чантичката имаше и едно измачкано писмо, с ухание на роза. От него разбра, че момичето се казва, Вяра.

От тогава, когато беше свободен винаги обикаляше гарата с надежда, че някога ще я срещне.  Мислите му бяха обзети изцяло от нея. Беше се влюбил в тия, нейни очи, за които знаеше, че ще останат завинаги в сърцето му.

   Оттогава измина доста, време. Момчето остаря, но не се отказа. Всеки ден идваше на перона и следеше пътниците с очи. Понякога се лъжеше. Тъкмо си мислеше, че я е открил и после всичко свършваше, почти унизително за него.

     Един ден по навик излезе на разходка на гарата. Вече беше забравил дори, защо е там.

 В първия миг, когато я видя, не я позна. Но очите и... Тези нейни дяволити, котешки очи, когато го погледнаха преди четиридесет години, нямаше как да забрави. Обзет от вълнение, остарелият Драгойчо я пресрещна. Прокашля се неловко, както някога, когато беше се навел за чантичката и, и рече:

-Пазя я... Като скъп спомен!

В отговор чу:

-Моля! Познаваме ли се?

-Почти! Или поне аз мисля, че се познаваме...

И веднага след това извади с трепереща ръка, малката дамска чантичка от сакото си, която през всичките тези години, беше носил близо до сърцето си.

-Тогава се опитах да ви намеря... Да върна каквото ви принадлежи... Не си мислете, че съм прочел писмото в чантичката или пък съм похарчил вашите пари... Разбрах от плика само,, че се казвате ...

В този момент, именно в тази секунда на щастие, мъжки глас зад Драгойчо прекъсна тирадата му:

-Вяра, какво става тука? Какъв е този мъж? Познаваш ли го?

Все въпроси, които плачеха за отговор.

-Не! –каза Вяра и се усмихна някак притеснено. -Това е някакъв непознат, който ми връща изгубената във времето, дамска чантичка... Нали помниш? Разказвала съм ти... Как си изгубих тогава писмото на перона на гарата, в което мили мой, ти ми се обясняваше в любов...

-И какво?

-Ами ето го... Виж!

И без повече обяснения някогашното момиче, сега възрастна дама, запазила все още младежкия си, някогашен чар в котешките очи, взе от Драгойчо чантичката и я подаде на съпруга си.

-Видя ли? –обърна се тя към него. –А ти още тогава, ме обвини в изневяра...

 Веднага след това без да обърнат внимание на слисания Драгойчо, двамата съпрузи се качиха на влака, който потегли бързо сякаш наистина го гонеха триста дяволи, както някога във времето, когато всички бяхме млади и търсехме, любов!

В.Софин  

Партията мила...

Жужат безшумни, бели пчелици

във вратове човешки се мушкат.

Светят сякаш, последно звездици

в долините на топло се гушкат!

 -------------------------------------

Там горе горите си дават

среща с високи върхари,

и преспите снежни създават

веселие в бяло с другари...

------------------------------------- 

През Февруари зимата кима

с чудни изящни, кристали.

За всеки любопитен тя има,

и кокичета, с които да гали!

.................................................

Обичам партията мила!

Тя от мене, всичко взима...

Пешка, офицер и топ -

в шаха битката, непредвидима!

---------------------------

Доверието прескочило закона

за да я има новородената икона -

кой на кого ще изтупа, изпрашен

до неузнаваемост, балтона!

-------------------------------------

Обичам модата да бъде нова

приказки да бълва за живота.

Да ме облича дрехата готова,

докато прибира от джоба, оборота!

В.Софин 5.02.2020год

Нещата на кантар -"Историите на Гюро"

                                                

                                         Ако не е истина, не е и лъжа     

         На Гюро от село Ливадово му писнало да вижда усмихнатата физиономия на съседа Насо. Решил да го тормози, та дано го изсели, някъде надалече.

   За целта една лятна вечер, когато Насо поливал доматите в градината, Гюро след като се прокашлял за да го видят, казал:

-Насо, крушата в двора ти, ми пречи... Да я отсечеш!

-Хм! Според закона няма как да ти пречи, защото е остатъчно далече от оградата ти... Така, че не виждам какво толкова те притеснява?!

-Прост си! Не знаеш ли, че когато на есен духне вятъра всичките опадали листа, кацат в моя двор. После кой ще мете? Ти ли?

-А не, жена ти, Гюро. Нали и купи метла за тая работа?

-Хм! Тя си има друга работа. Да плете за зимата на Гюро чорапи. Така, че не може да ти уйдисва на простия акъл... Казах! Да я отсечеш, още утре за да не паднат листата на есен!

Заради добро съседските отношения Насо преглътнал обидите и отсякъл с болка на сърцето старата бащина круша, която имала доста плод и тази година. По сърдил се  известно време, но понеже бил с блага душа бързо му минало и започнал отново да поздравява:

-Добро утро, Гюро! –усмихнал се Насо, едно ранно утро на съседа, който се задавал по пътеката, а киселата му физиономия изглеждала така сякаш е вечерял отрова, а не препил ракията при кръчмаря Весо. Радостната физиономия на Насо го вбесила  и яростно отсякъл:

-Що си толкова весел бе, Насо? Да не си спечелил тройка от тотото?

-Не. Просто е хубав денят. Затова...

-Хубав би бил, ако я нямаше ухилената ти физиономия, която да ми скапе настроението още от зори... Да не съм те видял повече толкова, ухилен!

-Ама Гюро?!

-Нема Гюро! За тебе съм бай Георги. Доколкото помним по голем съм от теб, цел месец. Ясен ли бях или нещо не си разбрал, Насо?! Като гледам как се хилиш, виждаш ми се доста глупавичък...

Втрещял се Насо в изненада. Дори сменил цвета на лицето си като хамелеон. Успял да скрие и усмивката си. Но не се отказал от поздрава. Вечерта, когато Гюро се прибирал от работа му рекъл:

-Добър вечер бай Георги!

Гюро побеснял:

-Какъв Георги бе, говедо?! Кьорав ли си? Я съм Гюро от село Ливадово... Не ме ли позна?

-Ама ти, нали ми каза...?!

-Казах и какво от това. Сутрин съм кисел, защото съм недоспал и усмивката на лицето ти, ми пречи.

Я по- добре свърши някаква работа. Вземи изкорени тия цветя до оградата ми! Пречат...

-Лалетата ти пречат?

-Да ги махаш, защото съм алергичен!

-Ти и алергичен?!

-Казах да ги махаш, ако не ги оскубеш ти, ще пратя жената да ги изкорени...

-Ама как?

-Как? На крак и с много мерак, Насо!

Посърнал Насо, но извадил лалетата и ги посадил отзад зад къщата, където гюровият орлов поглед не можел да ги вижда.

 Добросъседските отношения изчезнали, но те и никога не са били за мирисане.

   Насо нали си е добра душа, пак поздравил една неделя на обед. Все пак било Великден и му се искало да влезе в единоборство с Гюро. Сигурен бил, че неговите сварени и необикновено красиво боядисани, сварени яйца ще надвият съседските.

-Гюро бе... –провикнал се през оградата Насо. -Честит ти, Великден! Какво ще кажеш да чукнем яйцата да видим, кое ще победи...

-Хм! Казал ли съм ти да не ми говориш през оградата? И моите яйца и да искаш не можеш строшиш, защото първо ще пукна главата ти...

-Ама, защо? – проплакал Насо.

Гюро погледна съседа яростно и му ревнал заповедно:

-Не помниш ли, лани, когато ти казах да се изселиш от Ливадово?

-А ма, Гюро!

-Нема Гюро! От утре да те нема!

-А къщата? Дворът и градинката ми? – проплакал Насо.

-Ти какво, ще продаваш ли или  ще ревеш за градинката си? –нападнал го ожесточено Гюро.

-На кого?

-Е ще те улесня... Купувам ти бараката и маломерното ти дворче и се махаш, някъде далече за да дишаш спокойно...

-А ма, Гюро?!

-Не бой се, подготвил съм всички документи. Подпиши и да те нема...

-А ма, къде да ходя! Нали съм от Ливадово?

-От утре не! Иди у съседите, в Долно Ливадово, щом толкова много ти харесва името...

Ядосал се Насо и грабнал брадвата. Отишъл до оградата, която била дървена и деляла двете къщи. Започнал да я сече.

-Стой бе! Какви ги вършиш? –уплашил се Гюро.

-Не видиш ли? Разширявам ти имението. Нали го искаш? Колкото по бързо махна оградата, толкова и ти по бързичко ще влезеш във владението си...

-Ама оградата струва пари?!

-Вече не!

Нищо не струва така много като добросъседските отношения Гюро. Щом ги няма,значи няма живот, а щом няма повече, защо пък да не ти секна главата...

-Ама Насо?!

-Нема Насо! Има господин Насо от днеска! Ясен ли съм?

-Да, да разбира се... Само остави брадвата! Остави я! Молим те, господин Насо! Молим!!!

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Дали така е било точно, не знам! Само подозирам, че нещата са станали на кантар. Взаимно дебнене, мърморене и мъки на търпение в бъдещето! 

В.Софин