Какво толкова е станало

                                                                     

Какво толкова е станало

–Какво пък толкова е станало…! -недоумяваше Марин за забележката на шефа, че е закъснял  сутринта за работа.

 За да успокои ескалиралите си нерви, преди да потегли с колата, отвори жабката, и гаврътна на един дъх, намиращата се там, двестаграмка. За да бъде сигурен, че няма да го надушат, пиеше винаги, водка.

Успокоен донякъде дори развеселен, се отби в училището, където учеха децата му. Налагаше се да ги прибере, защото съпругата бе, втора смяна на работа.

Все пак, той като мъж трябваше да се напъне и свърши нещо в помощ на семейството към , което се числеше.

                                                                                    …..

Синът му деветгодишен сияеше до него в колата. Дъщерята, Евичка, седеше отзад и бърникаше в джиесема разглеждайки, картинки.

          Марин мразеше всяка една вечер, когато се прибираше вкъщи. Постоянните задръствания в столицата му идваха в повече. Търпението му го предаде. Спирачките на колата отказаха. Трябваше да кара колата на преглед, но беше я забравил покрай вечните забележки на шефа.

     След опасен завой без да се съобрази с дъждовната обстановка вън, вместо да намали Марин даде газ окрилен от алкохола в кръвта, който му шепнеше : „Давай! Сега ти е паднало да се покажеш като истински мъж, а не като хленчещ червей пред шефа си!“

     Сякаш дяволът се бе вселил в него. Напълно беше забравил децата си, малкият Маринчо и чаровната Евичка. Марин ускори, скоростта. После сякаш на шега, забави. След това реши отново да натисне газта. И когато се почувства като герой успокоен и щастлив, колата поднесе, зави навляво без да се съобразява с отказалите спирачки, и се блъсна в крайпътен, бетонен стълб. При внезапния зверски удар бронята ѝ се огъна като хармоника.

   Отстрани като  прекъснат холивудски филм се получи изключване на електрическия ток в мозъка на Марин. Рязка светлина, замъгляване и всичко изчезна, сякаш не е било, не е станало.  На улицата остана дъжда, който се стичаше като сълзи и фаровете на преминаващите коли.  Някои от тях спряха. Ужасен от видяното, млад мъж се обади на бързата помощ. Рулетката беше завъртяна. Животът ако го имаше изтичаше в близката канавка. Помощ идваше, но дали някой щеше да я дочака?

                                                                                           ….

След едно денонощие на опити от страна на лекарите да върнат живота, успяха да събудят от комата Марин, в която беше изпаднал.

Болеше го зверски гърбът. И не само… Чувстваше се пребит. Нямаше спомени за случилото се.

В стаята до кревата, на който лежеше седнала на стол го гледаше обвинително, жена. Млада би казал, симпатична жена. В първия момент, когато отвори очите си я помисли за санитарка. Изведнъж облакът, който бе успял да замъгли  мозъка му, изчезна. Осъзна, че това е съпругата му. Неговата, жена на която още липсваше в мислите му. Нямаше го името ѝ. Видя сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. Мълчаливи сълзи, които извираха от двете сини езерца на очите ѝ.

–         Какво пък толкова е станало? -обади се Марин с глас, който му беше чужд. – Нали съм жив!?

Съпругата изхлипа:

–         Това, което всъщност стана… е непоправимо! И знаеш ли, кое е най-тъжно?

–         Не.

Марин не разбираше какво толкова се горещи съпругата, чието име още убягваше на мозъка му.

–         Тъжното е, че вече нямаме деца… Останаха на пътя. Няма я, Евичка… Няма го Маринчо, с когото толкова се гордееше...

    Изведнъж Марин се пробуди. Всичко си дойде на място. Шефът, децата, колата и оня шепнещ глас на дявола : „Пий и всичко ще си дойде на мястото!)“

     Беше пил. Непоправимо си бе позволил глътка алкохол за отпускане на нервите. Е, беше успял. Успял да се докаже, да бъде мъж!

–Ама, как, какво, защо…? – бликнаха внезапно отприщени, безкрай, учудени, думи от устата на Марин

Обвинителния поглед на жена му, сълзите и нейните думи размити в мозъка му изскочиха на свобода:

–         Казах ти, да не пиеш. Да, но в кръвната проба, която по мое настояване лекарите направиха горчивата истина излезе на показ. А ти, Марине толкова много се опитваше да я скриеш от мене.

–         Няма вече да пия! Обещавам! –думите на Марин потекоха също като сълзите бликнали от очите му. Късно опомняне. Назад връщане, няма. Разбито семейство…  Унищожено бъдеще…

–         Прокурорът е повдигнал обвинения срещу теб… Убийство причинено в пияно състояние. И най-тъжното е, че ще лежиш в затвора за децата… Нашите гълъбчета, няма ги вече! – гласът на младата жена, риданието, което изпълни стаята, проби тишината и всичко се завъртя.

–         Не-е-е! – изкрещя Марин сякаш в опит да върне времето назад. Уви! Истината лежеше все още в жабката на разбитата кола. Празно шишенце, двеста грама, водка.

Какво е да бъдеш убиец на децата си и да живееш с тази мисъл до края на мизерния си живот?

–         Марин вече знаеше. Не бе в състояние да продължи по пътя напред. Неговата мъжественост изтече в канавката, там, където децата му загубиха живота си.

Когато краката му закрепнаха и вече се движеше с патерици, той избра завинаги да се присъедини към светлината. Не можеше, нямаше как да живее с мисълта за стореното. За дявола, който го подтикна към алкохола и разбитото бъдеще. Някъде там скритом от всички в един апартамент, остана една обляна в сълзи, жена. Жена, която накрая раят обзет от печал, прибра в лоното си при всички други! Заедно, но вече в спомена на хората, които продължаваха да правят грешките си, и после да съжаляват за стореното. Да, но времето, времето следеше ставащото. И не желаеше да прави компромиси. Компромис за никого!!! Само сълзи, които изстиват! Сълзи, които изчезват! И после, после нищо! Или любов и бъдеще, което трябва да се пази. Трябва да се гради. Надгражда и дава! Мъничко, но от сърце!

В.Софин  31.01.2023год.

Ще се срещнат думите

                                                                                        

                                                    Ще се срещнат думите

Когато вятърът поспре се изморен

и в небето гълъби се срещнат,

ще видят, че нов идващия ден,

сияе слънчев на щастие облегнат.

 

Когато ехото пробие тишината

и в унес бели, гълъби загукат,

ще се срещнат горе в небесата

думи на двама, които се обичат…!

В. Софин 31.01.2023год.

Размисли разпилени от времето, днес

 

                                                                                                    

Размисли за времето, днес

Има котки, но и котараци, които следят всяко наше решение с погледите си.

Мераците умират последни с докрай изхарчените пари в джоба на потребителя.

Ако искате да видите лъчезарни усмивки на работа, огледайте се при идването на втората смяна, чиято физиономия прокисва при идване.

Едно не харесвам на времето. Минава мудно, когато си на работа, и изтича бързо като водата на планински ручей, когато почиваш.

Ако искате да видите празни алкохолните шишета по добре не ги пълнете още отначало.

В политиката намеренията са много, но разкритията, малко.

Живеем с надеждата, че България ще се изправи напук на прогнозите у политиците ни.

Ако го няма лъчът, няма да има и слънце в сърцата на хората.

Не трябва да забравяме, че борбата за надмощие са измислили политиците за да укрепят позициите си при следващите избори.

За да има  поне глътка любов, трябва да има повече прегръдки от обществото.

В.Софин 29.01.2023год.

Скука с мундщука

                                                                                         

                                            Скука с мундщука

Застанал в пълна скука

вирът в очи ми, блещука.

Очаквам за въдицата слука.

Настървена, среща с щука.

Вместо очакваната слука

Червей закачен на кука

обзет внезапно от скука,

започна в паника да гука!

Това накара ми мундщука

от устата сам и без наука

да скочи във вира тука

в устата на изненаданата, щука!

В.Софин 27.01.2023год.

 

Тегло

                                                                                    

Тегло

Случаен минувач изникнал като бурен на улицата се моли на група от хора застанали на опашка отвън пред една аптека.

–Извинете, може ли да изтеглим…! -мига на пресекулки той, имайки в предвид, че прекалено дългата опашка от чакащи хора пречи на достъпа му до банкомата.

Всички мълчат угрижени. Само една уста след въздъхване си позволява отварянето.

–         Е, ако не си изтеглил до сега, реди се при нас на опашката!

В.Софин

 

Артист

                                                                                     

Артист!
–Можеш ли да свириш? - пита тате, като вижда, че си играя с китарата.
–Мога, я...
–Друг път! И на какво свириш, синко? Като те гледам и на дудук не можеш, свирна!
– Може и така да е. Да ама тате, аз свиря на шише... Но, чак след третото, полупразно с мъничко останало, уиски...
В.Софин 26. 01. 2023год.

Купонясва времето

                                                                                        

Купонясва времето

Купонясва времето. Снегът още го няма.

Отвън с измама е развързано стремето

на слънчевия лъч предизвикал бремето,

изгряло в измислената, нова програма.

 

Снежинките политат. Паднат от небето.

С ефирните си парашути. Кацат на земята.

Барометрите отчитат. Бунтува се морето,

а времето не пролетно наднича с песен, свята.

 

Долу над града, където снежинките ги няма.

А на върха сред висините горе, вилнее мъглата.

Гладна тя, изяжда всичко с усмивката си пряма.

На хижите планински тя, превзела е стъклата.

В.Софин    25.01.2023год.

 

В железарията

                                                                                                                   

                                            В железарията

      Ето ви и вас! Магазинер готов да услужи всеки клиент. Работите в железария. Или магазин, в който преобладават болтове, гайки, шайби, винтове, а и брави за врати.

И сякаш по поръчка пред вас една сутрин, цъфва самодоволната усмивка на ранен, клиент.

–         Да, заповядайте, господине! – стараете се да сте учтиви.

Да, но това не смущава клиента ви, който ви почва:

–         Хм! Да видим!

Вади очилата си, бавно изтрива на тях някакви току що намерени прашинки. После след като прибира носната си кърпа в джоба, вади от другия кратък списък, на който е отбелязал нещата за пазаруване. Вие почти въздъхвате облекчен след като виждате, че едва три неща има на листа.

Вадите десет болта, шестица. Десет гайки и десет шайби и си мислите, че сте спасили положението. Уви! Тъкмо решавате да маркирате нещата на касата, когато кашлянето на клиента спира порива ви.

–         Кажете господине?

–         Ами сега като се замисля ми се виждат къси болтовете. Я ми дайте от по дългия размер!

–         Например?

–         Ами, вместо шестица, десетка…

–         Да, господине веднага. – и хуквате не само да броите отново, но и да приберете предишните си вяли опити, да продадете нещо от шестицата…

Леко изпотени вече сте успели да се справите. Отново сте на касата, а клиентът ви отново разколебан рови в косите си сякаш търси в тях току що открити,  въшки.

–         Какво сега не е наред, господине? - осмелявате се вие да прекъснете тишината, която излиза на талази от устата на клиента.

–         Ами, да видим… - почти шепти, той. – Може би сега като се замисля виждам нещата по друг начин. Я по- добре върнете старите болтове, че тия май наистина ще се окажат дълги…

–         Вие господине, подигравате ли ми се? – не издържат нервите, ви.

–         Не. Просто пазарувам. – спокойно отвръща клиентът и вие търчите да изпълните поръчката въпреки, че под лъжичката ви вече е припарило.

       Отново сте на касата в готовност да маркирате и изгоните от магазина клиента, който ви изкарва от релси. Тъкмо чуквате първата буква, когато чувате леко, притеснения глас, изваден на показ от тишината:

–         Извинете! Ами не маркирайте още!

–         Защо?

–         Ами, оставил съм си кесията с парите вън в колата… Или може би съм ги забравил вкъщи. Изчакайте, моля!

     Какво да се прави. Клиентът винаги има право. Докато той отива до колата си паркирана отвън, вие успявате да обслужите трима нови. Тъкми се втурвате да укротите мераците на четвъртия, когато кашляне пристигнало от досадния клиент смущава на глас тишината Ви.

–         Тука е, кесията. Оставил съм я в жабката на колата…

–         Е, вече може да маркираме…- казвате облекчен почти. Уви! Едва сте успели с няколко думи да опишете покупката на клиента, когато гласът му спира движението на пръстите ви, по клавиатурата.

–         Извинете! – мазният, тих едва доловим шепот ви настига.

–         Сега като се замисля… Май ще сменя болтовете с винтове. Имате ли шестица, от по дългите…

–         Имам! – и тука в тези четири букви, които казвате намирате решението. Взимате това, което клиента желае и вече сте на касата:

–         Вижте какво… Това, което маркирам тука вече няма връщане, назад. Десет винта, толкова ли?

–         Да-а-а…

–         Готово, маркирани. Десет гайки, за тях. Толкова ли?

–         Да-а-а… – шепне обезпокоен да измисли нещо ново, клиентът.

–         Плащайте! – без компромис звучи вашия, укрепнал глас.

За разлика на клиента, който звучи по друг начин:

–Ами…  Ще може, ли?

–Не! Плащайте!

      Какъв избор има клиента. Плаща и се изсулва като лалугер откраднал парче месо от месарски, магазин. В случая от железарията, която най- после си отдъхнала от капризния клиент.

Внимавайте! Вие сте следващия, клиент… А може би, не!?

В. Софин 24.01.2024год.

 

Уважавана жена

 

                                                                                                 

Уважавана жена

–         Снощи на гости ми дойде една уважавана жена… -хвали се, а и се оплаква един на приятел.

–         И коя е дамата?- заинтригуван пита, приятелят.

–         Не, не ме разбра, приятелю. Не е дама, а много, уважавана жена.

–          Да, бе! Все пак, коя е била посетителката, която не е дама, а уважавана от теб, жена?

–         Майката на съпругата ми…

–         Тъщата, която ще ти промени, къщата… - смее се накрая, приятелят разбрал тънкия хумор, но и притеснението на приятеля си.

В.Софин

Целувката на кокичето - мисли.

                                                                                                                    

Целувката на кокичето

Кокичето е като целувка. Колкото повече поглъщаш от капките паднал дъжд по цветето, толкова повече ожадняваш за още.

Ароматът на розата не може да се сравни с бодлите ѝ, които говорят със собствен, глас!

Планината е вяра. Колкото повече качваме върховете ѝ, толкова по близо се чувстваме  до рая.

Реките имат собствен глас, който не всеки признава за следване.

Морето, което говори с буриите, знае че човешките възможности са неограничени, но това не спира бунта му да продължава до безконечност.

Дърветата нямат крака. Но въпреки всичко те заедно с безгрижния вятър мечтаят за свобода.

Ушите не подозират, че любовта е спряла в тях. Само устните докоснали други, познават истината в чувствата.

Чешмите не винаги са склонни да текат в полза на хората.

Мечтите не винаги са любовни. Алкохолните са вдигнати високо с пълни шишета, които се срамуват да признаят слабостта си.

Някои политици се считат за жертви, не защото са слаби, а защото желаят да останат в изпълнителната власт.

Човекът не винаги е човек. Забравил, че и него майка го е раждала, не вярва в чувствата на избрания от него, път.

Очите са две, ръцете също… Но сърцето, което бие за любов е само едно.

Ако дадеш и не получиш нищо в замяна, не си изгубил много. Разбрал си истината, че не си оставен сам в света, в който има и любов за теб.

В.Софин 22.01.2023год.

Де го детето...

                                                                                        

                                                                                  Де го детето…

          Баба и дядо пред мола с внучката, която спи блажено в количката си.

Някой трябва да напазарува, бързо. Дядото кибичи отвън и зяпа облаците, докато дейна бабата е влязла за покупки.

След малко настава паника.

Бабата излиза и гледа в дядото:

–Де го детето, бе? – пита разтревожена тя, дядото, който се е отнесъл в минало, наситено с млада, сочна женска, плът.

–Кое, дете? – отвръща дядото оглупял не от августовското  слънце, което пече в тоя момент, а от спомени, които го връщат в младостта.

–Как кое, старче!? Внучето, къде е?

–Кое внуче? –смутен донякъде дядото мига на пресекулки, още не опомнил се, къде се намира.

–Нашата, Силвия, къде е?

–         А, Силвия… Помня я! Красива, гримирана и безцеремонна… - захапал миналото дядото още витае в розови облаци.

–         Явно си слънчасал, старче -коментира бабата и взема нещата в свои ръце.

Наблизо се намира кола, която търсела паркинг. Нейният смел водач е успял без препятствия да измести количката с внучката. Гледа бабата и не може да повярва на очите си.

Внучката реве и вдига олелия, а дядото се отнесъл в облаците. Че, слез за малко, де!

Бабата, която винаги е в готовност, дори и някои като дядо да не подозират това, се отзовава веднага.

След малко, внучето е приспано, дядото мъмрен без право да излиза временно от дома си, а щастлива и успокоена донякъде бабата, повтаря:

–Казах ти, да си вземаш редовно хапчетата за деменция, но ти дядо още се мислиш за двадесетгодишен…

–Че, какво толкова  е станало? – отговаря дядото и не вярва, че има повод за паника.

–Ще видиш, старче! И не само…. Ще усетиш как командват и наказват, бабите! -отсича с усмивка лъчезарна, младежките мераци на дядото, бабата.

Дали така е било? Не зная! Но подозирам, че бабите имат право да кажат тежката си дума, която трябва да се слуша!

В.Софин  21.01.2023год.

                                                                                  

Напоследък

                                                                                    

                                                                       Напоследък

 

       Напоследък взех да следя редовно новините и да им се възхищавам. Е, контра в политиката. Контра и в международната обстановка. Но не и контра в капиталите, които се увеличават в нечии джобове. Сметката я плаща мнозинството. Лесно и практично. Няма как човек да не се възхищава на дебатите в парламента по повод яловите опити на партии да създадат правителство и яхнат метлата. Ядец! Не се получава. И защо, след като си имаме хора, които ни дават тяхната пътека. Трябва да я яхнем и готово.

Нямаме проблеми. Никога няма да приказваме вече за дати като трети март, единна България, робства и други такива измислени неща от болните глави в мнозинството.

Пък и защо е нужно, щом следваме евроатлантическата пътека, която не дава възможност за отклонение. А сме кривнали и няма субсидии в държава унищожила икономиката си.

Правото е на силния. Той дава заповеди, а мишките слушат и не се оплакват.

Иначе и въздуха могат да забранят.

Партии там някакви, които мислят, че управляват. И нямат капка срам да се огледат, отидат в някоя бедна схлупена къща. Да го сторят, за да усетят пулса на новото евроатлантическо време, което не позволява мисленето. И даже, изказването по наболелите въпроси в държавата ни.

Кой открадна мислите ни и ги подчини? Може би, Русия или Китай? В никакъв случай това не са, САЩ, нито пък заповедите идват от Брюксел.

     Когато заповедта отгоре е спусната следва не дебати, а съгласие, но не и в интерес на нацията.

Избор няма! А защо да има след толкова много в опити за правителство, което да работи за интереса на обществото?

Мълчим! И времето мълчи. Не желае снегът да се сипе по пистите. Зимата плаче с горещи сълзи. И може би никой не е виновен за ставащото. Няма войни, няма оръжие. Липсват икономически интереси. Слънцето все така сърдито пече! Гледа ни уголемена Луната и ни се чуди. Земята протестира по своему със земетресения. А всъщност няма виновни. Всичко е бизнес или пари, които подчиняват мнозинството от хората.

А, другите открито осъществили идеята? Нима те са хора, когато продават органи от деца за медицински цели; нима са хора, когато продават, жени и дрога. Нима има справедливост?

Упования в Бога, има! Нима?

И как ще се променят нещата като други държат оръжията и имат, армии. Имат, но не и разсъдък!

Отвсякъде ни дебне самоунищожението. Нима в Северна Македония пребили българин, са имали разум? Съмнявам се. Преди човек значеше, и означаваше гордост. Днес не. Човек е само пречка в колелото на властимащите. Пречка, която не осигурява доходи. И когато има такава, има и войни. Всичко е бизнес интереси, които не дават шанс за живот.

И не хората , а майката Земя ще се отърси от теглата, на които всекидневно е изложена от неразумните юроди, нарекли се хора..

Малко трябва за да се осъзнаем, но няма как да стане, когато парите, а не разума говорят.

Някои от силните, държат оръжието, държат юздите и не ги изпускат.

Бедна Българийо, още не си видяла всичко!!!

В.Софин

 

Глас от далнината

                                                                                     

                                          Глас от далнината

Ехо в спомена ме връща

горе нейде в планината,

където вятър се обръща

и език владее, далнината…

 

Дето цвете в бяло се поклаща

и в езеро, очите се оглеждат.

Дето потокът щедър ми изпраща

стъпки, които ме отвеждат…

 

Там високо нейде в планината

дето ехото в спомена ме връща

и глас зовящ издига, далнината -

глас на майка в бащината къща!

В.Софин    20.01.2023год.

Къде е грешката

                                                                                    

Къде е грешката

Справка по телефона:

–Молим! С господин Донкѝн ли, разговаряме? Живущ на улица „Подробна“?

–Няма защо да ми се молите, защото това не съм аз.

–А, извинете грешка… Да но телефонът ви…?

–Да, моят е.

–         Ами, тогава…?

–         Не, не съм го откраднал. Баща ми носеше фамилията, Донкин, а не Донкѝн. И живея не на „Подробна“  улица, а на „Подобна“…

–         Извинете, молим! Грешчица!

–         Грешчица, която може и в затвора да ме вкара…

–         Чак пък толкоз!...

–         Толкоз. Човек трябва да е предпазлив. Особено, когато му сгрешат името. Но, ако го научите правилно, може и да разговаряме… Но не и днес!

  И след този проведен по линията телефонен разговор, потърпевшият затваря телефона си, докато от другата страна още се чудят, къде е грешката.

В.Софин

Ехото завинаги

                                                                                      

                                                                Ехото завинаги

      Любопитно слънцето надникна през единственото прозорче на мансардата. В миниатюрната стаичка на пода лежеше матрак. Близо до него стърчеше масичка, която си беше позволила лукса да има бродирана, покривка. На последната пък разтворен дневник правеше компания на молив. За да не скучаят тези предмети на малката масичка се намираше и гумичка за изтриване на писанията в дневника.

      В тази скромна мансарда близо до звездите на матрака лежеше възрастен мъж. Слънчевият лъч, който обикаляше с любопитството си на откривател се мушна ловко под ръката на човека затулил очите си и надникна в тях. Слънцето хлъцна в изненада. Мъжът не спеше. Очите му макар и затулени бяха отворени. В тях си бяха позволили среща, сълзите. Сълзи, готови да избликнат също като ручей пробил си път навън от майката земя.

        Въпреки всичко още не бяха успели да се измъкнат на свобода. Възрастният мъж беше потънал в мечти. Още се виждаше млад. Да сякаш вчера беше, когато го изпратиха войник. Сам носеше в малък картонен куфар богатството си състоящо се от необходимото бельо за преобличане.

  И се започна. Маршировки, устави, клетва, заповеди… И всичко на фона на неговите крехки осемнайсет години. Трябваше да се научи на самостоятелност, на издръжливост.

           На това място наречено тогава родна казарма се образуваха и приятелства за цял живот. А спомените там никнеха почти през всеки минал ден.

     Но един спомен все още гореше в душата на вече възрастния мъж. Продължаваше да го тормози плаца, където сутрин тогава, всички  като него, войници се строяваха за сутрешния задължителен, развод.

      Докато течаха редовните заповеди от вече втръсналото на всеки един от военните, мероприятие, една млада жена минаваше оттам. Вървеше гордо. Потропваше с токчета по асфалтираната пътека, хвърляше по един бегъл поглед към войниците и отминаваше.   Появяваше се като тих вятър, облечена ефирно в рокля на цветя Красива, младата жена не подозираше, а знаеше че цялата мъжка компания изсипана на плаца гледа именно, нея. Сякаш гласът на командира на поделението изчезваше. Нямаше нищо друго, освен може би лекия полъх на вятъра, който разклащаше клоните на тополите. Но той скачаше и в дългите червеникави коси на жената. Бъркаше с пръстите си там и караше войнишката аудитория да въздиша от завист.

Слънцето и то нахално се взираше в краката на момичето и караше роклята да изглежда прозирна. Толкова много, че всички мъжки погледи затаяваха дъх. Лист да се отронеше нямаше и да се чуе. Но токчетата се забиваха като шишове за лед в тила на войниците.

      За момент всички забравяха, къде се намират. Нищо не беше от значение. Нито заповедите мирно помагаха, нито вдигането на знамето, което плющеше с трите си цвета горе високо на пилона само и само да обърне вниманието към него.

Е то беше привлечено.

    Скоро всички се запитаха, коя ли бе? Коя и защо е в поделение, в което рядко можеше да се види жена.

     Оказа се зъболекарка. Тя млада и хубава, но вече със спечелено сърце. Съпруга на офицер от поделението. Това не пречеше на всички мъжки погледи да се отклоняват сутрин при развода провеждан на плаца.

Не пречеше и на тия, войници, които дръзваха да видят хубавицата отблизо.

Един от тях беше, възрастния сега, мъж. Още помнеше не толкова болката в зъба тогава, а  срещата с младата, красива жена.

      Влезе смутен. Жената помисли, че се страхува и го насърчи с усмивката си, която му смъкна тогава, звезди.

 Стоеше и мачкаше неловко войнишкото кепе в ръце. Най- после осмелил се чак при второто подканяне, седна на зъболекарския стол. И се започна. Може би любов от пръв поглед? Или пък младежки порив дошъл от хормони бликнали в душата на неговите осемнайсет години?

    Нямаше  отговор. Остана му спомена за това. Тя му сподели тогава, че има правилно подредени зъби. Стори му се странно, но го запомни. И именно сега докато лежеше сам на матрака споменът го удари между очите. И сълзите му сами избликнаха. Същите като тогава за пропуснатия шанс. Шансът да се влюбиш и да нямаш избор. Но какъв избор имаше тогава?    Нима можеше ето така просто да се завърти флирт, че и нещо повече? Особено в казарма, където важеха само заповедите на командващите.

     Остана му утехата да я вижда сутрин при развода в поделението . Да вижда и да страда, мълком. Близо до нея, но и много далече, въпреки всичко.

     Да, но спомените са също като звездите. Изгряват именно тогава, когато изобщо не ги очакваме. Сълзите и те бликват като ручея, който излиза за първи път на свобода извън майката земя. Любовта идва като лъч, и залязва също като слънцето надникнало в малката мансарда на възрастния човек. Надникнало за миг, но усетило изгубената младост.

      Ехото от миналото се беше обадило. И сякаш нещата бяха станали вчера. Млада стройна жена, облечена в рокля на цветя минаваше пред жадните войнишки погледи желаещи любов, и оставаше отпечатък в сърцето на всеки от тях. Същият спомен сега тежеше в душата на възрастният мъж. Внезапно той се изправи, придърпа масичката към себе си, и стиснал молив в ръка, започна да пише за ехото докоснало сърцето му завинаги.

В.Софин 17.01.2023год.

 

  

Неподражаем стил

                                                                                    

Неподражаем стил

        Ако вие сте автор и търсите неподражаем стил на писане едва ли ще ви се усмихне щастието да го откриете. Вече за всичко е писано. Стиловете са обособени и за вас остава да се правите на „папагал“… Колкото и да кряскате, и пляскате с крилата си, едва ли ще блеснете с нещо ново.

        За ваше успокоение остава да изберете опитен стилист, който ще ви подсказва думите; ще ви води в изреченията, слага препинателните знаци на точното им място. За вас остава пътешествието, върху белия лист, който ще ви потапя в наслаждението на писането. Е, не от шоколадовите думи изсипани сладко, нито от милите приказки, разказани от баба ви. Ще ви радва правилното подреждане. Коя дума най-напред, и кое изречение първо да излезе, за да направи впечатлението, също като прическа сътворена от стилист Капанов.

      Мисълта на сърцето…!? Как да облечем, думите? Кои изречения да подстрижем за неподражаем стил? Дали е нужно и цвят да изберем? А мирис, на есенна гора или пролет с аромата на цветя?

Въпроси на които само наложилият се във времето стилист, може да отговори правилно.

Да, но къде да го открием? Кой ще се съгласи да се занимава с нас? За да го надминем в майсторството на писане и стил, едва ли ще ни покаже нещо повече отколкото ние вече сме научили. Той няма интерес да го стори.

     Тогава се налага само едно, ние самите да намерим верния стил. За да го направим не е нужно да ходим в горите, планините, в чужбина или някъде другаде.

Опитваме с четене на класиците наложили се във времето и заели място в пространството.

   Всеки от тях е сложил отпечатък в литературата. Кои сме ние за да се сравним с могъществото на перото разкрило с неподражаем стил, красотата на гората, върховете бели в планината, небето, което сияе за всички същества на земята. За реките пеещи вечните си песни; сините, прекалено очи на езерата отразяващи, като огледало върховете на планините… Чудеса, които вече са описани така добре, че няма как да позволим на нашето перо да се потопи именно в такива приключения.

    Ами любовта? Нима след вълшебните слова написани в стихове, романи и дори трилъри, ние ще съумеем да дръзнем да сътворим нещо, което вече се е удало на други автори. Но автори, които са успели да надскочат времето. Но самото време не е позволило на повечето от тях да блеснат докато са още живи. Винаги е удобно да се отрича таланта. Пък и защо не? Нима трябва да си Стивън Кинг за да преуспееш? Е при нас в България трудно се получава.     Плодовете ги берат други. Издатели, които мислят само за печалбата, но не и за стила на автора, който трябва да остави поне бих казал, поне едно изречение, но забележете изречение, което все още не е написано, но да остане като новаторство в литературата. Също като стилист Капанов, да открием това, което го няма все още… А какво е това? Може би вие самият автор ще го откриете. За това вече е писано. Писано е, но предстои и да се преоткрива отново. Защо? Защото кръговратът на земята го налага. А може би сърцето дава отговорите. Отговори как да бъдем и останем истински.

    За живота, който ни обича и държи очите отворени за чудесата до нас… Чудесата на света, който тепърва някои все още не са отрили. Не са, защото там няма още сърце, има интереси. Всичко друго е майтап. А може би не? Кой знае, ако не автора дръзнал да мъчи белия лист, да тревожи перото и да му измисля все нови и нови приключения. Приключения за един неподражаем стил!

В. Софин  15.01.2023.год.