Да разходиш крака до Зекирица в Лакатишкия дял на Рила
Красив петъчен
ден. При това пролетен. Даже априлски. За да го уточня ще кажа само, че беше 28-
я ден от месеца.. Като дата не блестеше с нищо. Но синьото небе отвън показващо
в далечината кътчетата от примамливите поли Рила, говореше за празник. Всъщност
преход, който придава свеж вкус на устата, пали огън в очите и раздава радост
за душата.
След кратък
задълбочен анализ от страна на сина ми Боян за маршрут, който да зарадва не
само нас, но и „Пежака“ дремещ в гаража, решаваме да разходим надеждите си за
красив живот. Видяното в Интернет ни обещаваше зашеметяващи гледки от връх
Зекирица в Лакатишкия дял на Рила. И понеже любопитството, а и синьото небе ни въздаде
кураж, не трябваше да чакаме повече, а да се втурнем с желание към приключението.
Тръгваме, но не с мръсна газ от страна на Пежака, а с неговото гальовно мъркане.
Пътьом успяваме да се заредим със закуски необходими за
подкрепа и сила на крайниците ни.
Вече сме на път или излизаме от град Самоков в посока селата
Мала Църква, Маджаре и Говедарци.
Бяхме приятно изненадани от шосето, което се оказа облечено
от нови кръпки, които създаваха на Пежака увереност за успешното ни пътуване.
Спираме недалеч от село Говедарци в посока Ц П Ш – Мальовица. Намираме се в
местността „Гюлечица“. Тук ни посрещат нетърпеливи да видят физиономиите ни,
две кучета. Едното едро изглежда като добре охранено мече, а другото, женското
се оказва от ловджийската порода.
–
Виж ти! – възкликвам. Ето ни и пазачи, които ще
охраняват „Пежака“.
И точно така става. Кучетата тръгват с нас. Но скоро се връщат при колата
на Боян.
Облекчени от тежък
товар поемаме по маршрута само с една раничка носена от плещите на сина ми. Вървим
по разбрицан път. Всъщност на много места асфалтът го няма. Дупките се усмихват
на обувките ни, които постоянство ги заобикалят. Встрани цъфнал блестящо в
красивото си жълто, подбел хвърля погледи към нас. Осмелява се да ни погледне и
синият, минзухар. Радваме се и на одобрението от страна на див ароматен, но и
отровен, люляк.
Пътят ни води към
хижа „Вада“. Денивелацията учудва. Вместо изкачване първите ни стъпки разбират
нещо за лекото слизане. Скоро обаче, нещата се променят. Изкачваме почти
неусетно нетърпеливи крака към крайната дестинация. Тя обаче е още далеч
Встрани до нас шуми приток на река Искър. Оказваме се в компанията на Правия Искър.
В близост до нас се провира шум в ушите ни, който скрива за момент гъргоренето
на пролетните води стичащи се от топящия сняг от върховете на билата. Провежда се сеч. Трупи за дървообработването,
но подозирам, че у нас има малко компании занимаващи се с това. По скоро износ
за чужбина. За момент тягостни мисли ме провокират, но бързо ги изхвърлям в
кошчето и продължаваме напред с Боян в приказки към набелязаната за деня, цел.
След три километра
напред съзираме вдясно път, който води към връх „Зекирица“. Решаваме да хванем
него. Не за друго, а защото винаги е по интересно да направиш обиколка. Нашата
е този избран горски път между смърчове, ели и сняг, а на връщане през хижа
Вада:
Преди обаче да хванем нататък правим път на масленозелен
джип, който ни задминава и аз вдигам ръка за поздрав.
Следваме една рекичка, която ни се оказва вляво нагоре по маршрут осеян на места със сняг. Намираме
се на южния склон. Само преди ден беше валяло. Но така е в планината. Неизбежност
някаква. Ако вчера е валяло, днес може и слънце да се усмихне. Е нашият шанс се
оказва слънчев. Ромоленето на рекичката не пречеше на малки красиви водопади да
се хвалят с бистротата на водите си. Спирам пред един такъв за снимки и спомен.
Замръзнала малка в кафяво гъбка, шишарка и красив зеленикав мъх, който радва
очите ми. Синът ми няма търпение, но все пак ме изчаква да се изкача отново на
горския път, който тук е от кал и топящ се сняг.
Лек завой ни дава
възможност да стигнем поляна, която
скоро остава зад нас, за да покаже възможност на следващата, която ни посреща
гостоприемно. Все пак над нея вече прозират в бяло билата на част от Мальовишките
върхове. Красиви малки ели облечени в бели прозрачни топящи се пелерини. И
слънчице, което ги облизва зажадняло за вода. Омара, която се вдига към небето,
което си играе със създадени от него красиви облачета… И въздух, който се пие с
гърди. Красота! Но и кал по пътя. Всичко е обещаващо. Избираме все пак изсъхналата
миналогодишна трева за обувките си. На места минзухари и едва никнала зеленина
радват маршрута ни. А той е вече близо. На един хвърлей разстояние. Запленени или
зарибени от гледките, които впечатляват спираме за снимки.
Погледът визира връх
Кабул, най-вдясно през хижа Седемте езера, до връх Харамията, който няма как да
се сбърка. Очите улавят и високото чело над връх Мальовица, което също зяпа в
нас…
От толкова красота устата пресъхва. Дали не сме в рая!? Белия
замръзнал, рай.
Вече сме на Зекирица. Връх или местност!? На една табелка по пътя разбираме за местност,
но в Интернет прозира, връх. Връх Зекирица е най-високият от най-ниските части
на Рила. Намира се в Лакатишкия дял и е с височина – 1743м. Все пак изглежда
като плато, по което се изкачваме без признаци на умора. Панорамите видими от
тук са достойни за четката на художник. Горите опасани от ели и смърчове, а над
тях белите била на върховете на Рила.
Оставаш без думи от такава красота. Природата отваря очите
на хората. Величествените гледки остават живи в съзнанието на човек докоснал се
до тях и осъзнал, колко малък е всъщност.
Снимаме се за
спомен на върха, където гостоприемен стол от дървени трупчета с удобна
облегалка ни кани за почивка.
Донякъде
огладнели се спираме под направен покрив на открито, където пейки и маси ни
подканят да поседнем. Хапваме набързо, защото вятърът тук си дава среща с
дрехите ни, които макар и не летни все пак усещат студа.
След последни снимки на връх „Зекирица“ и върховете над нея,
поемаме обратно, но към хижа Вада. Спираме до табели с оказания. „Зекирица“,
нагоре, а надолу четем на зелен фон: „Европейски маршрут Пиренеи, Алпи – Рила –
Пелопонес“. В същата посока и почти изтрита, но още видима табела сочи Хижа
Ловна.
Тук на това място краката ни срещат по често препятствието на
замръзнал сняг. Слизаме. Скоро се озоваваме на „Брезянска поляна“, където
спираме пред други указателни табели. Вляво, хижа Вада, вдясно, хижа Пионерска,
до нея, Хижа Ловна, а по средата Рибни езера.
Движим се по маркировката. Оставаме пътя пред нас за да
стигнем вляво до Хижа Вада. Тук разбираме, че сме избрали правилния подход към
подхождането към връх „Зекирица“. Ако бяхме минали първо през хижа Вада, а не
по южния склон щяхме да се озорим. По стръмно и повече изобилстващ сняг, който
сега не ни попречи за бързото слизане.
Стигаме река с полуизгнило дървено мостче. Минаваме го
безстрашно без да му дадем поводи за неистово старческо скърцане.
Веднага на брега зад един голям смърч се криеше от нас,
уникална табела.
Четем със сина ми Боян и се удивляваме:
„ Изповед на гората
Ти който утоляваш жаждата си с тази бистра вода, запомни – тя
е моя. Ти който дишаш този ароматен въздух, запомни – той е мой. Ти който се
радваш на тази красота, запомни – тя е моя. Ти който се наслаждаваш на песните
на крилатите певци, запомни те са мои. Без мене, земята ще стане пустиня… Без
мене, ще отлетят веселите птички. Без мене, ще пресъхнат бистрите ручеи. Без
мене, ще се отрови въздуха. Без мене, ще
изчезне красотата, затова – пази ме, обичай ме…
Почиствай ме!“
Неусетно залисани да избираме сняг вместо кал на пътя, ни
стига кучешки лай. Нима вече сме стигнали? Оказва се, че да.
Вляво от нас се
намира хижа Вада. Горе пред нас вързано куче явно стопанисвано тук ни
поздравява с лай. Погледите ни се спират на същия масленозелен джип, който ни
срещна отначало по пътя. Разбираме, че е на хижарите. Слънчевите лъчи разкошни
по пладне се взират в очите им, които ни гледат с интерес. Поздравяваме ги с
усмивка и продължаваме напред към „Пежака“ на сина ми Боян, охраняван от
доброволния труд на две кучета.
Е, най- после…
Местността „Гюлечица“ и колата. Взимаме
си довиждане с доброволните охранители, които ни изплащат с махане на опашките
си.
Доволен от почивката, „Пежака“ поема по обратния път. Селата
Говедарци, Маджаре и Мала Църква. Да не забравя и шосето облечено в пижама от кръпки
на, което вече се намират и не само с поглед така наречените „Легнали полицаи“.
Кътчетата красота
озарила очите ни остава зад нас. Тя ще ни спомня понякога за величието на майката
Природа, и дали всъщност я заслужаваме с безумните си действия като я рушим. Но
вкусът приятели… Вкусът си заслужава усилието да измориш крака с преход в Рила.
И не само там, а и другаде в България.
В.Софин 30.04.2023год.
