Защо?
Напъхаха в лицето ни статистика!
С маски лишиха от защита…
Всяка медия упорито, тика -
мислите към вирус, който се отчита.
Позитивното затвориха във клетка.
Едва светят очите му на тъмно.
Броят банките, поредна сметка.
Кредитът вдигнал се е, стръвно.
В.Софин
Забраниха на лозунгът да диша!
„Напред науката е слънце!“
В най-тъмната дупка скриха -
знание в неудобно, дънце.
Докато вървим нагоре по-замръзналата
пръст осеяна с камъни, внезапно чуваме възгласи на планинари, които ни
настигат. Ехото има свойството да очарова. Включвам се и аз във виковете и моят
глас отскочи до Езеро Окото мушна се чак долу до Бъбрека и после се върна при
мен като бумеранг.
-Така де!
-обръщам се с усмивка към сина ми. -Нека се чуе и моят глас! Все пак всеки ден
не качвам върхове…
Синът ми се
усмихва и ми казва, че ако не побързаме всички, а те и без това всички, други
бяха зад нас, щели да ни настигнат.
Опитвам да се
мобилизирам, но апарата ми за снимане иска внимание, което съм длъжен да му
осигуря.
Най после
стигам до „Сълзата“ и Езерният връх -2550м. височина, където с нетърпение вече
ме очаква, Боян. Замръзнало изцяло езерото с това име е с най-голяма надморска
височина – 2535м. Прекалената му бистрота, показва, че водите му са чисти. Това
не го виждаме, но от табелата ни става ясно, че водната му повърхност е с
размер 7дка и дълбочината 4,5м.
С мисълта, че трябва да направя снимки опитвам
да се втурна към близката табела, но синът ме спира:
-После ще имаш
време да снимаш на воля, колкото си искаш... Я по-добре да качим „Отовишки“
рид, преди да е паднала отнякъде мъгла. Горе се открива такава панорама и
седемте езера се виждат на длан…
Не устоявам на
съблазънта! Следвам сина ми направо нагоре покрай“ Сълзата“. На места се
разминаваме със замръзнал сняг. Отгоре ни почва да ръми суграшица. Все още е
ясно, но с висока облачност. Позволявам си да открадна няколко кадъра за спомен
с фотоапарата си. Снимам замръзнали гъби и скованата от студ езерна „Сълза“
Синът ми,
който е с няколко повече крачки от мен напред вижда в посоката към „Отовишки“
връх две диви кози. Поглеждам и аз, но с моите очила няма как да ги видя.
Скоро стигаме хребета на рида. От тук се
виждат толкова много неща… По-голямата част от езерата пред нас. Зад нас долу в
далечината хижа Иван Вазов. Вдясно Мальовишкия дял на Рила планина в цялата си
красота. Натам е и кръстопътя , наречен „Раздела“ откъдето турист може да
избере нов маршрут не само за себе си, но и за хората, които са с него.
Решени, че трябва да видим и седемте езера,
поемаме в посока към „Отовишки“ връх, който се откроява съвсем ясно пред нас. Суграшицата
продължава да се сипе, но това не спира нашия устремен ход. Все пак по билото
на „Отовишки“ рид се ходи леко. Най-после намираме това уникално бих казал
кръгло място, откъдето правим красиви снимки на фона на Седемте рилски езера.
Някъде долу под нас, виждаме хора в далечината, които изглеждат почти като
мравки, тръгнали да мъкнат зрънцето си в мравуняка… Всъщност раници на гръб,
които искат специално отношение. Може би, защото вътре в тях навярно има освен
храна и топли дрехи, задължителна за консумиране ракия или домашно вино, което
естествено е по подходящо за сгряване в това студено, време.
„Време е да
изхвърлим боклука!“ Всъщност се шегувам, защото синът ми Боян предлага
алтернатива. Или да се върнем по-същия път за да направя снимките си при езеро
„Сълзата“ или да продължим към „Отовишки“ връх, който се вижда наблизо… Избирам
леко със съжаление да продължим направо към върха. Не за друго, а защото винаги
ми е било интересно, когато се движа по
маршрут, който не е усещал още порива на стъпките ми… Лека мъгла се опитва да
осуети плановете ни. Напразно! Твърди сме и не отстъпваме! Въпреки, че вече е
станал обяд и сме гладни решително отказваме да спрем. Най-после сме на върха. „Отовишки“
връх с височина 2696м. надморска височина. Освен, че правим снимки за спомен
оставаме очаровани от гледките, които виждаме. Част от седемте рилски езера, от
една страна а от другите долу, замръзналото „Отовишко“ езеро, което ни гледа
с кристално заледено, единствено, око. А над него в далечината връх се извисява
с цялата си красота „Сейменски камък“ - 2666м. От тук виждаме и част от язовир
Кара гьол с насипната си защитна стена и респектиращите върхове там. Калин
-2668м Голям Полич – 2615м. На запад,
отвъд билото зад нас са Мальовица 2729м и поотдалечения леко вляво, Мусала
-2925…
Интересно, докато се вглеждам пак в Седемте
рилски езера се сещам за прочетената за тях, информация от уикипедия. Оказва
се, че в миналото стъпаловидният циркус е носил названието - „Еди гьол“, а
цялата езерна група се е наричала „Едигьолски
езера“, а пък отделно, самите водоеми поотделно са били с различни имена от
днешните. Сълзата –„Баш гьол“, Окото – „Чанак гьол“, Бъбрека – „Кара гьол“,
Близнака – „Чифте гьол“, Трилистника – „Средния гьол“. Последните две езера –
Рибното и Долното – не са имали собствени имена.
Омаяни от толкова планинска хубост се
сещаме, че обядът ни още не е консумиран. Въпреки това, на върха, където се
сипе суграшица и е прекалено студено, няма как да се получи. Решаваме да хванем
малко долу пътеката вляво, която слиза и води към езеро „Окото“. Сняг и лед
спират крачките ни. Синът ми с неговите непрекъснати тренировки по ориентиране
се справя бързо, но не и моя милост. Принуден да се подпирам на самия сняг и в
опита си да правя малки стълбички, законтряне с обувките си, за да успея и аз. Въпреки това
слизам бавно като паяк дебнещ плячка. Всъщност може би за кратко време, страх
пропълзява в мен при мисълта какво може да стане. Преодолявам подмолна,
изпълзялата мисъл и най-после успявам да се присъединя към синята маркировка
водеща към „Окото“, а в обратна посока пък към хижа „Иван Вазов“. Настигам най-после
Боян. За нас остава „Отовишки“ връх и разбира се тия които, виждаме горе, двама
ентусиасти, мъж и жена, следвали нашия път.
Най после намираме импровизирана скална маса на, която правим бръз обяд. Бръз,
защото въпреки лекия полъх на вятъра, ръцете на сина ми вече са вкочанени от
студ. Гълтам глътка ракия за вътрешно сгряване и изсипвам малко от нея на
пръстите на Боян с молба да ги разтрие. Долу пред нас на езерото окото две
семейства няколко деца възрастни са
готови за слизане по обратния маршрут към езеро „Бъбрека“ и хижа „Рилски езера“.
Далече пък зад нас виждаме двойката качила
вече успешно „Отовишки“ връх.
Синът ми,
който следи километрите, които вече са зад гърба ни, съобщава, че десет са били
горе, на хребета на „Отовишки“ рид, откъдето наблюдавахме и снимахме Седемте
рилски езера. След тази информация събрали сили, а всъщност надолу към хижа „Рилски
езера“, не е толкова необходима, въпреки, че понякога слизането е по трудно,
намираме време да се сбогуваме с езерното „Око“ като правим селфи за спомен.
Вече сме при Бъбрека и тръгваме по
размекналата се леко кална, пътека. Срещаме трима младежи, които се интересуват
дали старата хижа „Седемте рилски езера“, работи. Естествено нямаме такава
информация по простата причина, че времето не ни стигна да отскочим до там.
След кратки поздрави се разделяме и хукваме… Всъщност вървим нормално, но сме
решили и последната част от маршрута до паркинга, където в самота ни чакаше Пежото
на сина ми, да извървим пеша. Все пак хубави са маршрутите, когато са усетени
от краката. Добрият планинар не знае умора и не се спира да се възхищава на
природата ширнала се с блясък в очите му…
Естествено лифтът и изкушението да се слезе
с него надолу работеше… Някои се
възползват. Разбирам ги с малки деца, защо не?
Точно в четири и десет следобед, стигаме
края на маршрута ни за деня. Часовника на сина ми отчита, двадесет километра
извървени пеша. Въпреки това изобщо не се чувстваме изморени. Само дето малко
ни е яд, че приключението за деня приключи…
Взимаме си малък спомен от една сергия
наблизо, малка пирамидка със седемте рилски езера и с мисълта, че не сме
приключили, а тепърва ще вървим и се радваме на красотите на, Рила планина си
тръгваме към дома си.
В.Софин 25.11.2020год.
Разбрала как да си поиска
умна, пъргавата мишка,
храна от мила книжка,
която по сърце, била и близка.
В нея нямало джуджета,
нито пълни чекмеджета,
с мънички, измислени, мечета
и дечица с дрехи на райета!
На красиво нарисувана картинка
стояла бучка, четвъртинка -
сиренце украсено със маслинка
и рибка, някъде към половинка…
Не устояла пъргавата мишка.
Изгладняла без да иска.
Захапала изгубената книжка -
по сърце, с картинка близка!
В.Софин
24.11.2020год.
Животът е кратък.
Животът е миг!
Да вземем остатък
с последния вик!
Животът е труден,
когато не плачем.
Животът е муден,
когато не крачим.
Да хванем вълните!
Да стиснем живота!
Защото мечтите
ще избягат с охота…
Животът е кратък.
Животът е вик!
Да вземем остатък
от подарения, миг!
В.Софин
23.11.2020год.
Когато
зимата закъснява и времето все още не е успяло щедро да изсипе сняг в
планините, човек се пита дали пък да не направи разходката си там високо сред
върховете…
Един такъв ноемврийски ден на 17 решаваме с Боян, синът ми да осъществим
поход до Седемте Рилски Езера.
За целта предишната вечер стягаме раниците… Не, не правим това, а само ги
подсещаме да бъдат готови на сутринта да ни последват в лоното на Рила. Не знам
дали ни бяха разбрали, но в шест ставаме не само ние със сина ми, но и
недоспали, раниците ни.
Единствено премръзнал двигателят на Пежото се зарадва, когато започна да
мърка и да сгрява въздуха на бавни обороти.
Ето ни и нас! Минаваме покрай
баничарницата за да осигурим закуската. После си позволяваме да нарушим
спокойствието в денонощния магазин, който ни е по път. Зареждаме празните
раници, които усетили раздвижването на въздуха, заскимтяха като кучета доловили
безпогрешно поредното приключение в което ги впускахме…
Заредени с вода и настроение
поемаме по-ремонтираното шосе за Дупница. Дали от леките неравности или от
прекалено майсторската работа на пътя Пежото се вълнуваше
показвайки и най-малките неравности, които гумите му безпогрешно
улавяха.
Ето, че стигаме до разклона за Сапарево
и град Сапарева Баня откъдето поемаме нагоре по сравнително добър асфалтиран
път, който ни извежда чак до Паничище и разбира се лифта откъдето се тръгва за
седемте рилски езера.
Синът ми дава отбой на Пежото. Слизаме и след кратка закуска и глътка вода
тръгваме пеша по-пътя към хижа Рилски езера.
По пътя си кален не срещаме никой,
който да чака нашите поздрави освен гората от смърч примесена с горска калина
на която все още червенееха дребни плодовете и. Боровинковите храсти бяха
лишени от листата си, но на тях все още се виждаха оцелели боровинки. За
съжаление не ставаха за консумация, защото все пак сланата ги беше попарила.
Докато върви полека нагоре се сещам за някои откъси останали в паметта ми
написани специално за Рила планина от Павел Делирадев. Той споделя думи казани
от алпинистът Брюнер фон Ватенвил възхитил се от Рила:
„Последното, но същевременно и на-интересно изкачване, което исках да
направя, бе това на Рила планина. На един ден път южно от София се
издига мощен планински масив от гнайс и гранит, който не прави никаква връзка с
балкана и го надвишава на височина… Високи върхове, скалисти чуки в
най-фантастични форми се редуват там безименни. Но попитате ли някой местен
жител за името, отговорът е: „Връх…!“ попитате ли за пътя, вдигат в недоумение
рамене.“
Брюнер фон Ватенвил е пребродил Рила през 1883год. Видял и оценил Рилският
манастир той споделя: „Тоя туристически рай е разположен на два дена път от
София и до София може да отидете от Виена за два дена. Не е ли това по-близко
от обектите на много туристически излети, каквито вие всяка година
предприемате?
Господа туристи, облечете шаячните дрехи, снабдете се с мушами за дъжд,
вземете в ръце алпийската гега и няколко дуката в джоба, нарамете раницата и
вървете в рилския манастир. Рисувайте панорами, наименувайте върхове, издирете
пътеките и издигнете хижи. С една дума: направете път
на туристическа Европа и разрешете с това една задача, достойна на
Австрийския туристически клуб“.
Подготвен предварително от пътеписа „Рила“ на Павел
Делирадев крача устремно сякаш с изникнали криле. Естествено младостта пред мен
си казва думата. Синът ме чака нетърпеливо на няколко места. Минаваме напряко.
Стигаме да старата кюмюрджийска пътека. Пресичаме и хващаме нагоре почти
невидима нишка направо през смърчовата гора. Много скоро се натъкваме на
изхвърлени боклуци, които нарушават спокойствието на майката природа“ празни
шишета от вино, ракия, кенчета от бира и найлонови опаковки спират погледа…
Мисля си в тоя момент за величието на планината и бездушието или
овчедушието в нашенеца… дали изобщо заслужаваме тая красота като не ценим нищо,
защото не го съзнаваме?!
Вече сме под лифта, който тръгва внезапно. Явно го
пускат, когато се съберат туристи. Нямаше много, но ние със сина ми Боян бяхме
първи. Но забележете пеш! Ето ни над хижа Рилски езера по пътя
за първия бисер, езеро „Бъбрека“. Вляво от него виждаме долното
езеро, а горе старата хижа „Седемте рилски езера“ Близо над нея се усмихва насреща
ни скалистия връх „Хайдута“ известен още като „Харамията“. Черните му остри
ръбове цепят замръзналия въздух. Част от езерата блестят вледенени.“ Долното“,
частично. „Близнаците“ също. Вървим по пътя в очакване да намерим и езеро
„Бъбрека“ замръзнало. Следваме маршрута на железните колове, които се ползват
зимно време. На един от тях намираме изгубена блуза, а на следващия шапка.
Сякаш туристите се бяха наговорили да губят по нещо от себе си по пътя, защото
после отново намираме закачени очила на табелата пред езеро „Бъбрека“. Докато
крачим нататък пред нас горе в далечината леко заснежен ни гледа „Отовишки“
връх. Най-после стигаме езеро „Бъбрека“ и сме очаровани от него. Сякаш скрито
между скалите прозирно блестеше с водата си и в очите ни. Цяло чудо на природата.
Снимам го запленен заедно с табелата пред него.
Намираме се на 2282метра надморска височина.
Езерото е начало на изворите на река Джерман заедно с другото „Окото“, което ни
чака с нетърпение по нагоре.
„Дълбоко 28 метра и площта му е 85дка. Езерото на чистотата. Седемте рилски
езера имат ледников произход, разположени се стъпаловидно и са свързани по
между си чрез водоскоци и малки поточета. Огледалните водоеми излъчват мир и
висока вибрация. Те въздигат, обновяват и подсилват душата и тялото. Но приемат
само онези, които пристъпват с чистота, уважение, смирение и добросърдечност.
Петото езеро „Бъбрека“ е с най-стръмните брегове.“ Тези сведения четем от
табелата. Взимаме си довиждане с Бъбрека и поемаме по стръмната скалиста пътека
нагоре към езерата и върховете, които ни очакват. Или може би ние се оказваме
нетърпеливи с надеждата да ги зърнем не замръзнали. Отгоре се стичаше планински
поток. Както казах и той е начало на река Джерман. Изтичаше от „Окото“ пред
нас. Част от водите му бяха превърнати в причудливи ледени кристали, блестящи в
кристалния въздух. Слънцето го няма, но това не пречи на гледките да стават все
по обещаващи. Високата облачност и липсата на мъгла създаваше атмосфера на
необятност. Заскрежени върхове със снежец по тях… Малките красиви водопадчета
спират очите ни… С търпение от страна на сина ми Боян към мене вечно намиращ си
нещо по пътя за снимане се качваме горе. Ето ни пред езеро „Окото“ Вече сме
2440метра надморска височина. Това е шестото езеро известно още с името
„Сърцето“ То е с овална форма и е най-дълбокото циркусно езеро в България, с
дълбочина 37,5м. Това е езерото на любовта. Погледите и на двама ни със сина ми
Боян се спират на вандалщината от страна на някой, който не бих титулувал с
името турист. Нова табела. Хубаво, но части от нея счупени се въргалят пред нас
и показват за сетен път безумието на нашенеца обзет не толкова от красотите на
Рила, колкото обхванат от пиянски чувства.
Тук се срещаме изненадани с ново дървено мостче, което дава възможност на хората да минат вдясно нагоре в посока „Отовишки“ връх. Само при него се виждаше част от водите на „Окото“, дебел лед, който удържа сина ми по-време на снимките, които му правя. Поемаме наляво нагоре към езеро „Сълзата“ Пътеката заледена, но благодарение на част от направени дървени перила и стъпала, успяваме да видим гледките горе. Сякаш облекли прозирни дрехи върховете очароват с белотата си. Езерата облечени с дебели фланели от лед и само „Бъбрека“ блестящ с чистотата на водите си…
Следва продължение!
В.Софин
Сутринта
му пристигна с „Ковид“. Притеснен вдигна температура.
Обядва отчаян с „Ковид“. Температурата му се покачи още с
един градус.
Успя да вечеря… Отново „Ковид“.
Втресе го от новините по телевизията. Легна си. Оказа се, че
сънят му беше подхранен с „Ковид“.
На сутринта. Не си позволи волността да гледа новините. Това
не попречи на мислите му да хванат „Ковид“.
Обядва без новини и обаждания по телефона, който изключи.
Почувства се малко по-добре. Температурата му леко спадна.
Вечеря без любимите реклами по телевизора. Температурата му
стана нормална.
Успя да спи съвсем спокойно.
На другия ден… Понеделник!
На следващия ден на който мъжът беше на работа отново вдигна „Ковид“
температура. Улиците не му спестиха рекламата. Всички бяха с маските си против „Ковид
19“. Докато стигне до местоназначението си, мъжът вече беше успял да закуси.
Естествено с „Ковид“. С какво друго?
Температурата му продължи да се покачва през целия работен
ден. Все пак показателят не се шегуваше. Ясна и безпощадна диагноза! „Ковид!“
И как не като всеки умираше от вируса с изключение на катастрофиралите
хора по-пътищата на републиката. Но и там човек натискаше педала за газта
докато слушаше задълбочено „Ковид“ новините по радиото.
Психозата никога не е била с толкова усърдно висока,
амплитуда. Даже беше успяла да преизпълни плана си за години напред.
Новините, рекламите, болестта, мерките, смъртта и нищо
друго.
А любовта? Къде отиде и се скри, тя?
Или изобщо я няма? Любовта към ближния изоставен да умре
пред дверите на болнично отделение…
Нима така ще оцелеем, свити в черупките си с дистанция от
всички и всичко?
Животът най-висшето благо си отиваше заменен с нов ред,
редът на бездушието, страха и безпрекословното подчинение…
А децата? А бъдещето?
Какво? Просто нищо! Човек някога звучеше гордо. Днес за
съжаление е нищо, освен спомен, който идва от време на време и напомня, че
някога имаше наистина любов и то не само към ближния!
В.Софин
20.11.2020год.
Добре, че беше жена ми да ме сгази… Иначе като нищо Ковид
без милост, бездиханен щеше да ме изостави.
Маските били не толкова наложителни да не говорим, а да не
ухапем с думите си държавата, която
мисли за нас.
Намордникът му беше излишен. Научи се да хапе и през него!
В.Софин
От вода, която пих
дочух изворния вик
да се прозява в стих
с глас възторжен, многолик!
Дрънкаше потокът кастанети.
Камъчета ромонеха, омайни.
Някой там, хвърляше монети –
търсеше любовни тайни!
Пъчеше се горд, стихът
с капчици от думи благородни.
Несамотен идваше викът
на една „мелодия“, природна!
В.Софин
Когато планината изкачих,
утрото се скри без слънце.
Щом в очи езерни се потопих,
не видях да имат дънце.
Когато върховете покорих,
снегът направи ми пързалка.
Щом сила на стъпките дарих -
разбрах, че имам си закалка.
Когато в ниското се върнах,
станал бях пародия, малка.
Затова в ракията надзърнах –
пародията, стори ми се жалка!
В.Софин
В майчиното старо огледало
напукано, но още цяло,
ръце към мен простряло
ме зяпна бащиното, одеяло!
Обърнах се и го видях.
Скрито прозираше в долап.
Отворих го и май разбрах -
стягаше ме, мозъчен чорап!
В.Софин
Направих се на шушумига.
На римата сторих поклон.
Тя погледна ме от книга -
надул се бях като балон!
Опитах се да видя редовете.
Интересен, някакъв си строй!
Ощипах я със ум за световете.
Колко много в нея са на брой?!
В отговор хитрата му рима
ме титулува като шушумига.
Станало и ясно, че у мене има
настроение, което и намига!
В.Софин
16.11.2020год.
Когато есента видях,
не бях подготвен за листата.
Когато усърден ги събрах
вятър блъсна ми метлата.
Истината щом прозрях
с вик уплаших тишината.
Отвърна ехото във страх.
Шумът избяга чак в гората.
Останаха разпръснати листата
в есента в която с обич, бях!
В.Софин
Загърнати в листа от тишина
с дистанция родена в самота,
мълчим хванати във лудостта
на силом наложена, злина!
Погледи, усмивки бягат.
Вървим угрижени и неохотни.
Някои за зимата се стягат -
други превърнати в животни…
Объркани се давим в мъка.
Лицата заменени с гримаси.
Всяка любовна разлъка
с дистанция и празни маси…
Загърнати в листа от самота
с измислена за всеки, тишина
мълчим стиснати в злина,
осигурена ни, от „лудостта“!
В.Софин
Верен на заповедта
спусната от здравния министър готвачът, който обслужваше управляващите „величия“
беше успял да измие и дезинфекцира, суровия картоф три пъти, преди да го сготви.
Оризът като по-дребен мина два пъти през водата. Краставиците и доматите преди
да бъдат нарязани по предназначение за ракията, бяха изтъркани до блясък съвестно
четири пъти… Фасулът или бобът, като му казват гладните заради дребния ръст,
мина и се спаси само с двукратна дезинфекция.
Господа „резливите“ -ножовете киснаха наказани в белина цели
два часа преди да си позволят да влязат в употреба…
Тенджерите, тиганите, а да не забравим чиниите и чашите също
минаха противоепидемичните мерки.
Когато всичко беше готово и сервитьорите почти бяха се
втурнали да сервират сготвените ястия изведнъж „умните“ се сетиха:
Няма вилици и лъжици за еднократна употреба!
Помощничката в кухнята, пенсионираната баба Гица беше
помолена да отскочи до най-близкия магазин за съдействие.
Заедно с маската си тя, успя да преодолее недоверието в
магазинера и да вземе необходимото.
Въпреки всичко, въпреки спазването на противоепидемичните
мерки, „величията“ управляващи живота на обикновените хора се разболяха…
Е не от Ковид 19 разбира се… Яйцата се оказаха прекалено
стари за разбиранията на младите управленски стомаси. Докторите се произнесоха:
„Салмонелоза“
Естествено карантина имаше! Имаше и дискусия, че всички са
болни от Ковид 19.
Че кой по-дяволите се разболява днес от нещо друго, ако не
от спуснатото и наложено отгоре с ум, статукво?
В.Софин 13.11.2020год.
В дъното на моето сърце,
където среща имат ветрове,
лежи скрито, мъничко перце,
което любовта без страх, зове!
В.Софин
Прозира тихото в мъглата.
Нощта е глуха в тишината.
Единствено на ранина зората,
с птича песен, отваря си устата.
Нощта е сляпа за очите.
Страх пълзи, разгорещен.
В сърцето единствено мечтите -
живеят в утрешния ден!
Без глас плаче тъмнината.
Сенките танцуват в мрака.
Нейде там, отвън сред равнината,
зората само с глас ни чака!
В.Софин 10.11.2020год.
Розите…
Крещящо свежи в червено
носи чорапите копринени.
С лице цъфнало, обикновено
живее с устни карминени.
Понякога със рокли в бяло
носи чорапите прозрачни.
Едно момиченце видяло,
разкошни розите, прекрасни!
В.Софин
Щом до заранта се веселих
И денят усмихна се на слънце.
Настроението си щом платих
ракията намери, празно дънце
Щом отвън се укротих
автобусът намери си причина.
Щом спирките обиколих
дъждът взе, че си замина.
А щом дома си наближих
вече беше, минала година!
В. Софин
10.11.2020год.
Срещнем ли се някога сами
пристигат в нас ония дни,
когато любовта ръми
и сее светлина в нашите души!
Всеки ден се питам:
Дали устни черешови
са всякога готови
за подвизи - любовни, нови?!
………………..
Откакто остаря омекна,
но от това не му олекна.
Даже, когато клекна –
за жени меракът му не секна…!
В.Софин 8.11.2020год.
Те не събират света.
Разпиляват парчета безброй.
Не мислят, че имат вина,
когато не дават, покой…
Броят прилежно парите.
А мъртвите никой не брой…!
Дневни следят новините,
облагите идват без бой…!
Електронните гривни не важат.
Затворът превзел е света.
Чудят се, хора как да докажат,
че „алчни“ движат, властта!
Техни реклами цинично
надничат над хорски тегла.
„Всичко е бизнес не лично!“-
повтарят броейки, легла…
Те не събират света.
Мъчат го дневно с мъгла.
Никой от тях няма вина.
Съдбата казват, е „Зла“!
В.Софин 8.11.2020год.
