Колекционер на спомени

                                                    

      Не се  мислеше за колекционер. Нямаше никакво желание да събира неща. Въпреки това те, се бяха натрупали. Номера, които носеха спомени.

Цифрите в телефона не приказваха. Не даваха обяснения. Но имената над тях живееха собствен живот. Те означаваха много. Караха мислите да се бунтуват и търсят решения... И с право!

Тях вече ги нямаше...! Не бяха сред живите... Но въпреки всичко, имената вътре в телефона, стояха и чакаха...

Но и той чакаше. Нима можеше да повярва, че приятелите му ги няма вече...

Живееше с постоянна надежда, че някой миг, час, ден, месец, година, приятел, който не се обаждал ще звънне и гласът му ще го зарадва.

Всеки път, всеки миг, когато хвърлеше поглед на имената, чувстваше тъгата, която го изгаря...

Лесно можеше да изтрие безполезните вече номера. Да ги унищожи, да убие и имената вътре... Можеше, но сърцето му пазеше спомени и той не беше готов още да ги изгуби завинаги.

Вярно беше и другото. Никога не мислеше себе си за колекционер. Нито пък имаше желание да събира телефонни номера.

Но ето, че те без да го питат се бяха събрали.

Не говореха никак, но имената над тях приказваха за отминали времена на щастие, на приятелство и слънчеви усмивки...

Днес обаче вече ги нямаше... Липсваха му гласовете, закачките, споровете и дори караниците за нещо дребно не съществено, но което караше телефонът му да руменее и излъчва плам. Плам, който липсваше вече. Нямаше го.

Отвъдното тягостно мълчеше. Не даваше сигнали. Тишината тежеше. В неговата чувствителна душа плачеше и търсеше отговор за изчезналите приятели. Приятели, които мълчаха. Но имената над телефонните номера смущаваха и предизвикваха размисъл...

Освен всичко това въпреки, че не се мислеше за колекционер, много профили във Фейсбук се бяха събрали за да го измъчват. Когато отвореше личните си спомени винаги се натъкваше на приятел, който вече го нямаше... И не защото някой все пак е решил да го изтрие и игнорира. А просто, защото вече си е отишъл завинаги.... Коментарите стояха като паметник, послание сякаш от отвъдното. Гледаха го снимките на приятели, които вече ги нямаше. Но всичко качено от тях в профилите им продължаваше живота си. Коментари, отговори, майтапи, тъжни моменти... всичко!!!

Най лошото за него беше, когато не знаеше, но подозираше какво се е случило. Нямаше как да не е сигурен в приятелите си. Те никога не биха го изоставили ей така просто за нищо. Не биха си отишли без да кажат довиждане или сбогом.

Просто човекът е бил там, а в утрешния ден, него вече го няма. Отишъл си е завинаги.

Няма отговори. Какво е станало?

Сърцето на колекционерът на спомени се свиваше от мъка и търсеше отговори... Отговори обаче нямаше.

Не му се искаше да махне с ръка и натисне клавишите на клавиатурата на компютъра изтривайки поне тези за които знаеше истината... Знаеше че, няма да ги върне, но сърцето му не даваше. Нямаше миг спокойствие. Липсваше и радост.

Живееше с мисълта, че всичко това е сън. Страшен вярно, но преодолим.

Сутрин, когато отвореше очи, първата му работа беше да седне на компютъра. И докато той зареждаше да погледне с надежда телефона си.

Може би всичко е илюзия... ей сега, ще види, ще прозре, че нищо не е станало. Всичко е добре. Никой не е пострадал. Даже и хаплив да бъде, изчезналият приятел нека се обади. Нека покаже, че животът е смисъл.

 Животът е чувство. Животът е и спомен, който няма да забравим никога!!!

     В такъв случай, не трябва и няма смисъл да се притесняваме за станалото вече. Че то миналото си е с нас. То си е било винаги с нас!!! Живеем, мислим, обичаме и помним!!! Какво по хубаво от това да носиш теглото на добрите спомени. Тежи, но все пак някой ден, някой ден може би.... Може би телефонът ще звънне. Компютърът ще покаже, че е живо приятелството!!! И нещата, които сега изглеждат прекалено тъжни, нещата, които нежелаещият колекционер беше събрал, щяха да се усмихнат по нов начин. Едва тогава смисълът на бъдещето и надеждата, че не всичко е забравено ще блесне и взриви космоса със сила, която ще отекне над цялата вселена, показвайки ясно, че животът е ОБИЧ!

В.Софин 

Уредил се!

                                                             

-Обичам да ми духат супата!

-Оти?

-Гореща е..

-И-и?

-Е па, кусам я бързо... При това без да духам и губя времето си, което е пари!

В.Софин. 

Когато нещата се учат сами...

                                                          

       Колко хубаво е нещата да се учат сами! Погледнем ги... Знаят!

Взрем се в нас. Нищо!

Докато се обърнем, докато почешем и размислим, нещата са научили повече от нас.

Когато осъзнаем случващото се, ще разберем истината....

За нещата трябва да признаем,

ако книгата със ум не хванем,

едва ли някога срещу вятъра ще лаем!

Ако пък прекалено днес се маем,

и в повечето случаи си траем,

напразно пред бога ще се каем,

докато човешка истина познаем!

Какво облекчение само... Нещата са готови за живот. Те мислят, знаят. Учат се сами!

А ние? Ние все още в илюзии живеем! Готови ли сме? Не! Други са готови и дърпат конците в удобна  позиция, за тях. Парите казват са всичко! В тоя объркан свят, да! Те са сила, те са нещата, които знаят! А ние...? Ние просто сме подчинени и оставени без избор на течението, което ни тласка вляво, дясно или направо в пъкала.

Живот, начин на промяна, измяна, задкулисие, безразсъдност.... И само една истина, Природата никой не може да победи! Може да навреди. Всеки може! Но без Земя и хляб не може. Колкото и пари и диаманти и роби да има. А свобода? Свободата е химера за която всички мечтаем. А щом може, поне за миг, един единствен миг поемаме въздух. И той ограничен, но го издишваме, когато искаме или сме принудени да го пуснем на свобода. Свобода, която всеки избира!

В.Софин 

На избори без право на избор!

                                         

        То беше чакане. То беше мъка. Как да не се тревожи човек! Как да не мисли! Все пак избори са това, не е шега.

"ЕВРОПА ЦЯЛА НАЗИ ГЛЕДА!"

И какво от това!? Какво от това!?

Нека си гледа щом няма друга работа. При нас изборите не се получават, нито се дават лесно. Едни от тях, да. На други се дава тласък с пари. Все пак развитие трябва да има нали. Когато парите се интересуват от нас и ние се интересуваме от тях. После имаме правото. Имаме да псуваме и проклинаме съдбата. Защо точно този избрахме, а не другия. Е, защото тоя предложи повече, а другият само две кебапчета, при това полусурови, недопечени и с прокиснала бира. Виж парите са друго. Може и ракия човек, да вземе после. Не от квалитетната, защото трийсетте лева няма да стигнат. Някаква незаконна шльоковица продавана на тъмно в гаражи и произведена по специална рецепта със спирт и есенция. Така по лесно се забравя мъката и решението, което сме направили. Глас народен, глас в пустиня!

Чужденците, които гласуват ни се чудят как така сме успели да съберем изобщо хора за евровота като почти шепа хора са гласували. И как така, като те знаят, че у нас гласуването било задължително. Нещо за което на повечето от нас не ни пука на накривената шапка. Да ама, а не сме дали вот и ще изгубим правото си да търгуваме утре гласа си. И парите отишли при друг. Да, ама нейсе. Българина е инат какво от това, казва той и си гледа работата или кефа.

Ами агитациите? Та у нас не могат да забранят високите скорости по разбитите пътища и гонките, та ще забранят гласуването под сурдинка.

Сигурно е обаче, ако отидем с желание да дадем вотът си, все нещо ще ни ядоса или разочарова. Това не можело, онова не бивало! Че, защо съм ви дошъл на крака бе? За милите очи или за да спечеля някой лев. Не можело на яве, но инак можело. Че каква е тая система бе. Противоречива. Със собствена химикалка пак не можело. Че какво и е на химикалката бе!? Здрава е... Пълна е... Лично съм я проверил и инструктирал. Дал съм и правото да пише в евролистата, а се оказва, че нямам право да го сторя. Нужно било с поставената в кабинката. Тяхната... не мама, разбира се, а химикалка инструктирана по друг начин.

-Вашата сигурно е черна, а не може! Само синя! -казват ми без усмивка.

Че моята е синя бе, като кръвта ми  -викам им аз и се оказва, че пак не може. Оставям я за момент отвън треперейки да не ми я откраднат и влизам в кабинката с евролистата, която ми пъхат в ръцете..

Ядосвам се като виждам толкова голямо разнообразие вътре, а трябва да дам хикса си само за една партия. А бе, нали ми нарушавате правата бе. Че аз си харесвам няколко души и те са от различни партии. Едните ми дадоха пари на ръка, другите обещаха друго. А избор имало. Да ама техния. А моят? Няма такъв! Всичко задължително, но поне не под строй. Стой си Гошо дома и си пий бирата. Трийсет години промени! Трийсет години обещания. Трийсет години измами. Трийсет несбъднати мечти. И живот, който няма никъде в Европа. Тука го има, ама той не се и брои за живот.

Това ще направим, онова ще сторим, ще дадем!

И какво?

Средният пръст сме го гледали, даже мирисали! И какво от това, че мирише на пари? Какво? Все ние българите втора употреба. Без право на избор, въпреки, че твърдят „избора е ваш“. Наш трънки! Изборът е на хората с пари. Имаш влизаш! Нямаш, плачеш. Това е толкова просто и ясно.  Като това, че на есен при следващите избори, ще цъфнат налъмите. Ще цъфнат те, ама друг път. Дърветата тука вече са отрязани и ще трябва да се внасят нови от Китай. А щом са оттам, няма смисъл да говорим въобще и даже, разсъждаваме.

Да живее еманципацията у нацията! А демокрацията? Тя е без избор. Иначе имаме право. Имаме, но липсва избор. И затова и толкова малко, шепичка хора се явиха вчера на изборите за европарламент.

Все пак задължителния вот убива мерака у българина. А за трийсет сребърника не всеки е съгласен да продаде изтънелия си глас, който няма да се чуе в Европа. Поне ще им стане ясно колко сме доволни от положението в страната и как горим от нетърпение да се променят нещата от цели трийсет години, които унищожиха вярата и убиха надеждата на хората...

В.Софин 

         

Двойките...

                                                                                  

-Ех двойките, двойките...-възкликва притеснен младеж, току що излязъл на двора след изпита по български език и литература.

-Нима нищо не написа по темата? –посреща го с думи, съученик излязъл преди него.

- Напротив, написах. Но именно затова се сетих и за щастливите двойки.

-Нима има щастлива двойка?

-Как да няма! Всички на абитуриентския бал по двойки за танци, пък само аз, едничък и самичък ...!

В.Софин 

Изборите, които правим!

              

              Чудеше се! Имаше нужда от нещо, което да го накара да мисли.

      Взе в ръце първият попаднал му роман. Когато почувства тежестта на страниците и видя, че са на брой, хиляда, математическата памет на мъжът при щрака. Пресметна без всякакво усилие времето за четене. Прекалено голямо за вкусване. Затова се отказа. Посегна на книга с къси разкази. Когато диалогът достигна до мозъчните гънки на мъжа, той  едва потегли в действието и отново се отказа. Видя му се прекалено скучен. Не за друго, а защото трябваше да мисли.

 Посегна отново към рафта на библиотеката. Този път избра поема за любовта. Вътре обаче в книгата, се оказа, че повторенията, които засилваха текста са прекалено дълги. Отегчен за сетен път мъжът реши все пак да прочете нещо. Избра мисъл една, единствена на неизвестен писател. Не му отне много време да разнищи буквите докрай. Все пак, двайсет са лесна плячка за преглъщане. Хубаво, но заседнаха в гърлото му. Съдържанието на мисълта не достигаше до него. Видя му се кодирана. Защо по дяволите трябваше да се напъва и да се сеща, какво е искал да каже писателят с това изречение. Безсмислица някаква.

-Стига за днес –реши мъжът.

-Време е за забавление!

    Включи компютъра и се взря в сътвореното от виртуалните приятели във Фейсбук.

Веднага се почувства в свои води. Присмя се на приятел позволил си да качи лични снимки. Скара се на друг, който пък бълваше на стената си само изгледи. Усмихна се, но не и с пренебрежение, на няколко поетеси, писали за любовта като чувство вечно. Успешно изтри и няколко приятели, които си позволиха да го посъветват накъде да тръгне.

Въодушевен лайкна снимката на една разголена красавица, която грабна погледа му, и дори си позволи да обиди приятел качил виц, който не намери за достатъчно смешен.

Игнорира няколко политици, опитали се да го вразумят с гласуване на предстоящите в неделя, избори.

„Та има ли днес разумни!“ –беше мисълта му за ставащото в страната.

За да се почувства силен, реши да провери или измери температурата на виртуалните си приятели.

За целта качи на стената си послание, че е готов за действия и затова отива... Не на море естествено, а да убива.

Когато почувства ужаса на хората във Фейсбук, решително загаси компютъра си.

Преди сънят да го стисне за очите направи разбор на глас:

-Прочетох роман от хиляда страници. Успях да видя сметката и на един разказ. За да не забравя, че любовта е всичко прелистих и поема. Но, мисълта, която разнищих накрая в двайсет букви, така и не разбрах- „Не убивай! Обичай! Не лъжи!“

Напреднах и в Интернет като си позволих да лъжа, да мразя и сега какво остана ми да убивам...

Кой да бъде на мушката ми? Кого да гръмна?

Ами мисълта? Какво да я правя?

„Не убивай! Обичай! Не лъжи!“

   Замислен в това, мъжът най-после достигна до същността на мисълта. Той беше вършил нещата неправилно. Е, не беше убивал, но сега се налагаше. Беше разбрал истината. Злото трябваше да се отстрани веднага. За да има справедливост. Ужасен не от друг, а от себе си мъжът стигнал до същността на проблема, бръкна в чекмеджето на нощното шкафче. Извади оттам преработен газов  пистолет и го насочи към слепоочието си. Миг колебание, миг решителност.

Да бъде или не!? Или да се промени! Изборите на живота!!!

Стисна очи! Тръсна глава и когато вече почти беше обрал мекия спусък на пистолета, спря. Погледна се в близкото огледало и се ужаси. Някакъв нещастник с торбички под очите се взираше в него. Не се позна!

Този ли човек трябваше да убие!? Съжали го! Развалина някаква, която не заслужаваше и да умре.

-От утрешния ден... не още сега! – последното каза на глас за да се увери, че той е сянката от огледалото.

Включи компютъра. Извини се на всички виртуални приятели, които беше обидил.

После,  а това после започна сутринта, пое по нов път. Пътят на промяната. Пътят на истината! Пътят към любовта!

   Не му беше писано обаче да бъде друг. На излизане пред дома си, на тротоара го блъсна кола. Последната негова мисъл обаче беше, че е успял. Да убие в себе си злото и да се извини за стореното на всички, които се бяха почувствали обидени от него.

„Не убивай! Обичай! Не лъжи!“ – всъщност мъжът без да разбере, се беше докоснал до библията и  прочел част от десетте божи заповеди за разумен живот и щастие на всички хора по света.

Изборите, които някои от нас, всеки ден правят! Мир, любов или война и кървави пари!!!

В.Софин

Констатация

-Знаеш ли Петре, че комшията не може да хвърли хлеб на вързано куче?

-Верно ли бе? И оти?

-Оти мое да хвърли само на отвързано...

-Нали, че го изруча бе!?

-Нема! Оно отвързаното е неговото... А вързаното мое...

В.Софин 

Неудобният...!

          Докато се разхождам из улиците на благоустроения ни в кавички град с кривите напукани от времето тротоари, срещам непознати, които ме познават.

-А бе ти ли си тоя... ?–питат ме и гледат в мен сякаш съм нищожество.

-Кой? –осмелявам се да попитам аз, набрал сили от пролетното слънце.

-Неудобният! –чувам аз.

Сигурно е от вратовръзката, която съм боднал тази сутрин –мисля и я свалям в движение.

Да, но много скоро отново друг съгражданин ме пита същото:

-Ти ли си тоя!

-Неудобният ли? –осмелявам се да питам вместо отговор да дам.

-Същият! –и след това презрително ме отминава.

Слагам отново вратовръзката си. Мисля си, тя е причината. Сложил съм я сутринта накриво.

Да, но следващият, който ме среща направо плюе пред мен.

-Ти какво? –питам го обиден. –Защо плюеш? Какво съм сторил?

Чувам:

-Ясен ми си... И ти си като някои...

-Кои?

-Неудобните, които пречат на развитието на обществото...

-Как така...?

-Ами осмелявате се... –тука го прекъсвам с ирония:

-Да дишаме!?!

-Не! Пишете глупости, които децата попиват по училищата и после става страшно...

-Страшно!?! –вдигам нищо не разбиращ рамене, които все още са ми останали верни.

-Щом институциите, казват, че е нямало робство, турско или гръцко не е важно, значи не е имало...

-Ама как така? –озадачен съм.

-Ти системата няма да я промениш. Само ще влошиш нещата...

-Виновен ли съм, че така съм възпитан, да виждам нещата ясно преди да е станало прекалено късно...

-За теб е късно... Не се адаптираш, заминаваш си...! Ясно!

-Не знам какво е ясно, но знам, какво тъмно... В душите светлина към бъдещето липсва... И то, защото убиват нашата идентичност...  много скоро Асен ще смени доброволно името си на Асан. Защо пък да се срамува, че е българин...

-Ето на! Сам виждаш накъде духа вятъра, а ти се правиш на неудобен... Я си стани...

Тука го прекъсвам с думите:

-Удобен за набиване врат ли?

-Абе бъдещето е такова... –отвръща ми, той срещнатият, един от удобните.

Прекъсвам го отново:

-Такова е, защото ние сме такива...

-Какви сме, а?

-Забравили вярата, убили българската история и поставили на карта съществуванието на една държава, която е с хиляда и триста годишна история...

-Да мълчиш, че ще те пребия! –чувам отговор и този път заслужената плюнка се размазва по лицето ми...

Докато премигвам учуден, удобният ме отминава. Оставам сам на площада. Неудобно заплют, защото имам мнение. А имаш ли такова, няма как да сложиш вратовръзка, която стяга и обезсмисля идеите завещани и написани от Паисий, Ботев, Вапцаров и всички, които с името България са умирали за нея...

А днес какво? Приказки, които не са наши, история чужда и обезсмисляне на живота. А образованието? Заковано не мърда, защото удобните управляващи нямат право на избор... Или имат!?! Следват законите и заповедите на чужди държави. Няма икономика, има удобен врат, който неук се управлява лесно, вдясно и вляво. Зависи от обстоятелствата. Никога направо обаче. Правото, което днес е оставено на хора дърпащи конците отстрани на мнозинството необразовани, съгласило се на обезличаване...

Да живее България и неудобните, които все още мислят за нея!!!

В.Софин  

Не знаеше какво го чака...

      Когато се роди изобщо не подозираше какво го чака. Първоначално беше хубаво. Имаше си хас. Още нямаше собствени мисли. Други бяха заети с него. Поотрасна, закрепи се и се започна... Отнякъде се появиха мънички пробойни.  Почти невидими с просто око. Просто дупчици, които говореха. Не, не спореха помежду си. Бяха мълчаливи и тревожеха душата му. Беше почнал да разбира...

Не се впечатляваше много. Даже не се вълнуваше. Днес срещнал човек, цвете или къща... Утре ги нямаше вече... Бяха изядени от времето, което не прощаваше никому, нищо. Не даваше заем, нито изискваше нещо. Просто си взимаше своето и всичко ставаше различно.

На двайсет поумня. Усети се, че животът е хубав. Да но, не сам, а с приятели, роднини, колеги, познати и случайно срещнати хора на пътя.

Усети болката. Загубата не беше огромна, но бодеше. Беше се появила дупчица. Малка не забележима, но за него огромна и от значение. Преглътна някак си. Огледа се и продължи напред. Какво ли друго му оставаше.

С годините пробойните станаха повече. Вече не се брояха на пръсти. Струваше му се, че всичко е нарочно. Напротив животът продължаваше... Продължаваше да изтича и дупките растяха.

Ако преди почти не се усещаха, а тихо в мрака едва кървяха, сега започнаха да текат. Постоянното изтичане на кръв не правеха бузите му бледи. Сърцето беше почнало да страда. Игличките в него се увеличаваха. В един момент то вече изглеждаше като игленик с многобройни дупчици по него. Вече не капеше тихо... Стоновете му огласяха света наоколо. Никой обаче не ги чуваше. Всеки беше зает със себе си и не виждаше... Да, но той прогледнал, се измъчваше.

Улиците пустееха. Все по рядко срещаше тия хора, които му бяха близки на сърцето. Вече ги нямаше... Бяха си отишли завинаги! Но нещо беше останало. Неговото сърце, което не спираше да кърви... всеки ден, всеки миг и час изтичаше...

Вярно беше и другото. Нови личности идваха старите си отиваха... да но всеки беше различен. Всеки оставаше печат в сърцето... неговото сърце, което кървеше... Имаше защо! Не го беше страх от смъртта. Напротив, чакаше я... Все някой ден щеше да го навести. Времето не забравяше никой. Защо и той да забрави какво е било? Приятели, любими, колеги, познати... Трябваше ли да тегли чертата и да се направи, че нищо не е било. Нищо не се е случило! Нима дупчиците в сърцето не говореха... не страдаха, не плачеха и не кървяха!?

Останаха само спомените. Това го тормозеше, защото не знаеше какво го чака. Само подозираше! Все още мислеше, че ще му се размине някак си. Улиците не даваха обещание. Встрани от тях дворовете на къщите се усмихваха с цъфнали лалета. Някои свежи току що родени, други на залез кървящи...

Всички в правото си на живот, на време което даваше и отнемаше... Взимаше всичко, даже триеше спомените. Хубаво, прекалено хубаво, но сърцето оставаше, оставаше да се обезкръвява и когато вече не останеше и капка кръв, тогава и той щеше да бъде забравен. Захвърлен сред бурените, които цъфтят по безименните гробове. Останалото, ако е останало нещо, то е вече история, история разказана от друг. Този, който тепърва щеше да установи, че дупчиците в сърцето наистина кървят и остават белег в душата на всеки, който е имал честта, да се роди!

В.Софин  

Задълженията, бич божи или късмет български!

         Как да не ги обичаме. Как да не ги уважаваме! Добре, че са институциите да ни напомнят, че още дишаме. Живи сме! Имаме задължения. Току виж, забравили сметките си да платим...

После страдаме без телекомуникации. Липсва ни, скъпият приятел, токът. А за наша беля не можем и да се изперем, поради спиране на водата.

    Будилника който ни буди сутрин за работа и той плаче за грижи. Като нищо ще забравим да станем и после няма заплата. А уволнението е на крачка от нас.

   Рекламите добрички ни ухажват от телевизора и смущават приятно ушите с безкраен избор. Радиото и то ни съветва с нови добре изпипани лекарствени средства, които можем да вземем, сега именно в този сюблимен момент с намалена цена. И забележете всичко това поднесено без лекарско предписание в листовката, но с положителен ефект за нас. Защото ако пропуснем шанса си да го сторим, алцхаймер току виж пропуснал да ни съобщи, че отдавна сме станали пенсионери и тръгнали нанякъде, където не е нашето точно място.

   Положителен ефект по екраните на телевизорите оказват и новините за убийствата, не само по разбитите пътища, но и дори с успех се месят в чуждите чаршафи на хората. Как да не се впечатли отделният индивид и да не грабне оръжие в ръката си!? После всички знаем, невинни страдат, но нали „ние“ из перкали, сме по стреляли и забавлявали за нещастието на другите хора.

Даже не се чувстваме и виновни, за това. Все пак нали сме вдъхновени. Ако не бяхме, нямаше да даваме парите си на измамници представили се за служители на реда.

Редът! Какъв ред? Беззаконието, хаоса в държавата и корупцията...

Върви, че живей! Дишай , но само ако си платиш задълженията. Ами ония светли чувства като любов, братство и справедливост? Забравени, захвърлени в кошчето за боклук!

Нямаш права да шаваш, но имаш мили задължения. Какво небивало облекчение само...

  Из перкали хора по пътищата. Сами са си виновни. Не са си взели хапчетата без лекарско предписание.

Мъж убил жена си. Не пожалил и детето. Жена му била виновна. Не му дала успокоителни навреме, и той е откачил, защото е нямал пари да плати задълженията си. Кредитът си... Наемът... Вересията в магазина...

Мило нали? Виновни няма. Има само задължения. Всеки на някой, за нещо дължи. Някои и живота си. Защо?

Върви, че дишай въздух, който не ти се дава!

Всеки идиот е потенциален патриот. Всеки патриот е неразбиращ нищо идиот, който си плаща, не за друго, а защото институциите му нареждат. Пардон, подсещат го, че ще му отнемат привилегиите да има мобилна връзка, вода, ток, квартира и работа.

    Но това не важи за всички ни. Някои плащат и за други. За паразити, които са научени да взимат, но не и да дават. И това е справедливост! Голяма благотворителна справедливост. Хранят се въшките, а те доволни от предложеното не забравят да хапят и искат още повече. Правят го за да се размножават и то с една едничка цел. Утре да я има България на картата. Да, но с променено име, някое по подходящо и щадящо някому нервите. Територия, която е всичко друго, но не и държава, която мисли за благото на народа си.

Как да не ги обичаме! Как да не ги уважаваме! Възхищаваме се! Та те се терзаят, мислят за нас българите. За нашите мили, задължения, от които няма измъкване.

А правата на индивида? Оставете ги! Те са само написани по задължение... Не за друго, а за да можем да кажем пред света, свободни сме. Дишаме! Тук сме и си плащаме, задължения, които не винаги са наши...

Това е правото ни. Изборът е само наш.

Да живее Европа! Пардон, а България!? Е, нали и тя милата е в Европа. Има ли смисъл да говорим за подробностите, които не са интересни на този етап. Задълженията днес са всичко! Мисъл, чувство и неизразимо удоволствие при олекване и без това на отдавна изпразнените от съдържание, български джобове...

В.Софин 

Светлина, която чака...

                                                                 

Бягат коловози замечтани...

Животът се изнизва с влака!

Встрани дърветата смълчани,

танцуват в сенките на мрака!

Невидима обвита в пелена

светлина на гарата проплака.

Красив и вечен образ на жена -

майка, която винаги ни чака!

В.Софин  

Голяма работа си...

-Ей, голема работа... Голема работа си! –почерпен приятел  тупа Ненчо по рамото в кръчмата.

-Ти пък... Жените викат... Даже некои, плачат! Много си манечок Ненчо! Не ставаш...!

-А ти?

-Я! Ставам! Как да не ставам! Ама само сутрин, когато будилнико ме вдига за работа...

В.Софин  Вместо виц  10.05.2019год. Самоков

Ще те преглътнем лесно!

       Завчера. На среща с приятелка в градинката. Чеша се като краставо магаре...

Пита ме тя:

-Какво ти става? Да не си болен?

-Не-е!  Бик съм!

-Сигурно си забравил да се изкъпеш преди срещата? – пита ме девойката.

-А не! Просто съм загорял!

-Загорял!? При тоя постоянен майски дъжд!?

-И при дъжд и при пек, все съм загорял!

-А-а! За мене ли? –пита ме девойката впечатлена и примигва чувствено срещу мен с на гримирани клепачи.

-А бе... Ти си тука срещу мене... Ще те преглътнем лесно! Ама виж! Така ми се пие, една ракия.... И наблизо за лош късмет, няма келнер да поръчам...

В.Софин 

Не винаги отлежалото е хубаво!

          Приятелите ми твърдяха, че отлежалото било хубаво. Бях на път да се съглася с тях но като размислих...

-А бе Данчо! –казаха ми веднъж. –Знаеш ли, че хубавата ракия се пие само отлежала! А уискито и то... Да не казваме за виното. Колкото повече лежи, толкова по-добре...

Кимнах с глава в знак на съгласие, но изведнъж изплуваха в главата ми мисли, които няма как да не говорят...

Аз съм лежал под майчиното сърце девет месеца. След като ме „напъдиха“ или по точно се родих ми осигуриха детско креватче. Спомням си, че беше хубаво това време. Ревеш! Хранят те! Прислужват. Грижат те отвсякъде. Но всичко е временно. Едва бях проходил с цел да превзема поне с очи големият свят, когато ме изпратиха на детска градина. Там да съм отлежавал и да съм слушал заръча ми тогава моята родителка. Изтърпях някак си времето и тъкмо се виждах свободен като птица готова да литне в необятния свят, когато ме записаха на училище. Прекалено дългите години на отлежаване там, ми се сториха като затвор. Вярно е, че научих и много неща за живота като например как да кръшкам от училищни задължения. Хващах по слабите да ми пишат домашните. Но всяко начало си има и край разбира се. С мързела си, който ме обхващаше в училище отлежах две години допълнително в един и същи клас. Дори тогава бях натопен от един подсмърчащ съученик и ме наказаха само защото го бях плеснал, за дадена му от мен задача, която той беше решил грешно. За двойката си изядох пердаха от баща ми, който ме почна с думи още от вратата вкъщи.

-Двойкар! –ревеше той в ушите ми през годините на моето обучение в училище и коланът от панталонът му влизаше безкомпромисен в действие по мене.

Ако не друго пораснах.Станах висок младеж за чудо и приказ. Започнах да досаждам на девойките, защото хормоните у мен почнаха да говорят неприлично. Щипех ги и дори си позволих да ги каня на тъмни места с една едничка цел, да отлежаваме заедно. Виках им:

-Не се дърпайте бе! Отлежаване о заедно в комплект е хубаво нещо... Поне опитайте и ще се съгласите с мен.

Чух отговорът им обиден:

-Простак! –плюеха те в лицето ми и веднага донасяха всичко в директорските уши. Естествено ме изключиха на момента. Баща ми отново пусна колана си да отлежава върху гърбината ми. Благодарен му бях. Все пак нали той ме спаси от училище, което така или иначе не завърших докрай.

-Отиваш на работа! –отсече без компромис баща ми и така се озовах в един завод, където и други като мен нещастници се опитаха да градят социализъм и все не им се получаваше...

Там отлежах само три години през които научих, че колкото и да работиш, не ще забогатееш, нито пък ще блеснеш с нещо напред. Докато скучаех там, реших да шикалкавя. Забелязаха ме и директорът на завода ме предупреди. После отново второ нарушение и на третото изхвърчах навън. Пуснаха ме по живо по здраво, уволнен от работа, която не бях желал. Усмихнат се опитах да се промъкна вкъщи. Старият ми вече баща ме посрещна кисел на вратата, но не посмя да пусне в ход колана на панталоните си.Само ми каза тогава:

-Какво да те правя синко! Идиот си и такъв ще си останеш... Заминаваш в армията на превъзпитание!

Записа ме войник Отлежах там две години, месец и пет дена точно... Що бой изядох там не е за разправяне. Викаха ми да застана мирно, но шило у торба стои ли...

-Първо ти, капитане застани мирно, да видим как го правиш пък после аз!

За тия мои пренебрежително казани на показ думи, изтърках от отлежаване наровете в ареста. Всеки знае, че на началник се говори на „Ви“, а пък аз нали съм свикнал все на „Ти“. Затова и все мен наказваха. Накрая, когато вече им беше писнало да ме виждат все залежаващ се в ареста ме уволниха. Сияещ от радост се прибрах вкъщи. Баща ми като ме видя веднага се опита да ми намери работа. Но отвсякъде ме гонеха.

От една страна хубаво. Отлежавах си вкъщи. Но от друга натежах неимоверно на изтънелия семеен бюджет. Накрая баща ми не издържа на напрежението и ми показа без компромис вратата с думите:

-Търтей! Върви и се научи да живееш сред хората!

Опитах ей! Присламчвах се до някой зазяпан щастливо в облаците и му празнех джобовете. Известно време джебчийската работа ми се удаваше. Но веднъж ми устроиха хайка. Хванаха ме тъкмо, когато издърпвах дамската чанта на една упорита стара дама, която ме заплю в лицето. Докато обърсвах храчката ме закопчаха.

Осъдиха ме по бързата процедура. Понеже много хора бяха пропищели от действията ми, свидетелстваха срещу мен, въпреки първото ми нарушение и получих три години отлежаване в затвора.

    Вътре на топло, някои от по напористите затворници се опитаха да ме щипят сякаш бях в очите им жена. Налетях им. Понеже и аз не си знаех тогава силата, се справих без компромисно с тях. Счупих няколко глави, потроших ребра и бях оставен на мира. Само дето получих допълнително още една година към присъдата си. Изтърпях и това отлежаване. Когато излязох вече знаех, че и да си отидех у дома, нямаше да ме посрещнат. Работа не можех да си намеря. Мислех, че за нищо не ставам.

После видях улиците пълни с хора и се замислих. Дали пък клошар или просяк да не стана... Да но силата ми щеше да отиде не използвана...

Затова в новото време след деветдесетте години на двайстият век станах мутра. Биех и прибирах пари на длъжници за един богат човек. Бях облечен в луксозен костюм, хранен редовно и обслужван от скъпи девойки...

След време се запитах отново. Дали това е моят свят. Известно време отлежах там като воденичен камък, който си тежи на едно място само. Да но, все пак се намериха отмъстителни хора, които ми устроиха капан с белязани пари. Не можех да натопя шефа си и затова се озовах отново за отлежаване в затвора. През тия няколко години мъчение там, баща ми се беше поминал.вкъщи. Един вид направил ми последна услуга. Върнах се вкъщи при старата си майка. Този път реших да бъда разумен.

Бях оставил пари на отлежаване на името на майка ми в банката. Изтеглих ги и започнах бизнес. Наех работници да правят закуски. Имах късмет. Потръгна ми, въпреки, че се опитаха ма ме сплашат със събиране силово на суми за мутрите. Е аз нали бях бивша такава. Името и влиянието на предишният ми шеф ги спря. По тоя начин той ми се отблагодари за това, че бях отлежал вместо него наказанието за белязаните пари.

Изпълзях като бурен над картофите! Замогнах се, но не от отлежаване, а от действие.

Прозрях истината, че не всичко отлежало е хубаво. По едно време бях внесъл пари в банка. Да но те вместо да отлежат и станат повече, бяха откраднати. Приватизирани, изядени...

Празна загуба на време си е това отлежаването...

Когато вече бях натрупал капитал достоен за богаташ, девойките ме усетиха. Взеха да се присламчват към мен. Не аз ги щипех, а те мене... Дори си позволяваха да ми пускат ръце. Някои от по напористите се сбиха за правото си, да ме притежават.

Явно парите показваха силата си. Можех да имам всичките тези девойки. Можех, но реших да отлежа останалото време от живота си само с една. Срещнах я случайно на пазара. Красавица по която всички мъже бяха лапнали. Лапнах и аз като шаран на кука.

Отначало момата ме отблъсна. Разбирах я. Рецидивист лежал два пъти в затвора Бивша мутра. Нищо хубаво.

Упорит две години и половина обсаждах крепостта. Бях на път да се откажа проклинайки съдбата, когато веднъж тя най-после се предаде. Не знаех дали букетите ми , които и пращах по други хора я бяха впечатлили или пък това, че на няколко пати пред дома и ме валя дъжд, но аз упорито стоях там, не отстъпвах като гледах умолително към прозореца на къщата и.

Когато се сгодих майка ми беше толкова щастлива милата... Горда, че бях се кротнал. Хванал бика за рогата или спечелил от тотото... Не!

Щастливо женен. Познал истинската любов и разбрал какво е отлежаване. Бях усетил, че не всичко е хубаво, когато е залежало и се е вкиснало.

Животът не трябва и не бива да се отлежава! Разрешено е само, на ракията, виното, уискито и парите на другите... Те и без това отлежават в банките, а собствениците им треперят всеки път, когато чуят думата „КТБ“! И с право!!!

В.Софин  

Да се имитират нещата...

                                                                      

        Важното е да му хванеш цаката... Щом напипаш жилата и тръгваш към имитацията. То животът и без това се е превърнал в едно голямо нищо. Лъжа, измама и празни обещания подплатени с изкуствени усмивки... Нима това е животът!? Някаква имитация.

     По време на социализма казват, че сме имитирали работа, а днес! Нима се плаща за имитация. Работи, вярвай, че ще ти платят, но няма да вземеш и лев. Ако пък прекалено си честен и даваш от себе си всичко, пак си на загуба. Най добрата имитация прибира всичко. За теб  бедни приятелю остава усмивката, която казва всичко. А дъждът вали и продължава да ръми! Калта се стича по улиците, пълни дупките на асфалта и мами колите. Имитация за добре свършена работа.

Капят сълзите в канавките... Капят душите на честните... Умират светли чувствата, за да се родят имитациите... Да бъдеш, да бъдем или аз да бъда!? В това е днес въпроса и няма измъкване. 

      Помощ!!! Нима боклукът сред природата се оплаква, когато е изхвърлен? Локвите не ни ли стискат благословено за дрехите по улиците?

Имитират се нещата. Толкова се адаптират, че вече се приемат за истински. Няма истина! Има имитация... Фалш навсякъде цари. Храната, лекарствата нима са днес, истински. Колкото повече ги толерира системата, толкова повече се задълбочава имитацията. Лекувайте се с фалш! Яжте химия! Умирайте на улиците без помощ и съчувствие... Нима е толкова лесно всичко!? Да се усмихнеш истински и току виж станал скандал. Когато имитираш и  показваш лицемерието си, тогава просто не си ти... Не си, защото си забравил да дишаш! Нямаш мнение, защото друг го има вместо теб! А лесно е... Имитация! Докато имитирах работа, влезнах в нечии очи. Помислих си, ето на девойка ме е харесала. Уви! Усетих презрението и защото не бях истински.

Законът написан добре, стои на книга. Добре е, когато имитира чувства в съдебната зала, когато виновният  отървава решетките, защото има много пари.

Свободата пречи на истината да излезе наяве.

Когато се разкаеш за сторената грешка пред други, не очаквай съчувствие, а само подигравки. Но ако имитираш и стоически покажеш, че си над нещата, даже ще ти ръкопляскат.

Имитация някаква... Пръстен, който се дава в знак на любов. Нима безкрайността на халката дава правото на чувствата да са вечни!? Ние вечни ли сме? Или само алчността ни, която скапва душата и поражда омраза сред всички...

Да бъдеш или да не бъдеш! Да обичаш или да мразиш! Да си над всичко и да си нищо! Или да си нещо, но не и всичко... Само човек, който вижда и в тъмното може да има усет към светлината! Имитацията на нацията докарва не уважението на Европа към нас. „Търпи и ще си спасиш душата“ –Христо Ботев. Да но не в търпението е силата, не и в мазните усмивки на лицемерието.

Поне веднъж, поне за ден

без страх, истински да бъдем...

Поне за миг, поне за час,

имитацията да завържем!      
В.Софин

Лалетата умират прави!

Капят цветни старите листа,
когато лалетата, умират прави...
Все пак, останала е завистта,
която днес с пари, ни дави!

И ето, там някъде встрани,
където зеленото кипи на пролет,
управлява то, родените злини,
които мразят ни, във полет!
В.Софин

Във времето на "Соца..."!

      Когато се наливаха основите на социализма и селското стопанство вървеше напред:
-Бригадире! Утре съм на екскурзия до Рилскио манастир!
-А-а! Не! Не може!
-Бригадире... я не те питам дали може, само ти казвам, че утре ме няма на работа...
-Е добре тогава... Григор утре ще работи на твойо трактор...
-А-а! Не може! Мойо трактор случайно, не е учебен!... Само я работим на него...
-Тогава?
-Тогава Григор да плеви у нивите! Оти едни такива бурени са се навъдили там, че и тракторо мойо, не мое да ги изкорени...
В.Софин

Да отстреляш снимка

       Красив е залезът при вятър. Но за да го заснемем е, нужна подготовка не само с фотоапарат.

Ако живеем на  първия етаж на къща, няма как да уловим всички нюанси на залязващото слънце. Най-интересното със сигурност ще ни убегне. Съвсем друго е, ако имаме таван, на който има прозорче към покрива. Качваме се на стълбата и хоп...

Пак ни убягнал залезът.

Последният лъч на слънцето някак си е, успял да изчезне преди да натиснем копчето на фотоапарата. За да сме напълно готови нужно е, да чакаме като отделим предварително време за случая. Да дебнем като ловец на пусия. И когато слънцето се  опита да избяга с последния си лъч светлина, да го от стреляме право в мишената.

Едва тогава ще получим хубава снимка с която да се гордеем. Все пак за да не ни избяга славата, трябва да подготвим и фото апаратът ни. Да преценим дължината на отстрела на око и да подготвим спусъка... Бутона за натискане. Ако мръднем в точния момент докато се чешем по носа като нищо последният слънчев лъч ще намери секунда време за да избяга. Още по лошо е, ако не задържим дъха си и това стане причина друг да обере нашата слава.

За да постигнем съвършенство при снимане, трябва да се научим да бъдем истински и неуморни стоици. Също като Гюро Михайлов на поста си... Да не помръдваме, не дишаме, не кашляме, не се почесваме, не кихаме нито пък мигаме на пресекулки... Още по малко да говорим.

Превърнати в статуя, която и да бъде ощипана, няма да усети нищо, защото изкуството иска жертви.

Успеем ли да постигнем тази кондиция вече сме готови почти...

Изчакали сме времето, надвили сме егоизмът си стоически. Всичко е готово за славата. Снимката ни няма как да не се получи.

Да но...!

Стълбата на която сме стъпили за да бъдем нависоко внезапно чупи една от пречките на която сме стъпили. Падаме и отново сме в несъвършенство. Нещата са отново в извън контрол. Така, че ако на мушката на фото апаратът ни е залезът и последния светъл слънчев лъч, трябва да предвидим всичко.

Лекарства за гърлото да не дращи; вода да не бъде сухо. Очите отпочинали и без напрежение, ръцете също взели успокоителни...

Като си помислим само, колко много препятствия има по пътя към славата. И то само за една единствена снимка. Не повече... Само една! Но такава, че да спира дъха на всички видели я. И разбира се да стигне приз. Трудно се печели блясъкът на прожекторите, но все пак си заслужава отстрелването на хубава снимка. Успеем ли да се наложим, влизаме в историята на изкуството... Е ако пък не, тогава остава желанието да се забавляваме истински. При това със снимки, които и ние не очакваме от нас самите. Така се раждат папараците! Гледат, не мислят много, стрелят и печелят... Може и бой да отнесат, но това са рисковете на професията. За да вземеш нещо, трябва и да дадеш за да получиш, слава и пари!

В.Софин 

Странните неща от живота

          Струва ми се, че нещата излизат понякога от контрол. Направо са странни.

Чудя се на часовника. Легна вечерта с мен, здрав. Събуди се с пукнато стъкло.

Оградата ме шокира. До вчера здрава, днес изгнила...

В нашия парламент например, всички са невинни агънца. Хубаво, но апартаментите закупени  на по ниска цена имат уста и приказват глупости...

Убиват човек на пътя. Виновни няма. Колата гаднярка, завила тъкмо по време на следобедната дрямка...

В банката някой се потрудил. Внесъл пари. Друг по усърден ги изял предварително още преди да пораснат с лихва за вносителя.

Лъжата мами истински само, когато е употребена срещу нас!

Магистралите не са виновни за това, че асфалтът им е слаб и лесно се руши.

Изборите у нас винаги са били честни. Зависи само кой дава парите...

Завистта никога не е била толкова алчна, колкото днес, когато е видяла евтини апартаменти и прозряла нечии високи заплати.

Бедността започва там, където търпението и унижението са оставени без граница.

Лицемерието разширява усмивката, но ограничава доверието...

Любовта е толкова измамна, че ако ги нямаше половете, мъжът и жената щяха да живеят в съгласие.

Корупцията по етажите на властта винаги е права, защото съществуват нечии пари, които дават надежда, че се върши работа, която отдавна е заспала.

Интелигентният начин на живот не пълни джобовете с пари, а само създава илюзията, че всичко е хубаво, когато е създадено безплатно.

Заводите в България отдавна спят, поради липса на работна ръка. Пък и защо да има, след като някои предприятия се броят на пръсти.

Крачката е толкова голяма, колкото куражът го изисква!

Нервите се големеят именно тогава, когато са предизвикани от чувствата на катаджията, който ни глобява за превишена скорост на пътя.

Пътят понякога за краката е, прекалено тесен. Но за да минем по големия, не стига кураж.

Отпусната да диша грешката, удушава винаги този, който е забравил за нея...

Оставим ли нещата сами да се вършат, те винаги намират начин да кривнат от правия път.

Дяволът в нас ще дойде на гости само тогава, когато е предизвикан с подкуп.

Ако заплатите се взимаха за извършена, работа, правосъдието нямаше да се излежава у нас!

В. Софин  

Успокоително

    Интересен филм по телевизора. Скучни реклами.
Двайсет минути напрежение. Десет разпускане с успокоителни лекарства.
Заспиваме отегчени. После внезапно се пробуждаме. Филмът е избягал отдавна и даже титрите накрая му ги няма. За наше успокоение точно тогава в този момент вървят реклами. Десет... не двайсет минути релакс с успокояващи лекарства.
После? После отнякъде се приземява заранта. Тогава започва най интересният сериал. Ние тръгваме на работа именно, когато отново ни ухажват с рекламата за същите лекарства, които трябва да си купим на момента, за да спестим време и пари. И разбира се, ако искаме от тях, да ни облекчат предварително тежкия ден, който тепърва започва... А вечерта, отново интересен филм, но с объркана фабула.  Двайсет минути, релакс с облекчаващи лекарства. Десет напрежение с реклами за убийства. И накрая заранта, не се приземява. Успиваме се, защото сме прекалили дозата лекарства, които са ни дошли доста в повече, отколкото имаме нужда. Все пак те са без лекарско предписание, нали!? Тогава, защо ги рекламират!? Само за да не видим титрите на филма накрая, който е прекалено интересен, но не може да се гледа. Пък и защо? Има доза успокояващи, прекалено успокояващи лекарства от които събуждане, няма...
В.Софин

Разпределените пари

        Правосъдието обичаше да си поспива. Направо обожаваше дрямката по време на пледоарията изплюта от адвоката, в защита на клиента.
Когато нещата се уталожиха, двете страни вече бяха стигнали до споразумение. При това без бой хванаха, взаимното съгласие.
Парите бяха с точност разпределени. Виновният се оказа, чиста вода, ненапита...
А съдията... Съдията след като използва умело чукчето по предназначение и оповести края на делото, отиде на мач.
Играеха Левски и ЦСКА, които стигнаха до споразумение за нула на нула в редовното време. Всичко това отборите осъществиха по взаимно съгласие, въпреки упоритите  подсвирквания на изнервените фенове, потрошили няколко пейки и пукнали нечии непредпазливи глави отишли да гледат сеира на мача. Парите никак не бяха за изпускане. На някой правосъден се налагаше да ги разпредели, защото нямаше да има за всички.
В.Софин

Бастуните не крачат...!

Зъбите капят, когато са на есен.

Износени очите трудно виждат.

Някога животът макар и лесен,

остарял е, всички го обиждат!

Когато тялото сънува младост,

а всичко в него изморено крещи-

представата избягала за сладост

пелинена, продължава да горчи!

Ушите оглушели са без радост.

Притихнали улиците горко плачат.

Обременени прегърбени от старост,

Безсилни, бастуните не крачат...

В.Софин