Да усетиш пулса на Венеция!
На другия ден
още не съмнало, но вече видим изгревът се усмихва на фотоапаратът ми.
Някои по ранобудни от нас вече хвърлят първите си цигари
недопушени за деня. Време е за закуска.
Скоро след това
всички се събираме отпред в очакване на продължението... То не закъснява.
Отпочинали, товарим багажа на автобуса и веселата усмивка на водачът Здравко ни
подканя за следващото приключение. ВЕНЕЦИЯ!
Преди да стигнем там обаче, ни чака последната граница преди
да влезем в шенгенската зона.
Усмихнато времето в средата на октомври ни показва
слънчевата си усмивка. Полята до нас, които отминаваме зеленеят. Горите
подредени, никъде не се вижда отрязани клони, паднали дървета. Пред погледа ни
извират селца и градчета с високи камбанарии на църкви.
Къщите са в
повечето случаи отдалечени една от друга Преобладават дъбови горички. Погледите
ни срещат на места бук и част от иглолистния свят в лицето на смърчове, ели...
Докато всичко това се ниже пред нас, някои са заети с
прическите си за деня... Естествено това са Даниела и Габи, които и без това си
старание изглеждат добре. Кръстословици се решават, някои дъвчат солети, други
водят служебни разговори по телефоните си... Изобщо приказка! Но за да бъде
пълна, когато минаваме границата на Хърватия и вече сме в Словения, нашият
неуморен водач Здравко поема щафетата и скоро разбираме за какво трябва да сме готови.
Изслушваме с интерес лекцията му за Словения. За столицата Любляна, градът на
драконите и мостовете, /драконът е символ на града, и изображенията там на
митичните същества са навсякъде/, езерото Блед и островът на него- някогашна
резиденция на югославския диктатор Йосип Броз Тито, където е посрещал
високопоставени гости от цяла Европа.
-Тук вече сме на територия, където границите не се усещат...
Защо? Защото просто са минало. В шенгенската зона, няма такива.. - съобщава ни
Здравко и скоро спираме за почивка на една крайпътна бензиностанция. Там само
срещу петдесет евро цента и апарат, който прибира радушно дребните монети от
джобовете ни, търсим облекчението си в тоалетна. Някои от нас, пушат, други
пазаруват от магазина там. Няколко магнита с изгледи от Словения обогатяват
разказаното ни от Здравко за тази, красива страна.
Следя с интерес диалогът на английски, от който нищо не
разбирам. Виждам усмихнати Даниела и Здравко в словесен спор за красотата...
И тази сутрин, както и първата, слънчевото семейство на Ваня
е облечено с нови тоалети, които впечатляват всички от групата ни. Чуват се коментари като, колко
много си приличат всички те, майката и дъщерите... Прави изключение единствен Христо, таткото, който винаги
с усмивка казва нещо по самоковски с неизтощим хумор, извиращ сякаш от Рила планина.
Почивката минава бързо, изпушена от времето, което вечно
бърза. Тръгваме отново и Здравко поема обучението ни в свои ръце.
-Вече сме в Италия –съобщава ни той, а ние се чудим къде е
границата.
-Няма такава! – казва ни отново той и вече сме сериозни за
да чуем предстоящото... А то е, остров Венеция!
-Днес ни чака пътешествие с корабче. За целта понеже обичам
вашите пари, не само от водата и бирата, която вие приятели пиете, се налага да
съберем и такса за билетите до Венеция.
Тя се оказва за всички ни по седем евро на човек в едната
посока.
Стигаме до паркинг,
където срещу нова такса Здравко остава автобуса за почивка, а всички ние
тръгваме с широка крачка към Адриатическо море. Пред нас, на пристана, стоят няколко
закотвени корабчета. Нашето още го няма. Докато го чакаме, някои палят цигари,
други разговарят. Моя милост снима положението наоколо и докато това става,
превозът най-после, идва.
Търсим с благоверната място в задната страна на
корабчето, други сядат в предната му част и лекцията на Здравко не закъснява да се промъкне в ушите на всички ни...
-Всяко корабче тука в лагуната си има собствен маршрут,
който следва чак до Венеция -започва
Здравко обработката ни...
Говори ни за Адриатическо море, което се опитва да глътне
отровите на Венеция; за решението на местния парламент за спасяването на града.
За приливите от седем,осем и повече метра на морето. Естествено всичко човек няма как да запомни,
но ето и нещо, което намираме ако сме любознателни в книгата „Чудните приключения на Марко Поло“ на
писателя Вили Майнк:
„Градът Венеция е разположен в най-вътрешния край на
Адриатическо море и носи името Царица на другите градове. Неговата стена е
морето, а неговият покрив – небето.“
Джовани Франческо Страпарола – роден в края на 15 –то
столетие.
В историческите бележки за града четем: „Венеция е построена
на повече от сто малко островчета недалеч от италианския адриатически бряг.
Водните ръкави между островчетата се наричат „канали“ – по тях движението става с гондоли. Над каналите има близо четиристотин моста. От морето Венеция е
защитена чрез дългия и тесен полуостров Лидо. Водната площ между Лидо и брега,
сред която се намира градът, се нарича „лагуната“. Освен самата Венеция в
лагуната са разположени и няколко по-големи острова, между които и Мурано,
известен още от Средните векове със своите стъкларски работилници и изящни
стъкларски изделия. Дълго време венецианското правителство дължало в тайна
начина на тяхното изработване.
Венеция е стар град. Основан е през 452 година от нашата
ера. Още в девети век градът се превърнал във важен търговски център, а по-късно
в самостоятелна република, управлявана от богатите търговци и патриции. От
единайсти век започнал големият възход на Венеция. Тя се превърнала в силна
морска държава с множество владения в Адриатическо, Егейско и Средиземно море и
с могъща търговска и военна флота. Към Венеция през втората половина на
тринайсти век спадала част от далматинския бряг, островите Корфу, Крит и
Родос, голяма част от островите в Егейско море и много други. Венецианските
търговци имали свои колонии-поселища в почти всички пристанища край Средиземно
море.“
За да видя
някогашната разлика хвърлям поглед в Интернет, откъдето ми става ясно, че днешна
Венеция се състои от 118 острова, които са разделени от 177 канала и свързани с
416моста...
След четиридесет и
пет минути по Адриатическо море с корабчето стигаме до Пиацета. Пристанът,
където слизат повечето туристи идващи да се насладят на един наистина уникален
във всяко отношение град...
Интересни мостове,
катедрали, пощади, паметници, канали пълни с гондоли в които освен музиката,
който се носи от акордеона, звучат и песните на пътниците в тях!...
На пристана ни чака нетърпелива екскурзоводка, българка пристигнала
специално от столицата Рим,където живее, за да ни каже нещо повече за Венеция.
Виждам Здравко да
стиска в ръката си нещо като дръжка на чадър със знаменцето на България. С
усмивка ни дава указания да го следваме. Погледите ни се спират на
многобройните туристи събрани там от петте континента... наистина зашеметяващо!
Спираме близо до пристана за да почувстваме атмосферата на
града. Няколко морски птици съвсем необезпокоявани се разхождат наоколо ни,
като показват завидна смелост, която ни се струва странна.
Докато лекцията от страна на екскурзоводката тече, Здравко
държи уверено българското флагче. Един от нашите млади пътешественици споделя
нещо с него. Скоро научаваме, че предстои да се вземе решение за брак. Младото
момче е придружено от момиче, което вярвам, че е очаква с трепет на сърцето, развитие на връзката
си... Естествено тя не закъснява...
Но затова после. Тръгваме напред като се стараем да опазим
недокоснати, пълни джобове и раници от посегателствата на чужди опитни ръце. Не знам
дали бяхме родени с късмет, но от нашата група никой не се оплака от кражба.
Пред моста на въздишките, където някога там е имало затвор,
спираме за снимки. В него е лежал
и избягал от там, прочутият Джакомо Казанова, известен с многобройните си любовни връзки. Уникалните
гледки, които впечатляват пред нас се налага да се запечатат завинаги не само с очи, но и фотоапарати, които веднага се втурват с небивало оживление към архитектурата на паметници, сгради и дори интересни хора. Всичко това е изсипано
пред нас и чака разглеждане. Снимам част от гълъбите накацали по фенерите отстрани,.
И те като нас явно слушат с голям интерес лекцията на екскурзоводката, която ни
казва за прочутия търговец и пътешественик Марко Поло и неговият дом не опазен
за бъдещето...Той, изгорял изцяло при пожар.
Ето ни на площад
„Сан Марко“ откъдето погледите ни се спират на уникалната катедрала със същото
име. Базиликата се намира съвсем близо до двореца на Дожите, които често са
посещавали църквата с молитвите си за благоденствието на Венеция. От терасата
на катедралата се открива прекрасна гледка към площада и лагуната.
Влизаме в базиликата малко преди да я затворят. Оставяме на
пост отвън освен раниците и водачът Здравко, който държи уверено малкият
български флаг. Натъпкани като консерва от сардела минаваме впечатлени покрай Златният
иконостас, който виждаме зад олтара на катедралата. Той е украсен с повече от
2000 скъпоценни камъка инкрустирани в злато. Иконостасът символизира
богатството, което хората са получили от Бога. Там се намира и в музея на
базиликата скулптурата на четири бронзови коня, известна като „Венецианските
коне“. Тя е направена от древногръцкия скулптор Лизип от четвърти век преди
новата ера. Виждаме копието и, разположено на терасата на „Сан Марко“.
Вътре блюстители
на реда следят зорко да не се снимат, уникатите. Можем да зяпаме колкото си
искаме, но не и да ползваме апаратите си, умиращи от скука точно в тоя момент.
Може би е правилно, защото явно се намират хора, които искат не само да гледат,
но ако могат и да задигнат нещо Може би е въображение, но правилата са си
правила.
Излизаме впечатлени с благоверната и се спираме пред
високата камбанария на площада, чиято горда осанка помни изкачването на хора
като Галилео Галилей, който там демонстрира телескопа си пред един от Дожите
тогава; Гьоте поетът, пък погледнал от сводестите и прозорци към Адриатическо море за
да се наслади на красотата от там, и не на последно място Фридрих Трети, император
на свещената Римска империя, успял това
да стори това с коня си чак до самия и връх.
Много скоро след
това хукваме към тесните улички и уникалните мостчета, разделящи сградите от каналите в града.
Отдъхваме за кратко в магазин за сувенири, където почти
всички от групата ни, взимат по нещо за спомен. Все пак това е Венеция,
най-романтичния град. Бих го нарекъл градът на влюбените. Ето, че вече се намираме на „Канале Гранде“,
където погледите срещат освен гондолите, гондолиерите, сградите и мостът Риалто. От него се открива прекрасна
гледка. Корабчета, лодки... Гондоли! На самия мост влюбени се целуват за да покажат не
само на хората до тях, че се обичат, но и да подпечатат за в бъдеще връзката
си.
Изслушваме лекцията на екскурзоводката за това място, но разказаното
от нея внезапно избледнява от видяното на живо от групата ни.
Здравко подканя за разходка с гондола. Удоволствието струва
осемдесет евра за четиридесет минутна разходка. Изненадата не забравя да избухне
пред очите ни. Двамата млади, момчето и момичето от нашата група се качват на
гондола. Здравко плаща на гондолиера таксата и тогава...
Тогава става нещо неочаквано. Младият мъж вади от джоба си
кутийка с годежен пръстен, подвива развълнуван крак пред дамата на сърцето и, и
естествено, предлага брак. В този момент запечатан не само от мен,
но и от други хора от групата ни, чуваме гласа на Здравко, нашият гид. Въодушевени започваме да ръкопляскаме
и викаме, не само браво, но и нашето
българско „горчиво!“. Целувката не закъснява да освежи погледите на всички ни
там. Това става след като виждаме, че момичето приема с радост дарения и от
сърце годежен пръстен. Към нашите ръкопляскания усетили какво се случва се
присъединяват и съвсем непознати за нас хора. Чувството на радост е неописуемо... Сякаш всички там, се намирахме в сцена на любовен
филм. Все пак и мостът Риалто затвърди убежденията ни. Минаваме по него, а
влюбени се целуват при това съвсем напористо. Романтика е жива и в действие!
Моментът не трябва да се изпуска нито да се пуска да избяга! В Италия има обичай
влюбени да си „заключват“ Любовта с катинари по мостовете.
Внезапно с благоверната изоставаме от групата. Знамецето
нашето си българско, ни е убегнало. Все пак посоката не сме изгубили. Решаваме
да посетим наблизо мола, откъдето се открива прекрасна гледка към града, Канале
Гранде и Адриатическо море. Качваме се на асансьора вътре и докато се усетим
вече се намираме в голяма зала. Там наредената опашка показва, не какво да се
купи, а какво може да се види горе от терасата. За съжаление времето не ни стигна
да го сторим. Слизаме и с явно нежелание тръгваме заедно с Благоверната към
пристана, където точно в седем вечерта имаме среща с цялата група. Пътьом
успяваме да си купим по парче пица, което изяждаме на площад „Сан Марко“ близо
до високата камбанария там. Насядали отстрани на нея туристи ни подсказват, че
и нашите крака се нуждаят от почивка. Сядаме за малко.Скоро се стъмва. Уникалните светлини
блясват за да осветят величието на площад „Сан Марко“ Отстрани многобройни
витрини с венецианско стъкло, истинско вълшебство на майсторите там, показват,
че всичко това трябва да се види. Скоро зазвучава класическа музика на площада.
Насядали на близо до нас хора слушат опиянени и поемат нова свежа глътка, която
носи неминуемата тръпка на всеки в душата... Разбира се през деня на моста
Риалто видяхме и други улични музиканти, които свиреха с цел да изкарат парите
си за храна и живот.
Интерес предизвика и един певец. Шапката хвърлена пред него
говореше, че е тук не само да пее класика с вълшебния си глас, но и да
почувства сгряващата страна на няколко монети в евро, събрани на едно място в
джоба му.
Вече сме с групата, където очакваме да се съберем всички. Но
и корабчето, което още се губи в тъмнината също го няма...
Разменяме между нас приказки за видяното през деня. За
Венеция, хората там, и нещата, които не видяхме...
Мнозинството ,
което всекидневно минава оттам, събрано от петте континента, както сподели с
нас гидът Здравко, са с едно и също желание. Да се докоснат до историята на
града; да усетят пулса от сърцето му, което движи романтиката там; да се
повозят на гондолите, да видят красотата на венецианското стъкло, аромата на
рибния пазар и тихото почти недоловимо зловоние идващо понякога от каналите... Площад
„Сан Марко“, Базиликата със същото име. Статуята от която хвърля поглед“ Свети
Теодор“, пробождащ с копие дракон и втората с крилатият лъв- символ на Венеция...
И всичко това, освен вкуса, който остава в нас и чувството
на тъга, че се разделяме, кара сърцата на всички нас от групата да искат отново
да се върнат... Венеция уникален си и такъв оставаш в душата ми!!! Завинаги!!!
Естествено събрани заедно всички се товарим на корабчето,
което освен, че с радост ни приема, взима в свои ръце и задачата да ни отведе
близо до паркинга, където нашият автобус ни очаква отдавна с нетърпение...
Четиридесет и пет минути минават бързо. Настанени в автобуса
поемаме към хотела си, който тази вечер се оказва трети „Тренто“ Близо до него шуми
невидимо Адриатическо море и плажовете там са толкова, чисти че нямаме търпение
да ги видим...
Всичко това става но, едва рано на другата сутрин. Тази
вечер, няма объркване. Намираме останал непокътнат на мястото си хотел "Тренто". Вече сме препълнени с прекрасни изживявания, емоции, които не се забравят... Пък и защо ли, когато
наистина се докосваме до непознат свят за нас. Италия, която тепърва се очаква
да открие пред нас Флоренция или "Фиренце", както и казват там италианците....
Това естествено
става ясно едва на другия ден, когато изморените крака на всички от групата от
България тръгват да преследват приключението, което никога не свършва...
Защото дори и да не го искаме, все пак мислите ще се връщат там.... Градът на
Марко Поло, Венеция, който остава
завинаги в нас, за цял един живот!...
Следва продължение
В.Софин
