четвъртък, 19 септември 2019 г.

Сега имам жена!


        Най, ама най-трудното в една връзка е началото! Ако нямаме въображение, нищо няма да се получи.
     Срещнах момиче. На първата наша среща се осмелих да се появя, не изкъпан. Тогава си мислех, че като мириша на мъж, всичко ще бъде наред. Момичето само присви нос и ми каза направо:
-Пфу! Вониш!
Веднага след това връзката се разпадна.
Срещнах друго момиче. Изкъпах се за срещата. Отново ударих на камък... Не бях се обръснал. Мислех си, че така е модно. Един мъж да се показва в обществото с брада. И така да е, моята не приличаше на нищо, защото беше прекалено рядка.
Чух: „Не ти отива с брада!“ - и веднага след това бях отсвирен.
Притеснен от случващото се с мен при следващата среща с момиче, вече бях къпан и обръснат... Даже подстриган прилежно!
Хубаво, ама не! Бил съм облечен неглиже. Изглеждал съм като селянин.
Потърсих мнение в Интернет за да поправя каквото мога. За целта се наконтих с прилични дрехи, модни за времето, в което живеех.
Въпреки всичко, това се оказа не достатъчно. И това момиче ми би шута...
 Упорит до немай къде почуках и на друга врата. Този път научих за себе си и плоските шеги, които обиждаха момичето дошло на първа среща с мен.
За сетен път бях изоставен.
Все пак моделиран, месен на няколко пъти при различни срещи вече се чувствах почти готов за свалка с момиче.
Хубаво, но мисленето ми отново се оказа погрешно, въпреки, че вече изглеждах като конте. Нещо обаче ми липсваше. Разбрах при следващата среща с ново момиче.
Налагаше се да стана суетен. Този път се погрижих не само за косата си и оскубаните вежди, а и за грима, който трябваше да прикрие някои от недостатъците по лицето ми.
В огледалото изглеждах като принц, поне за моите представи. Не така мислеше момичето с което бях на среща. Думите и ме озадачиха:
-Изглеждаш прекалено женствен! –каза ми тя и с усмивка ми зададе озадачаващ въпрос:
-Да не би случайно да си бисексуален?
Нямах понятие какво означава думата, бисексуален. Тя се оказа съвсем нова за моето възприятие. Интернет обаче ми отвори очите.
В тоя момент осъзнах, че е трудно да се угоди на жена. Толкова трудно, но не и невъзможно...
Възкликнах ядосан:
-По дяволите! Нима не сторих това, което всички момичета искаха от мен!? Моделиран, преправен, дори желиран на няколко пъти, не приличах на себе си...
За мое успокоение минах на психолог, който ме посъветва да се справя и с курс по вежливост. Взех го и него.
На последната среща всичко тръгна добре. Поне аз така си помислих. Съблякохме се с момичето едновременно.
Когато ме видя такъв окосмен като горила едва не припадна. Връзката се разпадна отново и то тъкмо да успея да вкуся от забранената ябълка в рая.
Не се примирих с положението. Обезкосмен бях готов да изпробвам нова връзка. Мина мисъл в мен, че отново ще се разпадне. Но това така и не се случи. Под ходих съвсем предпазливо. Бях загадка. Оставих момичето да ме открие. Да пие от мен на бавни глътки като от много скъпо шампанско.
Станах интересен. Прекалено интересен!
Вече имах натрупани пари. Имах външност! Имах маниери... Какво повече, ами...!?
Сега имам жена... Само жена, която знае какво да прави с мен и как да ме моделира ловко с ръце и за в бъдеще!
В.Софин  

вторник, 17 септември 2019 г.

"ДЕЯ"

                Веднъж срещнах Дея! Когато я видях, когато, я усетих с душата си, направо се влюбих в нея. Тя идва понякога и сега. Навестява ме! Гледа ме. Измъчва дори. Не устоявам на чара и. На повика, който извира от нея!
      А преди да я има?
    Преди да ме навести се чувствах безсилен. Някакво нищожество... Плужек, който пълзеше нанякъде и не търсеше посока. Пълзях  накъдето ми видеха очите и доколкото ми стигаше слузта, която пусках по пътя за да се мотая безцелно.
 Всичко се промени обаче, когато я сънувах една нощ. Дойде в една малка книжарница... Яви се като в приказката за вълшебната лампа и Аладин. Стоях там съвсем сам, сред купища книги. Коя от коя по дебели, даже и големината им беше различна. Гледах украсените корици, невероятните извадени сякаш от приказка, илюстрации, мигах на пресекулки и ми се струваше, че съм попаднал в книжния рай. Докато прелиствах отделни страници, докато се мъчех с буквите вътре, бях обзет от особени чувства. Исках, мечтаех всичките книги, колкото и да бяха да разтворя, да прочета и тръгна нанякъде...
 Тогава я видях за първи път! Дея! Дойде пошепна в ушите ми за принцове, принцеси, за хубаво и лошо, за близко и далечно и за какво ли още не... Слушах изтръпнал! Искаше ми се сънят да няма край. Да съм в него и там да живея. При нея! ДЕЯ!!! Докато се опитвах да задържа колкото се може идилията, внезапно просветна отвън и аз, ококорих очи.
Лежах на кревата. Прозорецът разтворен ми шепнеше отвън с първите трели на пойни птици. Вятърът дърпаше закачливо пердето и погледът ми се спря тогава на крушата в двора, която цъфтеше.
В тоя момент отново я видях! Дея! Пък тя си е била през цялото време с мене. Тук дълбоко в душата и сърцето ми...
       Не можех да мръдна, лежах въздишах и се раждах отново! Сънят, който сънувах ми отвори очите за света! Дея или Идея, която беше в мен. Така прописах. Дойде като Дея или Идея, която ме грабна и ме завъртя в шеметния си танц ...
Не издържах на повика и... Грабнах перото и първият ми разказ за птиците и крушата цъфнала в двора дойде, за мен като облекчение...
Бях намерил път! Вече не се чувствах като плужек, който пълзи накъдето му видят очите.
Дея или Идея ме приюти! Приласка ме нежно... Целуна ме... Грабна ме и ме омая!
От този ден перото ми не спря да пише и да ме учудва! Всеки ден по нещо ново. Някой неразказана история, приказка, любовен стих... Всичко това родено само от нея! ИДЕЯ без, която животът, моят поне, нямаше и да има и днес някакъв смисъл!
В.Софин 

понеделник, 16 септември 2019 г.

Борко!


                                                                          
-Госпожо пък... Борко отбрал всички цветя от двора си, без дори да каже за това на майка си! –споделя угрижено момиче от първи клас.
Току що успяла да гушне с любов огромния букет дарен и от Борко, учителката сконфузена донякъде пита:
-Вярно ли е това, Борко?
Вдига учуден рамене малчуганът, премигва виновно и вместо отговор пита от своя страна:
-Кое госпожо учител?
-Ами... Откъснал си всичките цветя от двора на майка си...!
-То пък едни цветя... Какво толкова съм сторил!? –недоумява Борко.
-Това не е хубаво, което си направил! – кара се учителката на Борко.
-Да, но аз само исках... –просълзява се Борко и спира да говори, изплашен да не го накажат.
-Какво си искал? –не го оставя на мира учителката.
-Исках само да те видя много, щастлива госпожо!...
-Да, но аз се чувствам обидена... Да не кажа, леко засегната...
-При толкова голям букет!? –не се предава Борко.
-Именно! Виж другите деца! Можеше да донесеш като някои от тях, само едно цвете! А ти всичките!?
-Да ама татко снощи преди да заспя ми каза, че ако успея да Ви зарадвам с първия си букет, ще нося само шестици вкъщи... –откровен е Борко.
Учителката едва преглъща изненадата и казва строго:
-Утре искам баща ти, да дойде в училище!
Борко възхитен:
-И той ли ще учи с мен Госпожо?
-Не! Няма да учи... Само ще бъде мъмрен!
Борко още не знае значението на тази дума затова само се усмихва щастливо и обещава:
-Ще дойдем и двамата... Щом е за похвала...
В училищния двор избухва весел смях, докато звънецът прекалил с дългото си мълчание през лятната ваканция най-после облекчен оповестява, началото на учебната година...
В.Софин  


неделя, 15 септември 2019 г.

Когато бях...!



Когато младо, бях гъзарче,
и парите харчех с хъс,
бях много благодарен -
вървях изправен в ръст!

Но отмина хубавото време,
бащини, изпариха се парите...
Сега работя, дявол да го вземе
и живея само във мечтите!

Стигнаха до мен накрая
мъдрите слова на татко...
Някогашното гъзарче в рая,
знае що горчи и що е сладко!
В.Софин  


събота, 14 септември 2019 г.

Животът пътя избира!

Невъзможно е гладен да спиш.
Нито пък буден, ситост сънуваш...
Роден без криле, не летиш!
Нямаш и перки да плуваш...

Тревожна гъделичка те мисъл,
която не дава ти миг, тишина...
И питаш се има ли смисъл,
щом липсва пред теб, светлинка!

Прикрила светлото в сянка
тъгата в теб сякаш разбира,
че няма я сладката дрямка -
животът ти пътя, избира!
В.Софин

четвъртък, 12 септември 2019 г.

В теб живее Ангел!



-Благодаря! В теб живее Ангел! - отдъхнал си наемател с отложен във времето наем.
-Живее той! Живее! Ама навреме, наем не плаща... –усмихнал се хазаинът на Геле, който живеел на квартира при него.
В.Софин 

Заек и костенурка



   Съвсем рано в ранното, ранно утро веднъж един сив, сивичък заек Сивушко, срещнал пълзяща костенурка.
-Добро да е! Добра утрин! –поздравил той.
-Че, е добра, добра е! Все пак Слънцето се усмихва на хоризонта. Но, чак пък добро да е... Съмнявам се!
Нима не виждаш Зайо, Зайко, Зайченце, че дългата, дълга зима чука вече на всяка къщна врата? Нима не усещаш в ранното, рано утро как студа щипе нослетата, стиска вратлетата и хапе листата на дърветата?
-Вярно така е! Но нали рано, ранното утро, трябва да е добро за да бъде хубав и денят ни!? –отвърнал заекът.
-Денят е хубав Зайо, Зайко, Зайченце само тогава, когато успееш да излъжеш тревогите си! Когато надникнеш в усмивките на другите и успееш да задържиш от тях нещо и за себе си...
-Да е морков? Не е морков! Да е зелка? Не е зелка! Какво тогава, може да бъде? –зачудил се над словата на костенурката, Сивушко.
-Обич Зайо! Много обич, която вкарва в малкото ти заешко сърце храброст!
-А тя яде ли се?
-Храбростта! Не Зайко! Добива се от веселите усмивки на хората. От чувството им за хумор! И от поздрава, който преди малко отправи към мен с пожелание за една добра, много щедра и добра, есенна утрин...
В.Софин  



понеделник, 9 септември 2019 г.

Две и две!


          
Две зайчета игриви
търсят четирилистни детелини.
А над тях облачета бели,
гладни зяпат в зрелите малини!

Две дечица пременени
в пъстри нови дрешки,
цапат с крачета вдъхновени,
доставяйки на локва, смешки!

Две звездички на небето
Луната палят жарко!
А, някъде далеч в полето
щурец скрибуца жално!

Две пчелички работливи
жужат над цъфналите билки.
До тях с гласове звънливи
птици скачат в проходилки!

А в училище усмихнато дете
срича букви на дъската!
Все още трудно му е да чете,
но знае две и две да смята!
В.Софин 



събота, 7 септември 2019 г.

Да се привържеш...!


                                                                         
      Има различни привързания. Има към алкохола и неодушевените предмети като пари, много пари и пак пари. Тук обаче става въпрос за живи същества.
Ако се привържем към партия не става. Но щом има ръководител, може в него. Идеите!? Какви идеи? Обещанията!? Какви обещания?
Тук става въпрос за жив човек. Харесваме го! Ей го на... Брада! Мустаци! Кубе! Чело! Симпатяга!
Да ама защо трябва все лъжи пред хората да разтяга?
Глей си живота, брато! Глей си... Оти е кратък! Какво е това ламтене за власт?
И я ламтим, ама жената ме туря на място... Ако си нямаш, хей! Намери си някоя оправна и ще видиш!
Не звезди посред бял ден, а на тъмно под юргана!
Ако се привържеш към кучето си... Добре! Става... Само не му играй по свирката, защото и месо освен кокал ще ти иска... А при тия цени и умрелите прасета! Боже опази!
Да се привържеш към изборите брат, не става. Всеки яде бира и кебапчета, но не всеки знае от какво месо са. Дали от лявото, дясното или някое странично изпратено с цел от чужбина!? Та знае ли се?
Да се привържеш към предишните управници значи да тъпчеш на едно място! Гледаш улицата разкопана, с дупки и не се знае коя година нещо ще се оправи. Та нали дупките в асфалта са повече... Повече от управниците в парламента; Повече от общинските служители; повече от колите по тротоарите, повече от дъжда, който не е падал отдавна!
Да се привържеш към домашните животни...! Да ама, птичият грип? Лудата крава? Епидемията по козите и овцете? А тази година, чумата по свинете? Не става, когато ти предлагат стока от Европа ти да мижитуркаш със свои животни!
Тогава? Ами да се привържем към картофите, чушките, доматите, краставиците...
Хайде де! Та нали и там щъкат болести. Пък и Европа внася доброволно всичко...
Освен пари разбира се. Може, но с лихва, която и правнуците трябва да изплащат.
Да се привържеш към оръжията? Не става! Току виж са те набелязали като терорист.
Хубаво! Да ама държавата може, да внася самолети, въртолети и всичко което е забележете полезно за унищожението на човека, а на за да бъде предпазен... има оръжия, има и смърт! И какво от това!? Закони нали има!? Плащаш и си цял! Да му мисли без паричният! Нека гние за идеите си в затвора...
Да се привържеш към живота? Не става! Няма как държавата да ти плаща пенсията и лекарствата... Ако пък посегнеш на себе си, вкарваш в разходи семейството.
Да се привържеш към нивите? И в тях няма почти вече, някой привързан. Не останаха... Ръждясаха тракторите, кооператорите умряха, а техните наследници се занимават с измами в Интернет!
Това си е все пак начин да се пристрастиш към живота, нали? С насилие и власт към просперитет или оглупяване! Заблудата истинската идва все от финикийските знаци. Няма ги и хората полудяват. Лошо привързване! Адаптиране към неживото! А чувствата, назад! Върви, че се привържи тогава...
Към мама и татко, на село? Няма ги вече! Към жена, към брат? И те трудно се намират истински! Към управляващите? Това пък за какво? Управляват те, ама в повечето случаи само парите, които са неживи.
Привържеш ли си към Европейския съюз и Нато! Да ти е честито! Ще те хранят хем богато, с ГМО, болести и ще плащаш, но само в злато!
Все пак ако не сме привързани и се клатим ще ни скършат, както е днес нали?
Съединението прави силата! Хубава мисъл! Освен Белгийска била и наша, българска. Някой да я е усетил през последните трийсет години? Разединение, омраза и завист! За съжаление това, е днешната привързаност. Не към българското, не към нацията, а винаги чуждия интерес и парите, които са неживи... Размислите оставам за Вас!...
В.Софин 



сряда, 4 септември 2019 г.

Смутени сълзи


Когато сутрин те съзра
и видя чистота в очните дъна,
искам изцяло да се потопя
в дълбоките ти, сини езера...!

Чудя се дали от тях да гребна
щом идват сладко откровени!?
Извират с думите вълшебни
сълзите ти, съвсем смутени!
В. Софин.

До сините очи на езерата -"Страшното" и "Йончевото"


                                              
       В особено големи августовски жеги се търси спасение в планините. Така и ние с моя син не устояхме на повика на Рила, която ни гледаше в далечината. Взели решение тръгваме с автомобил към туристическия комплекс Мальовица. Въоръжени с две малки раници за из път и облечени като за пикник стигаме там в единайсет сутринта. Късно или късно поемаме към хижа „Мальовица", която заедно с планината пред нас се вижда прекрасно заради синьото настръхнало от жегата небе. Едва влезли в парка Рила срещаме,  един от горските пазачи, който носи в ръцете си празни кенчета от бира изхвърлени от недобросъвестни туристи. Поздравяваме го и се втурваме нагоре по пътеката сякаш ни гони някой по петите. Настигаме други хора. Какво говоря! Туристите сякаш извират от пътя. Усмивка, поздрав и разминаване. Още не сме решили нашия маршрут. Колебаем се между връх "Мальовица" и другия вляво от хижата към "Страшното" и "Йончевото", езера. Решавам импулсивно, да бъде вторият маршрут. Не за друго, а защото от толкова още в началото на похода срещнати и поздравени туристи ми пресъхна устата. Току виж съм се обезводнил в жегата. А силите ми не са неизчерпани.
Хващаме пътеката през вляво и поемаме нагоре покрай малък шумящ поток, река Малка Мальовица. Тук там на самия път цъфтят ококорили очички, сини камбанки. Гледам, че по прегорял от Слънцето жълт катрион им правеше компания. Спираме  удивени пред една тръба от, която извира студена планинска вода. Пием на малки глътки и  тръгваме отново.
Нетърпелив синът ми ме оставя и се скрива зад завоя на пътеката, която води към "Страшното езеро". Внезапно срещам две млади жени, които поздравяват. Казват ми:
-Ние малко се изгубихме! Пътят ни избяга!
-Е! –казвам аз. Не е страшно... Нали аз ви намерих!
От тях разбирам, че току що са били на двете маломальовишки езера, наричани още"Камилск"и. Те са две – едното по голямо от другото, разположени в циркуса, заграден от връх Камилата от юг и от срещуположните склонове на ридовете Черната скала на запад и Ръждавица на изток.
След няколко разменени усмивки с тях им обяснявам, че пътеката надолу води към хижа Мальовица.
Скоро настигам сина ми, който седнал ме чака почти отегчен. Все пак аз спирам често, не толкова за почивка, колкото за да снимам красотата край мен. Няколко сини теменуги и част от билото на планината, дават вълшебен изглед за очите. Тъкмо изкачваме докрай високото и ха да се спуснем надолу срещаме още две млади жени последвани от брадат мъж с раница в която носи малко дете.
Поздравяваме и поемаме надолу. От седловината на рида Ръждавица пътеката се спуска на изток в обширния Прекоречки циркус, заграден от югоизточната страна от стръмните склонове на върховете "Попова капа", "Купените", "Иглите" и "Ловница". Пред нас се откриват чудеса. Вляво някъде в далечината виждам как прозира едва видян от очите ми, язовир Искър. Вдясно изправя гръб назъбените скали на върховете, хвърлящи очи към нас. Скоро стигаме до първите от езера наречени "Прекоречки". Те са общо шест и се намират в югоизточната част на циркуса. Наричат ги и "Горнопрекоречки". Най-известното и живописно към което сме поели е "Страшното езеро". Североизточно от връх "Ловница" се намира "Минералното", край което минава пътеката от хижа Мальовица. Второто по височина в циркуса е "Тихото езеро". И шестте се оттичат на север като дават началото на "Трета Прека река", ляв приток на "Първа Прека река".
На места погледа ни губи каменистата пътека и само малките пирамидки изградени от туристи показват пътя към Страшното езеро. Спираме след поздрава със срещнати две по възрастни туристки оборудвани с шапки за слънце. Правя им път и когато най-после усещаме глада, се настаняваме пред най-долните малки "Прекоречки езера", в които играе пред погледа на всеки минаващ от там турист, дребна балканска пъстърва. Отстрани жълт катрион, и узрели боровинки правеха компания на жълтия, планински мак. Докато правим обяда си внезапно на пътеката след нас изкача голяма група туристи, които се устремяват нагоре към заслона Страшното езеро.
Скоро ги настигаме и ние. Спираме за снимка пред по-голямото езеро и най после очите ни съзират красотата на желаната дестинация от нас. Стоим гледаме цъфналите в "Страшното езеро" водни лилии, срещаме усмивките и поздравите на други планинари и  си отдъхваме за малко. Туристка дошла чак от Норвегия, ни помага да уловим спомена, който запечата на снимка с нашия фотоапарат. "Страшното езеро" е вдълбано в северното подножие на "Малкия" и "Средния купен". Надвисналите над езерото скалисти чукари с остри ръбове и отвесни стени, сипеите и каменопадите, и много гласното ехо от гръмотевиците при буря придават на езерото диво величие и правят страшен околния пейзаж. Именно затова е и наречено „Страшно“. И сякаш за да разчупи скалите един от групата, която срещнахме там, издига глас. Ехото му отговори мигновено.
Скоро си вземаме сбогом с него като тръгваме наляво покрай заслона към другото езеро наречено Йончево. Пътеката прекалено камениста, прави трудно слизането към долината.
Уханието на билки, магарешки бодил, златовръх, камбанки се смесва там с чистия планински въздух. Слънцето пък продължаваше да пие от нас и малката останала по гърбовете ни влага.
Слизаме. Вече погледа ни улавя водите на "Йончево езеро". На брега му далеч пред нас няколко туристи правят почивка. Като ги наближихме, ги видяхме да поемат по пътеката надолу към комплекса Мальовица. Настигаме ги не за друго, а защото са заети с бране на сини боровинки. Загледан в трите жени внезапно се спъвам. Запазвам самообладание с усмивка и поздрав. Пътят надолу е прекалено стръмен. Спираме да утолим жаждата си, пред импровизирана чешмичка, направена от вмъкната пластмасова тръба в скалите.
Скоро прахът ни превзема. Обувките ни плуват в него. Внезапно пред нас на пътя изскачат две момичета и едно момче с тежки раници превзели гърбовете им. Както и преди отново успявам да се препъна. Става сякаш нарочно. Едва запазил равновесие на път да се просна с цял ръст успявам да се хвана, встрани за туфа стърчаща трева.
Загрижени момичетата питат, дали не съм се контузил. Успокоявам и тях с усмивка и поздрав. Скоро ги оставяме да продължат нагоре към "Йончевото езеро", а ние със сина ми изморени, но не и предали се, поемаме към туристическия комплекс на Мальовица. Узрели малини по пътя ни правят компания заедно с боровинките. Пред очите ни е, старата ски писта на Мальовица, която изглежда изоставена.
   Вече сме долу. Хвърляме прощален поглед към далечината, където все още облян от светлината на Слънцето, ни гледа връх "Мальовица". Маршрутът успешно бе преодолян и от двама ни. Тръгването от единайсет сутринта и краят в седемнайсет и половина, ни показа,  още един път докосване до Рилски върхове, които си заслужаваха изкачването. Красотата, която може да се види и усети само там, наистина е уникална сама по себе си. Доволни привършваме вкъщи вечерята на чаша бира със спомен, който едва ли ще забравим някога... "Страшното" и "Йончевото", езера,  оставят неоспорим вкус в устата, но само на тези,  които обичат планината и преходите,там.  
В.Софин  

вторник, 3 септември 2019 г.

Изворна вода...



Изворна вода вълшебна
идваш ти, във утринта...
Капчица роса неземна -
капнала у мене, любовта!

Водопад изграден от чувства...
В краката ти, припадам аз.
А ти, отворила ръце изкусна
ме улавяш с ароматният си глас!

Да утоля жаждата потребна,
искам ми се, с теб до заранта.
Да пия от твоята вода вълшебна
вкарала във вените ми любовта!

В.Софин  


сряда, 28 август 2019 г.

На какво ще налетите...


Когато нещата не са винаги така, както изглеждат:
Имате само две ръце!
Ако протегнете само едната, другата се чувства излишна!
Имате само две очи!
Ако намигнете само с едното на хубаво момиче, другото ще се разсърди.
Ако имате право само на една крачка, кой крак ще предпочетете?
Ако го сторите с левия, ще ви причислят към тази партия.
Но ако го сторите с десния, може ида ви изгледат учудено...
Все пак за да не направите грешна крачка, посъветвайте се с мозъка! Той е само един...
Ако ударите рамо с цел помощ на един човек, внимавайте за рамото!
Мислите ли за пръстите? Който и да извадите на показ, този, който ви гледа все ще си има едно в предвид!
Желаете да помогнете!?
Може! Само ако не сте пиян!
И трезвен да сте, все пак не се знае на какво куче ще налетите...
В.Софин 


понеделник, 26 август 2019 г.

Намерили сме...


                                                                    
Намерили сме подходяща жена /мъж/ за теб!
Открили сме нова партия, която те харесва!
Разбрахме, че високите данъци изобщо не те притесняват...
......
Намерили сме ти ниско платена, лишена от скромност, работа!
Назначили сме ти, особено строг шеф, който те харесва!
Разбрахме, че послушанието изобщо не те притеснява...
..........
Намерили сме подходяща ГМО храна за теб!
Открили сме подходящи мигранти, за да не бъде скучно в твоя дом!
Разбрахме, че измисленият с есенция фалшив алкохол хич и не те притеснява...
......
Намерили сме за не извършените престъпления, подходящ за теб, затвор!
Открили сме надзирател, който много те харесва...
Разбрахме, че колегите ти по килия изобщо не се притесняват от престъпленията, които не са извършили...
...........
Намерили сме подходящ банков кредит за теб!
Открили сме безпощадна сметка, която харесва доходите ти!...
Разбрахме, че парите хич не те притесняват, защото макар и да ги нямаш, имаш дом, който си заслужава кредита!
...........
Намерили сме подходящо изтезание за теб!
Открили сме Бинго, което те харесва...
Разбрахме, че числата от Бингото, наистина вълнуват, твоята хазартна плът!
............
Намерили сме подходящо чене за теб!
Открили сме не щадящ чувствата ти зъболекар, който да обича, да те притеснява...
Разбрахме, че клещите му не галят упойката, която зъболекарят прилага, за да бъдеш наистина щастлив!
..............
Намерили сме ти нов, семеен лекар!
Открили сме болест, която те харесва...
Разбрахме, че високите цени на лекарствата не те притесняват, защото нямаш пари да си ги закупиш!
......
Намерили сме ти политик, за когото да гласуваш!
Открили сме безплатни предложения, които ти допадат...
Разбрахме, че не предложенията, а сумата от петдесет лева при гласуването те вълнуват!...
...............
Намерили сме нов кмет за града...
Открили сме, колко пари го интересуват!
Разбрахме, че знае цифром знае, колко да обещае и с  лъжите си, хората да смае...!
..............
Намерили сме ти, работа при пенсиониране!
Открили сме дарителска сметка, където да влагаш новите си получени, пари!
Разбрахме, че трудът краси човека... сиреч теб, а застояването /залежаването/ вкъщи, всъщност е мързел, който не трябва да се уважава при пенсиониране!
......
-Намерили сме...
-А бе, кой е намерил нещо?
-Открили сме...
-Луната вече е открита!
-Разбрахме, че...
-Знам! Времето ви, изтече!
В.Софин  



сряда, 21 август 2019 г.

Срещната приказка



Тръпнещо сърцето иска,
приказка сред букова гора –
срещната загадъчна усмивка
в ранна изумрудена зора!

За поздрав вдигнати ръцете
към шумният от щастие подскок,
усещат безкрайни световете
на бързият сред камъни, поток!

Отдавна забравен аромат
носът възторжено улавя...
Облечени в роса цъфтят
билки, в които се удавя!

Светлините хвърлят сенки.
Бавно  Слънцето се точи...
Наблизо сред узрели дренки,
изплашен заекът изскочи!

Нагоре към призрачна поляна
криволичи водеща, пътека...
Стои на нея в зеленина обляна,
малка къща, скрита в клека!
 В.Софин




понеделник, 19 август 2019 г.

Системата -работа!!!

         Пустата му и работа, колкото и да я мразя, колкото и презирам, все намира време да се пъхне в ръцете ми с усмивка и да ме прикара да се задействам.От толкова ухажване от нейна страна се чудя,къде да се скрия... напъхам се в леглото на мързел и там ме открива. Скатая се с книга в ръцете, отново иска да ме вижда свел гръб и в действие. Напоследък работата е станала хаплива... Хапе краката, опитва се да пие от ума ми в главата. Опитва се да ме смачка. Е аз съм само човек, дали трябва да и се отдам изцяло или да абдикирам. Да но, трябва да се яде, трябвало и данъци да се плащат на държавата, мащеха. А моите права? Какви права!? Свий гръб и работи за системата! Системата ,която убива в нас човещината и ни кара да изглеждаме жалки. И някои казват, парите са щастието. Работата пък мисли обратното. Бачкането е всичко, а парите са само за някои дето обичат да броят цифри. Е аз не обичам цифрите, но обичам свободата. Работата колкото и да ме ухажва, не е моят приоритет! Добре, че поне още има чист въздух в планината. Там горе на високото, да извикам:
-И аз мога!
-Какво бе? -пита ехото с любопитство.
--Как какво бе!? Можем да окнем, че работата не е всичко... Има любов, има приятелство има смях има Природа...
-А парите!
-Парите са... Всъщност какво са парите? Необходимост, но не и радост, защото парят.
В.Софин😉👍

четвъртък, 15 август 2019 г.

Усвиних се...!


                                                                  
Порядъчно под пийнал мъж закъснял за вкъщи в изповед пред любимата:
-Виж какво... Скъпа! Усвиних се... Буквално се...
-Ясен си ми! И защо не се евтанизира?
-Това пък, защо?
-Ти чу ли за свинската чума?
-Къде да чуя, когато бях зает да се усвинявам...
-Хубаво! Но в радиус от двайсет километра, общината съобщи да се убият прасетата заради чумата. Лошото е, че ако не стане ще има солени глоби... Така, че си помисли!
-За какво?
-Как за какво бе, Свинчо. Щом си се усвинил без да питаш сега ще си носиш отговорността... Не ме карай да викам комшията Иван...
-Защо пък съседа? Да не са му умрели прасетата...!?
-Не са още! Но ти Свинчо заминаваш! Мое и да са малко тристате лева от държавата, ама пак ще стигнат да се дезинфекцира празната, кочина в задния ни двор!
В.Софин 


вторник, 13 август 2019 г.

Мъгли без зрение


                                                                   
У нас мъглите често вярват,
че дори изглеждащи невзрачно,
лъжите, които смело вкарват
са с приятелско лице, прозрачно!

Дали това е днеска от значение
или пък, кой да иска мнение,
когато нервите ни със умение
гъделичкат мъгли, без зрение...!
В.Софин 

петък, 9 август 2019 г.

Тръпката да изкачиш връх "Иванов камък"


            Изкачвания... Безброй! Всяко едно остава в сърцето на планинаря завинаги!
Решихме! Щом миналата година успяхме да изкачим връх "Соколец" в Рила, защо пък да не го видим по от високо от „Иванов камък“, връх, който се намира на 2115метра надморска височина...
Тръгваме в най топлото време на месец август. За да бъде трудно изживяването, часът е едва 13.30 следобед.
И не само това, а и защото си позволяваме да направим преход в лоното на Рила като неопитни едва прохождащи във високото хора. Малката раница, която взимаме не е пълна с чудеса, а с малко сирене, хляб и вода. И за да не и бъде скучно по време на прехода до „Иванов камък, за всеки случай  слагаме вътре и по една връхна дреха. Никой не знае, времето и то е като капризна жена, ту се усмихва ту хапе, ту провокира изненади...
Готови почти, с моя син, тръгваме като използваме, силата на колата му. Стигаме в Боровец. Вече се намираме в отдавна разрушеният някогашен пионерски дом. Оттам пътеката нагоре през гората от смърч, води да връх „Соколец“.
Вперил поглед в картата показана от Интернет за маршрута, синът ми обяснява, къде да открием отклонението за „Иванов камък“. Този път води и до връх „Ястребец“. Пред нас сякаш от нищото извират гъби. Обикновената хлебна манатарка си е дала среща с пачият крак, злато жълтата коралка, дяволската гъба, и не на последно място особено опасната с отровата си, но и много красива, червена мухоморка, също спират заковани в погледа ни. Вълшебството на Природата е пълно! Билки, треви, мъхове, дървета... И чист въздух, който се възприема като еликсир.
Уж съм опитен планинар, а кой не е!? Дори и най зеленият, така да се каже Грийнхорнът от романите за Винету на Карл Май не подозира, какво го очаква на пътя. Все пак тръгва, защото краката го сърбят. Така и аз, по къси панталони при това с обувки половинки сякаш съм тръгнал на сладкарница, а не в планината пробвам да изкача „Иванов камък“. Нямам търпение. Бързам и се задъхвам. Търпеливо изслушвам обяснението на моя син, че трябва да вървим бавно с едно темпо за да не се изморим. Въпреки, че го разбирам, краката ми сами бягат нагоре. Неустоимо! Чудесата са пред мен и аз вече тръпна с мисълта за гледките, които ме чакат горе.
Не устоял на видяното около него и цифровият ми апарат се включва със снимки за спомен. Спираме със сина ми, за по няколко узрели горски малини, които мамят не само очите ни, но карат и гърлата ни да преглъщат. Град Самоков прозира между смърчовете в далечината. Стигаме близо до Връх "Соколец" и виждаме отклонението вляво за "Иванов камък". На места личи нова маркировка с жълта боя. Иначе изглежда почти девствено. Ами, че гъбите са на пътеката. Стоят и чакат необрани. За момента ги оставяме, не със цел да ги пренебрегнем, а с мисълта че на връщане ще ги отберем за вечеря. Слънцето върви редом с нас, прозира между смърчовете и придава на рилската красота от билки, треви, неописуем цвят от чувства събрани в едно. Приказка която плаче да бъде разказана. Стигаме дерето, където шуми извиращ малък поток. Пътеката извива отново вляво и се изкачва близо до самият връх“ Иванов камък“.
Стигаме до малка полянка с треви и теменужки усмихващи се към Слънцето. Тук пътят вече завива вдясно към връх „Ястребец“. Нашият обаче продължава към „Иванов камък“... Какво приказвам. Няма път през клековете. Обрасло, девствено, но не и не преодолимо. Поне за планинаря или лудата глава, която търси вечно приключения там където обикновено други избягват. След доста лутане, вече сме пред скалите...
Синът ми, който ме кара да го следвам се провира между клекове, бял бор на места и дори и разцъфнал див здравец. Сини камбанки хвърлят погледа си от скалите към нас и ни приканват да бързаме.  Учуден съм на тази височина и от мравуняк в който трудолюбиви мравки, не спират щъкането си между туфите с не още изсъхнала за август, трева. Все пак времето неминуемо е напреднало. Точно в 17 следобед вече сме на самия „Иванов камък“ Погледът обхваща връх Соколец в близката далечина, връх "Ястребец" и в далечините други особено красиви в ясното време рилски върхове, Скакавците... Сякаш сме в рая!
Често се питам, какво пък толкова ни кара да качваме върхове. Някои са лесни, други особено трудни, почти непристъпни. Но гледката отгоре при особено ясно време си заслужава виждането.
Разбирам ги и алпинистите. Въпреки изкачванията, които имат те все се стремят нагоре... Може би така е устроена човешката душа. Колкото по нагоре, толкова по близко до Бог или раят - чудесата на света. Това е за особено лудите глави. Не се мисля за такава, но все пак неустоимо нещо ме кара да вървя напред дори и да няма път. Тогава тръпката наистина е неоценима.
Правим няколко снимки за спомен, прощаваме се с „Иванов Камък“ и полека бавно между клека слизаме до пътеката, която ни чака с нетърпение. Поемаме надолу. На места спираме да хвърлим прощален поглед към върха, където среща си дават облаци и чувства...
Беритбата на ядливи гъби почна. Няколко манатарки и пачи крак с които да вечеряме вкъщи. По пътя спираме и за малко подкрепление. Все пак трябва да видим сметката на сиренето и хляба, които мъкнем с нас. След кратък отдих поемаме към Боровец и колата на сина ми, която ни чакаше долу с неистово, нетърпение. Внезапно пред нас излита сокол, който се вие любопитен високо пред погледите ни. Проследяваме полета му удивени от изкачването му във висините. Може би и той бе тръгнал за "Иванов камък". Неговият "Иванов камък"... Може би! За момент дори му завидяхме. Нашето пътешествие беше накрая си , а той соколът тепърва се качваше...
Нещата в планината Рила, а и на други места, понякога са неописуеми. Така е, но те остават някаква пробойна в сърцето, където продължават да живеят във всеки един от нас дръзнал да качва върхове... Така е! Животът е трудна приказка, която понякога търпи изменения, но въпреки това, въпреки това... неустоима, която трябва да се разкаже...
Всичко друго вече е история! Споменът обаче, новият винаги предстои... И затова е нужно тръпката към върхове, които чакат да бъдат изкачени!
В.Софин  

вторник, 6 август 2019 г.

Мълчанието е злато

-Имаш право да траеш!
-Ама аз зная истината...
-Можеш и да я знаеш, но не е това истината, която ние съдебните заседатели бихме искали да чуем! Все пак сме демократи и разбираме... Имаш прасета в задния двор... Така, че внимавай!
В.Софин

понеделник, 5 август 2019 г.

Женен ли си?

Женен ли си?
   В съда:
Съдия задава въпрос на трийсетгодишен мъж:
-Женен ли си?
-Да! За жена!
Съдията се усмихнал неразбиращо:
-Е па, кой е женен за мъж?
-Мама! –отвърнал уверено и без да се усмихне, трийсетгодишният.
В.Софин

неделя, 4 август 2019 г.

В лоното на известното, неизвестно...

                                             
        Влизам притеснен. Не, не ме е страх. Изобщо даже се усмихвам... Все пак нещо пълзи по кожата ми. Настръхвам!
Ушите  ми чувствителни сензори, улавят ехото... Не не идва отвън от шума на колите. Тук вътре съм... В една огромна библиотека от събрани чувства... Тук между книгите, чувам гласове. Много и различни гласове... Някои дори са на чужд език. Въпреки това разбирам приказката им. Чувам и шепота на листата разтворени по дърветата в гората, пеещият вятър, задъханото вечно бързащо поточе...
   Преследват ме! Настръхвам от видяното. Картини бликнали като извор в мисълта ми....
Върхове, много върхове... Някои вече качени, други едва достигнати, а някои пък стоят все още в подножието и очакват... Какво ли!? Може би развитие, раздвижване на забравени страници, които изглеждат слепени от дългото им престояване по лавиците на рафтовете в библиотеката. Книгите, които преследват мечтите, които вълнуват със спомени, дават отговори за сънища бленувани... Те са тия чудеса, които обясняват, защо любовта е слънце, защо освен доброто съществува и злото и кому е необходимо то...
Мравки пълзят по кожата ми. Някои са червени и хапят. Другите са като гъдел приятен повей, който кара гърдите да поемат въздух. Не устоявам и започвам да се чеша. Не кожата ми обаче ,а езикът задвижвам...
Първата книга стои разтворена в ръцете ми. Буквите говорят на странен език. Някои от тях дори плачат. Чувам задъханото им хлипане. Явно всичко зависи от подреждането им. Има изречения съвсем кратки строени най отпред на първи лист като войници. Други прекалено дълги за хващане се губят надолу по редицата.
Някои пък се чувстват обидени. Застанали встрани от другите и се чудят. Но ако пък аз си мисля, че това е всичко, явно нещата не стоят така.
Знаците дават някои отговори. Спират задъханите от бягане думи, някъде усилват мързеливите и накрая чак слагат точката на изречението.
Понякога пък не изказаните, недописани до край будят съжаление и разплакват. Други създават радост и палят в гърдите любов.
На всеки е известно, че книгите дават отговори на много въпроси. Но не само дават, понякога загадките в тях са повече. Стоят си те вътре между страниците на книгата и чакат вълшебник, който да ги разплете.
Магията на словото е пълна!
Затова и аз съм притеснен. Пристъпвам между рафтовете и слушам ли слушам приказките, които водят по между си книгите. Някои са близки за душата, други по настойчиви, плашат.
Но така и трябва да бъде!
Неизвестното плаши, но дотогава, докато, очите уцелят светлината. Мисълта проумее чувствата предизвикани от силата на написаното в книгите, което пък кара мозъчните гънки да се огъват с разбиране.
И всичко това е в лоното, на известното и голямото неизвестно без което светът нямаше да бъде същият. Богат, прекрасен и понякога разбира се, труден за преглъщане...
В.Софин 

събота, 3 август 2019 г.

Първа смяна на работа

                                                                         
     Седим в петък с моя приятел господин редакторът, пием ракия, хапваме за мезе сладки и нищим заглавието на новата ми книга.
Внезапен звън от джиесем в джоба ми, ме изкарва от унес. Вдигам, изслушвам, затварям и пускам на свобода,  блажена усмивка.
-Какво? Нещо хубаво ли е станало? –пита ме редакторът, докато отпива от чашата глътка ракия.
-Ами да! Току що шефът ми каза наздраве....
-Хм! Интересно! И как така е подушил, че пием ракия?
-Подушил той! Надушил, че утре съм първа смяна на работа.... И звъни загрижен да не забравя, че утре имам, раншно ставане...
В.Софин 

петък, 2 август 2019 г.

Напред народе, мой!


                                 
Върви Народе мой! Върви!
Далеч брадвата ти, да ехти!
Когато животът не мълчи,
поне в душата, да върви!

Думите не казвай злостно!
Не ругай, убивай с поглед!
И когато ти сервират постно,
Народе мой, не се сърди!

Не пречи на бизнеса да диша!
Нека на пари да му върви...
Политиката им, и да я мириша
на африканска чума ще вони!

Върви народе мой! Върви!
Усмивката ти нека, да личи...!
Сърцето твое, днес кърви,
затова не трябва да мълчи!
В.Софин 





четвъртък, 1 август 2019 г.

Да не забравиш мезето!



    Вуте звъни на Геле, който се е запил. Гледа Геле на телефона кой го тормози по това време и се прозява. Вуте продължава да звъни, докато не му се вдигне.
-Какво бе Вуте? Да не ти е свършила ракията! – пита почти обиден Геле.
-А бе Геле, оти не дигаш? –пита от своя страна вместо да даде отговор, Вуте.
-Ще го дигнем Вуте... ще го вдигнем... Ама първо да го стигнем...
-Какво да стигнеш!
-Телефоно бе.. телефоно! Бех го оставил да спи у коридоро, ама като пропище и ракия даже ми се отще...
-Я тъкмо те виках да пием! –казва Вуте. Щом не сакаш ще викна Иван.
-Аз да не искам...! Ей сега идвам и да не забравиш за мезето...
-Мезето!? –чуди се Вуте.
-Що се чудиш бе, мезето у мазето... Сланина ланска от качето... Че то сегашното... прасето заразиха го с африканска чума дошла отвъд, морето!
В.Софин 


сряда, 31 юли 2019 г.

"Талисманчето" -Тошко!


                                                                     
                 Тошко! Сякаш беше вчера...
     Пред погледа ми, малко леопардово тъмно котенце в компанията на сестра му Чуци и братовчедката Бъзливка.
Около тях щъкаше вечно загрижената майка и баба, Душица. Тя не спираше нито за миг, когато си бивах вкъщи да носи котенцата си при мен в леглото. Така се чувстваше сигурна, че нищо лошо няма да се случи на Тошко, Чуци и Бъзливка.
Макар, че ги бях настанил удобно в два кашона с постлани парчета от стара черга, Душица прескачаше често при Бъзливка, сякаш знаеше, че майка и Демонка /така я нарекохме, защото очите и светеха в червено /няма да се справи с непосилната задача да отгледа поне едно коте. Грижлива, тя търпеливо изчакваше всички да се насучат и после едно по едно ги измиваше с език.
    От майка си бях научил, че щом имаш животни, първо трябва да се погрижиш за тях, пък после за себе си....
Спазвах тази максима и всички бяха доволни. Дори кучето ми Бъки не спираше да се усмихва, когато вечер се прибирах от работа.
Котките от своя страна ми се отблагодаряваха с неустоимо потъркване в мен, гледаха ме в очите и поздравяваха с мяукането си.
Понякога ме посрещаха на улицата. Друг път на двора заедно с Бъки. А обичаха да се карат и зад вратата, докато събувах на стълбите обувките си. Чувах как Тошко и Синковеца водят словесен двубой с мяукане.
Когато влизах вътре всичко си идваше на мястото. Казвах им строго спиращ негодуванието в Синковеца, който не забравяше да бодне Тошко с лапа въпреки, че на ръст си е доста малък:
-Хей момчета! Момчета спокойно! Не се бийте за всеки има храна...
Повишех ли тона Синковеца спираше да се ежи и изтъква. Временно примирен изчакваше да им сложа храна.
Върви, че ги разбери котките! Те са също като хората с чувства. И сега все още виждам пред погледа си Тошко, който беше доста едър, но също така и много добродушен. С кучето ми Бъки бяха големи приятели. Невероятно, но истина. Наблюдавах как Тошко се гали в Бъки а той докато въртеше дружелюбно опашка му отвръщаше със същото...
Горд до небесата Синковеца пък създаваше а и днес създава респект. Винаги пристъпващ властно, показващ кой е шефът. Биткаджия! Побойник! Като, че ли наистина е с девет живота. Често с нахапана до кръв главица, окъсани уши, но винаги с горда и не отстъпваща осанка.
    Беше славно време... Време, когато Душица ги учеше да ловят мишки. Хващаше им една и я пускаше горе в стаята ми като строго наблюдаваше реакцията на малките.
Чуци, шарена изписана в бяло черно и жълто, сестра на Тошко се втурваше първа в „играта“. За нея това си беше игра. Тошко наблюдаваше отначало впечатлен, но после се залавяше да хваща нахалните мухи около себе си. Бъзливка пък, котето на Демонка изцяло в бяло и жълто се скриваше уплашена.
Веднъж, когато бях на планина и ме нямаше цели четири дена се бях притеснил. На прозореца обаче запазила доверието си в нас, ме чакаше с цялото опазено домочадие, горда от себе си като майка, Душица.
Времето бързаше... Синковеца и Тошко обичаха да спят при мен. Често пъти обаче ставаше бой. Синковеца е непримирим и днес. Искаше, а и иска всичко само за себе си. Заядливец той често пъти скачаше върху нищо неподозиращият спящ Тошко и го хапеше. Последният се чудеше откъде му е дошло нападението. Веднъж обаче Синковеца си понесе наказанието. После цял месец куцукаше и ближеше наранената си лапа.
Интересно ми беше, когато влизах в банята или бях в тоалетната. Чувах острото им протестиране. Тошко и Синковеца стояха в коридора и тяхното мяукане огласяше коридора и ми, казваше:
-Хайде бе! Къде изчезна? Излизай! Защо се криеш от нас! Няма да те ухапем...
Беше наистина интересно време! Време на обич, доказване и ревност...
Като се замисля понякога ми се струва, че животните са повече хора от нас. Те не знаят да мразят. Бранят се, спорят за територии и обичат искрено стопаните си.
Синковеца и досега ме кани на вечеря. Ако съпругата и синът ми вече са седнали на масата, той идва и с мяукане ми съобщава:
-Там вече се тъпчат като не видели, а ти се моташ.... После като изядат всичко за нас нищо няма да остане...
Доводите му веднага ме убеждават да стана.
Докато сядах на стола със сложената на масата храна, отнякъде отдолу изплуваше сладката муцунка на Тошко. Изправяше се на коляното ми, гледаше ме с кафяви очи и започваше да се оплаква, че и той е гладен.
Усмихнат ставах. Слагах храна в общата паница, но само Синковеца припарваше до нея. И докато се маех Тошко отново скачаше на коляното ми пускаше лапа, тупаше ме и ми обръщаше вниманието си. За да не страда осъзнал станалото му давах ядене, но в друга паничка.
Когато вечерята приключеше котараците един по един топваха мустаци във водата и лочеха на бавни глътки. После спираха пред вратата и с поглед ми казваха, че искат да излязат на разходка. Пусках ги навън във вече при падналата нощна тъмнина...
По някое време се прибираха. Чувах мяукането под прозореца ми... Понякога идващо от терасата, друг път на вратата ми... Отварях им. Веднага отиваха да проверят какво е останало в паничките им за хранене. После примирени донякъде идваха, а и днес Синковеца идва и като си намираха място за лягане блажено заспиваха. Често пъти се събуждах с котките върху мен.
През деня Тошко обичаше да си ляга върху принтера до компютъра на който пишех. Гледаше ме с тъмните си очи и когато не издържаше скачаше в скута ми да го погаля.
Синковеца като шеф диригент обичаше, а и все още харесва да спи отгоре на гардероба и да наблюдава ставащото долу в стаята.
Веднъж си бях направил чай за бъбреци „Ламбрев“. Докато чаках да изстине, бях излязъл на двора. Когато се върнах изпаднах в изумление... Тошко бъркаше с лапата си във вече изстиналия чай и я облизваше. Естествено вътре нямаше захар, защото билките трябва да се пият натурално. Вместо да се ядосам, избухнах в смях. Виж ти, Тошо обича чай!
Снимките с него... Тошко беше артист. Сякаш го виждам отново при леген пълен с вода и шаран жив вътре, как посяга плахо да погали рибата и напразни опити да го измъкне навън. Виждам го да си играе с молив, с колана ми, щипките за простора, с пластмасова празна бутилка от кока кола. Ловеше във въздуха мартеница... Чаровен!
Миеше оределите ми коси и бузите ми с котешкото си езиче... закачаше се... Искаше внимание! Малък, но с голямо сърце. Такъв беше Тошко!
   Една ранна утрин... Кола минала на улицата пред дома ми. Тошко тръгнал да се прибира. Тръгнал, но безмилостни гумите на колата го спрели...
Опитал се с последни сили да се прибере, опръсквайки желязната врата с капки от кръвта си... Не успял!
Случайно разбрах, станалото.
Не можех да повярвам, а и днес също, че него вече го няма... Беше си отишъл, завинаги... Беше, но все още е тук... повярвайте ми! Седи в сърцето ми... Стои и се усмихва!
Издайническите пръски кръв по вратата вън пред улицата говореха...
Минаха четири дни. За да се разсея, взех Бъки с мен на разходка до местността  "Ридо", където живея. Тъкмо тръгнахме и в началото на рида го видях... Беше Тошко с широко отворени от болка очи, лежащ по гръб зяпащ в небето и търсещ отговор... Гримасата на муцунката показваше застиналата в нея агония...
Докато се чудех какво да предприема Бъки кучето ми го видя. Стана нещо странно, почти необяснимо за мене. Бъки започна да се гали в трупа на Тошко. Сякаш го чух да говори:
-Стани приятелю да поиграем! Хайде не е време за излежаване!
Очите ми преляха в сълзи. Едва успях да накарам кучето да се махне.
След разходката прибрал Бъки у дома се върнах...
Земята приюти Тошко... Приласка го завинаги в пазвите си...!
Останаха ми снимките и спомена за не обикновения малък приятел, талисман, Тошко Душков Добродушков.
Сега вечер за да ме разсее идва само Синковеца, който ляга при мен, идва на принтера до компютъра ми и ме гледа в очите с нямо очакване...
В.Софин разказ по действителен случай. 31.07.2019год. Самоков



вторник, 30 юли 2019 г.

"Отвързано време"


       В днешното „отвързано“ време, няма милост за никой. Хора и животни умират на пътя, страшен! Ей така, просто сякаш нарочно. И това е именно така, защото има хора, които са ловци на пътя. Не казвам убийци, защото престъпленията у нас трудно се доказват, когато някои недосегаеми, имат много пари.
Преди известно време се ужасих от шофьор, който се хвалеше цинично на друг. При това не с това, че е спечелил от тотото, нито пък, че е хванал млада любовница. Хвалеше се с това колко катерички, таралежи, жаби, и зайци е прегазил.
„Опитват се да ми се изплъзнат... Да избягат! Да, но нямат шанс под гумите на колата ми...“ –заяви той и дори имаше наглостта да се усмихне, сякаш вършеше нещо добро.
Накъде сме тръгнали!? Често си задавам само този въпрос. Войната на пътя, страшен.... Необходима ли е? И защо по-дяволите трябва парите да са по важни от живота?
Имате ли ги, ще живеете. Нямате ли... Ако сте неизлечимо болни си отивате сгазен от едно европейско „хуманно“ общество, което определя кой да диша, кой да гледа свине и кой да прави успешна икономика за страната Ви....!
В.Софин  размисли  30.07.2019год

Само съветват...

-Извинете полицай, а бият ли в районното...? –пита гражданин излязъл току що на свобода от ареста и запалил цигара за да успокои напрежението.
-Как може да си го помислите... В кой век живеете господине? Днес само съветваме...
-Е да! И мене ме съветваха, вчера и сега ме болат бъбреците...
-Настинал сте, нищо ви няма!
-А бе няма, няма ама ме, болат...!
-Пиете ли бира? –пита полицаят.
-Какво значение има това...?
-Ами ако пиехте редовно бира сега нямаше да ви болят бъбреците... Имате камъни!
-Ако палката с която ме съветваха колегите ви снощи да бъда сговорчив, беше камък, значи имам...
-И аз това говоря и аз... Вървете на лекар и се погрижете за бъбреците си! И не забравяйте, пийте бира за да изчистите поне пясъка у вас!
В.Софин  

понеделник, 29 юли 2019 г.

"НАС"

-Избрахте ли вече?
-Какво?
-Кюфтета на есен няма да има... Така, че изберете "НАС"...
-Кои сте Вие?
-Партия, която осигурява кюфтета по време на избори... Така, че още днес, ако искате и бира, гласувате за НАС...
-НАС?
-Ние сме Ангажирани със Свинското... Съкратено "НАС"!

В.Софин

Новата за гълтане година


       Разкош! Какъв неподражаем стил! Интелигентно чувство за хумор... Такава раздвиженост на изреченията.... Красота разпръсната в думите... Невероятен нюанс от картини... Необуздани чувства... Ритмика! Задъханост, обяснение, гняв, радост и привързаност!
И всичко това, само в:
Алкохолна старата отмина...
Не със бялата отвън картина
а тост, наздравица със Джина,
през новата за пиене година!
В.Софин 

петък, 26 юли 2019 г.

Пияни чувства!


С ракията се справих на закуска.
За обяда, водката довърших...
Когато мило, вечерта се спусна,
с мастиката преврат, извърших!

Месецът приключих на уиски.
Със студена бира, новият започнах.
Когато върховете оказаха се близки,
вниманието към виното насочих!

С коняк годината излъгах.
Отворих шампанско за накрая.
Докато пълна чаша вдигах,
пиян усетих, сладостна омая!

На втори мрачен, януари,
който пиян рано ме завари,
сънувах някакви кошмари -
гърлото ми у водата се удави!
В.Софин 

вторник, 23 юли 2019 г.

Муха!

Освирепяла от жегата, муха
в ранната напечена зора,
пренебрегнала съвсем страха,
ме захапа злостно по носа!

Усетила тя буден в мен гнева...
Реши да утоли неистов, глада.
Пред сълзяща ми, очна синева,
мухата с пирует се завъртя...

Откри гола, потната ми полоса.
Там дълбоко, пусна пипала...
Между едва никналата ми коса
храна, станах за нахалната, муха!
В.Софин





петък, 19 юли 2019 г.

Скалите се целуват...


Когато слънцето лъчи покаже
вълните с пръски се усмихват.
В сутрин морска ширнала се даже,
скалите на воля се целуват!

Шуми морето в най-тихата си ярост.
Опитва скришом да разруши скалите.
А те щастливи дори и в старост,
все още гонят влюбени, мечтите!

Пясъкът учуден ги, погледна.
Размърдаха мустачките и раци.
Скалите в обич не последна,
Останаха със брега, да се целуват!
В.Софин