вторник, 21 май 2019 г.

Изборите, които правим!

              
              Чудеше се! Имаше нужда от нещо, което да го накара да мисли.
      Взе в ръце първият попаднал му роман. Когато почувства тежестта на страниците и видя, че са на брой, хиляда, математическата памет на мъжът при щрака. Пресметна без всякакво усилие времето за четене. Прекалено голямо за вкусване. Затова се отказа. Посегна на книга с къси разкази. Когато диалогът достигна до мозъчните гънки на мъжа, той  едва потегли в действието и отново се отказа. Видя му се прекалено скучен. Не за друго, а защото трябваше да мисли.
 Посегна отново към рафта на библиотеката. Този път избра поема за любовта. Вътре обаче в книгата, се оказа, че повторенията, които засилваха текста са прекалено дълги. Отегчен за сетен път мъжът реши все пак да прочете нещо. Избра мисъл една, единствена на неизвестен писател. Не му отне много време да разнищи буквите докрай. Все пак, двайсет са лесна плячка за преглъщане. Хубаво, но заседнаха в гърлото му. Съдържанието на мисълта не достигаше до него. Видя му се кодирана. Защо по дяволите трябваше да се напъва и да се сеща, какво е искал да каже писателят с това изречение. Безсмислица някаква.
-Стига за днес –реши мъжът.
-Време е за забавление!
    Включи компютъра и се взря в сътвореното от виртуалните приятели във Фейсбук.
Веднага се почувства в свои води. Присмя се на приятел позволил си да качи лични снимки. Скара се на друг, който пък бълваше на стената си само изгледи. Усмихна се, но не и с пренебрежение, на няколко поетеси, писали за любовта като чувство вечно. Успешно изтри и няколко приятели, които си позволиха да го посъветват накъде да тръгне.
Въодушевен лайкна снимката на една разголена красавица, която грабна погледа му, и дори си позволи да обиди приятел качил виц, който не намери за достатъчно смешен.
Игнорира няколко политици, опитали се да го вразумят с гласуване на предстоящите в неделя, избори.
„Та има ли днес разумни!“ –беше мисълта му за ставащото в страната.
За да се почувства силен, реши да провери или измери температурата на виртуалните си приятели.
За целта качи на стената си послание, че е готов за действия и затова отива... Не на море естествено, а да убива.
Когато почувства ужаса на хората във Фейсбук, решително загаси компютъра си.
Преди сънят да го стисне за очите направи разбор на глас:
-Прочетох роман от хиляда страници. Успях да видя сметката и на един разказ. За да не забравя, че любовта е всичко прелистих и поема. Но, мисълта, която разнищих накрая в двайсет букви, така и не разбрах- „Не убивай! Обичай! Не лъжи!“
Напреднах и в Интернет като си позволих да лъжа, да мразя и сега какво остана ми да убивам...
Кой да бъде на мушката ми? Кого да гръмна?
Ами мисълта? Какво да я правя?
„Не убивай! Обичай! Не лъжи!“
   Замислен в това, мъжът най-после достигна до същността на мисълта. Той беше вършил нещата неправилно. Е, не беше убивал, но сега се налагаше. Беше разбрал истината. Злото трябваше да се отстрани веднага. За да има справедливост. Ужасен не от друг, а от себе си мъжът стигнал до същността на проблема, бръкна в чекмеджето на нощното шкафче. Извади оттам преработен газов  пистолет и го насочи към слепоочието си. Миг колебание, миг решителност.
Да бъде или не!? Или да се промени! Изборите на живота!!!
Стисна очи! Тръсна глава и когато вече почти беше обрал мекия спусък на пистолета, спря. Погледна се в близкото огледало и се ужаси. Някакъв нещастник с торбички под очите се взираше в него. Не се позна!
Този ли човек трябваше да убие!? Съжали го! Развалина някаква, която не заслужаваше и да умре.
-От утрешния ден... не още сега! – последното каза на глас за да се увери, че той е сянката от огледалото.
Включи компютъра. Извини се на всички виртуални приятели, които беше обидил.
После,  а това после започна сутринта, пое по нов път. Пътят на промяната. Пътят на истината! Пътят към любовта!
   Не му беше писано обаче да бъде друг. На излизане пред дома си, на тротоара го блъсна кола. Последната негова мисъл обаче беше, че е успял. Да убие в себе си злото и да се извини за стореното на всички, които се бяха почувствали обидени от него.
„Не убивай! Обичай! Не лъжи!“ – всъщност мъжът без да разбере, се беше докоснал до библията и  прочел част от десетте божи заповеди за разумен живот и щастие на всички хора по света.
Изборите, които някои от нас, всеки ден правят! Мир, любов или война и кървави пари!!!
В.Софин

понеделник, 20 май 2019 г.

Констатация

-Знаеш ли Петре, че комшията не може да хвърли хлеб на вързано куче?
-Верно ли бе? И оти?
-Оти мое да хвърли само на отвързано...
-Нали, че го изруча бе!?
-Нема! Оно отвързаното е неговото... А вързаното мое...
В.Софин 

неделя, 19 май 2019 г.

Неудобният...!

          Докато се разхождам из улиците на благоустроения ни в кавички град с кривите напукани от времето тротоари, срещам непознати, които ме познават.
-А бе ти ли си тоя... ?–питат ме и гледат в мен сякаш съм нищожество.
-Кой? –осмелявам се да попитам аз, набрал сили от пролетното слънце.
-Неудобният! –чувам аз.
Сигурно е от вратовръзката, която съм боднал тази сутрин –мисля и я свалям в движение.
Да, но много скоро отново друг съгражданин ме пита същото:
-Ти ли си тоя!
-Неудобният ли? –осмелявам се да питам вместо отговор да дам.
-Същият! –и след това презрително ме отминава.
Слагам отново вратовръзката си. Мисля си, тя е причината. Сложил съм я сутринта накриво.
Да, но следващият, който ме среща направо плюе пред мен.
-Ти какво? –питам го обиден. –Защо плюеш? Какво съм сторил?
Чувам:
-Ясен ми си... И ти си като някои...
-Кои?
-Неудобните, които пречат на развитието на обществото...
-Как така...?
-Ами осмелявате се... –тука го прекъсвам с ирония:
-Да дишаме!?!
-Не! Пишете глупости, които децата попиват по училищата и после става страшно...
-Страшно!?! –вдигам нищо не разбиращ рамене, които все още са ми останали верни.
-Щом институциите, казват, че е нямало робство, турско или гръцко не е важно, значи не е имало...
-Ама как така? –озадачен съм.
-Ти системата няма да я промениш. Само ще влошиш нещата...
-Виновен ли съм, че така съм възпитан, да виждам нещата ясно преди да е станало прекалено късно...
-За теб е късно... Не се адаптираш, заминаваш си...! Ясно!
-Не знам какво е ясно, но знам, какво тъмно... В душите светлина към бъдещето липсва... И то, защото убиват нашата идентичност...  много скоро Асен ще смени доброволно името си на Асан. Защо пък да се срамува, че е българин...
-Ето на! Сам виждаш накъде духа вятъра, а ти се правиш на неудобен... Я си стани...
Тука го прекъсвам с думите:
-Удобен за набиване врат ли?
-Абе бъдещето е такова... –отвръща ми, той срещнатият, един от удобните.
Прекъсвам го отново:
-Такова е, защото ние сме такива...
-Какви сме, а?
-Забравили вярата, убили българската история и поставили на карта съществуванието на една държава, която е с хиляда и триста годишна история...
-Да мълчиш, че ще те пребия! –чувам отговор и този път заслужената плюнка се размазва по лицето ми...
Докато премигвам учуден, удобният ме отминава. Оставам сам на площада. Неудобно заплют, защото имам мнение. А имаш ли такова, няма как да сложиш вратовръзка, която стяга и обезсмисля идеите завещани и написани от Паисий, Ботев, Вапцаров и всички, които с името България са умирали за нея...
А днес какво? Приказки, които не са наши, история чужда и обезсмисляне на живота. А образованието? Заковано не мърда, защото удобните управляващи нямат право на избор... Или имат!?! Следват законите и заповедите на чужди държави. Няма икономика, има удобен врат, който неук се управлява лесно, вдясно и вляво. Зависи от обстоятелствата. Никога направо обаче. Правото, което днес е оставено на хора дърпащи конците отстрани на мнозинството необразовани, съгласило се на обезличаване...
Да живее България и неудобните, които все още мислят за нея!!!
В.Софин  

сряда, 15 май 2019 г.

Не знаеше какво го чака...


      Когато се роди изобщо не подозираше какво го чака. Първоначално беше хубаво. Имаше си хас. Още нямаше собствени мисли. Други бяха заети с него. Поотрасна, закрепи се и се започна... Отнякъде се появиха мънички пробойни.  Почти невидими с просто око. Просто дупчици, които говореха. Не, не спореха помежду си. Бяха мълчаливи и тревожеха душата му. Беше почнал да разбира...
Не се впечатляваше много. Даже не се вълнуваше. Днес срещнал човек, цвете или къща... Утре ги нямаше вече... Бяха изядени от времето, което не прощаваше никому, нищо. Не даваше заем, нито изискваше нещо. Просто си взимаше своето и всичко ставаше различно.
На двайсет поумня. Усети се, че животът е хубав. Да но, не сам, а с приятели, роднини, колеги, познати и случайно срещнати хора на пътя.
Усети болката. Загубата не беше огромна, но бодеше. Беше се появила дупчица. Малка не забележима, но за него огромна и от значение. Преглътна някак си. Огледа се и продължи напред. Какво ли друго му оставаше.
С годините пробойните станаха повече. Вече не се брояха на пръсти. Струваше му се, че всичко е нарочно. Напротив животът продължаваше... Продължаваше да изтича и дупките растяха.
Ако преди почти не се усещаха, а тихо в мрака едва кървяха, сега започнаха да текат. Постоянното изтичане на кръв не правеха бузите му бледи. Сърцето беше почнало да страда. Игличките в него се увеличаваха. В един момент то вече изглеждаше като игленик с многобройни дупчици по него. Вече не капеше тихо... Стоновете му огласяха света наоколо. Никой обаче не ги чуваше. Всеки беше зает със себе си и не виждаше... Да, но той прогледнал, се измъчваше.
Улиците пустееха. Все по рядко срещаше тия хора, които му бяха близки на сърцето. Вече ги нямаше... Бяха си отишли завинаги! Но нещо беше останало. Неговото сърце, което не спираше да кърви... всеки ден, всеки миг и час изтичаше...
Вярно беше и другото. Нови личности идваха старите си отиваха... да но всеки беше различен. Всеки оставаше печат в сърцето... неговото сърце, което кървеше... Имаше защо! Не го беше страх от смъртта. Напротив, чакаше я... Все някой ден щеше да го навести. Времето не забравяше никой. Защо и той да забрави какво е било? Приятели, любими, колеги, познати... Трябваше ли да тегли чертата и да се направи, че нищо не е било. Нищо не се е случило! Нима дупчиците в сърцето не говореха... не страдаха, не плачеха и не кървяха!?
Останаха само спомените. Това го тормозеше, защото не знаеше какво го чака. Само подозираше! Все още мислеше, че ще му се размине някак си. Улиците не даваха обещание. Встрани от тях дворовете на къщите се усмихваха с цъфнали лалета. Някои свежи току що родени, други на залез кървящи...
Всички в правото си на живот, на време което даваше и отнемаше... Взимаше всичко, даже триеше спомените. Хубаво, прекалено хубаво, но сърцето оставаше, оставаше да се обезкръвява и когато вече не останеше и капка кръв, тогава и той щеше да бъде забравен. Захвърлен сред бурените, които цъфтят по безименните гробове. Останалото, ако е останало нещо, то е вече история, история разказана от друг. Този, който тепърва щеше да установи, че дупчиците в сърцето наистина кървят и остават белег в душата на всеки, който е имал честта, да се роди!
В.Софин  

понеделник, 13 май 2019 г.

Задълженията, бич божи или късмет български!


         Как да не ги обичаме. Как да не ги уважаваме! Добре, че са институциите да ни напомнят, че още дишаме. Живи сме! Имаме задължения. Току виж, забравили сметките си да платим...
После страдаме без телекомуникации. Липсва ни, скъпият приятел, токът. А за наша беля не можем и да се изперем, поради спиране на водата.
    Будилника който ни буди сутрин за работа и той плаче за грижи. Като нищо ще забравим да станем и после няма заплата. А уволнението е на крачка от нас.
   Рекламите добрички ни ухажват от телевизора и смущават приятно ушите с безкраен избор. Радиото и то ни съветва с нови добре изпипани лекарствени средства, които можем да вземем, сега именно в този сюблимен момент с намалена цена. И забележете всичко това поднесено без лекарско предписание в листовката, но с положителен ефект за нас. Защото ако пропуснем шанса си да го сторим, алцхаймер току виж пропуснал да ни съобщи, че отдавна сме станали пенсионери и тръгнали нанякъде, където не е нашето точно място.
   Положителен ефект по екраните на телевизорите оказват и новините за убийствата, не само по разбитите пътища, но и дори с успех се месят в чуждите чаршафи на хората. Как да не се впечатли отделният индивид и да не грабне оръжие в ръката си!? После всички знаем, невинни страдат, но нали „ние“ из перкали, сме по стреляли и забавлявали за нещастието на другите хора.
Даже не се чувстваме и виновни, за това. Все пак нали сме вдъхновени. Ако не бяхме, нямаше да даваме парите си на измамници представили се за служители на реда.
Редът! Какъв ред? Беззаконието, хаоса в държавата и корупцията...
Върви, че живей! Дишай , но само ако си платиш задълженията. Ами ония светли чувства като любов, братство и справедливост? Забравени, захвърлени в кошчето за боклук!
Нямаш права да шаваш, но имаш мили задължения. Какво небивало облекчение само...
  Из перкали хора по пътищата. Сами са си виновни. Не са си взели хапчетата без лекарско предписание.
Мъж убил жена си. Не пожалил и детето. Жена му била виновна. Не му дала успокоителни навреме, и той е откачил, защото е нямал пари да плати задълженията си. Кредитът си... Наемът... Вересията в магазина...
Мило нали? Виновни няма. Има само задължения. Всеки на някой, за нещо дължи. Някои и живота си. Защо?
Върви, че дишай въздух, който не ти се дава!
Всеки идиот е потенциален патриот. Всеки патриот е неразбиращ нищо идиот, който си плаща, не за друго, а защото институциите му нареждат. Пардон, подсещат го, че ще му отнемат привилегиите да има мобилна връзка, вода, ток, квартира и работа.
    Но това не важи за всички ни. Някои плащат и за други. За паразити, които са научени да взимат, но не и да дават. И това е справедливост! Голяма благотворителна справедливост. Хранят се въшките, а те доволни от предложеното не забравят да хапят и искат още повече. Правят го за да се размножават и то с една едничка цел. Утре да я има България на картата. Да, но с променено име, някое по подходящо и щадящо някому нервите. Територия, която е всичко друго, но не и държава, която мисли за благото на народа си.
Как да не ги обичаме! Как да не ги уважаваме! Възхищаваме се! Та те се терзаят, мислят за нас българите. За нашите мили, задължения, от които няма измъкване.
А правата на индивида? Оставете ги! Те са само написани по задължение... Не за друго, а за да можем да кажем пред света, свободни сме. Дишаме! Тук сме и си плащаме, задължения, които не винаги са наши...
Това е правото ни. Изборът е само наш.
Да живее Европа! Пардон, а България!? Е, нали и тя милата е в Европа. Има ли смисъл да говорим за подробностите, които не са интересни на този етап. Задълженията днес са всичко! Мисъл, чувство и неизразимо удоволствие при олекване и без това на отдавна изпразнените от съдържание, български джобове...
В.Софин 

неделя, 12 май 2019 г.

Светлина, която чака...

                                                                 
Бягат коловози замечтани...
Животът се изнизва с влака!
Встрани дърветата смълчани,
танцуват в сенките на мрака!

Невидима обвита в пелена
светлина на гарата проплака.
Красив и вечен образ на жена -
майка, която винаги ни чака!
В.Софин  

петък, 10 май 2019 г.

Голяма работа си...



-Ей, голема работа... Голема работа си! –почерпен приятел  тупа Ненчо по рамото в кръчмата.
-Ти пък... Жените викат... Даже некои, плачат! Много си манечок Ненчо! Не ставаш...!
-А ти?
-Я! Ставам! Как да не ставам! Ама само сутрин, когато будилнико ме вдига за работа...
В.Софин  Вместо виц  10.05.2019год. Самоков


Ще те преглътнем лесно!

       Завчера. На среща с приятелка в градинката. Чеша се като краставо магаре...
Пита ме тя:
-Какво ти става? Да не си болен?
-Не-е!  Бик съм!
-Сигурно си забравил да се изкъпеш преди срещата? – пита ме девойката.
-А не! Просто съм загорял!
-Загорял!? При тоя постоянен майски дъжд!?
-И при дъжд и при пек, все съм загорял!
-А-а! За мене ли? –пита ме девойката впечатлена и примигва чувствено срещу мен с на гримирани клепачи.
-А бе... Ти си тука срещу мене... Ще те преглътнем лесно! Ама виж! Така ми се пие, една ракия.... И наблизо за лош късмет, няма келнер да поръчам...
В.Софин 

сряда, 8 май 2019 г.

Не винаги отлежалото е хубаво!



          Приятелите ми твърдяха, че отлежалото било хубаво. Бях на път да се съглася с тях но като размислих...
-А бе Данчо! –казаха ми веднъж. –Знаеш ли, че хубавата ракия се пие само отлежала! А уискито и то... Да не казваме за виното. Колкото повече лежи, толкова по-добре...
Кимнах с глава в знак на съгласие, но изведнъж изплуваха в главата ми мисли, които няма как да не говорят...
Аз съм лежал под майчиното сърце девет месеца. След като ме „напъдиха“ или по точно се родих ми осигуриха детско креватче. Спомням си, че беше хубаво това време. Ревеш! Хранят те! Прислужват. Грижат те отвсякъде. Но всичко е временно. Едва бях проходил с цел да превзема поне с очи големият свят, когато ме изпратиха на детска градина. Там да съм отлежавал и да съм слушал заръча ми тогава моята родителка. Изтърпях някак си времето и тъкмо се виждах свободен като птица готова да литне в необятния свят, когато ме записаха на училище. Прекалено дългите години на отлежаване там, ми се сториха като затвор. Вярно е, че научих и много неща за живота като например как да кръшкам от училищни задължения. Хващах по слабите да ми пишат домашните. Но всяко начало си има и край разбира се. С мързела си, който ме обхващаше в училище отлежах две години допълнително в един и същи клас. Дори тогава бях натопен от един подсмърчащ съученик и ме наказаха само защото го бях плеснал, за дадена му от мен задача, която той беше решил грешно. За двойката си изядох пердаха от баща ми, който ме почна с думи още от вратата вкъщи.
-Двойкар! –ревеше той в ушите ми през годините на моето обучение в училище и коланът от панталонът му влизаше безкомпромисен в действие по мене.
Ако не друго пораснах.Станах висок младеж за чудо и приказ. Започнах да досаждам на девойките, защото хормоните у мен почнаха да говорят неприлично. Щипех ги и дори си позволих да ги каня на тъмни места с една едничка цел, да отлежаваме заедно. Виках им:
-Не се дърпайте бе! Отлежаване о заедно в комплект е хубаво нещо... Поне опитайте и ще се съгласите с мен.
Чух отговорът им обиден:
-Простак! –плюеха те в лицето ми и веднага донасяха всичко в директорските уши. Естествено ме изключиха на момента. Баща ми отново пусна колана си да отлежава върху гърбината ми. Благодарен му бях. Все пак нали той ме спаси от училище, което така или иначе не завърших докрай.
-Отиваш на работа! –отсече без компромис баща ми и така се озовах в един завод, където и други като мен нещастници се опитаха да градят социализъм и все не им се получаваше...
Там отлежах само три години през които научих, че колкото и да работиш, не ще забогатееш, нито пък ще блеснеш с нещо напред. Докато скучаех там, реших да шикалкавя. Забелязаха ме и директорът на завода ме предупреди. После отново второ нарушение и на третото изхвърчах навън. Пуснаха ме по живо по здраво, уволнен от работа, която не бях желал. Усмихнат се опитах да се промъкна вкъщи. Старият ми вече баща ме посрещна кисел на вратата, но не посмя да пусне в ход колана на панталоните си.Само ми каза тогава:
-Какво да те правя синко! Идиот си и такъв ще си останеш... Заминаваш в армията на превъзпитание!
Записа ме войник Отлежах там две години, месец и пет дена точно... Що бой изядох там не е за разправяне. Викаха ми да застана мирно, но шило у торба стои ли...
-Първо ти, капитане застани мирно, да видим как го правиш пък после аз!
За тия мои пренебрежително казани на показ думи, изтърках от отлежаване наровете в ареста. Всеки знае, че на началник се говори на „Ви“, а пък аз нали съм свикнал все на „Ти“. Затова и все мен наказваха. Накрая, когато вече им беше писнало да ме виждат все залежаващ се в ареста ме уволниха. Сияещ от радост се прибрах вкъщи. Баща ми като ме видя веднага се опита да ми намери работа. Но отвсякъде ме гонеха.
От една страна хубаво. Отлежавах си вкъщи. Но от друга натежах неимоверно на изтънелия семеен бюджет. Накрая баща ми не издържа на напрежението и ми показа без компромис вратата с думите:
-Търтей! Върви и се научи да живееш сред хората!
Опитах ей! Присламчвах се до някой зазяпан щастливо в облаците и му празнех джобовете. Известно време джебчийската работа ми се удаваше. Но веднъж ми устроиха хайка. Хванаха ме тъкмо, когато издърпвах дамската чанта на една упорита стара дама, която ме заплю в лицето. Докато обърсвах храчката ме закопчаха.
Осъдиха ме по бързата процедура. Понеже много хора бяха пропищели от действията ми, свидетелстваха срещу мен, въпреки първото ми нарушение и получих три години отлежаване в затвора.
    Вътре на топло, някои от по напористите затворници се опитаха да ме щипят сякаш бях в очите им жена. Налетях им. Понеже и аз не си знаех тогава силата, се справих без компромисно с тях. Счупих няколко глави, потроших ребра и бях оставен на мира. Само дето получих допълнително още една година към присъдата си. Изтърпях и това отлежаване. Когато излязох вече знаех, че и да си отидех у дома, нямаше да ме посрещнат. Работа не можех да си намеря. Мислех, че за нищо не ставам.
После видях улиците пълни с хора и се замислих. Дали пък клошар или просяк да не стана... Да но силата ми щеше да отиде не използвана...
Затова в новото време след деветдесетте години на двайстият век станах мутра. Биех и прибирах пари на длъжници за един богат човек. Бях облечен в луксозен костюм, хранен редовно и обслужван от скъпи девойки...
След време се запитах отново. Дали това е моят свят. Известно време отлежах там като воденичен камък, който си тежи на едно място само. Да но, все пак се намериха отмъстителни хора, които ми устроиха капан с белязани пари. Не можех да натопя шефа си и затова се озовах отново за отлежаване в затвора. През тия няколко години мъчение там, баща ми се беше поминал.вкъщи. Един вид направил ми последна услуга. Върнах се вкъщи при старата си майка. Този път реших да бъда разумен.
Бях оставил пари на отлежаване на името на майка ми в банката. Изтеглих ги и започнах бизнес. Наех работници да правят закуски. Имах късмет. Потръгна ми, въпреки, че се опитаха ма ме сплашат със събиране силово на суми за мутрите. Е аз нали бях бивша такава. Името и влиянието на предишният ми шеф ги спря. По тоя начин той ми се отблагодари за това, че бях отлежал вместо него наказанието за белязаните пари.
Изпълзях като бурен над картофите! Замогнах се, но не от отлежаване, а от действие.
Прозрях истината, че не всичко отлежало е хубаво. По едно време бях внесъл пари в банка. Да но те вместо да отлежат и станат повече, бяха откраднати. Приватизирани, изядени...
Празна загуба на време си е това отлежаването...
Когато вече бях натрупал капитал достоен за богаташ, девойките ме усетиха. Взеха да се присламчват към мен. Не аз ги щипех, а те мене... Дори си позволяваха да ми пускат ръце. Някои от по напористите се сбиха за правото си, да ме притежават.
Явно парите показваха силата си. Можех да имам всичките тези девойки. Можех, но реших да отлежа останалото време от живота си само с една. Срещнах я случайно на пазара. Красавица по която всички мъже бяха лапнали. Лапнах и аз като шаран на кука.
Отначало момата ме отблъсна. Разбирах я. Рецидивист лежал два пъти в затвора Бивша мутра. Нищо хубаво.
Упорит две години и половина обсаждах крепостта. Бях на път да се откажа проклинайки съдбата, когато веднъж тя най-после се предаде. Не знаех дали букетите ми , които и пращах по други хора я бяха впечатлили или пък това, че на няколко пати пред дома и ме валя дъжд, но аз упорито стоях там, не отстъпвах като гледах умолително към прозореца на къщата и.
Когато се сгодих майка ми беше толкова щастлива милата... Горда, че бях се кротнал. Хванал бика за рогата или спечелил от тотото... Не!
Щастливо женен. Познал истинската любов и разбрал какво е отлежаване. Бях усетил, че не всичко е хубаво, когато е залежало и се е вкиснало.
Животът не трябва и не бива да се отлежава! Разрешено е само, на ракията, виното, уискито и парите на другите... Те и без това отлежават в банките, а собствениците им треперят всеки път, когато чуят думата „КТБ“! И с право!!!
В.Софин  



вторник, 7 май 2019 г.

Да се имитират нещата...

                                                                      
        Важното е да му хванеш цаката... Щом напипаш жилата и тръгваш към имитацията. То животът и без това се е превърнал в едно голямо нищо. Лъжа, измама и празни обещания подплатени с изкуствени усмивки... Нима това е животът!? Някаква имитация.
     По време на социализма казват, че сме имитирали работа, а днес! Нима се плаща за имитация. Работи, вярвай, че ще ти платят, но няма да вземеш и лев. Ако пък прекалено си честен и даваш от себе си всичко, пак си на загуба. Най добрата имитация прибира всичко. За теб  бедни приятелю остава усмивката, която казва всичко. А дъждът вали и продължава да ръми! Калта се стича по улиците, пълни дупките на асфалта и мами колите. Имитация за добре свършена работа.
Капят сълзите в канавките... Капят душите на честните... Умират светли чувствата, за да се родят имитациите... Да бъдеш, да бъдем или аз да бъда!? В това е днес въпроса и няма измъкване. 
      Помощ!!! Нима боклукът сред природата се оплаква, когато е изхвърлен? Локвите не ни ли стискат благословено за дрехите по улиците?
Имитират се нещата. Толкова се адаптират, че вече се приемат за истински. Няма истина! Има имитация... Фалш навсякъде цари. Храната, лекарствата нима са днес, истински. Колкото повече ги толерира системата, толкова повече се задълбочава имитацията. Лекувайте се с фалш! Яжте химия! Умирайте на улиците без помощ и съчувствие... Нима е толкова лесно всичко!? Да се усмихнеш истински и току виж станал скандал. Когато имитираш и  показваш лицемерието си, тогава просто не си ти... Не си, защото си забравил да дишаш! Нямаш мнение, защото друг го има вместо теб! А лесно е... Имитация! Докато имитирах работа, влезнах в нечии очи. Помислих си, ето на девойка ме е харесала. Уви! Усетих презрението и защото не бях истински.
Законът написан добре, стои на книга. Добре е, когато имитира чувства в съдебната зала, когато виновният  отървава решетките, защото има много пари.
Свободата пречи на истината да излезе наяве.
Когато се разкаеш за сторената грешка пред други, не очаквай съчувствие, а само подигравки. Но ако имитираш и стоически покажеш, че си над нещата, даже ще ти ръкопляскат.
Имитация някаква... Пръстен, който се дава в знак на любов. Нима безкрайността на халката дава правото на чувствата да са вечни!? Ние вечни ли сме? Или само алчността ни, която скапва душата и поражда омраза сред всички...
Да бъдеш или да не бъдеш! Да обичаш или да мразиш! Да си над всичко и да си нищо! Или да си нещо, но не и всичко... Само човек, който вижда и в тъмното може да има усет към светлината! Имитацията на нацията докарва не уважението на Европа към нас. „Търпи и ще си спасиш душата“ –Христо Ботев. Да но не в търпението е силата, не и в мазните усмивки на лицемерието.
Поне веднъж, поне за ден
без страх, истински да бъдем...
Поне за миг, поне за час,
имитацията да завържем!      
В.Софин

Лалетата умират прави!

Капят цветни старите листа,
когато лалетата, умират прави...
Все пак, останала е завистта,
която днес с пари, ни дави!

И ето, там някъде встрани,
където зеленото кипи на пролет,
управлява то, родените злини,
които мразят ни, във полет!
В.Софин

Във времето на "Соца..."!

      Когато се наливаха основите на социализма и селското стопанство вървеше напред:
-Бригадире! Утре съм на екскурзия до Рилскио манастир!
-А-а! Не! Не може!
-Бригадире... я не те питам дали може, само ти казвам, че утре ме няма на работа...
-Е добре тогава... Григор утре ще работи на твойо трактор...
-А-а! Не може! Мойо трактор случайно, не е учебен!... Само я работим на него...
-Тогава?
-Тогава Григор да плеви у нивите! Оти едни такива бурени са се навъдили там, че и тракторо мойо, не мое да ги изкорени...
В.Софин

петък, 3 май 2019 г.

Да отстреляш снимка

       Красив е залезът при вятър. Но за да го заснемем е, нужна подготовка не само с фотоапарат.
Ако живеем на  първия етаж на къща, няма как да уловим всички нюанси на залязващото слънце. Най-интересното със сигурност ще ни убегне. Съвсем друго е, ако имаме таван, на който има прозорче към покрива. Качваме се на стълбата и хоп...
Пак ни убягнал залезът.
Последният лъч на слънцето някак си е, успял да изчезне преди да натиснем копчето на фотоапарата. За да сме напълно готови нужно е, да чакаме като отделим предварително време за случая. Да дебнем като ловец на пусия. И когато слънцето се  опита да избяга с последния си лъч светлина, да го от стреляме право в мишената.
Едва тогава ще получим хубава снимка с която да се гордеем. Все пак за да не ни избяга славата, трябва да подготвим и фото апаратът ни. Да преценим дължината на отстрела на око и да подготвим спусъка... Бутона за натискане. Ако мръднем в точния момент докато се чешем по носа като нищо последният слънчев лъч ще намери секунда време за да избяга. Още по лошо е, ако не задържим дъха си и това стане причина друг да обере нашата слава.
За да постигнем съвършенство при снимане, трябва да се научим да бъдем истински и неуморни стоици. Също като Гюро Михайлов на поста си... Да не помръдваме, не дишаме, не кашляме, не се почесваме, не кихаме нито пък мигаме на пресекулки... Още по малко да говорим.
Превърнати в статуя, която и да бъде ощипана, няма да усети нищо, защото изкуството иска жертви.
Успеем ли да постигнем тази кондиция вече сме готови почти...
Изчакали сме времето, надвили сме егоизмът си стоически. Всичко е готово за славата. Снимката ни няма как да не се получи.
Да но...!
Стълбата на която сме стъпили за да бъдем нависоко внезапно чупи една от пречките на която сме стъпили. Падаме и отново сме в несъвършенство. Нещата са отново в извън контрол. Така, че ако на мушката на фото апаратът ни е залезът и последния светъл слънчев лъч, трябва да предвидим всичко.
Лекарства за гърлото да не дращи; вода да не бъде сухо. Очите отпочинали и без напрежение, ръцете също взели успокоителни...
Като си помислим само, колко много препятствия има по пътя към славата. И то само за една единствена снимка. Не повече... Само една! Но такава, че да спира дъха на всички видели я. И разбира се да стигне приз. Трудно се печели блясъкът на прожекторите, но все пак си заслужава отстрелването на хубава снимка. Успеем ли да се наложим, влизаме в историята на изкуството... Е ако пък не, тогава остава желанието да се забавляваме истински. При това със снимки, които и ние не очакваме от нас самите. Така се раждат папараците! Гледат, не мислят много, стрелят и печелят... Може и бой да отнесат, но това са рисковете на професията. За да вземеш нещо, трябва и да дадеш за да получиш, слава и пари!
В.Софин 

Странните неща от живота

          Струва ми се, че нещата излизат понякога от контрол. Направо са странни.
Чудя се на часовника. Легна вечерта с мен, здрав. Събуди се с пукнато стъкло.
Оградата ме шокира. До вчера здрава, днес изгнила...
В нашия парламент например, всички са невинни агънца. Хубаво, но апартаментите закупени  на по ниска цена имат уста и приказват глупости...
Убиват човек на пътя. Виновни няма. Колата гаднярка, завила тъкмо по време на следобедната дрямка...
В банката някой се потрудил. Внесъл пари. Друг по усърден ги изял предварително още преди да пораснат с лихва за вносителя.
Лъжата мами истински само, когато е употребена срещу нас!
Магистралите не са виновни за това, че асфалтът им е слаб и лесно се руши.
Изборите у нас винаги са били честни. Зависи само кой дава парите...
Завистта никога не е била толкова алчна, колкото днес, когато е видяла евтини апартаменти и прозряла нечии високи заплати.
Бедността започва там, където търпението и унижението са оставени без граница.
Лицемерието разширява усмивката, но ограничава доверието...
Любовта е толкова измамна, че ако ги нямаше половете, мъжът и жената щяха да живеят в съгласие.
Корупцията по етажите на властта винаги е права, защото съществуват нечии пари, които дават надежда, че се върши работа, която отдавна е заспала.
Интелигентният начин на живот не пълни джобовете с пари, а само създава илюзията, че всичко е хубаво, когато е създадено безплатно.
Заводите в България отдавна спят, поради липса на работна ръка. Пък и защо да има, след като някои предприятия се броят на пръсти.
Крачката е толкова голяма, колкото куражът го изисква!
Нервите се големеят именно тогава, когато са предизвикани от чувствата на катаджията, който ни глобява за превишена скорост на пътя.
Пътят понякога за краката е, прекалено тесен. Но за да минем по големия, не стига кураж.
Отпусната да диша грешката, удушава винаги този, който е забравил за нея...
Оставим ли нещата сами да се вършат, те винаги намират начин да кривнат от правия път.
Дяволът в нас ще дойде на гости само тогава, когато е предизвикан с подкуп.
Ако заплатите се взимаха за извършена, работа, правосъдието нямаше да се излежава у нас!
В. Софин  

четвъртък, 2 май 2019 г.

Успокоително

    Интересен филм по телевизора. Скучни реклами.
Двайсет минути напрежение. Десет разпускане с успокоителни лекарства.
Заспиваме отегчени. После внезапно се пробуждаме. Филмът е избягал отдавна и даже титрите накрая му ги няма. За наше успокоение точно тогава в този момент вървят реклами. Десет... не двайсет минути релакс с успокояващи лекарства.
После? После отнякъде се приземява заранта. Тогава започва най интересният сериал. Ние тръгваме на работа именно, когато отново ни ухажват с рекламата за същите лекарства, които трябва да си купим на момента, за да спестим време и пари. И разбира се, ако искаме от тях, да ни облекчат предварително тежкия ден, който тепърва започва... А вечерта, отново интересен филм, но с объркана фабула.  Двайсет минути, релакс с облекчаващи лекарства. Десет напрежение с реклами за убийства. И накрая заранта, не се приземява. Успиваме се, защото сме прекалили дозата лекарства, които са ни дошли доста в повече, отколкото имаме нужда. Все пак те са без лекарско предписание, нали!? Тогава, защо ги рекламират!? Само за да не видим титрите на филма накрая, който е прекалено интересен, но не може да се гледа. Пък и защо? Има доза успокояващи, прекалено успокояващи лекарства от които събуждане, няма...
В.Софин

Разпределените пари

        Правосъдието обичаше да си поспива. Направо обожаваше дрямката по време на пледоарията изплюта от адвоката, в защита на клиента.
Когато нещата се уталожиха, двете страни вече бяха стигнали до споразумение. При това без бой хванаха, взаимното съгласие.
Парите бяха с точност разпределени. Виновният се оказа, чиста вода, ненапита...
А съдията... Съдията след като използва умело чукчето по предназначение и оповести края на делото, отиде на мач.
Играеха Левски и ЦСКА, които стигнаха до споразумение за нула на нула в редовното време. Всичко това отборите осъществиха по взаимно съгласие, въпреки упоритите  подсвирквания на изнервените фенове, потрошили няколко пейки и пукнали нечии непредпазливи глави отишли да гледат сеира на мача. Парите никак не бяха за изпускане. На някой правосъден се налагаше да ги разпредели, защото нямаше да има за всички.
В.Софин

сряда, 1 май 2019 г.

Бастуните не крачат...!



Зъбите капят, когато са на есен.
Износени очите трудно виждат.
Някога животът макар и лесен,
остарял е, всички го обиждат!

Когато тялото сънува младост,
а всичко в него изморено крещи-
представата избягала за сладост
пелинена, продължава да горчи!

Ушите оглушели са без радост.
Притихнали улиците горко плачат.
Обременени прегърбени от старост,
Безсилни, бастуните не крачат...
В.Софин 

неделя, 28 април 2019 г.

Дума за любов



Когато става дума за любов
и вятърът студен е вярващ...
Избликне ли, дума за живот -
неговия полъх идва, сгряващ!

Когато облакът сънува дъжд
и спящо Слънцето бленува...
Година всяка, поне веднъж -
всеки влюбен, иска да целува!

Когато става дума за звезди
и Луната свети без подкана...
И страстта отпусне ли юзди
на пътя, свети без покана!

Когато става дума за любов
и птиците се будят с песен...
За нея всеки днеска е готов
да пали чувства, интересен!
В.Софин 




вторник, 23 април 2019 г.

Майстор Гюро -"Историите на Гюро"

                                                                    
                                                                  
        Майстори много! Но като наш Гюро от село Ливадово, друг няма такъв! Каквото каже става! Да намигне само и къщата без зор се строи. Да щракне с пръсти и материалите сами се уредили. А когато успее и да влезе под кожата на работниците, цена няма. Не къща, а палат с неговите, не ръце, а забележете, смели действия се прави.
 Обикалял майстор Гюро с колеги голяма сграда в града, която спешно се нуждаела от ремонт. Докато се изкачвал по стълбите издавал заповеди на Насо, който чинно записвал всичко в тефтер.
-Както видим, онова кьоше, трябва да се изправи! А тука, тука гледай Насо не дреми! Виж... прозорец нов, пиши! На покрива от тука отдоле видим, счупени керемиди. Да се сменят със здрави! Улуците пробити. Да се поръчат нови!
След като проследил всичко с усърдие, Гюро се обърнал към Насо с думите:
-Ако не съм аз, да свърша всичко, вие нема и да се сетите да почнете ремонто! Айде сега да видим първио доброволец, който ще работи по-сградата...
-Ти майсторе! Ти! Само ти можеш! –подмазал се Насо, но Гюро му отрязал мерака.
-Баста! Я да не съм будала, бе!? Почвайте го веднага! Чу ли Насо, мързеливецо! После пак ще ми ревеш за пари...
-Ама майсторе... –опитал Насо да се защити, но бил мълниеносно прекъснат от киселата усмивка на Гюро:
-Нема майсторе! Нема! Има, да шефе и слушам! Ясно ли е, питам?
-Ясно, но нали...
-Какво нали бе, Насо!? Къде беше, когато изготвих плано за ремонто. Всичко ли записа, всичко ли разбра?
-Да майсторе, всичко!
-Тогава почвайте! –издал поредната си заповед, Гюро.
-Ами ти нема ли да ни помогнеш с нещо? –осмелил се само, Насо да се обади понеже бил комшия на майстор Гюро.
-Аз ще си пия тука долу кафето и ще ви следя с поглед, каква я вършите... Като гледам все леваци сте се събрали. Ако падне некой от вас от покриво, кой мислите после ще е виновен , а!? Кажете, не трайте като мойта Гюровица, кога и викам, да ми сипе вечер още по една ракия, а она се мота глуха...
-Ти майсторе! Само ти! –обадил се плахо, Насо.
-Ето на... чухте ли всички добре? Гюро ще е виновен! Отговорността е моя, така, че не се мотайте, а почвайте! Насо с камионо и Симеончо да бегат за материали, а другите вместо да ме гледат в устата да почват да развалят, там където съм казал по сградата. Времето минава, а вие мърди такива дремете още тука при мене и водите благ разговор...се едно сте деца, лишени от бонбони...
-А пари? –осмелил се Насо да пита, преди да тръгне за материали със Симеончо.
-Какво пари бе!? Ти сънуваш ли? Дай от твоите, после ще ги възстановим от надниците, които ще даде стопанино на сградата!
-Да ама...
-Нема ама бе Насо! Нема! И да не забравиш на връщане да минеш през кръчмата, че от тия разговори с вас ожъднех! Айде бегай сега и повече да не съм те чул, да плачеш. Не си момиче, нали! Дръж се като истински маж! Я чекай малко, чекай! –спрял за момент, майстор Гюро Насо, който тъкмо се втурвал да изпълни нареждането.
-Какво още!
-Я си дай цигарите, че моите свършиха... докато чекам ракията и я да свърша нещо...  –усмихнал се този път весело Гюро и отнел все още не изпушената кутия цигари на Насо. После запалил и като изпуснал блажено синкав дим от ноздрите си и проследилс очи втурналите се работници, които почнали работа. Насо и Симеончо също поели с камиона за материали.
  Майстор Гюро от село Ливадово дръпнал един стол, седнал, положил лактите на масата извадена от стопанина на сградата и се обърнал към него с думите:
-Е сега след като работата почна, да видим и парите на ръка! –поискал той. И да не забравиш от уискито да донесеш от хладилнико! Може и една салата да спретнеш! Че тия моите... Насо де, може и да се забави некъде заради, твоите материали!
-Веднага майсторе!  Ей сега ще дойда! Само да преброя парите... –казал домакина и тъкмо тръгнал, да изпълни искането Гюро отново се обадил:
-Не бой се...Парите аз ги броим! Поне у моята бригада, така, че нема смисъл ти да се тормозиш с них... дай ги сичките и после ще говорим по работа...
Естествено сградата била ремонтирана навреме. Стопанинът бил ограбен двойно, а работниците получили... Е взели и по някой лев, но като цяло майстор Гюро прибрал всичко.
Та нали максимата му била: „Всичко или нищо!“
Нищото за работниците, а за него и всичкото било малко. Все пак не е лесно и да бъдеш майстор. Не всеки носи отговорността в джоба си. Гюро най-добре се справял и продължава да се справя и днес, добре. Все пак нали е от село Ливадово, а там казват нямало прости. Само умници като майстор Гюро. Но вие си знаете, от неговата глава по умна няма. Все пак е с капа нали! Да му мисли Гюровица, която не помнела, дали имал. Ако нямаше, нали не би бил майстор... майстор Гюро!
В.Софин  

Нескопосан стих

Веднъж написах малък стих,
странен, нескопосан, жив...
Дъгата пъстра в него скрих,
дори ощипах залеза красив!

Дъждът извадих от небето,
плиснах го на розите в червено!
Слънцето удавих сред морето -
да храни вълните със зелено!

В пролет дните сладко упоени
отвързах в свобода да дишат.
Нощите с вълшебство уловени,
накарах звездно да миришат!

Веднъж написах малък стих -
мил нескопосан, закачлив...
Светът със него преоткрих -
Да пиша, усещам се щастлив!
В.Софин  

събота, 20 април 2019 г.

Нюх за писател

       В днешно време всеки търси да се изяви по някакъв начин. Или пък да открие хобито си.
Моя милост реши, че ще се пробва за писател. Да ама, за да стана или пък да започна, възникват препятствия.
Първо за целта е нужно, нюх! Къде да го хвана? Това не е грип да го пипнеш на улицата... Докато се чудех краката ми сами ме отведоха, право в градската библиотека. Когато видях колко много книги има там, изпитах респект. После ме обхвана завист. Толкова страници и нито една моя. Да ама как да започна? Няма упътване или има!? Чувал бях за творческо писане, но си помислих, че ако искам да постигна нещо, трябваше да опитам сам. И то не за друго, а за да успея да хвана такъв стил на писане, който да бъде като наистина, само мой. Не, че няма някои от завист после, да ме обвинят в плагиатство. Нека се опитат само! Няма да се дам!
    След като реших, че моето поприще е да стана писател се замислих. Как да почна. Някой ще  каже, че е лесно, взимаш лист или сядаш пред клавиатурата на компютъра и почваш... Почваш да изливаш мислите си като вълни, които идват от морето; като вятър, който клати дърветата в дъждовно време; като усмивката ранна на слънчевото утро; като цветята в градината, които радват окото и какво ли още не... Хубаво е но не става.
Реших първо да проверя буквите от азбуката. Дали са всички в наличност в паметта ми; дали размерът им е точен, а и с коя да започна. Паметта ми беше услужлива и видях, дори преброих за по сигурно, буквите. Добре с първото добре, а с второто... Взех шублер и меренето на буквите започна. Премерих и белия лист, който стоеше отстрани скромно празен и очакващ съдействие от мен. Установих равновесие и тъкмо бях решил да пиша, спрях. Всъщност с какво трябва да рисувам буквите? С четка за рисуване не става, с тебешир също. Защо пък не с молив... чупи се често. Пак не става! Ами с химикал тогава? Свършва бързо! А на компютъра с клавиатурата. Чаткаш по буквите и те излизат... Стоп! Не става! А белия лист отстрани дето скромен стои и чака, съдействие?
Почесах се по главата и ме осени идея. Да! Само с паче перо. Само така имах някакъв шанс да стана писател. И не само това, а и да изградя нов почерк.
С това решение отидох при комшията, на село дето гледа патици. Поисках му няколко пера, опъна се човекът. Как така, да скубе патиците. Добре ли съм с главата ми каза. За да го омилостивя предложих му пари. Веднага влезе вътре в къщата си и след малко, ми връчи със самодоволна усмивка няколко пачи пера.
Хубаво! Взех ги и тъкмо се прибирах, когато се сетих, че ми липсва мастило. Да беше само това. То и мастилница нямах. Прерових тавана и открих една захвърлена неизвестно от кого, може и от баща ми да е останала... Щастлив я почистих, после успях и с мастило да я снабдя. Върнах се вкъщи и седнах на масата за хранене. Само дето не си изядох боя от милата. Посочи ми бюрото останало от майка и, която беше някога учителка. И правилно! Какъв писател щях да ставам без бюро. Избрах и един стол но не въртящ се за да не ме разсейва и се приготвих..
Въздъхнах щастливо, взех белия лист, който отдавна скучаеше самотен, потопих пачето перо и... Стоп!
Хубаво! Бях готов! Бях! Ами тема на писане? Стих ли ще бъде, разказ ли, новела...!? Или може би повест за живота... , а защо не и роман...!?!
Реших да бъде стих! Хубаво но... Ами вдъхновение? От къде да дойде!? От комшията ли, от двора разцъфнал в бяло, розово, червено и синьо през пролетта... Или пък, ей на... минаваше отвън, една млада госпожица... Кършеше снага, мигаше дяволито с очи... Защо пък да не е стих за любов!?
Почнах! Всъщност вече съм стигнал предел. Чешех се с перото повече по главата вместо да пиша. То тия букви ме изнервяха. Не желаеха да застанат в правилна редица. Убягваха ми. Ту скачаха  нагоре, ту надолу
Най-после ги усмирих. Може би ги сложих в усмирителна ризница. Напротив! Пия едно питие от онова жълтото. Не от чая разбира се, а от коняка и всичко тръгна... нанякъде. Перото скърцаше, скърцах и аз от ярост. Любов, любов, ама дали за нея съм готов...
Редях глупости, аз и чак се чудех откъде тая простотия в мене. Дали пък перото не е виновно? Мина мисъл в мене. А може би виновен беше, скромният посинял от нерви с букви лист!?
То писателското поприще не било лесно бе... Да ама няма отказване. Щом съм захапал ябълката сам, трябва да си я изям. Огризката пак оставаше за мен...
Напънах отново с нов лист... Горкия, ако знаеше какво го чака би избягал още преди да му татуирам първата буква от азбуката.
Действах експедитивно и скоро около мен потъна от хартия и мастило. До толкова бях
боядисан, че като нищо можех да мина за синьо, великденско яйце.
 Когато тогава ме съзря милата ми се скара:
-Да изчистиш бъркотията, която си надробил! Няма да тичам по теб!
Засрамих се, мъничко. Хартията изгорих. Почистих и взех нови празни бели листове.
Добре, ами сега!? Със стихът нещата не се получиха. Какво пък, ще пробвам с разказ.
Да, но тема!? Погледнах за помощ през прозореца. Отвън две комшийки се оплакваха от мъжете си.
-Тоя моичкият... –дочух през прозореца аз.. –моичкият забравил да ходи на работа и го уволнили.
-Па къде е бил, та е забравил –дочух да пита другата, обзета от любопитство.
-Къде може! У кръчмата, глупакът му с глупак! Взел заплата и право там...  Та чак до сутринта...
-Е ще си намери друга работа.
-То Пено ти какво мислиш? Работа да не се намира току тъй на пътя...
-Може! От общината събират сутрин група да мете...
-Моя и за метач не става Пено!
-Тогава!
-Тогава господ да го прибере, та да си намерим друг с пари, Пено...
-Ей Раде, недей така... мъж е това, не е за изпущане....
-Па земи си го тогава! 
-Имам си! Ако немах, оти не..
Разсмях се от чутото и описах уловената свежа, история под прозореца ми. Не се получи разказ. Усетих го като виц. То хубаво, ама ми казаха, че днешният живот, бил драма.
Защо пък да не му драсна една сълзлива любовна история. Хем жените, ще заплачат, а може и да ме набият... Все пак мисля, че трябва да бъде с щастлив край... Та, ако случайно някой пророни сълзи да бъде от щастие...
Отново не ми се получиха нещата. Вместо някой да се просълзи аз се разревах при поредния си неуспех.
А за повестта? Хубаво, но чак пък толкова дълго. Роман да,  много писане.... Мастилото нямаше да ми стигне. А и пачето перо ще изхабя. Макар, че са три... Какво тогава ми оставаше? Замислих се. Ами да! Най-добре да се откажа. Защо пък не. Нека пишат другите да видят лесно ли е... нека смятат буквите, нека ги мерят...
Ами аз!? Моето хоби! Какво да бъде? Рецитатор! Ами какво да бъде, бунтовни песни, пиянски стихове или речи по време на избори...!?
Толкова мислене и нищо. Трудна работа! Каквото и да захващах, все не ми се получаваше. Запитах се:
"Дали пък не съм роден под нещастна звезда!? Или пък срамежлива Луна!? А може би не съм роден изобщо. Ей така ми се е сторило. Сън някакъв съм сигурно... Ощипах се за да проверя.
Не усетих нищо. Може би съм умрял!? Изстинах! Пипам се, студен. Краката лед, ръцете още топли от писането..."
Те това е... Усетих, че с писане се чувствах жив... Топъл и с блясък в очите...
 Какво пък! Защо не! Плюх на ръцете, хванах перото, улових бягащ последния, срамежлив лист и написах първото си приключение...
Приключението за това, как реших да стана писател и защо усетих нужда да играя на шикалки с буквите, и да се забавлявам докато мислено прескачах в света на неизвестното... Неизвестно, защото още не знаех какво бях написал. Честно не знаех! Реших че трябва да се потруди и редакторът... Нека той да установи, сътвореното от мене, буламач ли е, сготвен, яхния някаква ли, или просто бегъл преглед, откраднат от живота...  Пък после, какво?  И да не му харесаше, това не е повод за отказване... Напротив идва повод за писане.... Да му мисли господин редакторът я! Няма само моята жена да се мъчи и изхвърля в боклука кошчето с надрасканата с криви букви в синьо, хартия от мен!
В.Софин 

сряда, 17 април 2019 г.

Защо ми е да бързам!?



        Не знам за вас, но аз не бързам... Времето бърза!
Старая се да върша всичко бавно и последователно. Така съм от рождение.
Някога явно родителите ми са бързали да ме създадат. Да, но аз не съм. Създал съм проблеми при раждането. Задържал съм позицията цели десет дни. Можеше да издържа и повече, но лекарите ускорили положението и съм се появил на белия свят.
Родителите ми понеже бяха бързали, а и продължиха невъздържано напред с обороти, така се износиха, че докато растях усетих, че вече си бяха отишли... Избягали от живота, който пък на мен ми даваше обещания... затова и не желаех да бързам. Бях решил да се износвам бавно, неусетно почти...
Имаше ли смисъл да се тревожа за нещо днес след като не знам какво ме чакаше утре...
Затова доста се постарах да не раста скорострелно. Това не попречи на институциите да ме вкарат в детска градина, още преди да бях успял да кажа думичка. Все пак там научих нещо полезно. Разбрах, че храната трябва да се консумира бавно. В резултат, другарчетата ми в детската градина вече спяха, докато аз все още щадях обеда си. Когато те пък вече играеха безгрижно на двора бързайки с износването, аз предпочитах да дремя в креватчето си.
Неизбежно опитите да бъда вкаран в правия път от страна на възпитатели и учители, търпеше крах. Въпреки наказанията, аз не бързах...
В първи клас вече говорех правилно като подбирах точните думи без да ги удължавам излишно.
Резултатът не закъсня. Съучениците ми пораснаха неимоверно бързо. Издължиха се на височина.
Аз останах джудже. Какво пък –рекох си. Щом толкова много бързат, прав им път –си казвах и продължих да тормозя живота бавно.
Някои от моите съученици не бяха завършили училище още, но бяха успели да остареят преждевременно. То алкохолът, цигарите и наркотиците не прощават. Все пак те се стараеха да вземат наведнъж от живота всичко. Веднага и на мига...!
Все пак аз се гордеех, с моите успехи. Завърших училище на трийсет години като за времето тогава изглеждах на петнайсет. Мислех си, че не трябва да пришпорвам нещата. Нека си се вършат сами. Почнах работа. Не, че я исках, нито пък горях от желание да я срещна, но както казах още отначало, родителите ми си бяха отишли завинаги. Избягали, абдикирали от живота другаде някъде, където аз не исках да бъда.
Всяка сутрин ставах час и половина по рано, защото никак не бързах за автобусната спирка, където ме чакаше микробусът за работа. Така пристигах навреме във фирмата, само за да чуя как ще бъда измъчван от задачи през деня. Бях внимателен. Вършех прецизно работата си. Не бързах. Избягвах грешките на другите. В резултат колегите ми се поболяха от тревоги. Аз напук на времето, запазих здравето си.
Когато опреше до любовни връзки приятелите ми скачаха бързо  и се давеха в поредната си избрана глупост. Казвам глупост, защото повечето от тях успяха да се бракуват по няколко пъти преди да осъзнаят, че така се износват скорострелно.
Моя милост срещна любовта на четиридесет години. Стана случайно. Аз не бързах и тя не бързаше...
В резултат все пак успяхме да си отгледаме собствен син, който приличаше на мен, но само по външност.
Докато покрай мен всички събития галопираха целеустремено, аз се стараех да ограничавам моите. Времето летеше бързо. Животът течеше. Изтичаше кръвта му! Аз не бързах като другите да прерязвам вените му.
Въпреки годините си... Едва навършени 150-сет имах младежки вид. Колегите и приятелите ми отдавна не бяха сред живите. Жена ми и синът ми също бяха абдикирали от бързане. Но аз вкопчен в живота продължих напред бавно, целеустремено, жизнено...
Дори бях успял да запазя работата си. Обещах си почивка когато стигна цифрата, забележете не казвам години, а цифрата 200 –ста.
Гледах как светът около мен се променяше. Идваха скорострелно Зимите, бързаха Пролетите, Летата бягаха маратон. Есените едва успяваха да  заспят и после всичко се повтаряше... Всяка година едно и също. Само аз си оставах същото непокорно джудже, което играеше по нервите на времето.
В службата така и не пораснах. С държавните системи, които бързо се сменяха като употребени носни кърпички, също не успях да вляза в крак. Нямаше напасване, ама никакво напасване! Как така да бързам!! От много интензивно ходене се късат подметки; стават непоправими грешки и в кревата на любовницата.
Едно не знаех със сигурност, но подозирах, че щом като всичко се износва, ще дойде и моят ден някога...
Изведнъж се почувствах отпаднал. Тръгнал бях към залез. Паметта ми с която се гордеех заслужено, почна да чезне. Стигнах до момента, когато вече не знаех кой съм  и колко години съм стигнал...
За тези неща естествено се осведомявах само от личната карта.
От нея разбрах, че скоро ставам на двеста... Нима толкова бързо минаха –се питах от време на време, когато добродушен ми помагаше, малък едва дошъл на гости, проблясък в мозъка.
Усетих, че скоро ще се пенсионирам. Веднъж за винаги! Не се нервирам. Даже не рева нощем. Само подсмърчам настинал.
Времето, което бързаше покрай мен ми беше отнело всички приятели, познати, любими, спомени... Нямах и за какво да се тревожа...
     Не съм решил да скачам в движение от живота. Не желая да ускорявам времето. Нека то, самичко се постарае, нека се измъчи още с мен... поне до края на дните ми, които то ревностно брои и пресмята сякаш всичко е негово. Само негово, защото всичко друго, казват е прах... Докато тя се слегне на земята обаче, докато се примири с нещата все пак сме нещо поне в очите на живота, който идва, дава обещания и после си отива веднъж завинаги разиграл комедия на времето, което остава да мига бързо, озадачено и неразбиращо... Има право, то е безсмъртно и не знае да живее. Живеят хората... Или само си мислят, че живеят! Кой знае каква е истината, какво е топло и какво изстинало...
В.Софин 

Добре, че бяха мислите...

Добре, че бяха дълги приятните реклами, иначе щях да заспя по време на късия филм!
Добре, че бяха представени безвкусно интересните новини, иначе щях да огладнея за още!
Добре, че бяха мили приятелите, накараха ме да се чувствам горд като оставиха сметката за пиенето в кръчмата на мен!
Добре, че бяха благородни политиците ни, иначе ако го нямаше тяхното всекидневно шоу, ние гласоподавателите щяхме да тънем в скука!
Добре, че бяха мили с нас грешките, иначе щяхме да се отървем от тях предварително!
Добре, че бяха мили с нас жените ни, иначе търпението им отдавна да се е свършило!
Добре, че бяха послушни децата ни, иначе нямаше как да разберем за постоянните им битки със знанието, което ги тормозеше в училище.
Добре, че бяха мили с нас мъжете ни, иначе нямаше как да разберем от подарените букети с цветя,  дали е осми март или пък първо априлска безвкусна тяхна, шега!
Добре, че бяха здрави връзките, иначе щяхме да чувстваме тяхната липса и на обувките ни!
Добре, че бяха под ръка гримовете, иначе сутрин жените, щяха да бъдат озадачени от мъжката страхливост!
Добре, че имаме установена корупция, иначе ако нямаше, осъдените щяха да бъдат в пъти повече!
Добре, че е измислено гласуването, иначе никой нямаше да обърне внимание на урните, които искат внимание!
Добре, че ни радват с подкупи, иначе нямаше как да разберем за връзките, които осъществяват сделките!
Добре, че... Много добре, не е на хубаво! Да ама, ако го нямаше, щяха да липсват усмивките на повечето от нас, които още не сме дали за нещо рушвет в една страна, която ни обича истински!
Добре, че бяха мислите... Иначе нямаше как да разберем, какво ни е мнението за политиците!
В. Софин 

вторник, 16 април 2019 г.

Поетът, който още спеше...


В утрото на всяка свежа пролет
гладен пристигаше сюжетът...
Високо хвръкваше във полет
и в капан поставяше поета...

Странен сън с поглед той следеше,
сред дървета в снежно разцъфтели.
Мисълта му творческа, къде ли беше -
рееше се умът му, в облаците бели!

В утрото на тази пролет му тежеше
сюжет с лалета в светло очертани.
На пейката унил в градината седеше,
поет, останал без думите желани!
В.Софин  


събота, 13 април 2019 г.

Нещата

Неща с години се надяват,
че трябва гладни да обядват.
заедно със нас, те съзнават,
че сити в живота ще се радват!

Без контрол оставени нещата,
мечтаят на воля да по скачат.
Не чакат, усмихват се в зората,
търсят просто, някой да обичат!

Нищо, че са прекалено дребни
и надзъртат от храстите към нас.
Нещата цветни, явно са потребни,
за всеки ухапан в отчаяние глас!
В.Софин 

четвъртък, 11 април 2019 г.

От града на самоковите до Република Северна Македония и обратно


                                 
           Мястото на събитието, Скопие, Северна Македония. Тръгване в шест сутринта на втори април 2019година.
   Някой ще каже, какво пък толкова, екскурзия като екскурзия...
Да но, когато не познаваш част от хората с които ще се пътува, става наистина интересно. Определено  екипът, тимът, отборът, който тръгва заедно с мен е почти изцяло от дамска компания. И за да не скучаят сами с тях поемаме и ние, едва четирима мъже, на които предстои да се сблъскат с едно от чудесата на света... Не само със Северна Македония, а по точно със столицата Скопие.
Отвън все още слънцето си нямаше и хабер да се покаже, когато поемаме с микробус в изключително добро настроение към неизвестното...  Приключение, което предстои и вълнува всички от групата ни.
Обзети от ентусиазъм или може би от сутрешен глад, част от дамите почват не само да приказват и се смеят на висок глас, но и да дъвчат едновременно солети, сладки и незабравимите, крокети, естествено...
Сладките им емоционални  провиквания не плашат шофьора ни, който е съсредоточен върху дупките в асфалта, които всеки знае трудно се избягват.
Напредваме бързо към Дупница, която ни посреща с хилядите си градски светлини, които ни подсещат, че още не е съмнало.
Хващаме пътя за Кюстендил. Река Струма ни посреща  с тъмните си води, като гледа в нас учудено. Когато част от изгрева най-после се показва, слънцето на хоризонта изплува бавно с величие и красота за която нямам готовност и я изпускам с цифровият апарат, който още не показва признаци на събуждане и дреме кротко в джоба ми.
Пристигаме съвсем близо до границата със Северна Македония. Дето се казва на един хвърлей разстояние. А сме се протегнали, а сме влезли без да усетим в  нашенско... Пардон в Република Северна Македония. Спираме или по точно шофьорът ни спира, за за може част от нашата група да се наслади, не на изгрева , а на ароматния дим от запалени цигари, които изкачат припряно от джобовете на някои от нас. Не можем да издържим на изкушението да се запознаем по между ни, докато някои други пък се запознават с кафе или закуска. Както казват за всеки по нещо.
   Е най-после сме на границата откъм българска страна. Взимат ни личните карти за проверка. Притеснено ни е... поне на мен, който не е излизал от страната скоро. Всичко е наред. Минаваме без проблеми и се заковаваме пред бариерата на Северна Македония. Тук не бързат с обслужването. Чакаме докато митничарите почешат егото си на важни личности. Когато това става най-после и сме проверени, нашият гид или водачката ни в това приключение, черпи със сладки проверяващите та дано на връщане се окажат по-бързи.
Едва тръгваме и микробусът ни решава, че имаме нужда от македонски денари и затова спира пред една менувачница. Тук ни обменят пари.
   Потегляме и много скоро усещаме, че и при комшиите пътищата са осеяни с правоъгълни кръпки асфалт, които не дават особен приоритет на микробуса ни да бърза към Крива Паланка. Той обаче се справя добре благодарение на опитния водач зад кормилото. Оставяме в далечината зад нас, малки градини, някои от тях вече обработени и двукатните покриви на къщи, които ни гледат в учудване сякаш друг път от там, не са минавали българи... Почти същата картина наблюдаваме и в Куманово.
Успяваме да се качим на магистралата за Скопие. Спират ни на две места, където само платената такса за минаване, дава разрешение да продължим напред.
Отстрани на пътя и от двете страни се редят в последователност малки къщи и дворове със цъфнали в бяло дървета, които показват явно, че пролетта е, едва в началото си по тези места. Не липсва и розов цвят, който мами очите и създава приятно впечатление не само за момичетата в микробуса, но и за нашата малка част от мъжката ни компания, която няма търпение да види столицата на Северна Македония. Тази прекрасна картина започва да се сменя с по високи сгради и изведнъж забелязваме полицаи, които на места следят реда в града.
-Кой чакат пък тия...? –учуди се една от нашите пътнички.
-Че кой може, ако не нас... –обади се друга със смях.
Македонското радио следящо положението, обаче веднага опроверга мераците на пътничките ни, като съобщи, че гръцкият премиер Ципрас ще бъде като нас на посещение в Скопие. Но той явно, не на екскурзия, а за подписване на договорености между двете страни.
Минаваме покрай внушителното реставрирано Скопско кале /средновековна крепост разположена на високият рид Градище над Скопие откъдето има панорамен изглед към река Вардар/. Близо до него се намира и Старата скопска чаршия.
Оставяме микробуса на заслужена  почивка на паркинг, откъдето виждаме близо до нас и европейския университет на Северна Македония в Скопие.
    Преди да поемем към центъра на града слушаме указанията на гидът, водачката на групата, която ни обяснява на български, че сме в Северна Македония и всичко тук колкото и да ни се струва познато, нашенско е всъщност, македонско. Кимаме, че сме разбрали и почваме да ядем паметниците с очи. Казвам да ядем, а не да се храним, защото грандоманщината в Скопие просто ни спира дъха. На всяка крачка почти паметник спира погледа.
Преди да минем Камен мост вляво виждаме внушителните фигури на двойката Свети Климент и Наум Охридски, а от другата пък очите ни се ококорват, но не от учудване, а от възхищение на двамата братя Кирил и Методий, които са определени като всеславянски просветители. Долу близо до моста виждам толкова много накацали по-брега на река Вардар гълъби, че чак се учудвам. Снимам ги за спомен и продължавам напред само за да се спра, от другата страна пред внушителните конни статуи на Даме Груев и Гоце Делчев. Близо до тях ни среща и фигурата издялана от мрамор на Юстиниан Велики.
Пред нас е и шадраванът на, който отгоре възседнал кон и вдигнал меч, ни гледа не кой да е, а самият Александър Македонски, който явно ни предупреждава да внимаваме в изказванията си.
 Близо зад него пък, отзад виждаме и издялана от мрамор, фигурата на цар Самуил. Наблизо пък голям хотел също прави впечатление с формата си. Всеки от малката ни група прави снимки за спомен. Повечето от нас се снимаха пред паметници, цветя и сгради, които наистина правят впечатление не само на ума, но и на очите, които не проумяват видяното.
Движим се заедно близо един до други. Минаваме Порта Македония, която е собствената триумфална арка на града. Отляво и вдясно на нея отново виждаме внушителни фигури на седящи влиятелни фигури от миналото. Влизаме наблизо в един парк, където цъфтят разноцветни теменужки, а една красива магнолия ни спира за снимки... Естествено и тук се сблъскваме с нова порция фигури, които вече не се стараем да запомним.
Все пак тук сме и с една цел. Искаме да посетим музея на майка Тереза. Упътва ни един строг пазител в лицето на млад полицай, който обяснява на водачката ни, как бързо да стигнем целта си.
Успяваме да се придвижим като пресичаме улицата, която явно е булевард, близо до Порта Македония. Най-после погледа ни спира не само музеят, а и статуята на майка Тереза, свила в безмълвна молитва, двете си ръце до брадичката.
 Въздъхваме почти облекчени когато разбираме, че няма определена такса, билет за да влезем вътре. Правим го и оставаме удивени от многобройните фотоси на влиятелни личности с майка Тереза. Една от тях спира погледа ми. Принцеса Даяна и майка Тереза. Погледа ми вижда и поставена стъклена урна, където явно пускаха пари за благотворителност. Възползвам се от това, като давам, частица от моята национална валута сред денарите, които я посрещнаха радушно...
Долу в подножието на музея намираме магазин за сувенири, от който естествено се възползваме, като купуваме няколко магнита с лика на снимки от града и майка Тереза.
Отвънка на една пейка, правим сборна снимка на групата като една млада дама от македонски произход ни запечатва за спомен и доказателство, че все пак сме посетили град Скопие.
Отправяме се отново към площада и статуята на Александър Македонски. Стигаме до река Вардар и се движим успоредно до нея като разглеждаме забележителностите, които спират погледите ни. Не устояваме на живописното местенце, няколко плачещи върби, две патици и риболовец с въдица... Всичко това заедно с два изцяло сглобени от дърво кораби, които явно представляват ресторанти, намираме в реката или близо до нейния бряг.
Стигаме до уникален мост на който отново виждаме като накацали гълъби, статуи и от двете страни на, многобройни личности свързани и не само с историята на Северна Македония. Минаваме от другата му страна, където се изумявам на архитектурата на археологическия музей. Виждам и други сгради, едната от тях на която пише, „Македонска опера и балет“ се оказва написана с буквите на двамата братя всеславянските просветители Кирил и Методий.     От толкова много мраморни гледки  и дори и перилата отстрани на реката моят поглед най-после намира спасение в градинка във формата на куб с безброй разноцветни теменужки за които виждам как съвестен македонец се грижи всеотдайно.
     Решаваме най-после да раздвижим нозе и до Старата скопска чаршия, където явно вече с  нетърпение ни очакват безброй търговци. Тук на това място заспало във времето намираме всичко необходимо, от сувенири, цигари, шарени чадъри, щипки, кремове за мазане,и какво ли още не. Не видях само магазинче за алкохол, но може би някои неща не бяха изложени за директен пазар... Няколко Менувачници, ни чакат за обмяна на левове в денари. Замаяхме се. Когато най- после се оглеждаме, зашеметени от видяното, забелязваме, че някъде в тая тълпа на пазара сме изгубили нашата водачка. Намираме я едва на връщане.
Минаре наблизо до нас показва, че наблизо има и джамия от която с разноцветни забрадки излизат млади момичета още не забулени. Имаше и забулени в черно, но не те преобладаваха. Явно и тука си има йерархия и чудатости. От тази страна на моста по голямата част от населението е мюсюлманска или албанска.
Ушите ми улавят думите на един търговец, македонец явно, който през пет секунди не спира да повтаря думата щипки, сякаш не виждаме, че пред него има именно това. Друг пък до него скандираше също на глас, крем за мазане.
Всеки в Старата скопска чаршия там, бе зает да печели пари. А ние които се оказваме клиенти да харчим.
Виждаме и просяци. Възрастни жени протягат ръце в които държат кутия с няколко денара и молят за помощ. Някои се бяха изхитрили, защото ги виждам да стоят до една от Менувачниците и да тормозят излизащите от там чуждестранни туристи. Няколко млади момичета от европейски произход не устояват на повика им за помощи и пускат пари в кутията протегната с желание от старите жени.
Калдъръмените улици на пазара ми говореха, че на Старата скопска чаршия наистина времето е спряло.  Изглеждаше ми като декор от исторически филм. При това от деветнайсти век. Часовниковата кула, която се извисява там показва  спрелите си стрелки останали така от времето на голямото земетресение през 1963 година в Скопие.
Част от групата ни се втурва за покупки. Взимат се цигари, сувенири... Чувам, че у нас били по скъпи и това ги кара да се бръкнат за денари и осъществят покупките.
Към 13 часа след обед вече не само сме огладнели, но и се чувстваме изморени от емоциите видени и изживени от нас.
Качваме се на микробуса като не забравяме да си вземем довиждане с град Скопие столицата на Северна Македония и поемаме към вкъщи... По пътя спираме в спа център "Етно село", където обядваме.
Вътре в ресторанта освен високият сервитьор забелязвам едва няколко човека, които се хранят на масите. Поръчваме си и ние... Маса по-голяма за да седнем всички.
 Едва настанили се, дето се вика наместили кости и установяваме, или една от дамите разбира, че ни е тясно. Тя се взира в  сервитьора, който стои до нас и чака за поръчката ни и като се усмихва му казва:
-А бе македонец ли си или не знам какво си, но ако река да пусна лакти вляво и после вдясно, някои от групата ни ще останат без маса... Я дай, дай не се мотай още една, че да седнем всички.
Поусмихна се македонецът и изпълни нареждането. Малко след това докато се пулехме в менюто той по наше желание донася бира и ракия...
Преди да изпълни това обаче, има питане от наша страна дали ще ни сервират гроздова ракия.
-Лозова! –отвръща с усмивка сервитьорът.
-Да ама ние искаме гроздова! –настоява един от нас. Без да искам се изсмях, та нали гроздова и лозова е едно и също. Но кой му мисли след като е уморен от толкова гледки представени ни от столицата на Република Северна Македония.
Вдигаме наздравица за приключението, и за всички нас от групата и започваме да се храним. Хлябът си струваше парите, дето казват някои. Но и картофите с плескавица, нарязани, пържолите, свински и пилешки, също се оказват достатъчно сочни, че да се харесат на всички ни.
-Хубаво хапнахме –коментира същата дама, която бе поискала допълнителната маса. –храната наистина се оказа на висота... Ако сега ни пуснете и едно хоро да изиграем, ще останем още по доволни.
Е хорото го пропускам, не нарочно, разбира се. Излизам на въздух за да снимам любопитен околността. Стари бъчви, стари предмети от миналото, които показват, защо се нарича комплексът "Етно село".
После разбирам от групата, че наистина е имало хоро, и не едно, а цели три...
Взимаме си сбогом с "Етно село" и поемаме към границата. Спираме след Крива Паланка при супермаркет, където пазаруваме, шоколади, локуми и други за консумиране неща. Оказва се, че там не вървят българските левове, а и Еврото дори не впечатли никого от персонала.
-Само денари, искаме!
Искат те, ама ние ги свършихме още в ресторанта на "Етно село". Оставям един шоколад, само и защото не ми достигна един денар...
  За мой късмет, а и за късмета на всички от групата съвсем близо до границата намираме бакалия, където българският лев бе приет с разбиране. Това ни помога, да вземем от квалитетната им домашна жълта и течаща като олио в чашата, македонска ракия за вкъщи. Естествено някои си купуват и други неща. Успявам да снимам македонка. Всъщност се оказва домашна котка, която чака до вратата на бакалията с една друга да бъдат нахранени.
До нас изниква индивид, който се кълне, че е българин. Да ама като в паспорта му пише македонец, дали все пак е такъв. Важното е, че се чувства българин. А в паспорта му може и да пише пакистанец. Днес нали всякакви имигранти пресичат границите. Никой е знае кой какъв е.. важното е, най важното е обаче да бъде човек. Хора много, човеци малко, дето казват някои... И са прави естествено.
Вече сме на границата. Все още всички дишаме северния македонски въздух. Вдясно до нас минават за проверка, камиони, тирове, цистерни. Отбиват един явно за рутинна проверка. Пред нас дреме голям автобус, на който има надпис, Гоце Делчев. Деца на екскурзия. Докато всички се чудим защо толкова бавно върви времето и дали няма да ни разкостят изцяло за проверка, най-после след близо час успешно минаваме към българската страна от границата.
-Какво става? –пита ни митничар там –какво е това забавяне?
-Явно са имали пробив в системата... –отговаря едни от групата ни. –Днешните компютри като прегреят, изключват..
Даваме отново личните си карти за проверка и по списък ни проверяват. Явно сме всички, никой от групата не е духнал, нито пък се е изгубил в навалицата на Старата скопска чаршия.
Преди да си поемем въздух обаче наш роден митничар отваря задната врата на микробуса и ни пита:
-Какво сте пазарували? Има ли нещо, което...
Тука го прекъсваме с думите:
-Малко ракия, шоколад, нищо сериозно и цигари... По-три кутии на човек!
-По три! Кой ви е казал, че трябва по три? –пита митничарят и гледа строго, докато един от нашите се из цепва:
-Па кой може! Гидът ни, нашият водач!
-Хм! Не по три а по две е разрешено! –осведомява ни митничарят и сякаш чувам неизречени думите му:
-Какво правим сега?
Вместо това един от нашите взима нещата в свои ръце като казва, че ако се разпределят кутиите с цигари на всички ни, няма да има и по една на човек.
Нейсе на митничарят не му се занимава с допълнителен преглед. Дали защото беше прекалено късно вечерта...  Горкият той, цял ден бе мъчил и преглеждал такива като нас. Разбирам го. Това си наистина изморително.
Поемаме по пътя за дома. Пред нас почва да вали. Но много скоро спира. Успяваме да минем безпрепятствено пътя да града на самоковите и стигаме там, откъдето рано сутринта в шест бяхме тръгнали към едно от приключенията си в живота...
В.Софин