Моя Жулиета!

Целунах устните ти макови

в утрото на първата ни среща.

Усетих дъх от праскови,

в прегръдката ти, дадена гореща!

Открих в очите ти небето

в утрото на срещата ни втора.

Докато те гледах без умора

в тоя час синееше морето!

Слънцето те галеше в косите

в утрото на срещата ни трета.

Видях там пламъкът, лъчите,

които бяха твои моя, Жулиета!

В.Софин 

За кльопането и още нещо

-Ало баджанак, кльопна ли го бе?

-Кво? Прасето ли?

-Не! Билето от лотарията! Нали ти го бех пратил за Коледа...!

-А него ли? Па я не помним дека го сложих. Бех толкова кльопнат, че уискито дето го глътнах тогава не ми остави спомени.

-Лажеш гявол таков! Само си уцелил стоте бона и сега не сакаш да черпиш. Се пак я ти го купих билето. Или забрави?

-Верно! Така е! Ама жената таковата... Май го взе!

-И ти и го даде?

-Ако не и го бех дал баджанак и она немаше да ми даде...

-Кво бе? Кво да ти даде?

-Нали знаеш, таковата, каквото сестра и дава и на тебе!

-Ако е туршията отдавна и видех сметката заедно с ракията...

-А бе я ти говорех за кльопането в любовта!

-И кво за нея?

-Кво? Па нищо! Пак си стоял на сухо баджанак!

-А не! Бех у мазата при виното снощи и го пробвах. Ако на това му думаш сухо... Значи ти си сухар, оти не сакаш да черпиш за билето...

-Стига бе! Стига за тоя билет! Рекох ти... Жената го отнесе на лавката...

-И що?

-Що? Нищо!

-Нищо!!! Лажеш гявол таков! Айде стига сега по телефоно с приказки, а припкай при мене долу у мазата и донеси от прасето щом не си го изял още... И побързай докато жената я нема още. Оти после става страшно като дойде... Ни ти, ни я, че се свъртиме у мазата... че ни се види тесна!

В.Софин 

Ските, които радват пишман скиорът!

                                                    

     Две дъски в повече на краката! Или ски, които пързалят живота. Уж изглеждат еднакви, но и те бързат различно. Всяка трепери за първото си място. Да но и пишман скиорът също трепери от пред стартова треска. Нахранил е с вакса ските и си мисли, че ще прескочи и хотела насреща му.  Научил е стойката, не пада на пистата, но влетява като хала през вратата на първата срещната сграда пред него и спира внезапно. Ските или двете дъски спират полета му, който завършва с падане. Боли от натъртването, а на ските какво ли им е. Те са одраскани, а бяха нови, току що родени за подвизи. И да се оплачат, едва ли отървалия се по чудо скиор ще ги чуе. Ядосан, че не се е справил с обстановката той влетява в ски гардероба и крещи на служителя:

-Да не си посмял да ми даваш повече тези ски! И да те моля и на колене да падам, не ми ги давай!

Учуден служителят предлага решение:

-Вземете шейничка господине!

-Хм! –чуди се пишман скиорът. –А другите като ме видят нали ще из попадат от смях?

-Едва ли! Тука сте за да се забавлявате. Всеки го прави както може. А вас като гледам с найлонче ще ви е трудно май!?

-Ти да не се бъзикаш с мене, а? –реве ядосан и търка синината на коляното си пишман скиорът.

-Не! Как можете да си го и помислите господине. Аз съм тука само за да помагам на хора, да вземат самостоятелни решения. Нима не Ви дадох ски преди час? Не помните ли? Дори Ви попитах, и ви дадох съвет...

-Вярно! Така беше... Давай шейната!

И ето го отново актуален, човекът пренебрегнал двете дъски наречени ски. Готов е да рискува!

Но шейната не мисли така и го запраща на среща в гората с първото дърво. Измъкнал се по чудо едва оцелял, дишащ все още куцукайки, пишман скиорът се явява в ски гардеробът за трети път. Носи и шейната или каквото е останало от нея.

-Защо ме подведе? –крещи още от вратата той. Щях да загина...

-Не ползвахте ли спирачката господине? –пита служителят докато прибира остатъците на изкривената до неузнаваемост шейна.

-Каква спирачка? Пробвах с крака, но не се получи... не се получи!

-Е да всичко това трябваше да се случи, за да се научи, кое как и защо става... –не издържа мърморейки под нос служителят, тихичко и поучително. После  добавя силно на глас:

-Значи и с шейна не става!? Вижте какво я пийнете едно чайче в бара с коняк, да видите как ще облекчите положението си!

-А колата? –пита пишман скиорът за возилото с което е пристигнал в курорта.

-Какво пък! Дайте и почивка! Всеки се нуждае от такава. Особено Вие господине... А утре нов ден, нов късмет! Може и ските да се научат на дисциплина! Да не бягат толкова бързо, че да се научите и вие да ги слушате...

 ...............................................................

Снегът вали когато си иска. Той си няма и хабер, че трябва да възпитава по пистите скиорите. Всички, които не се съобразяват с неговия валеж и стремеж за висота, често си патят. Зарадвани от студеното време, скиорите бързат да надянат обувките си и да хукнат със ските към пистите. Усмихнато Слънцето пие ожадняло от снега и заледява обстановката. Появява се негово величество ледът, който веднага взима нещата в безмилостните си вечно, студени ръце. За кратко време успява да пукне глави, да строши ребра, набие длани, счупи крака, ръце и дори натърти телата на скиорите смелчаци до такава степен, че синьото прозира дори и невидимо през якетата им. Това не спира полета на ските! Който умее да се владее, владее и положението. Да му мисли не само ледът, но и снегът, който си няма и хабер, че трябва да възпитава чувството на уважение и стремежа на скиора  за безопасен, свободен полет!

В.Софин 

Няма печал

Вечно гладна тая утроба,

плаши с изпразване джобът,

който роден в тъмна доба –

смрадта придобил е от гроба!

И няма печал справедлива,

и липсва куражът в живота,

когато в държава свадлива,

самичък си мъкнеш хомота!

В.Софин  

Къде са парите?

       Отдавна се бе примирил с положението си на пенсионер. Годините натежали в него не му пречеха да се усмихва, когато срещнеше открит поглед. Повечето гледаха през него. Не и тази нощ, обаче.

   Проникнаха в дома му. Двама. Пък и старецът не беше заключил. Не го беше страх. Знаеше, че му остава малко живот. Защо пък трябваше да стои в собствения си дом като затворник? Заключен и изолиран от обществото, което мислеше само за пари.

      Още от вратата го почнаха без милост. Преди да каже и попита нещо му налетяха с юмруци. След кратък ожесточен побой един от двамата попита:

-Къде са парите?

-Старецът облиза разбитата си устна, погледна с едното око, другото му вече, беше силом затворено и като се усмихна, забележете, усмихна на питането отвърна с въпрос:

-Кои пари? Моите, вашите, на  управляващите, или тези изнесени вече с ум зад граница?

   Двамата мародери примигнаха в учудване. Никога преди не им се беше случвало. Обикновено жертвата беше готова и гащи да свали, само и само да бъде оставена на мира. Но не и старчето! Освирепели двамата продължиха да го бият безмилостно. Изморени за да поемат дъх отново решиха да го попитат:

-Къде са парите?

 След кратък размисъл отново с усмивка, която почти не личеше, старецът се обади:

-Е! То и всеки даже и внукът ми в града знае, че парите са в банките. При нас пенсионерите има само трохи. Ако мислите, че ще ви стигнат да се нахраните до насита бих Ви ги дал, но уви пари за вас мародери, нямам! И дори и да имам, не бих Ви ги дал! Защото не вие сте виновните в тая държава, която прави всичко за да сте прости. „Ум царува, ум робува, ум патки пасе!“ се казва в една наша поговорка, която и дори не сте чували. Тогава какво... Бийте и ме убийте, но си помислете за утре, когато вашите деца тръгнат по стъпките Ви. По вашите грешни стъпки... Дали ще бъдат щастливи, когато няма нищо човешко в тях? Дали ще знаят да говорят или само ще ръмжат?

-Ти какво старче, подиграваш ли се с нас? –попита по едрия бабаит и извади ножа си с думите:

-Сега ще те заколя като яре, ако не кажеш къде са парите?

-Аз казах вече! Нима не чухте! Парите са в банките и не само там, но не при вас и не при мене, пенсионера с нищожната пенсия, която вие още преди да дойдете и искате, държавата е взела в данъци... Какво пък толкова, колете и ме отървете от теглото! Нека тегне на Вас, които отдавна сте с изоставено бъдеще...

    За да не изглежда смешен в очите на колегата си крадец, едрият бабаит без да се мае повече преряза гърлото на стареца. Пръсна кръв, която не пожали и двамата мародери. По слабият от тях, намери сили да изплаче само думите:

-Защо така бе, чичо? – и всичко притихна. Само времето отвънка продължи да сипе снежинките си свободно и без въпроси, които да звучат така:

-Къде са парите?

В.Софин    Разказ дошъл внезапно и отишъл си също внезапно като живота, който не ценим.  

Свободен но не и в мислите си...

      Разбра, че му предстои... Нямаше начин да не я хване, най-после. Да не я докосне! Мислеше като всеки човек, че е свободен. Чувстваше се така, защото летеше на сън.Толкова лек, ефирен и вечно замечтан...!

Уви! Изпълзяха черни мисли и не му позволиха да се радва на щастието си. Убиха желанието му...

Изскочиха тревожни те! Ток, вода, парно, хляб...

А пари нямаше. Как да убие тези черни мисли, как да ги освободи от оковите. Изход липсваше! Уж се усещаше спокоен, лек ефирен на сън. А сън спокоен, нямаше. Или имаше, но и тези които бягаха за спасение там, поели наркотици, обезумяваха.

Нима това е свободата!? Свободата я нямаше...

Тя нехаеше за чувствата на човека. Не му даваше покой и в мислите. Уж в тях човек се чувстваше спокоен. Спокойствие, което нямаше...

Улиците кънтяха обзети в страх. Животът бавно си отиваше... Умираше! Никой не гледаше в очите на другите. Но и да поглеждаше, какво виждаше там. Празнота!!! Свободен погледът липсваше. Зомбиран човекът не виждаше и калта на улицата в която шляпаше бос.

Нямаше път! Нямаше свобода. Мислите го осъзнаха. Въжетата им бяха пуснали корени, които бяха здраво вързани и без право на измъкване.

Вярно можеше да се прескача в любовта, усмивката, в бъдещето с надежда. Можеше и може!!!

Да, но въпреки свободата и полета на мечтите, свобода нямаше.... И няма как да съществува в живота, който зависи от мислите.

Разбра, че му предстои... Най – трудното изкачване. Последното към свободата, която го чакаше в тъмното на тишината. Нямаше измъкване от там, но той и не желаеше да бяга...

Смъртта го приветства с добре дошъл. Вече беше свободен. Вярно не дишаше. Не усещаше порива на вятъра галещ косите му. Не чуваше нищо. Нямаше емоции за ток, парно, хляб и пари. Липсваше страх. Болката си беше отишла. Дори мислите ги нямаше и нямаше как да ги има. Свободен!!!

Но нима това беше свободата!? Оставен на червеите, които имаха все още бъдеще. Те мислеха, защото бяха гладни. А гладът не дава свобода на мислите. Всичко е илюзия, а най-голямата илюзия  се оказва човекът с неговите мисли за свобода. Свобода, която няма и няма да има докато е заключен в мислите си. Интересно дали зеленчукът мисли? Все пак е поливан и торен за да расте. Дали е свободен! Едва ли... Някой ще спре полета му нагоре като го отбере и сготви... Но все пак полетът към свободата дори и за миг в мислите ни е опияняващ. А щом това е така заслужава си да се живее дори и само за тези кратки мигове...

В.Софин

Аромат от фасула

                                                                  

       Вървях сред тишината на гората и вдъхвах аромата от тревата, която омекотяваше с посрещане тежките ми стъпки. Пеперуди скачаха от билка на билка. Пролетта носеше опияняващ въздуха. Мечтаех! Дори готов бях, стих да съчиня. Все пак гледката и особено тишината си заслужаваше. Тъкмо сричах на ум думите, любов, любима, цвят и небе, когато... Когато се чу смущаващ вик. Не, не беше вик, а недоволен изпищял звук от освобождаващ се от напрежение стомах. Носът ми гнусливо се сви, но беше принуден да глътне отражението на фасула, от който снощи бях ял безразсъдно. Изчезнаха думите, които се опитвах да вразумя в рима. Нямаше любов, липсваше любима. Цветът се сви уплашен, а небето... Небето се стъмни и заваля. Внезапни мълнии много по мощни от моя слаб стомашен гръм, уплашиха тишината и тя се скри. Изчезна. Останаха мокри тревите и дърветата, които огънати от вятъра закрещяха за помощ, неистово. Само за няколко секунди всичко се промени, защото се чу шум на отваряща се врата и напрежението от преживяното в гората и сънят ми изчезнаха сякаш не са били. Изчезнаха да. Но не и аромата от фасула, който бях изял снощи.

В.Софин  

Време кално!

Беден си! Живееш в град,

където чезнат думите,

срещани по прашни друмите:

„Здравей! Приятел! Брат!“

Останали горчиви са ти, сълзите

от улиците гълтани печално...!

И в гърлото, където възлите,

стоят завързани във време кално!

Избягал в близкото ти минало-

отдавна поздравът, забравен.

Със сърце към хората изстинало

мълчиш и се мислиш за забавен.

Умрял в зародиш от разврат

животът ти във този град,

обречен на позор и глад,

изчезнал е с приятел, брат!

В.Софин

Шефът казват е голям

Шефът е мислител! Докато всички други около него развяват празни глави, които той трябва да пълни със свои мисли.

Шефът и хабер си няма от спане! Докато служителите му дремят безгрижно на бюрата си, той работи за благото на всички.

Шефът никога не пие на работното си място! Докато служителите му, повечето идват пияни на работа и смучат кафета за освежаване.

Шефът никога не пуши! Докато всички други изпаднали в скука използват времето си за работа в направа на димни колелца от цигарите, които ги карат да се чувстват сити.

Шефът се забавлява! Докато служителят му поумнява с допълнителна работа, която премия не дава!

Шефът никога не се кара! Той любезно обяснява, докато правомерно ни глобява!

Шефът има уши навсякъде, докато на служителите му са вечно пълни с кал и не разбират, защо трябва да бъдат наказани.

Шефът не приказва излишно! Не дава съвети! Дава заповеди!

Шефът винаги е добър организатор, докато всички други не мислят за просперитет на фирмата, а само за своите не вдигани отдавна заплати.

Шефът умело комбинира служителите, докато успее да им намери точното място, което е навсякъде!

Шефът никога не огладнява, защото се храни със страха на служителите си!

Шефът винаги е усмихнат, когато говори! Докато служителят се мръщи, докато възприема и поглъща трудно, казаното.

Шефът никога не прави грешки! Всички други вече са нагазили в калта още преди да се явят на работа!

Шефът винаги е по голям от служителите си, докато всички други са малки, защото и заплатите им никакви!

Шефът е прекалено справедлив! Никога не забравя, да покаже грешките на служителите си и дори да ги накаже строго.

Шефът ни обича! Шефът не може без нас! Той знае, че може винаги да разчитаме на него за допълнителни задачи, които да ни радват понякога и в собствения наш дом, където освен да висим във Фейсбук, друго не правим.

В крайна сметка шефът е човек с главно „Ч“! Всички други са просто хора на които им трябва работа за да не скучаят по домовете си, а и за да имат стотинки за хляб.

Не е лесно да си шеф! Всеки гледа какво ще му дадеш! Какво ще му кажеш и с какво накажеш!

Наздраве за всички шефове, които винаги са на работното си място и мислят за всички други, които не мислят изобщо, а гледат да се напият!

В.Софин 

Зарадвано ухо

Ухо командирско радвано –

уставно му е докладвано,

че войникът в строя не стоял,

а в кръчмата с приятели гулял!

.............................................

В живота на жената се прокрадна

освободена мисълта изрядна,

която ядно модата нападна

за красива,  нова дреха гладна!

...........................................

Докато пиеше студена водица

бръмчеше във вид на мушица.

Изучи се, стана умница

и поиска храна у паница!

......................................

Стреляла  пушката в тъмното.

Търколил се заек от стръмното.

Хукнал да бяга по бърдото,

да търси скрито, място вдлъбнато!

.............................................

Видях го в ъгъла на следобеда

Как мен настоятелно ме гледа

В градината усмихнат слънчогледът!

В.Софин

МАЙМУНКА!

Казват, че днеска е лесно

да бъдеш маймунка на клон.

Под дървото да скачаш известно,

да правиш на всяко поклон!

В живота често си плюнка,

с която притихнал залязваш.

И скачаш ли, скачаш, маймунка,

че трудно  в човек се доказваш!

Свободен си, дишаш отвънка,

но празна главата те дрънка.

Оглупял езикът ти мрънка –

все пак, роден си маймунка!

В.Софин 

Влакът в зората

                                                                          

На двора вдъхнових чешмата.

Милата сама с вода проплака,

която пропълзя покрай реката,

и утоли жаждата на макът!

Дадох път на светлината.

Мракът в ъглите припадна.

Отворих прозорците за топлината

на къщата за Пролет, жадна!

Развълнувах в рима и жената -

с чувство за любов заплака.

Докато събуждах я в зората,

подплашена избяга с влакът!

В.Софин

Пирони за коване...

    Търсех начин да го закова...

Някога баща ми, беше подсказал, че това е особено необходимо.

Затова под ходих със здрави клещи. Колкото и да го стисках обаче, пръстите ми изморени се разтвориха  и то, избяга.

Упорит преследвач съм и затова го  подгоних. Не му давах мира, нито отдих.

Мислех с мрежа за риба да му устроя капан в реката. Докато я пусках, то се изплъзна между подмолните камъни, които идват понякога не подготвени в душата.

Упорит, не се отказах! А това разбира се, беше най-важното. Защото, когато човек скъса нишката и не преследва мечтите си, престава да бъде човек...

Мислех си и за другото...

Баща ми, който цял живот се мъчеше да кове, не бе успял докрай за забие пироните си. Пък и не винаги е имал пари за да осъществи идеята си. Пробвал е без пирони, но с връзки не винаги става, защото гният бързо и се късат.

Но все пак именно баща ми ми бе предал надеждата, че ако не го гоня, не го преследвам с пирони, няма да бъда и няма да стана това, което искам и което другите хора очакват да видят в мен.

Затова сега се чувствам почти готов. Уверен съм в действията си. Дори съм купил, запасил с пирони за целта.

Усещам го! Съвсем близо е до мен! Няма начин! Ще го закова! Ако не го сторя, значи съм загинал...!

Все пак всеки сам избира пироните си. Всеки сам ги заковава. Не всеки успява, защото животът често с ехидна усмивка ги изкривява.

Но аз за себе си съм сигурен. Подготвил съм се. Дори уроци по забиване взимах. Няма начин просто да не успея да закова ЩАСТИЕТО!

То идва само при този, който не се отказва да преследва и измъчва мечтите си. Заковани сръчно на дъската на живота те, една по една се сбъдват. Естествено само за вярващите, силни духом, които никога не се отказват, докато дишат и сърцето им бие за любов!

В.Софин 

Какво ти става Вуте

-А бе туй жените... Странна работа! –споделя на чашка с приятел в кръчмата Вуте.

-И какво толкова е станало?

-Именно станало, приятел.... Станало! Щипнах я, а тя ме пита:

„Що ти стая Вуте?“

-А ти?

-А я! Па що мое, ма! Оно ако не е станало, я немаше да те щипем, та да се сетиш що сакам!

В.Софин  

За ракията!

   Обаждане за поздрав.
-Здравейте! Празнувате ли нещо? -питат от телевизията.
-Да!
-И какво?
-Как какво! За рикията естествено... Молим да чуем песента за рикията! Нея искаме...!
-Моля!?
-Не се молете! А пущайте, че вече съм направил главата... Баджанака току що отвори второ шише рикия и нещо не мое да ни тръгне гълтоко, без поздраво...!
В.Софин

Отворих очите...!

 
-Отворих очите на една жена...-жалва се един мъж на приятел.
-Как така ги отвори?
-Видя ме с друга...
-И какво толкова е станало?
-Стана, защото бях с жена ми!
-А отворената...?
-Беше любовницата на, която бях обещал женитба!
В.Софин

Котешки очи

     Докато вечерта смирено се опитваше да надзърне в ирисите ми, друг някой по бърз, надникна в тях. Забързан за вкъщи не осъзнах какво ставаше именно в тоя миг.

Когато се прибрах у дома ме обзе тревога. Изпълзя в тялото ми обилна пот. Уплашен донякъде, глътнах аспирин за облекчение. Такова обаче нямаше...

През нощта заспивах, събуждах се и не проумявах, какво ставаше в душата ми.

„Дали пък наистина не бях болен?“ –мина почти изплашена мисъл в главата ми.

Отдавна  не се бях чувствал така, трескав.

 Предал се извиках за помощ баща ми, който спеше в семейното ложе, безгрижно до майка ми в тази зимна студена нощ. Молбата ми беше да измери телесната ми температура, която според мен се покачваше стремително, всеки час. Все пак горях целият. Страните ми аленееха. Очите ми, предали се пускаха топли сълзи.

Да но термометърът, който влезе в ролята си на помагащ, отказваше да ме изкара болен Нищо ми нямаше! Или почти нищо...

Внезапно от нейде повя мисъл. Прогледнах!

Снощи!

Докато вечерта смирено се опитваше с любопитство да надникне в очите ми друг ги беше изпреварил и надзърнал в синьото на душата ми...

На изхода от магазина почти се бях сблъскал на вратата на излизане с две котешки очи. Зелените им отблясъци бяха хвърлили смут в сърцето ми. Температурата, която мислех, че имам се оказа с една дума: „ЛЮБОВ“.

    Младо красиво момиче облечено в рокля на принцеса ме беше погледнало с дивия копнеж на двете си невероятно зелени, котешки очи, които ме бяха поставили в смут. Любов, която в зимната припадаща вечер се оказваше, от пръв поглед.

В.Софин 

Светлина в душата

    Отначало трудно се забелязваше. После се появи във вид на малка бяла точица. След известно време се уголеми. Светна! Истинска светулка в черното на мрака!

Все пак това явяване беше малко. Прекалено мъничко за да го забележат хората.

Но светулката не се отказа. Лека полека тя превзе първата си махала. Неуверения и полет укрепна и след няколко години светулката навлезе и в други улици.

Нощем учудени звездите се удивляваха като виждаха светлината от Земята, която гонеше, преследваше упорито, мрака на душата. Слънцето осмелило се да докосне сутрин върховете и надникне в най близкия град също откровено се чудеше...

А напредък имаше...!

Градовете все повече засияваха. Селата също откровено отворили очи, мигаха приветливо. Нещо ставаше!? Но какво?

Явно не с измитането сутрин на улиците, по които често имаше боклук и продължаваше да има! Осветлението заменено от старите фенери с електрическо също не даваше отговор.

Но имаше някаква светулка, която караше градът да диша. И не само! Караше хората да мислят, да бъдат по-добри; да знаят и да се борят със злото, което искаше на всеки да скапе живота.

  Отначало бяха само някакви букви. Образува се азбука. Появи се разказ. Съчинено беше първото стихотворение за любов. Роди се повест  за живота на хората. Изплува и взе да мига с многобройните си създадени от чувства лампички и първият роман...

  После стана по-лесно. Откровено лесно. И не за това, че азбуката беше научена. И не за това, че книги различни със сияние се родиха...

Усмихна се добре дошло във вид на светулка гонеща тъмнината в душите на хората...

Роди се четенето, което отначало беше бяла точица, а сега уголемено сияеше в душите на всички! Или на тези, които искаха да знаят-„Защо?“

Защо тънем в мрака, когато светлината е в нас?  Защо трябва да сме лоши към другите като не печелим нищо, а с това си действие обедняваме!?

Въпроси, чиито отговори роди не политикът, не парите и алчността, а четенето, което донесе светлина в душата на всеки честен човек, научил азбуката и начинът да я разбира.

В.Софин 

Спечелена битка

          Неизвестно откъде се явиха зъби. Показаха се остри нокти! Запълзяха тръпки. Някои се забиха настоятелно в гръбнака,  други по гъделичкаха неприятно мозъка.

Това им действие, предизвикваше тялото, да се изпотява и да изстива дори... А пък те, гадни все се мушкаха доволни и с любопитство, надникваха безкомпромисно в стомаха като го накараха да се присвие от не удоволствие.

Толкова настоятелни бяха, че намериха време и да отскочат до краката като ги спънаха на пътя. Когато им омръзна играта, а това си беше игра за тях, се изкачиха мълниеносно чак в очите, които пуснаха мълнии от събран гняв. Но явно това не им беше достатъчно, защото се излюпиха и върху езика, който изрева донякъде доволен и пусна без угризения, огъня и жупела на свобода.

 Явно тези действията бяха забелязани от скромен на вид индивид, който неподготвен за дяволите дошли и в него, размаха юмруци и се хвърли в бой.

Битката накрая все пак беше спечелена. Но не от двамата проснати полумъртви на пътя мъже. Нервите а това  бяха те, успели да излязат лице в лице в двубой го спечелиха като наложиха, своите вечни, безкомпромисни правила!

В.Софин 

Дъх на романтика

                                                               

Романтиката –

не живее само в лимузините

и в онзи палав женски крак...

Тя диша и сияе и в градините,

в усмивката на цъфналия, мак!

Когато лъха свежест от картините

рисувани в уханна лятна нощ,

пред погледа се нижат и годините

забравили романтичната си мощ!

Но идва тя, не само във мечтите

и в крясъка на чайките в морето...

Романтиката скача и в душите -

превзема със любов сърцето!

Романтиката-

не е само в магазините

и в лъскавите диаманти, там...

Тя диша и сияе и в малините -

по устните момичешки без срам!

В.Софин 

Човекът без избор!

                                                                  Човекът без избор

Човекът няма право да избира!

Животът решава какво да стори.

Кой и какъв ще бъде родителят ни.

С кого и кога ще се срещнем на пътя.

Дали ще бъдем щастливи или нещастни повече.

Колко пъти ще се влюбваме и разлюбваме и в кого.

Кои учители ще останат в съзнанието ни и кои приятели ще забравим!

Колко ще бъдем сърдити и с кого ще стигнем до кавги и даже бой.

Ще се къпем в пари или ще страдаме като ги изгубим.

Колко пъти ще гладуваме, сънуваме и храним?

Ще ни бъде ли животът песен или по скоро намръщена мащеха.

Когато се усмихваме, ще плачем от щастие или ще тъгуваме при раздяла.

Животът избира, а ние се подчиняваме!

Знае кога и как да ни дръпне столчето и дори кога да ни накара да седнем.

Единствения избор  човек да избяга от действителността е сам да скочи в пропастта!

Но животът реши ли да се намеси, изборът може и да е неуспешен!

Така, че наистина не човек избира, а животът го прикарва. Дали вляво или вдясно... Няма значение! Всеки е в капан от който едва смъртта го освобождава. А до тогава наистина човекът е без право да избира!

В.Софин

Ревливи новите цени

Не ме разбирайте погрешно!
Във време днешно, 
никак не е смешно, 
когато цените нови
плачат безутешно!!!

..............................

Интересно как и тази нова година, без данъци и увеличения не мина!😉
...........................

А пък някои не знаят и да плащат, синя зона с псувни подхващат!😉
...............................

А знае се градо е близо до "Ридо", където скоро няма да има и дърво!!!
.......................

Тъпата секира все намира къде да се навира!!!
.........................

А животът бил не в работата, а в оборотът!

В.Софин
В