Дългия път

 

                                                                               

Дългия път

     Изминах дълъг път. Не ми беше лесно. Опитвах да се изкача, горе. Там, където първо Слънцето с усмивката,  изгрява. Опитах! Винаги се спирах в подножието на планината. Виждаше ми се прекалено трудно това изкачване. Малодушието спираше порива ми. Гледах горе как в небето изгряват звезди, а Луната извлича най- добрия си поглед за мен. Гледах и въздишах. Да, но ако исках да стана нещо, поне да не бъда нищо, се реших. Костваше ми време. Стъпка по стъпка. Крачка малка, после голяма… Измина много време. Косите ми започнаха да се оцветяват в бяло. Изведнъж се реших. Нямах повече време за отлагане. Поех нагоре по пътя.  Срещнах препятствия. Често пъти, неодобрение и неразбиране в очите на хората. Въпреки това положих усилие да правя стъпките си. Днес една, утре две. А в други ден може би мислех си ще успея и повече. Най- накрая победи упоритостта или инатът ми. И днес все още си задавам въпроси като: Как? Защо аз? А трябваше ли? Заслужавах ли да изкача върха? Може би, не. Но все пак бях тръгнал и трябваше да се видя горе. Там високо в свободен полет сред орли, соколи, въздух, облаци и свобода, която долу не бе разрешена.

     Вече стъпил на върха осъзнах себе си. Разбрах, че съм прашинка. Всъщност прашинката на времето, която се опитваше с помощта на вятъра да се издигне. А заслужавах ли го? Този връх и свобода!

      Някога навярно ще ме мислят. Някога някои от хората ще разсъждават. Но никой няма да стигне истината.

      Всеки сам без чужда помощ изкачва своите върхове в живота. Тук, майка и баща не са в помощ. Не са и институции, които спонсорират. Тук съм сам. Единствен. Върха ме чака. Все още има търпение. Моето вече взе да се изчерпва. Нужно ми е усилие. Едно малко, последно. Да надникна над върха. Само да погледна долу. И стига ми. Всъщност ми е много. Един поглед казват не стига. Но на мен, стига ми едно. Да обичам България, Родината да мисля за нея, и ми става болно, когато има както казваше някога шефа ми мижитурки има много, които я продават.

В.Софин 30.09.2023год. Самоков

Понякога

                                                                                              

Понякога

Понякога събужда се морякът в мен.

Понякога колеблив, понякога длъжен.

Не идва честичко, дори не всеки ден,

в бурята със спасение за някой тъжен.

 

Понякога вълните блъскат се у мен.

Понякога тихи, понякога са шумни.

Удавят болката на тъжния ми ден

с поетични действията си безумни.

 

 Понякога ми стига усмивката за ден.

Понякога ирония, понякога с любов.

Тя идва в мен с най - щастливия си плен,

 с нов стих за всеки, мил и откровен!

 

В.Софин 29.09.2023год.

В залез Боровец ме гледа

                                                                                

                                          В залез Боровец ме гледа

Когато в залез Боровец ме гледа

и вятър в клоните навява спомен,

в небето горе със сянката си бледа

Луната прегръща света, огромен!

 

Когато в залез Боровец ме гледа

и връща мило слънцето мечтите

лъчите палят обич в слънчогледа

който влюбено преследва, дните.

 

Когато в залез Боровец ме гледа,

и пее в жълто красивата си песен

очите търсят триумфа ми в победа -

една любов пристигнала на есен!

В.Софин

Щастието в нещастието на къщата

                                                                                 

                                          Щастието в нещастието на къщата

„В УЧИЛИЩЕТО НА ЖИВОТА НЯМА ПОЧИВНИ ДНИ“

/ЛОЗУНГ НА ЕДИН КАМИОН, ПЪТУВАЩ ОТ БАЙЯ ДО РИО де ЖАНЕЙРО/

Откъс от „Пастири на нощта“ на Жоржи Амаду

    Имало едно време. И днес го има. Къща определена за събаряне. Напоследък ако не паднеше някоя сама идваха, чуковете и техниката да я събарят.

    Имаше късмет в нещастието. Тъкмо бяха дошли. Оградата отдавна вече я нямаше. Пристъпиха с недоволното си ръмжене, машините. Тъкмо издигаха

 първата кофа на единия от багерите, когато се чу:

–         Стойте! Купувам я!

–         И кой сте вие дето давате такова предложение? А имате ли достатъчно пари за да си го позволите? -чуха се питания от различни страни.

–         Но, моля ви! Всичко ще бъде наред… - прозвуча молбата на мераклията поискал да купи къщата.

–         Не може ли първо да я бутнем, защото е стара пък после ще си построите нова?

–         Искам я идентична иначе няма как да ви дам пари за празно място.

Разбраха се. Изтръпнала в страх от неизвестното, къщата надаваше ухо на ставащото. Тъкмо се почувства спасена, когато я почнаха…

Всъщност извади късмет. Дойдоха майстори и старата съборетина, която някой трудно би определил за къща при това годна за живеене придоби съвсем друг вид.

Вложиха цялото си майсторство, хора, които обичаха творчеството.

Съвсем обновена къщата заприлича на нагиздена красавица. Беше намерила щастие в нещастието.

Други  като нея нямаха този късмет. Времето неумолим палач отнемаше една по една „главите“ на старите къщи. Някога всички те горди, гиздави като булки сега унили, почти без живец  тях. Никой не забелязваше как за една нощ просто някои къщи преставаха да съществуват. Купчина прах, изгнили дъски, греди, счупени керемиди с мъх по-тях… И после пак то времето с помощта на вятъра и дъжда успяваше да издигне могили на местата, където някога бе имало къщи. Всъщност милостиво ги погребваше. Някога, когато години, а и векове изминат, хората ще открият останките на рухналите къщи. Археологическите разкопки ще съобщят някои неща за стопаните живели там.

Всъщност нищо ново. Старата мода си отива, после отново след време милостиво се открива като нова.

Изникват построени къщи в стар стил. Сгради, които вече ги няма намират отново мястото си сред хората.

Всеки един от нас, колкото и нещастен да е, открива нов път на щастие, което го чака само ако е успял да вникне във времето, което пази историята на живота на много от хората, които вече не са сред нас.

Същото като рухналите къщи скрити под могилите, някои от които сега разкрити отговарят на въпросите: „Какви сме били? Защо такива, станахме? Имаме ли бъдеще? Любовта вечна ли е или кратък сън, от който непрекъснато се усещаме будни?

Щастието в нещастието, възможно ли е да има бъдеще?

„В УЧИЛИЩЕТО НА ЖИВОТА НЯМА ПОЧИВНИ ДНИ“

В.СОФИН 24.09.2023год.

 

С тъга

 

                                                                            

С тъга

Мечтаят нозете ми за върхове.

Сърбят ръцете ми за писане.

Измислени отнемат цели листове

готови буквите ми за изстискване.

 

Мечтаят очите ми за върхове.

Сърбят ръцете ми за взимане.

Изкушение цветно днес зове –

узаконени снимките ми снимани.

 

Мечтаят годините ми в залеза.

Младостта ми избягала сега.

Стоя унил  в ръждясал прелеза

и мисля си за любовта с тъга!

В.Софин 23.09.2023год.

Интересна книга

                                                                                         

                                                                      Интересна книга

     Прочетоха с интерес книгата. Даже бяха толкава впечатлени, че си водиха и записки. Докато умуваха, защо е написана точно по такъв начин се появи друга… Пак книга, съвсем нова миришеща на знание. Старата я забравиха. Че изобщо дали беше съществувала? Някой в небрежност блъсна записките за нея от бюрото, и те се разпиляха като бели лястовици на, които не беше дошло времето да заминат на юг.

Веднага беше извикана чистачката. Все пак удобно е… Не мислите ли? Чистачка появяваща се навреме за да изчисти бележките по мисленето.

Прилежна, тя събра белите листи пръснати като лястовици, огледа се безпомощно и като не видя съчувствие в очите на хората, които бяха заети с прочитането на новата книга, взе, че ги хвърли в пламъците на печката. Така де! Все пак беше зима, студено и някой трябваше да разпали огъня за да стигне топлината за всички.

Безпогрешен последният с пламъци вечно гладен изяде листите по дискусиите  записките за нея. Не забрави и книгата да глътне, която преди беше прочетена с интерес от всички.

Времето налагаше правила. Някои безкомпромисни. Други наложителни. А и такива, които са безумни.

Новата книга предизвика интерес. При това голям. Започнаха дискусии, спорове, записки…

Един ден и тя беше забравена. А беше ли съществувала преди? Може би ни се искаше да е така Мечтаехме да я опазим. Всъщност времето беше благоприятно. Изгоря и тя на кладата като посестримата си. Записките за нея се пръснаха като ято бели гълъби. Един от тях с помощта на вятъра излетя, и влетя през прозореца на стаята ми.  Надвеси се на мен и кацна на бюрото ми. Озадачен го грабнах с идеята да му намеря място в кошчето за боклук. Все пак очите ми с любопитство се вторачиха на „пришълеца“, докато ръцете ми настойчиво се бореха с белия лист дошъл неизвестно откъде.

Вътре прочетох само три оцелели думи:  Сега накъде? Защо и трябва ли да има бъдеще?

Въз основа на белия гълъб влетял през прозореца ми написах новата си книга. Посрещнаха я с овации. Заваляха дискусии, записки и коментари. А после?

После всъщност ме забравиха, защото им просветна за предишната книга изгоряла на кладата от другия автор на когото така и не можаха да се сетят за името.

Не за друго, а защото времето имаше способност да забравя белите лястовици и разбира се гълъбите, които просто мечтаеха за любов.

В.Софин 22.09.2023год.

 

Коментираха...

                                                                                         

        Коментираха. Всъщност сякаш дъвчеха дъвката си. А може би, изтезаваха някого?

 Ушите му почервеняха. Явно червенката го беше хванала. А може би, срамът? Или пък огледалото му бе показало образ, който не се възприема от другите хора!?

Очите му се просълзиха. В очите изби влагата. А може би гордостта! Или пък унижението, че не го разбират!?

        Коментираха някого и нещо.

Всъщност приказваха за политика. Може би разпределяха местата. И неговото, задължително!

    Всъщност той си го имаше. Но това място не го задоволяваше. Искаше още и още! Все пак беше успял да се задържи в политиката, където парите бяха от значение.

        Коментираха. Всъщност сякаш се наливаха. С бира, ракия или дрога?

Погледът им пречеше. Не виждаха по далече от себе си. А трябваше ли?

Всъщност се убиваха. Всеки ден по-малко, но достатъчно за да останат без разум.

Колите имаха думата! Бронята не издържаше. Дърветата удържаха на фронта и напрежението, но не и ламарината им.

Коментираха. Всъщност сякаш дъвчеха закона като дъвка. А може би го изтезаваха нарочно!?

   Усмивките им често блясваха, лицемерни. Лицата с очи огромни и безумни. Ръцете изнервени до крайност не забравяха, че трябва да протестират с ръкомахане. Нещо явно ставаше. А може би беше застинало във времето, което наблюдаваше с интерес ставащото.

        Коментираха. Докога? Може би докато още времето издържи. Всъщност Земята вече се задъхва. И с право. Коментарите я изнервят. Лицемерните усмивки в помощ на някого, също.

Утре, когато коментарите изчезнат в небитието, хората едва ли ще проумеят станалото.

Тях вече няма да ги има! Нима? Е парите решават! Коментарите, не!

В.Софин

 

Птиците в сърцето ни...

                                                                                        

Птиците в сърцето ни

Те идват понякога в душите ни.

Кацат и не искат да си тръгнат.

Птиците дето преследват лъжата

Те, те…,не искат да си тръгнат!

Идват точно в необходимия момент

за всички в помощ разперили крилата.

Без страх кацат на студения цимент -

борейки се с протяжна, тишината.

 

Птиците, които са в душите ни

мечтаят за истинската свобода -

дето слънце ярко в планините ни,

с Надежда пръска обич с лъчите си…!

 

Там горе, където горди орлите

възлизат над всички в небето.

Там птиците идват със мечтите

на всички с любов в сърцето!

В.Софин 17.09.2023год.

Боядисана любов

                                                                                                    

        Боядисана любов

Боядисах едно отчаяно небе

с цвета на синьото море.

Създадох му онази красота

дето вятър люби с висота

след дъжд слънчева дъга,

изгонваща човешката тъга!

 

Боядисах омърлушена трева

с цвета на зелената върба.

Подарих ѝ близка, онази висота,

с която жаба скача в свобода,

намерила в гьола веселба

за приятелите - сбъдната мечта!

 

 

Боядисах едно мило момиче

с цвета на бялата коприна.

Създадох му онази красота

дето четка рисува с простота -

устните разтворени в картина

на цъфнало пролетно кокиче!

В.Софин 16.09.2023год.

 

 

 

 

Забелязаха ме!...

 

                                                                              

ЗАБЕЛЯЗАХА МЕ!...

     Забелязаха ме!…  Не разбирах, защо!? Може би съм успял да направя нещо полезно, или пък със се издънил тотално!? Не знам, но подозирам… Всъщност бях в планината. Въздухът не стигаше облекчаващ за всички. Най - вече за мен. Задъхвах се. Краката ми доскоро безпрепятствено бягащи напред започнаха да се огъват. Спрях. Върхът беше на една ръка разстояние от мен. Въпреки това нямах сили да го изкача. Въздухът не стигаше за всички ни. Оставих го да избира. Нека пълни гърдите на младите, които имат, защо още да го пият. На мен ми стигаше гледката. Върхът пред мен, измамно бял в студената зимна утрин канеше краката ми напред. Канеше ги, но очите вече се премрежваха. Може би „Бялата“ идваше. Тъкмо сега, когато оставаха едва няколко крачки. Само няколко последни, които да ме изкачат на върха. Пък после дори и останал без капка въздух в мразовития ден да се усмихна. Една последна усмивка, която казва всичко. Свобода, любов и приятелство!

Изборът пристигна неочаквано. Двама млади. Момче и момиче. Забелязаха ме… Не разбирах  защо!?

Очите ми премрежени доскоро се ококориха. Всъщност последното, което успяха да видят, беше опитите на двамата млади да върнат живота в мен, който явно си отиваше.

Глътките въздух така и не стигнаха за всички ни. Моята последната бях я подарил на младите, които също бяха се задъхали. Току под върха. Върхът на живота ги очакваше. Кой бях аз за да ги възпра? Всеки сам избира върховете си. Всеки сам трябва и да ги изкачва независимо от трудността им.

 Моят път свършваше тук. Току под върха. Моят последен връх, качен до някъде. Но все пак глътката въздух, която  бях спестил стигна до сърцата на младите, които продължиха изкачването си. Не първото, но не и последното, което ги чакаше напред!

И никой не беше в състояние да спре устрема у младите. За по добър живот и светло бъдеще. Бъдеще за, което всички мечтаем, но имаме ли глътка въздух за да продължим напред? Там, където има свобода, любов и приятелство!!!

В.Софин 16.09.2023год. 

Три сърнели

                                                                                 

                                                                  Три сърнели

Веднъж две зайчета бели

внезапно подскочили и спрели.

Насред пътя с интерес видели

само три пораснали сърнели.

Те били на ръст толкова високи -

красиви с покриви широки,

че надничали с очи дълбоки

с точиците си в небеса широки.

Озадачени двете зайчета бели

под гъбите в дъжд се спрели.

Там без страх останали цели -

сухи с помощта на три сърнели!

В.Софин 15.09.2023год.

 

Много Спиш

 

                                                                     

„Много Спиш“

 Веднъж един мъж с интересното име „Малко Спиш“ събудил приятеля си „Много Спиш“ за да му каже:

–         Ей! Много спиш!

–         Ти пък, малко спиш – отвърнал, в просъница „Много Спиш“.

–         Може и така да е -съгласил се „Малко Спиш“ – Но, ти изпускаш сладките  мигове от живота.

–         Защо са ми те, когато имам „алъш вериш“ /работа/ със спането си.

–         Хм! Странно и как?

–         Ами с много спане. Изпускам ония гадни мигове като истинска работа, данъци, разни избори, и разбира се срещи с такъв като теб, „Малко Спиш“, който не ти дава да спиш. – отвърнал „Много Спиш“ и се обърнал на другата страна за да не изпусне най-важните си мигове от живота. Естествено всеки се досеща, че това било спокойствието в дрямката, за която всички мечтаем, но не винаги успяваме да  си осигурим.

В. Софин  12.09.2023год.

Момиче в червено

                                                                                            

Момиче в червено

Наконтена сякаш си на бал

дето слънчевия лик ти дал,

отнемаш с прозирния воал

тъгата в мъжките очи без жал!...

 

С  разплетени коси красиви,

с цвят на езеро, очите живи

ликуват с вятъра щастливи

усмивките ти закачливи!...

 

 Слънцето отразява се в косите.

Палят се лъчите в откровение.

Открила извора си на мечтите -

ти момиче облечено в червено!

В.Софин 12.09. 2023год.

Най - обичам любовта

                                                                          

Най-обичам любовта

Най -обичам пенливите подскоци

на дантели изплетени за любовта.

Те се вият от планинските потоци,

които на хората раздават, красота.

 

Най-обичам вятърните свалки

на листата падащи през есента.

Танцуват те със стъпки малки,

които зареждат ни със красота.

 

Най -обичам очите полетни

на никналите рози за любов.

Те идват с чувства пролетни,

които зареждат ни с живот!

В.Софин 5.09.2023год.

Смело облаче

                                                                                   

Смело облаче

Облаци над мен сега надвиснали

моят слънчев ден тормозят.

Капките им безпомощно увиснали

дъждовно душата ще уморят.

 

Разперило платната си корабче

плува, търси пристан за душата.

Красиво съвсем самотно, облаче

ме стига горе високо в планината.

      

Над мен надвиснали са облаци

денят ми слънчев да тормозят.

Студени капките им със мустаци

в душата с наглост ми надзъртат.

     

Но плува там самотно корабче

намерило за мен удобен пристан.

Акостирало самотно, смело облаче -

Любов, която пази ми душата!

В. Софин  3.09.2023год.