Батериите…!
Трудно зареждам вече, батериите. Чувствам се
изтощен. Липсва ми енергия. Кога спал, кога изобщо, не! Силите ми бягат. Нямам хъс
за работа. Унил съм.
Хуморът ме избягва.
Усещам се излишен.
Може би е от батериите!!!
Знае ли някой?
Някои от приятелите ми споделят, че е от възрастта.
Чукнеш ли достатъчно годинки, навършиш ли поне шейсет… Вече
не си същият!
Трудно зареждаш, батериите…!
В.Софин
„Вахта“
Капят сълзливите очи на мрака.
Дъждът ги храни, всеки миг.
Всяка капка пада на земята
с едва дочут, последен вик…
Лъчи пробиват тъмнината
Прозорецът е лунният им лик.
Всеки лъч достига до земята,
всяка нощ, с поредния си вик.
Звезди невидими живеят в мрака.
Крият облаците, светлият им лик.
Всяка носи спомен за „моряка“,
запазил за морето сетния си, вик!
В.Софин
Ще пристигна аз
Ще пристигна аз. Ще ме радват птиците.
Ще пеят те, кацнали на клон в градината.
Пролетта ще закичи крушата в рокля, бяла.
Стъпките ми, добре дошли ще са в родината.
Всяка вечер небето в залез ще ме радва.
Сутрин изгревът ще идва с лятото горещо.
По бащината къща тъга ще се прокрадва.
Умилено, Слънцето ще ме усмихва, вещо.
Ще си отида аз. Но ще останат сълзичките.
Есента ще отброява капките им в жълто.
Глухи стъпките ми, ще отминат градината.
Далеч от мен ще остане да плаче, родината.
В.Софин 23.09.2022год. Самоков
Песъчинката
Спиридон
бързаше. Времето му изтичаше, а още не бе успял да пристигне на мястото на
срещата.
Пътьом го бяха
заговорили. Като човек мислещ се за учтив, Спиро беше спрял за момент. Да, но
той се бе оказал, голям. Устата на приятеля му не спираше да мели неща, които не
го интересуваха. Не издържал на натиска на приятеля, Спировият език реши да се
намеси:
–Бързам! Първа среща с момиче…
Без да чака повече и да удължава агонията за себе си, Спиро
остави слисания си приятел с широко отворена и спряла за момент да мели думи,
уста.
Последните крачки
ги взе почти на бегом. Отнякъде от праха по пътя изскочи песъчинка и се мушна в
една от обувките на Спиро. Той почти не и обърна внимание, защото вече излизаше
на мястото на срещата. Видя, че момичето гледа към него. Има си хас да вземе да
се събуе пред погледа ѝ за някаква прашинка влязла в обувката му. Какво щеше да
си помисли тя. Първа среща, а той намира извинение като се събува пред нея. Че
може и дрехи да смъкне от себе си. Знае ли човек!
Леко накуцваше, но въпреки измъчената и болезнена усмивка,
която се появи на лицето му, Спиро успя щастливо да влезе с девойката в дискотеката, където я бе поканил. Един от сервитьорите
им показа, коя е тяхната маса. Спиро дръпна стола и с елегантен жест настани
момичето на него. И той седна. Да, но песъчинката в обувката му не само, че не
седеше спокойно, а продължаваше да тормози крака на Спиро.
Ако беше сам той
отдавна щеше да се освободи от нея. Но нямаше избор. Налагаше се да търпи
влиянието на една песъчинка решила да вгорчи живота му. Затова стискаше зъби и
се оглеждаше плахо наоколо. Забелязала неспокойния поглед на Спиро, момичето не
издържа:
–Ти какво? Защо мълчиш? Няма ли поне да танцуваме? Нали за
това ме покани?
Кавалерът заговори в Спиро. И в трудни ситуации като тая,
той трябваше да се задейства. Преглътнал стоически дразнещата песъчинка, Спиро
поведе куцукащ момичето към дансинга. Забелязала накуцването му момичето се
обади:
–Ти какво? До сега ти нямаше нищо и изведнъж реши да куцаш!?
–Ама моля ти се… Извини ме! Няма ми нищо! – измърмори притеснен
Спиро и завъртя момичето в шеметен танц.
Хубаво, но не и за крака му. Настоятелна и в правото си да
тормози, песъчинката започна да играе от своя страна туист в обувката му. Явно
бе повлияна от музиката. Тя се пързаляше към пръстите на крака му, залиташе
назад към средата и после болезнено мушкаше като с остен петата на нашия герой.
Щом се случеше това Спиро подскачаше като ударен от ток. Забелязало тия негови
подскачания, момичето се осмели да каже:
–Ама, какво ти става Спиро, бе? Какво си се разскачал на
един крак като врабец на когото са хвърлили прекалено малко просо да кълве…?
–А нищо! Нищо ми няма. – усмихна се гузно сякаш заловен в
престъпление, Спиро.
–Тогава престани да се излагаш пред хората тук и не скачай
като наежен паун!
Опитал се Спиро, но така и не му се получило. Пустата
дяволска песъчинка продължила танца си в обувката му. Едва издържал края на
шлагера на, който танцували и бързо се упътил към масата. Дръпнал стола на
момичето, настанил го на него, а той с гузна усмивка споделил:
–До, тоалетната отивам…!
–Ти какво, Спиро? Да не се напикаеш, ей! – присмяла му се
девойката.
Без да отвърне Спиро преглътнал гордостта си и куцукайки се
упътил към тоалетния възел.
Влязъл вътре. Погледнал. Пълно.
Ами сега!
Ама, че късмет! Само един писоар стоял и чакал клиента си. На
кабините колко и да чукал Спиро, чувал само в отговор:
–Разкарай се, бе! Кьорав ли си! Не виждаш ли, че е заето…!
Как така докато той се правеше на кавалер всички мъже били
тръгнали да се облекчават.
Не издържал повече, Спиро, спрял пред писоара. С едната си
ръка се подпрял на стената над него, а с другата смъкнал обувката си. Само за да
чуе до него:
–Ти какво…? -слисал се до него
мъж, който се облекчавал в момента – Да не би да си решил да пикаеш в обувката
си?
Засрамен до не май къде, Спиро обул обувката без да извади
от нея песъчинката и тръгнал да излиза сподирен от прекалено много събрани
вкупом, мъжки очи. Явно днес късметът не бил с него. Просто дето казват хората,
„не му е деня, днес“.
Как така една нищо, никаква дребна при това, миниатюрна
прашинка взима решенията вместо него!? Сякаш шеф, който налага мнението си
безпрекословно.
–Е какво? Свърши ли си работата? – усмихнало му се на среща
момичето.
–Аз за малко ще изляза на въздух… Сега се връщам – отвърнал Спиро
и куцукайки се измъкнал навън.
–Тоя май ми върза, тенекия…! – намръщила се девойката – Да си
беше казал, че не ме харесва. Щях да го разбера. Вместо това се прави на болен.
Подскача, куца и върти очи сякаш е, в безизходица.
Веднага след тези думи изречени на глас, момичето взела
чантичката си в ръце излязла бързо от другия изход на дискотеката. Сторила го,
защото просто била обидена, и не искала да вижда Спиро повече.
През това време
нашият герой успял да излезе на въздух. И не само това, а събул с успех обувката
и изхвърлил от нея песъчинката. Доволен изтрил потта от челото си, Спиро влязъл
вътре и установил, че момичето, с което бил на среща го нямало.
–Май някой ми върза, тенекия… -с огорчение отбелязал той.
Всъщност тенекията и за двамата била завързана от
песъчинката. Една малка, нищожна наглед, песъчинка.
Останал ерген Спиро често разправял на приятели тази история.
Обикновено започвал с думите:
–
Като се сетя само…За всичко беше виновна една
песъчинка. Ако не беше влязла тогава в обувката ми, чичо ви Спиро днес, щеше да
е щастливо женен…
Така, че приятели внимавайте с песъчинката
на пътя ви! Не се колебайте! Изхвърлете я веднага. Бъдете смели и ѝ покажете
пътя. Там, където и е мястото. Не я дръжте в обувката си, защото иначе оставате
без щастие…
В.Софин
18.09.2022год.
Бяхме двама
Не бях с той, нито пък със тя.
По пясъка вървяхме двама.
Елегантна в рокля на цветя
за ръчичка, водеше ме мама!
На реката бях с въдица голяма.
Не хванах рибка, нито жаба.
По телевизора излъчваха измама -
морски дарове в реклама.
Наслаждавах се на морската разходка.
Не бях в лодка, нито с платноходка.
Лежах на плажа сам и без походка.
Смучех водка, глезех се с сельодка!
Бяхме двама във палатка.
Идилията моя, беше кратка.
От сън любовен с хватка
ме събуди мила, мойта Радка!
Завидях на звездите на хотела.
Вътре светеха в него цели, пет.
Ощипаха ме с сметката дебела.
Еврото прибраха ми с късмет…!
Бързахме за работа дузина.
Стигнахме с успех мърцина.
По пътя не една ракия мина
в гърлото на моята дружина.
В.Софин
Имам аз…
Имам аз една уста
недоволна все мърмори, тя.
За високата цена в газта,
която парите ми прибра…
Имам аз една кола
стара от „СОЦА“ ми е тя.
С нея ходя често във дола
да сека за зимата, дърва.
Имам аз една коза
вечно гладна ми е тя.
Гроздето от дворната лоза
с уста докрай, събра.
Имам аз една страна
с търгаши пълничка е тя.
Продават те с добра цена
на избори - хорска, съвестта!
Имам аз една молба
с парите свързана е тя.
Моля се да не стигам до делба
с данъци в общинската, уста.
Имам аз една жена
като слънцето ми свети, тя.
Често награждавам я с луна
в любовен стих, който ѝ шептя!
Сънувам нощем аз, една мечта.
пътувам някъде сред младостта.
Усещам близо е до мене любовта.
Уви! Скърцат коленете на старостта!
В.Софин
Без душа
–
Добре мамо, че всичко ми казва компютърът.
Тогава защо са ни нужни учителите? – чуди се малко дете научено да чете от
родителите си.
За него светът бил сведен до джиесем, компютър, майка, която
да го храни и баща да го извежда понякога на разходка, за да подиша въздух.
После докато чакало отговор отново се замислило на глас:
–
Хм! Приятели. Пък те нали са компютърни!? Защо
ни е да ги срещаме на живо…? Може и да ни бият, ако решат?
–
Е, да! – отвърнала най-после майката на
малчугана. – Но ти сине не ядеш виртуален хляб, измислен на хартия шоколад,
нали…? Щом стомахчето ти се обади и гладът припари в него, се сещаш, че трябва
да се храниш.
–
Е, и? – не разбрало обяснението детето.
– Ами това значи, че има нужда от истински учители, а не от
виртуални. Помисли! Ако и ние родителите ти бяхме измислени, тогава кой щеше да
се грижи за теб? Стой в интернет само толкова, колкото е необходимо и нито
минута повече! Иначе учителят, а не компютъра ще отговори на всичките ти
въпроси, дори и на неудобните такива. Не забравяй това! Защото ако го забравиш,
ти самият ще се превърнеш на робот. Машина някаква програмирана. А машината си
е машина. Няма душа, нито сърце да откликне и каже, колко много те обича.
-
Ами защо трябва да ходя чак до библиотеката за
някоя детска книжка като мога да я чета от Интернет? – задал отново въпрос,
малчугана на майката.
–
По простата причина, че когато разговаряш с
компютъра забравяш, че имаш език. Ако четеш само електронно няма да видиш
усмивката на библиотекарката и докоснеш хартиените страници на нова пълна с
цветни илюстрации, детска книжка.
От днешния ден, а може би от вчерашния, когато майката
обяснило на хлапето някои неща от живота, то започнало правилно обучението си.
Дали е било така или не, не бих могъл да кажа, защото аз съм
компютър и нямам душа…!
В.Софин 9.09.2022год.
Ако го нямаше девети…
Помислете!
Ако го нямаше
девети, нямаше и десети ноември да има. Ако го нямаше баща ви, майка ви нямаше да
ви роди по простата причина, че щеше да срещне друг девети, а може би десети
ноември. Така, че нещата идват закономерно въпреки, че не се харесват на
повечето хора. А нима сме имали избор, когато сме се били заченати и после,
родени?
Идеите идват и колкото и безумни да са понякога остават… но
не завинаги. Не завинаги, защото всичко се променя, само времето не - защото знае
как да се смее над човешките грешки.
В.Софин
Необикновен излет в сърцето на Рила
Сборен пункт. Разрушен от времето пионерски лагер в близост
до Боровец. Цел, връх Соколец. В битката, трима. Тони, Диана и моята скромна
личност.
Останал в сянката на именитите си съседи –
Мусала и Ястребец, връх Соколец (2021м) е един скалист връх с невероятна
панорама към алпийското било на Скакавците и най-дълбоката долина на Балканите
– тази на Бели Искър.
Познат маршрут. Но нещата от живота имат
свойството да се променят в бъдещето. Още в началото на похода ни става ясно,
че много от смърчовете са отрязани в тоя район.
Без
да бързаме стигаме до пеещ горски поток, където светва лампичка в главата ми. Осъзнаваме,
че сме тръгнали в грешна посока.
Връщаме
се и най-после намираме точния път под носа ни. Скрит от отрязани клони от
смърчове той е почти неоткриваем. Но благодарение на предишно мое изкачване
намирам точния маршрут. Като за начало добре се справяме. Пътеката или това,
което е останало от нея се изкачва устремно по хребета нагоре. Лошото за нас е,
че тя е прекалено стръмна и затова се налага често да ни моли и дава почивка на
краката ни. Не и отказваме. Взимаме си кислорода - /глътка въздух/,който ни
дава сили да продължим щурма си напред. Внезапно погледите ни са привлечени
като с магнит от красивите сини очи на горски камбанки, които се оказват изцяло
превзети от сутрешната роса.
Пътят
пред нас нагоре е изровен от дъждовете вихрили се скоро наоколо. Каналите изкопани
по него са впечатляващи. Внимаваме да не се подхлъзнем в някоя от дълбоките
улеи по нея.
По
пътя си срещаме често от златожълтата коралка, която не само, че се яде, но и е
доста красива.
Оставяме
я на спокойствие докато правим похода си в сърцето на Рила планина, с цел
изкачване на връх Соколец.
Пътят
ни пресичат и други гъби като пачият крак изобилства.
Тук
в лоното на гората погледа среща красиви ели, смърч, бял бор, мура и не на
последно място широколистната ива, върба, която често срещаме по
кръстословиците.
На
места ни изненадва в цъфтежа си синята тинтява.
Лишеите
, с които изобилстват иглолистните дървета приличат на дълги старчески бради,
които са забравили какво е бръснач.
Стръмния
път бе титулуван от мен с думата, каиш. Труден за изкачване, но не и невъзможен.
Знам, че с търпение всичко се постига. Хора добивали тук дърва за огрев и
материали са направили вдясно на няколко места нетрадиционни пътеки по които се
е движила техника.
Не
се заблуждаваме обаче. Избираме правилния път. Указателни табелки за маршрута
няма, но има упорити туристи решили да превземат върха.
На
едно място, където пътят се дели пред нас съзираме малка пирамида от камъни.
Слагаме съпричастни и ние камъче отгоре и продължаваме нагоре изследователската
си дейност. Всъщност срещаме горска малина. Тук там от нейните храсти се усмихва
по някоя презряла от тях. Не се отказваме да ги вкусим. От това място на
пътеката зад нас виждаме в далечината да се мержелее град Самоков. Вляво през
иглолистната маса прозират и части от село Бели Искър.
Най
после прекалено изморени от взиране очите ни съглеждат табела на едно място,
където пътят се дели на две. Нашият е направо, а левият се оказва за връх Ястребец
и лифтът последна спирка, горе. Но също така и води любопитния турист покрай
връх Иванов камък.
Три
големи сърнели спират погледите ни с възхита. Оставяме ги на мира и продължаваме
напред право към росата с която изобилства поляната, на която излизаме. Тук
пътят се свива до мъничка пътека. Вървим по нея очаровани от красиви теменужки.
Лопенът билка, издига глави почти прецъфтели и изгубили предишния си жълт цвят.
Поляна с трева за паша на сърни, които се срещат на това място. Вляво погледи
привлича връх Иванов Камък, а горе пред нас кабинковия лифт, който се движи и
качва туристи и в този момент към последната станция на Ястребец.
Права
пътеката пред нас започва да шикалкави и криволичи избирайки посока вдясно.
Правя снимки за спомен на Тони и Диана заедно с част от планинските върхове
пред нас.
Спираме
и за да разквасим уста с боровинките, червени и сини, които изобилстват на това
място.
Група
от дървета, бяла бреза и върба ива растат тук точно под връх Соколец. Съзираме и
сините очи на цъфтящата в този момент, тинтява.
–Е,
най-после, стигнахме. Но всъщност още сме далече… има още много до върха –
осмелявам се да объркам с доводите си, Тони и Диана.
–Как
така, много! Нали беше наблизо? – пита учудено, Тони.
–Достатъчно
близо, за да не се изморим да снимаме върховете, които се виждат от Соколец –
казвам аз и вече докато изричам тези думи пристигаме на върха.
Оставяме
раниците да мързелуват в почивка, а ние тримата правим снимки и видеоклипове за
спомен.
В
далечините пред нас се откроява едва виждащия се връх Мусала с наблюдателницата
за измерване на времето и атмосферното налягане горе.
Погледите
ни срещат, връх Ястребец, невероятна панорама към алпийското било на Скакавците
и най-дълбоката долина на Балканите – тази на Бели Искър. Зад нас пък ловим с
очи, селата Мала Църква, Маджаре и по отдалеченото, Говедарци. А някъде по долу
вдясно се провират любопитни и части на покривите от къщите на град Самоков.
Освен
свежия планински въздух, с който обядваме успяваме да хапнем и по нещичко от
раниците, които носим. Не забравяме да се освежим и с глътка домашна ракия.
Пред
нас красота, зад нас също. Ширнала се пред нас Рила планина в цялата си
прелест. На връх Соколец се срещаме и с
цъфтяща в червено билка Дебела Мара, алпийският вариант. Тя лекува рани и
повишава имунитета . Дебела Мара е
месесто, сочно растение с дебели овални листа, подредени във вид на роза.
В средата на растението се развива цветна дръжка, която има розови, червени,
жълти или бели цветчета. Така наречената билка Дебела Мара принадлежи към
семейство Тлъстигови - множество растения, широко разпространени из
сухите, каменисти, сипейни места в цялата страна.
След това малко отклонение прочетено от
Интернет насладили се на природата ширнала се от връх Соколец събираме „дисагите“.
Всъщност подготвяме раниците за обратния път по-който поемаме почти без
желание.
Два орела появили се над нас
ни изпращат с крясъци.
Тук там се появяват над нас смели облаци,
които решават да ни гонят. Не се противим. Хващаме пътеката за долу към руините
на някогашния пионерски лагер, спомен от недалечното социалистическо минало на
страната ни.
Слизането се оказва много по
трудно за нас отколкото изкачването. Въпреки това се справяме без произшествия.
Този път не отминаваме безучастно срещнатите гъби по пътя си. Събираме от
горския урожай, пачи крак и златожълта коралка. Надолу по пътя вдясно от нас
между клекове се мъдрят в почуда грамада от скали. Качвам се там и само за да
видя връх Иванов камък. Внезапно съзирам и покривите на хотелския комплекс с
име, Семирамида. Правя снимки и за момент изгубвам почва под краката си. Падам
на меко сред клека като шапката ми бяга някъде. Намирам я бързо и скоро се
присъединявам към дамите от групата.
Лека полека. Полека, лека…
Най-после успяваме да стигнем до поляната с руините на пионерския лагер. Ушите
ни улавят безпрепятствено близостта на планинския поток, който смущава приятно
тишината с бълбукането си.
И това е всичко! Всъщност на
това място си взимаме довиждане с Диана, а ние с Тони се връщаме с колата ѝ в
Самоков.
Едно незабравимо приключение
остава завинаги в нас да живее. Красив почти безоблачен ден, роса опитваща се
да ни хване по пътя за петите и билките в синьо. Да не забравя и покорения вече
от нас с Тони и Диана връх Соколец, който плени сърцата ни с красотата си
завинаги…
В.Софин 8.09.2022год.
В аптеката
–Бихте ли ми дали от онова лекарство…
-Кое по точно?
-А бе от онова, което беше…
-За какво?
–За лек, естествено…
–За какъв лек става дума?
–Знам ли, какво беше…
–Да не беше за акъл?
–Чий, акъл?
–Вашия, господине.
–Вие ме обиждате…
–Не! Подсказвам ви, че сте забравили хапчетата си, за
деменция…
–Ето на… Вие знаете, че се отнася за деменцията ми и ме
измъчвахте през всичкото това време!?
-Не, подсказвах ви, за да разбера точно какви точно ви
трябват.
–И разбрахте ли?
-Разбрах. На вас не ви трябват хапчета…
–А какво ми трябва?
–Акъл естествено, а той не се купува с хапчета…
В.Софин
Изнасилване
Злоупотребих. Изнасилих!... Бях обсебен от
мания.
Не се въздържах.
Бях подивял. Копринени чорапи… Жартиери!
Толкова много изкушения зад ъгъла ме дебнеха, че нямаше как да се откажа от
начинанието си.
Бях гаден, много
гаден! Щипах вляво. Не се свених да го сторя и вдясно. С цел го извърших за да
има, разнообразие. Знам, че не всеки обича една и съща гозба поднесена три пъти
в деня. Но ако човек сложи подправки, то гозбата, изнасилването значи си е
струвало. Такова вълшебство, тръпка…
Ах не издържам при спомена какво сторих…
Използвах думи.
Толкова много метафори. Сравнения, епитети. Изкачвани, слизания и завои…
Осъзнах се едва
накрая. Какво бях сторил. Направил. Защо точно аз, а не друг. Толкова нежност и
грубост едновременно.
Жертвата така и не протестира. Дори не се оплака от натиска,
който и бях приложил.
Всъщност, бял
лист, химикал и великолепен любовен стих, дошъл при изнасилването на моя
собствен мозък.
В.Софин 2.09.2022год.
Що е то?
Подскача като вода във водоскок.
Не пълзи бавно като смок.
Не е заек със скок подскок.
Какво тогава е!?
Гладен, сивоок, двуног -
малък Врабец с подскок!
В. Софин
