Халал да му са…
-Знаеш ли в ски гардероба има едни ски и чифт обувки към
тях?
-Тия май са в повече, нали?
-Не!
-Не! Нали всички рафтове са пълни със ски?
-Абе става въпрос само за едни за, които има винаги място!
-А-а! Така кажи! Знам ги. Тайна са. Няма смисъл да ми я
казваш! Който ги познае да си ги взима… Халал да му са!...
В.Софин
Мисли за работата
Ако прекалявате с работа, това не означава, че и тя трябва да прекалява с
вашето доверие!
Ако вашата работа ви мисли за всеотдаен, покажете ѝ, че съществува ѝ
почивка.
Ако си вършите честно работата, а тя не ви забелязва значи не я вършите
вие.
Ако шикалкавите с обяснения, че давате всичко за работата си, а тя даже не
ви забелязва, значи прекалено много вяра имате на устата си.
Ако сте толкова работен, че работата не забелязва какви ги вършите, значи
шефът ви може и да открие, че желаете по-висока заплата. А може и да си
помисли, че не се нуждаете от такава.
Ако уважавате работата си и вместо 24 часа, висите а нея 25, това не
означава, че ще вземете извънредно някой лев. При капитализма се взима работа,
но не и достойна заплата.
Докато чакаме да пристигне пенсията, получаваме в компенсация работа, която
се грижи за нас до гроба ни.
Работата колкото и да се напъва сама нищо няма да свърши, ако няма поне един
чифт ръце.
Обичайте работата си! Особено, когато друг я върши, а вие само от скромност
прибирате парите в касата си.
Не оставяйте работата без почивка! Иначе може ѝ да ви изневери с по усърден
от вас!
Музиката беше толкова красива… В работа прекалено сива!
„Дайте им повечко работа за да не мислят за парите“ – директор към шеф,
който мисли да не плаща извънредните часове на труд.
В.Софин
Интелект
Неопренът май е с интелект!
Констатира мозъчното разклонение.
Аз човек роден съм от проект
със заложено у мен съмнение…
Неопренът в студ намира
дълбините тъмни, океански.
Човекът с грижи пък избира
на пясъка да бъде с бански…!
Вечно жаден неопренът
мокротата на водата спира.
Липсва му изглежда генът,
даващ на човека да разбира.
В.Софин
Нещастни сълзи
Война. Съдби. Убити мечтите.
Свити лицата. Веждите скрити.
Парите купуват. Продажни са „злите“.
Не свети луната. Празнува тъмата.
Оръжия дрънкат съвсем без юздите.
Синевата умира.
Пищят небесата.
Лудостта възродена повдига главата.
Връхлитат снаряди. Сградите падат.
Нещастни сълзите, завземат земята.
А хората…? Хората изоставени страдат!
В.Софин 24.25.02.2022год.
Мързеливи размисли за снега
Често се питам на работа, защо е нужно да се тормози падналия сняг в двора
като го местим с колегите от едно място на друго!? По лесно е да го оставим,
когато той реши сам да си иде стопявайки се от слънцето.
Не ми е ясно и защо е нужно да се „изнасилват“ лопатите за сняг при
положение, че заради грубото отношение с тях могат да се счупят.. А лошото идва
после. Къде ще се подпираме с колегите, докато стане време за обяд…?
Защо е нужно питам се, когато ми се спи през деня и отвън вали сняг да бъда
принуден не само да отида на работа, но и да се разправям с бялата нападала гад
на паркинга. Това не само не уморява снежинките, но ги прави по нахални пъхайки
ги не само в моя врат, но и в топлите, сгорещени на колегите.
Когато вятърът си търси занимавка, удобно щипе бузите ни не само с мраз, но
и докато разиграва коня си на двора, блъска в очите сняг с цел да не успеем да
се справим с възникналата ситуация.
Най -интересното става, когато при сняг, който не спира да вали и е
натрупал толкова много, скиорите решават, че пистите са почистени и готови за
ските на краката им. Оказва се, че негово височество „Белчо“ не е толкова лесен
за преодоляване. Но все пак ските могат и да се спрат на почивка в ски
гардероба, но не и порива на скиорите тръгнали при петдесет сантиметров
неутъпкан сняг да търсят приключението.
В.Софин
За улеснение
Тая нашата,
българска телевизия друго не знае. Все едно и също бае!
-Моля!?
-Ами говорят с голямо уважение за иглите. Първа игла, втора…
трета бодната и любимият им зелен сертификат!...
Е и!?
-Ами можеше и да съобщят поне една добра новина.
-Каква например?
-Ами, че цените на храните, лекарствата, тока и газа са
вдигнати за да не се мъчат богатите…
-Мъчат!?
-Ами жълтите стотинки трудно се броят. Друго си е банкноти от
по сто лева, нали?
В.Софин
Нежност, която не умира
Ако търсите някъде любов
едва ли тя ще ви намери…
Но разбере ли, че вече сте готов
самичка тя ще ви умери.
Ако откриете някъде любов
за вас, искрено да страда
готов хванете сладкия ѝ зов,
дори да сте с покана в ада!...
Ако паднете някъде на лов
и внезапно въздуха ви спира
простреляни в сърцето от любов
бъдете нежност, която не умира…!
В.Софин
19.02.2022год.
Денят слънчев нека се усмихва
от планината в близост знам,
че слънчева усмивката създава
радостта в душевния ни храм.
Денят с кокиче нека се усмихва.
в градинките с топящия се сняг.
Погледът в цвета красив, открива
Пролетта с осигурения ни бряг.
В.Софин
Директор
и по-голям от генерал
В една селска кръчма няколко
набори докато отпивали от ракията разговаряли за нещата постигнати в живота. Най-отпред
се изправил мунчо Пешев, който пръв взел думата:
-Веднъж в живота си бях директор и веднъж станах по-голям от генерал… -започнал
той да обработва с думи, съселяните си.
-Как така!? -учудени били наборите. -Та ние те знаем като обикновен
земеделец. Все садиш компир на село, все ругаеш времето, че ти пречи, а и сега
пък директор… Няма начин!
-Истина е! В казармата всичко беше възможно. И така слушайте и си отваряйте
добре ушите за да узнаете истината…! -обърнал се към съселяните Мунчо Пешев и
продължил разказа си едва след като глътнал малко ракия за да смаже, гърлото.
-И така… Един път в казармата докато стройот дремеше на плацо, а командниот
състав даваше обяснения пред главниот полковник на поделението, където имах
честа да служим, внезапно ожаднял се разходих до най-близката чешма за да пия
една вода. Не за друго, а защото бях прекалил със сиренето на закуска. Докато
обаче съм пиел стройот беше тръгнал…
-Е, и? – заинтригувал се един от слушателите.
-Ами напрегнах краката си и не само, че го настигнах стройот, но и се
вкарах вътре в него. Лейтенанто, който водеше не стадо овци, а прости момчета като
мен се обърна и ме видя. Реакцията му беше почти моментална. Не само, че спря
стройот, но и ме изкара най-отпреде на показ… Изведнъж тогава ми стана приятно.
Почувствах се леко поласкан.
Но на моята усмихната муцуна от, която извираше самочувствие беше заповядано
да се смачка. И затова лейтенанто изрева
с остър и смъкващ ме в ниското, глас:
-Редник Пешев, дето се разхожда като директор и влиза и излиза изън от
стройот пак като директор… Мирно!
Застанах мирно докато ушите ми уловиха наказанието, което последва за мен.
Цели пет дни…
-Карцер! -прекъсват мунчовата изповед със смях, селяните.
-Не! Пет непоряда по служба! Все пак, немаше кой да дава нарядо…! -смее се и
Мунчо, който явно знаеше максимата, че най-добре се смее последният.
-Добре директоре… - хилят му се и съселяните, набори. -Все пак Мунчо разкажи
ни и как така си успял да станеш по- голяма клечка от генерал?
-Е па… Бехме на полигоно в град Шабла на занятие. Току що двете ни седмици
на учения там свършиха и преди да си тръгнем всички към поделението, където служех,
я и още един като мене, таков червенделест с леко издут корем сякаш цял живот
беше ял само боб; и забележете, и двамата ефрейтори. Вече бех станал така да се
каже, важна клечка. Та ние двамата като по старши трябваше да сдадем помещението,
където спахме заедно с другите войници през време на стрелбите…
Пробвахме ама не! Работата се
закучи.. Тия, които не искаха да приемат от нас помещението се оказаха от първа
армия. А па ние с мойот приятел ефрейтор от втора… И тия се заядоя с нас.
Прозорчето счупено в тоалетната! Че ние да не сме го счупили бе!? Непреклонни
беха и с дюшеците в спалното помещение. Били скъсани. Че ние ли ги скъсахме
бе!? Да ама не! Ядец!
Седим си ние с мойот приятел ефрейторот у коридоро току пред спалното и
влиза при нас един… Гледаме майор. И он гледа у нас с очакване. Такова от наша
страна обаче, немаше. Седим си безучастно и мълчим като пукали…
-Абе! -заяде се с нас майорот -Вие защо не ставате, когато влиза по старши
от вас в помещението?
-И вие с вашио приятел ефрейторо, що му казахте? – не издържал един от наборите
и се усмихнал предизвикателен, че е успял да прекъсне тирадата на героя
разказващ, положението.
-Ние, нищо! Все пак под достойнството ни беше тогава да разговаряме с хора
от първа армия. Мълчим както казах като пукали и даже не се усмихвахме.
-И той?
-Сконфузи се. Изгледа ни от горе до долу. От глава до пети, сякаш ни мереше
за нови костюми и се мъчеше да намести, и вратовръзка на гушите. После
промърмори нещо на себе си, дали беше нецензурно не разбрахме. Огледа ни отново
сякаш ни виждаше в клетка и хлътна вътре в спалното, където го чакаше нашиот
полковник. Тоя де, дето ни водеше тогава на Шабла.
След няколко мъчителни за нас
минути бяхме извикани вътре. Нашиот полковник ни нареди кои дюшеци да отнесем в
шивачницата на „царството“ Там, където тогава цар беше не Киро некой си, а друг
полковник строг и безкомпромисен..
Да ама тъкмо да тръгнем и устата на майорот от първа армия се отвори с
думите:
-Другариот полковник остави ги тия.. двамата ефрейтори. Они са по-големи и от
генерали…
Веднага ми стана тогава ясно как Хитлер прост ефрейтор се е добрал до
върховната служба… С ум! Така и ние с мойот приятел бехме успели да станем
важни в очите не само на майорот, но и на нашиот полковник, който тогава само
се усмихна… Може би му беше станало драго, че не сме се подали на провокациите
на първа армия или пък му беше станало смешно… Кой знае? Но едно ви казвам, я
тогава се бех издигнал дето се казва по старшинство. Ефрейтор, но но голем
гявол от генерал..
-Добре го разказа Мунчо. Добре, ама не беше ли това лъжа бе? – усъмнили се
съселяните на разказа на Пешев.
-Ако не е било истина, мое и лъжа да е било… Но е станало с мене, а не с
Вас
-И защо?
-Щото ви гледах през цялото време с око! При това войнишко! А па вие като
не сте служили като мене и не сте станали нищо друго освен редници, нямате
право да обсъждате думите на старшиот… А старшиот съм я! Ефрейтор Мунчо Пешев у
армията и сега директор на село, Мирен живот.
В.Софин
Не
помня
Двама
пенсионери водят диалог на една пейка.
-Наборе! Остарех и вече не помним що съм ял вчера за вечеря…!
-оплаква се Пеше.
Другият, който заеквал малко, с името Васе, отвърнал:
-Ко – ко.. Кой вид?
-С това ко – ко дето споменаваш Пеше, май яйца бяха, а не
ковид… -сеща се Пеше.
-Добре де! Ама сега те пи – питам от ко – кой вид са,
яйцата? -настоява Васе за отговор и го получава.
-Ти как мислиш? Май пържени бяха или бъркани… Кой знае? -чуди
се отново Пеше повдигайки озадачено рамене.
-Не! Не ме разбираш наборе. Ко - коши, ли бяха, па – патешки
ли? Гъ - гъши ли? -дълбае задрямалата мисъл на Пеше, Васе.
След дълго освежително почесване Пеше отговаря раззинал уста
сякаш иска да лови с нея досадните мухи, които бръмчали наоколо:
-А - а -а! Па знам ли! Не помним! Май вчера беше…
В.Софин 17.02.2022год.
Дискриминация
-Все пак, не е
справедливо… -разсъждава приятел на кафе с друг докато отпива от ароматната
напитка.
-Моля?
-Мислех си за късмета на чашите…
-Чашите!? Нищо не разбирам!
-Какво толкова има за
разбиране. Откакто се помним с тебе приятелю много от чашите се оказват с
червило. Това несъмнено доказва, че са много повече целувани и желани,
отколкото ние мъжете, които сме останали единствено с мисълта, че сме поставили
рекорди по свалки…
В.Софин
През деня се веселих…
Щом през деня се веселих
ракията излезе течна…
Питиетата си щом платих
хванах връзката сърдечна.
Щом в нежен скут се настаних
тръпката ми сложи очилата…
Когато волен от любовта отпих
открих, че вързан съм в краката.
На живота щом се насладих
усетих, че младостта е вечна.
Едва накрая разбира се открих,
че и старостта била, сърдечна!
В.Софин 16.02.2022год.
Ужасна болест със късмет
Паника сред хората създава.
Вирус с патрони в пистолет
с жертви гладът си утолява.
Кому е нужен днес живота?
Ваксината допусната с брада
Работи небръсната с охота.
Решава тя, че няма свобода.
Винаги прав и без съмнение
Вирусът безкомпромисен с мнение,
за политическото наставление
спиращо човешкото, спасение!
В.Софин
Без правото на „АЗ“
Неудобен сертификат ме иска.
Държавата от мене го изисква.
„Плащай си самичък риска
щом работодателят го, иска!“
Натъпкан в неудобен противогаз
без правото да кажа „Аз“
в този измислен, труден час
не само за мен, а и за вас
лишени от лицето си удобно,
хванати от маска безпардонно
вървим псувайки съдбата,
но сами си носим кръста и краката!
В.Софин
Непокорен нос
Щом носът ми дръпна емфието
усетих, че за щастие ще кихна.
Бях натъпкан натясно във кьошето,
където прах лицето ми усмихна!
Ароматът който улових в кафето
събуди свят в очите ми отворен.
Когато нагълтах топло питието -
бях превърнат вече в непокорен!
Щом носът ми даде на заето
усетих как хремата го пипна.
С лек освежаващ с емфието
носът отказа ми, не кихна!
В.Софин
Без корен
Всеки кълн никнал непокорен.
В създадения свят тиквоподобен
с пари на подчинението удобен,
където тиквите растат без корен.
В.Софин
Горещо маце
Маце горещо. Гледа ме грешно.
Поти се често. Става ми смешно.
Пробвам целувка. Улавям преструвка.
Усмивка опитвам. В лъжата политвам.
Погледът грешен. Денят оказал се, смешен.
Маце горещо. Съсредоточено зяпа ме, вещо.
От прегръдки разбира. Но инатът го спира!
Обича парите. Но друг с пари си избира…
В.Софин
Червей
Когато тялото умреше
нещо скрибуцаше, не спеше.
Новородено гладно беше.
Червейче от плътта ядеше.
Остана скелетът да дразни.
Целият му кокал с вяра бдеше.
Черепът с дъната очни празни
изоставен сам, ухилен беше!
В.Софин
Обичам всички жени…!
Когато го чух не повярвах на
ушите си. Мой близък приятел веднъж се изрази толкова емоционално, че чак се
вцепених от изненада.
Цех. В него тапицери от женски пол.
Какво ли правят?
Да танцуват, едва ли! По-скоро работеха на пълни обороти. Не бях предвидил
устата на моя приятел, Соти!
Влязъл в цеха, където се правеха
механизираните кресла… За къде?… За ФРГ. Непозната абревиатура? Напротив!
Федерална Република Германия!
Та като влязъл, мен не забелязал… Но колежките разбира се били пред очите
му. Не издържал и издишал напрежението:
-Ей! Обичам Ви! Ама всички ви, обичам бе, жени…!
Избухна смях. Но истината изказана
толкова емоционално прозираше в очите на приятеля ми… Или както казват хората,
няма скрито покрито!
Интересен човек беше… Остана спомен, но дали го искам или не, той остава за
живее още с мен!
В.Софин
Елмаз и Надин
Пред погледите женски крак
по паважа потропваше с обувки.
С коса крещяща, ален мак
танцуваше дама без преструвки.
Лицето ѝ обсипано с лунички;
Синьото в очите – верен страж;
Усмихваше се сякаш бе на всички;
Младостта и даваше кураж.
Тялото с форми на цигулка
крепеше кръшния ѝ стан.
Белоснежна роклята на булка,
с перлен на шията гердан.
Беше надиния сватбен ден.
Неслучаен там в капана на екстаз
от очите, нейни с синьо озарен -
блестеше ѝ младоженецът, Елмаз!
С перчем намазан с брилянтин;
С навирени мустаци на гарсон;
Танцуваше Елмаз с Надин
с костюм в изряден панталон!
В.Софин
11.02.2022год.
Пошегувал се
След
като подскочиха с висота цените на горивото, а и на тока все повече хора взеха
да забравят колите си вкъщи. Една такава сутрин автобусът е препълнен Има си
хас. Всеки бърза за работа. Закъснял пътник не може да влезе през задната
врата. В този момент е осенен:
-Граждани! Билети и
сертификати, моля за проверка! – изцепва се на висок глас, той.
Веднага от предната врата хората се изнизват
повече от половината автобус. Закъснелия пътник влиза и сяда спокойно на
първото освободено място. Все пак е шокиран от видяното и за да успокои
създаденото напрежение казва:
-Ама моля ви се…!
Чакайте хора! Къде хукнахте? Аз само се пошегувах…
В.Софин
Мъж и жена вечерят в ресторант и са в добро настроение. Изведнъж
сервитьорът вижда мъжът да се смъква бързо от стола и заляга под масата. Жена
му изобщо не реагира, но гарсонът все пак решава да ѝ обърне внимание:
-Извинете, съпругът ви току що падна под масата...
-Не -отвръща съпругата, - той се скри така страхливо, защото току що РЗИ влезе през вратата... Все пак пари за вечерята има, но за глоба без зелен сертификат, няма...!
В. Софин
