Моите страсти
Въпреки предложените пасти,
предпочитам моите страсти.
Вървя щастлив сред храсти.
Срещам мечка.
Поздравява ме със „Здрасти!
Влюбен днес стоя покрай реката
с въдицата си, между краката.
Дебна риба на мен позната -
очаквам на комшията, жената!
Въпреки пари предложени
предпочитам моите страсти.
На почит пред мен изложени
стоят мокасини, кожени…
Влюбен днес държа в ръката
пушка за отстрел в гората.
Стоя и дебна сам в зората.
да дойде на горския, жената.
В.Софин
Кулите на любовта
Годините отминали са ми зелени,
но май клонят към залеза, червен.
Въпреки изцяло в мъка преживени,
те връщат спомена в новия ми ден.
Годините отдавна ми са нямали,
миговете сладки на младостта.
Нейде все още обаче останали
за мен кули вдигнала е любовта!
В.Софин
Родния бряг
Когато пътищата свършат
и липсва пътят ти напред -
върни се и нека те прегръщат
вълните мили на предишен път.
Когато сънищата те отбягват
и няма нов спасителен напред,
върни се там, където те очакват!
Това е правилния път за теб.
Когато изборите липсват
и няма го спасителния праг -
върни се и нека те наплискат
вълните от родния ти, бряг!
В.Софин 21.11.2022год.
Дреме ми на шапката
–Знаеш ли? – пита един приятел, друг.
–Що бе, Гоше?
–Забраняват по-време на мачовете за
световната купа, да се пие бира.
-Късно е чадо! Вече отворих първата до
мене, а има още достатъчно и за след мача.
–Забраняват и градския транспорт също.
Можело само с автомобили.
-Е я размърдах само краката и вече съм пред
телевизоро!
В.Софин
Проклятието на числото тринайсет
– -Хм! Като се замисля… тринайсет. Тринайсет,
тринайсет…
– -Стига, бе! Стига с това тринайсет! Ще ме стигне
нещо.
– -Като например? Ще се качиш на тринайсетия етаж и
той ще се разпадне; ще присъстваш на тайна вечеря и ти ще си тринайсетият гост
изхвърлен навън, защото просто там не си на мястото си; ще срещнеш тринайсетата
жена в живота си и тя ще ти откаже…
– -Стига! Достатъчно. Изнервяш ме с това число.
– -Число!? Кажи си просто тринайсет!
– -Не го повтаряй, че ще стане нещо лошо.
– -Това вече сме го слушали. Ще се спънеш на
тринайсетото стъпало на стълбите; ще ти откажат среща точно в тринадесет часа;
Ще ти сипят тринайсета ракия и ти ще се напиеш като казак, който ще забрави
коня си и ще хукне само със седлото в атака…
–
-Спри се! Моля ти се, престани! Не искам да го чувам!
– -Кое? Че си роден на тринайсети; че имаш афинитет
от тринайсетата бълха, която те е ухапала, когато си бил още малък…
– -Но, моля ти се! Защо не говорим за нещо друго?
– - Става! Но като се сетя за тринайсетия етаж,
който липсва в американските хотели и ме обхваща жал за гостите, които няма как да бъдат
настанени там.
– -Че, защо?
– -Защото тринайсетия етаж там така и не е
построен. Има, четиринайсет, петнайсет и т. н., но тринайсет, просто са го
продали…
– -Че, на кого?
– - На такива като теб, които са родени на тринайсетия
ден от месеца, в тринайсетата година.
– -Стига, бе!
– -И аз това казвам, стига, но тринайсетото
проклятие стои зад вратата и дебне…
– -Кого?
– - Много ясно, кого! Такива като теб, които вярват
в историята на тринайсетото поколение…
– - Поколение?
– -Да, бе! Родените на тринайсети ще променят
света!
– -Как така?
– -Ще построят тринайсетия етаж там, където му е
мястото. Право в сърцето на Америка.
– -И защо чак там?
– -За да повярват, че и тринайсет е важно число. Не
само за тези, които са родени на датата, а за всички. Все пак ако го нямаше
тринайсет, нямаше и да има четиринайсет и петнайсет. Не мислиш ли?
– -Знам само, че го мразя…
– -Е и аз мразя много неща като да ходя на работа
на тринайсета дата; да пазарувам в петък тринайсети и да слушам страха на
приятеля ми роден точно на тринайсети. Но като се замисля, по добре да
преглътна тринайсети, че да дойде четиринайсети, когато дават заплата. Не
мислиш, ли?
– -Виж, за това си прав!
– -Е, аз още отначало ти казвах, но ти не вярваше. Днес
е тринайсети, а утре денят в който слиза богът на парите и раздава пачките… Но
само на тия, които знаят как да ги харчат. Лично аз ще подаря всяка тринайсета
монета от заплатата си за благотворителност. И то само, забележи, за да не ме
хване проклятието на числото тринайсет… не за друго, а защото може и керемида
тринайсета да ми падне на главата. А именно, това не го желая.
В.Софин
Компас
Гладът, който се явява
не е в оная пъстра книжка,
в която безмилостно корава
буквите изяжда, мишка.
Градът, който вдъхновява
не е в мигащите лампи,
които вечер след поява,
осветяват уличните, щампи.
Любовта, която се раздава
не е в най-старите обувки,
които сутрин за забава,
получават с четката, милувки.
Усмивката, която радва
сърцето на всекиго от нас,
е в детското, което се прокрадва
с вечно сигурния си компас.
В.Софин
Пороят
Отвън вилнее пороят.
Дъждът окъпал душите.
Избягал нейде покоят.
Път не виждат, очите.
Неприятно мокри водата.
Мислите удавени във нея.
Влагата превзела и телата.
Липсва в живота Панацея.
Без милост вилнее пороят.
Отдавна ги няма мечтите.
Скрит нейде плаче покоят.
Самотни се стичат сълзите…!
В.Софин
Смели облачета
Посред стари къщи оцелели
в села без хора запустели,
покрай планината в близост
над сянката на дървета цели,
в търсене на правилния път -
застанали в умисъл на кръстопът,
все още дремят горе бели
във небето облачета, смели!
В.Софин 15.11.2022год.
Може да сменим в дома си всички остарели врати и прозорци,
но не можем да го сторим с приятел, който е живял в сърцето ни през всичките, изминали
години.
С поглед може да убием, но може и да открием, любовта на
сърцето си.
Годините са минали. Но стъпките им неизстинали все още
кънтят в душите ни.
Когато се научиш да обичаш ще разбереш, защо и трябва да
мразиш.
Не се мъчи да удължаваш агонията ако пътят пред теб е на
свършване.
Недей да скачаш в мрака преди да изгрее за теб, Луната!
Колкото и да търсиш в живота прав път, когото да стъпчеш едва
ли ще го откриеш.
В гората не всички дървета са прави. Но някои са по прави от
другите.
Колкото и да се възнася в облаците човек, едва ли ще успее
да откъсне нещо от тях за себе си.
Вълшебна Луна
Красива моя, вълшебна Луна
показала лъчи през нощта,
ти гледаш с поглед, който привлича.
Наслада истинска с теб любовта -
наслада с теб дори е смъртта
в страната, която не всеки обича.
Там сребърни нишки блестят.
Звездите самотни, тихо шептят.
И всичко е нежност само за мене.
В погледа твой, загадка личи -
докосва с лъчи, моите очи.
И всеки лъч в сребърно стене
с неземен блясък там красота,
за да има в покоя теб, с любовта!
В.Софин 9.11.2022год. Самоков
В протест
Не мислех, че
някой ще протестира. Взех решение. Бира скара, чаша вино, бутилка ракия… После
се сетих и за уиски. Нещо щракна в мен. Помислих си, че колата ми е взела
решение. За да не я мъча повече откликнах на повика ѝ. Дадох мръсна газ и на
един завой брате, уплаших друг автомобил. От изненада той подскочи и се озова
на тротоара. Тротоарът нямаше избор. Не успя да спаси двамата пешеходци
тръгнали да се разхождат.
Все пак аз успях да
избягам веднага след завоя. Оказах се далеч от местопроизшествието. Нито лук
ял, нито чесън мирисал. Но ракия пил. Скоро един „слънчоглед“ спря полета на
моята кола. Тя пък, взе, че спря. Катаджията ме пита, колко съм изпил. Може би
вчера глътнах повечко, но днес съм свеж като току що никнала краставичка. Така поне
се чувствах. На моите тъпи обяснения, униформеният не се върза, а взе ,че
завърза на ръцете ми белезници. Пък аз си бях невинен. Возилото да си носи последствия за високата скорост и
оня другият шофьор позволил на неговата кола да скача по тротоарите, където се
разхождат вечер хора.
Не така обаче мислеха, хората от управлението. Поисках им
бира. Отказаха ми под предлог, че това не било, кръчма. Дайте тогава викнах им
поне, чаша ракия.
Казаха ми, че
наглостта ми няма граници. Признах си, че имам много болно сърце. Театрално паднах
и облещих очи. Вързаха се. Сега съм в къщи под домашен арест. Редовно слизам до
мазата, където крия запасите си. Скоро
усещам, че ще свършат. Тогава и животът ми навярно ще свърши. Все пак съм
освидетелстван. Имам жълта книжка. Че кой ли днес няма. Всеки, който се чувства
свободен в страната ни има такава животоспасяваща от отговорност, книжка. Някои
навярно нямат. Те са за ожалване.
Така си мислех аз и потривах доволно ръце. Но вместо мен
друг взе правилното решение. Нещо щракна в мен. Тялото ми протестира. Бяха ми
се запушили артериите към сърцето. Опитах се да глътна въздух. Не успях. Сърцето
ми протестира.
Полу изпразнена чашата ми с ракия самичка скочи долу на пода
и се разби. Последвах я и аз не по свое желание. Тялото ми беше взело решението
вместо мен. Справедливостта възтържествува. Делото срещу мен, беше прекратено.
Е и на моето мислене дойде край. Сега съм безпомощен като
дете. Инвалид, който хранят с тръбичка. Нямам избор. Не мога да мръдна от
леглото. Парализиран без право на лични действия. Бяха ми отнети от тялото,
което протестира справедливо, но само според него.
Днес ми останаха единствено
мислите, които приятел успешно на бял лист, записа. Но само толкова. Вече бях „зеленчук“,
който гниеше всекидневно. Но време за съжаление няма. А, когато имаше, нямаше
разум.
Ако е прекалено рано ще стане късно ако не осъзнаем някои
неща. Аз ги осъзнах, но вие осъзнахте ли ги?
В.Софин
5.11.2022год.
