Когато
върховете ни викат не трябва да отхвърляме техния зов. Батериите в нашия
организъм ако са отслабнали, нужно им е спешно зареждане. Когато всичко това се съчетае с
хубаво, при това горещо, октомврийско време ,значи сме хванали правилния път…
Датата 23.10.2020год
ни обещаваше да се раздаде изцяло. Предпазливи откъм изненади със сина ми Боян
се екипираме сякаш е по средата на зимата. Времето с усмихнатата прогноза на
метролога не успя да ни спре да вземем дебелите си фланели и якетата за из път.
За да не им бъде прекалено скучно на раниците в вкъщи си позволяваме да ги вземем
с нас на поредното пътешествие. Естествено за да не мрънкат ги запасяваме с
храна и традиционната малка бутилка с отлежала домашна ракия.
Както се казва за
всяко нещо си трябва организация. Рано сутринта точно по часовник в седем
пежото на сина ми Боян си взима довиждане с гаража му и нашето приключение започва.
Маршрута ни преминава
през Боровец, селата Радуил и Марица, град Долна Баня, Костенец, Белово и местността Юндола за да стигне до хижа "Христо Смирненски" и после до язовир Белмекен…
Докато пежото гълташе изгладняло километрите успяваме да се
насладим на изгрева на слънцето.
„ Високи сини планини,
реки и златни
равнини,
небето нежно от коприна -
Това е моята родина“.
Както се казва в текста на едно
стихотворение на Младен Исаев, превърнато в песен… По пътя ни на места сланата не дава на
градусите да се качват. Точно два, но
вече с напредването към височините се заковават на девет. Температурната инверсия в действие. В
низините студено в планината, жега…
И наистина, когато тука горе, успявам да снимам част от пътя с камера
съм очарован от облаци мъгла, а над тях планини в слънце.
Обзети от радост пристигаме на паркинга на язовир Белмекен. Сами сме,
ако не се смятат близките до нас стада с крави и телета, които с любопитство ни гледат и сякаш се питат: : „Тия пък
двуногите, накъде са тръгнали?! То за нас вече няма трева, защото е изсъхнала,
та за тях ще има…“ Равнодушни за мнението на „опашатите“ правим закуска с две
закупени по път, банички. Естествено не забравяме да сторим това и с първите си
за деня снимки. Язовир Белмекен, който е на височина 1923 метра надморска
височина ни гледа с прекалено сините си очи и ни удивлява с чистотата на водите
си. Ширналата се красота пред нас, част от пътя и вляво горе върха, който ни
чака…
Язовир Белмекен е разположен на 1923м надморска
височина по течението на Сестримска река в Рила планина и е
част от каскадата „Белмекен-Сестримо-Чаира“. Той е най-високият язовир направен
с насипна стена на Балканския полуостров.
Името му означава „Известно
място“. Той е най-високопланинското водохранилище в Източна Рила; изграден е на
Крива река.
Изходен пункт към язовира
е село Сестримо, както и местността Юндола, откъдето пристигнахме двамата
с Боян.
От табелата на това място
за парк Рила научаваме:
„Национален парк Рила е
обявен през 1992 година, за да бъде опазено уникалното разнообразие от
растителни и животински видове и местообитания в този планински масив.
Паркът е национално
съкровище. Горите му пречистват въздуха и произвеждат кислород. Реките му са
източник на питейна вода за околните общини, за столицата и за част от
населението на Гърция и Турция. Паркът е любимо място за туризъм и отдих и
открива възможности за икономическото развитие на района.
Факти за
парка
Площ 81 046 хектара
-най-големия национален парк в България. Една пета от територията му е заета от
резерватите: Парангалица, Скакавица, Ибър, Централен Рилски
В национален парк „Рила“
се срещат: 40% от висшите растения в България.
Три от растителните
видове не могат да се видят никъде другаде по-света рилска иглика, палаво
шапиче и рилски ревен.
80% от безгръбначните
животни в България и представители на всички видове едри бозайници у нас.
Тук извират едни от
най-пълноводните и дълги реки на Балканския полуостров: Искър, Марица и Места.
Мусала е най-високият
връх на Балканския полуостров -2925метра надморско равнище.
Повече от 40 върха с
височина над 2000 метра.
Повече от 120 езера,
много от които са останали от ледниковия период.
Половината от територията
на парка е покрита с естествени гори. Една трета от тях са на възраст над 100 –
120 години.
Паркът е най-сигурното
убежище на планинската коза на Балканския полуостров.
Факт намерил отражение и
в емблемата на парка.
Национален парк „ Рила“ е
един от трите национални парка в България.
Системата от национални
паркове се управлява от министерството на околната среда и водите. Тя опазва
ценно За България и за света природно и културно - историческо наследство.“
След кратката опознавателна програма видяна
от табелата тръгваме нагоре, откъдето застанал в иронична поза ни наблюдава
връх Белмекен. Стори ми се, че чувам, тихо изречена подигравката му: „Само ако
знаехте каква изненада съм ви подготвил, едва ли толкова щяхте да драпате
нагоре за да ме видите…“
Естествено това са само
мои мисли, които ме стигат по-пътя нагоре.
Едва поели любопитните ни
погледи се спират на двама млади, момиче и момче, които вече са успели в тренировката
си и бързат да се приберат в спортната база на Белмекен, която готви не само
чужди шампиони, но и наши с които да се гордеем в България.
Е и нашите „мъки“ почват.
Всъщност не са мъки, защото маршрутът нагоре не е прекалено труден за качване. Вече
сме очи в очи със стадото крави, което не спира да ни зяпа в очите. Пътят се
раздвоява. Този вляво е прекалено зает от пазители. Три крави застанали на него
не допускат пътници нагоре. Като благоразумни люде избираме левия, който не
само, че е свободен, но и води в нашата посока към връх Белмекен. Много скоро
стигаме до ново раздвояване на маркираната в червено пътека. Това е така,
защото едната води към хижа Белмекен. Хващаме десния и в дерето се натъкваме на
остатъци от сняг. Спирам малко по нагоре за да снимам една оцеляла неизвестно
как едва показала синята си гугла, синя билка за която предполагам, че е синя
тинтява. Докато тегля мързеливите си крака нагоре по-пътеката синът ми Боян ми
бе подготвил капан. Всъщност ме снима с малка камера за филма, който иска да
направи за приключението, което изживяваме в момента. „Пред нас са блеснали житата…“ Изведнъж ми хрумва част от песен, но
тук в планината се касае за върхове, които ни зяпат отгоре. Първият е Сивричал
и с височината си от 2641 метра той влиза в 40-те върха над 2000м. надморска
височина. Едва, когато се изкачваме малко по нагоре по дерето, виждаме и Каменити
чал с 2591метра, а малко по нагоре е и Равни чал с неговите 2637м. Стъпваме в
началото на ръба или „ръбо“ както му викаме ние по самоковски в посока към
нашата цел. Тя естествено е връх Белмекен, който се вижда наблизо… Всъщност
това се оказва илюзия. Разбираме го още на първата площадка. Малко равно
място, което дава заблудата, че сме горе. Да но ние не се хващаме на въдицата
на връх Белмекен, защото на ръката на сина ми Боян, часовник показва метрите,
които сме изминали.
Изведнъж вляво от нас, откъдето
ни гледа най-отблизо Сивричал чуваме грохот. Долу в долината се промъква с
шумна песен малката рекичка с интересното име, Ръждавица. Походът ни продължава нагоре между
изсъхнали туфи с трева и храсти от червени боровинки. За наша изненада се
оказва, че от тях има толкова много не обрани, че ние се втурваме за лека
закуска. За съжаление повечето от червените боровинки се оказват попарени от
първия сняг, който е валял тука. В момента го няма, но в дерето все пак, където
има сянка открихме студени, белите му лапи. Малка замръзнала пеперуда привлича
погледа ми, който се отклонява и към гледката към язовир Белмекен синеещ се в
далечината долу под нас.
-Е почти сме горе… -
проверява ме Боян мислещ, че отново ще се хвана като шаран на въдицата му. Този
път номерът му не минава, защото го питам за надморската височина. Става ми
ясно, че има още поне триста метра до върха. Естествено вече сме на нова площадка
от която, отново се открива прекрасна гледка. В целият му блясък синее язовир
Белмекен, а долу отстрани на него се вие като змия шосето водещо до паркинга,
където бяхме оставили колата.
Къде с усмивки, къде с
направени снимки в движение най-после пристигаме горе на малкото плато, където
има направена пирамида от камъни. Малко зад нея циментирана желязна рамка и
табела с височината на върха 2626метра. Правим обиколка за да се насладим на
красотите създадени от майката природа. Зад гърба ни се вижда в далечината,
Пирин планина с прозиращите си ски писти от град Банско, а право пред пред нас на края на платото, Витоша и язовир „Искър“.
Малко Вдясно от тях отдолу ни гледа и
град Костенец, Чак, когато стигаме до още по нататък пред нас блясва в
красивата си синя дреха и язовир Белмекен. Когато погледът се отклони отново
вляво в по-голяма далечина съзираме да ни се усмихват и върховете на Родопите. А зад
нас, където се виждат Сивричал и Равни чал по средата измъкнал високо чело
прозира и първенецът на Рила, Мусала. Всичките гледки оттам са видими, защото
бяхме ударили джакпотът с хубаво време. На небето няма облаци, които да спират
очите да се наслаждават. Високи сини планини и необятни рилски красоти…
Най-после правим и снимки
пред табелата на върха за спомен. Не устояваме на трибагреника, българското
знаме, което стои вързано тук за да не избяга от поривите на вятъра. Но точно в
тоя момент той бе, толкова слаб, че почти не се усеща да ни брули. Горещината,
която се разливаше покрай нас бе хванала лицата ни в желязна маска. Слънцето
неспирно ни галеше. Пъхаше се в очите и блясъкът му пареше…
Тук там в съвсем малки осиротели
откъм трева дупки, прозира сняг.
Крайно време за обяд. Сядаме
под връх Белмекен с гледка към язовира и започваме импровизирания си пикник. Малкото
двестаграмово шишенце ракия влиза в употреба. Краткия аперитив вдига градусите
на настроението, но само в мен, защото Боян все пак е шофьор. Когато си взимаме
сбогом с върха и гледките, които се откриват оттук срещаме първият турист
изкачил се след нас. Млад мъж с раница, който ни пита още колко крачки има до
Белмекен.
-Само още малко… -обаждам
се аз.
-Е да, ама толкова лъжлив
връх не бях качвал… -споделя туристът имайки явно в предвид площадките по пътя
създаващи илюзия, че е покорен.
Разделяме се с усмивка и
с пожелания за приятен ден. Скоро след това с тежка раница на гръб срещаме и
неговата половинка. Приятелка или съпруга, която пъхти съвсем изморена от качването
си по ръба нагоре.
Разменяме любезно и с нея няколко думи на поздрав и успокоение, че върхът е
толкова близо, че почти може да се пипне
с ръка. Когато се разделяме след топло сърдечното, „довиждане и успех“, тя изтощена
от напрежението на изкачването, спира по нагоре за почивка.
Стигаме дерето, където
има коларски път. Решаваме да го хванем в посока към язовир Белмекен. Целта ни
бе да се насладим от друг ъгъл на гледките от планината зад нас. Пред нас долу
стадо крави с телета отново ни среща с учудване. Точим вода за пиене от малък
поток извиращ от гръдта на връх Белмекен и слизаме майтапейки се към шосето и
язовира долу.
Когато най-после хващаме
твърдия път няколко леки коли ни задминават. На паркинга, където с нетърпение
ни чака пежото виждаме, други коли и хора. Поздравяваме се с някои от тях и
после, после си взимаме сбогом с връх
Белмекен, който остава зад гърбовете ни. Пътят се вие в безкрайни завои надолу.
Спираме за малко при хижа "Христо Смирненски" само за да установим, че няма как
да си вземем сувенир от тук за спомен. Хижарят ни изпраща заедно с трите си
рунтави кучета, които обзети от внезапно дружелюбие успяват да ни махнат за
довиждане с опашките си.
Обзети от любопитство и
от жажда спираме на още едно място, където странна чешма във формата на мечка и
малко мече ни спира. Докато синът ми налива в шишето вода, аз снимам малка
изглеждаща като къщичка, барака, в която явно туристи си правят барбекю.
Встрани от него намирам още една чешма от която разбирам, че е правена някъде
през далечната 1963година. Оказва се, че това е някакво водохващане тук с прекрасна,
студена вода раздаваща живот на минаващите туристи и не само на тях ...
-Крайно време е да
хващаме пътя! -казва синът ми Боян. Все пак е късно след обяд и мракът на нощта
е близо. Решаваме да го избегнем и малко след 18 и15 вечерта стигаме вкъщи, леко
изморени, но все пак безкрайно щастливи, че сме успели да качим още един връх в Рила планина. И не само това, а защото денят ни се усмихна с добро. Видяхме уникални
гледки, които ще останат да живеят запечатани завинаги в нашите спомени… Спомени за приключението наречено - Връх Белмекен.
В.Софин 27.10.2020год.
