Споменът възкръсна в
лятната кухня
Не бях влизал в
приземието отдавна. Съвсем разсеян, отрупан от задачи изскачащи постоянно с цел да
гъделичкат и поставят на изпитание нервите ми, забравих ключа си в работата.
Скрит под саксията обаче ме чакаше приятелски резервния, готов да се отзове
винаги на моя повик Той отваря някогашната лятна кухня. Едва бях пристъпил
вътре, когато ме лъхна миризма на влага и прах. Пред погледа ми блесна стария
шкаф на родителите ми сега пълен изцяло
с дремещи книги събирани от миналото.
На кухненската маса
направена някога от сръчните ръце на баща ми сега се гушеха набрани от мен
билки за зимата. Аромат на мухъл се смесваше с тоя на ригана, ментата и
планинската мащерка.
Подредени сякаш
вчера около масата бяха наредени четири стола стоящи сега съвсем самотни в
очакване на стопаните си. Единствено
двете по –малки отстрани им правеха компания.
Хвърлих поглед и
на пейката скрита зад кухненската маса до стената, постлана с шарена черга,
тъкана от майка ми. И тя чакаше...! Чакаше своите гости, които така и не
идваха.
Тягостната
обстановка допълваше телевизор Електрон, цветен купен някога от баща ми. Все още здрав но,отдавна не пускан, той също
крещеше неистово за своите изгубени зрители.
Встрани до
другата стена старата пожълтяла мивка, все още чакаше нечии ръце да пуснат вода от
крана пълен днес, навярно с ръжда. Над нея закачено обвиняващо ме погледна съвсем
самотно огледалото, което някога отразяваше усмихнати родителските мили очи.
Старият диван също
чакаше своето посещение на добра воля.Зад вратата дървената закачалка все още
стискаше в прегръдките си стария бащин костюм.
Над дивана срещнах
погледите на родителите ми от стария портрет рисуван някога от чичото на баща
ми. До него му правеше компания снимка на която бях аз и сестра ми прегърнати
на сватбата и.
Някога, отдавна в
миналото, когато се връщах от училище влизах направо долу в приземието. Посрещнат
бях винаги от слънчевата усмивка на майка си, виждах одобрението в очите на
татко и дори се радвах искрено на погледа на сестра ми. Чувствах неразривно
цяла, скрепена здраво семейната обич.
Очите ми
проследиха старата кухненска маса, която бе преживяла толкова много вълнения,
на обеди, вечери. Сега просто усещах страданието и. Разбирам я. Няма вече кой
да меси баница на нея, да прави хрупкави сладки изрязани от тесто, благодарение
на старите чаши за вино. Няма и кой да налива на Бъдни вечер греяна ракия; няма
кой дори да помогне на старите дървени самотни стола да се чувстват комфортно...! Малките гледат
обвинително и пазят отдолу имената на сестра ми и моето. Големите столове и те с почерк
носят името на баща ми, майка ми и моя стар детски псевдонима "Малкият Морски Капитан”
Пейката скрита
срамежливо зад масата скърца жалостиво подложена на неуморните челюсти на
дървояди. Всичко се руши, разпада... само сърцето моето остава същото.
Ниският таван хвърли
поглед и срещна очите ми, които видяха стария пирон да виси на мястото си както
някога... Там майка ми винаги на поклади
връзваше канап с варено яйце, което ние със сестра ми гонехме със зъби или
/ламкахме/.
Погледа ми внезапно виновен се отклони от тавана и срещна в
краката ми шарените черги тъкани някога с любов от майка ми, някогашна
килимарка.
Сякаш беше вчера. Миговете
на семейно щастие с родителите отлетяха. Избягаха. Душата ми внезапно също се почувства
самотна като дървените столове, масата, пейката, диванът.
За миг затворих просълзени очи. Сърцето ми прокънтя глухо
уплашено в гърдите. Някъде там далече избягала и сега скрито в съзнанието ми се
усмихваше споменът.
Споменът за времето
когато цялото семейство на празник и в делник седеше около кухненската маса. Тогава
тя навярно се е чувствала щастлива,
защото бе отрупана с вкусните ястия на майка ми и баща ми, стария готвач. Тогава никой не бе самотен...
Семейството, което няма да забравя никога! Няма го вече
цялото. Но то завинаги ще остане в сърцето мое, чувстващо семейната любов.
В.СОФИН
