-Докторе, може ли? – отваря пациент вратата на кабинета на
лекаря.
-Не! Не може! Не виждате ли, че съм зает!
-Е и аз съм зет, ако виждате това в мен, но обръщам внимание
на тъщата…
-Тъщата?! -недоумява докторът.
-Да, тъщата, която ми пържи яйца всеки път, когато и отида на
гости…
-Докторе… -плаче нетърпелив, пациент.
-Изчакайте моля ви, реда си!
-Но аз съм наред…
-недоумява пациентът.
-Не, драги…! Наред съм аз, защото е време за кафе, почивка…
-отбелязва мъдро лекарят и си изсулва към лавката в болницата.
В.Софин 28.12.2020год.
-Найдене! Найдене бе! – крещи отвън съученик на приятел, за
да играят на топка.
-Не мога сега, Петре… Имам час в Интернет!
-Е, и аз имам, но съм поставил на лаптопа баба ми… Нека и тя
свърши нещо полезно. Стига е плела чорапи за зимата. Нея и без друго, хич я
няма…
В.Софин 28.12.2020год
-Пиеш ли? -пита лекар, пациент, който прекалява с алкохола.
-Не докторе! Категорично! Как можахте да си го помислите… Аз
съм толкова стриктен. Само се държа за чашата…
В.Софин 28.12.2020год.
Измъчван от навиците груби
явили се на сетния ми път,
усещам как във мен се губи
човекът, чакащ да го призоват…
Очаквам лазурните морета
да се усмихнат с мен на сън.
Да се успокои гордостта ми клета,
извеждайки ме чист навън.
Очаквам звездни небесата -
правилният път и светъл ден,
да открият отново красотата
на любовта, изгубена за мен!
В.Софин 27.12.2020год
Немеят мъгливи, дните съдбовни.
Мълчат виновни, скалите огромни.
Сковани блещукат, звездите в небето.
Луната се крие страхливо в морето…
И само хората свити
с лица под маските скрити,
с провиснали вежди -
с прокиснали нерви,
останали съвсем без резерви –
търсят светли, коледни надежди!
В.Софин 26.12.2020год.
Когато на сутринта се включих
Слънцето надникна ми в мечтите.
Щастлив Светлата, Коледа улучих –
видях да пълнят се с любов, очите!
При елхата буден се вмъкнах.
В зелено ме улучиха стрелички.
Прекалено бърз от там, отмъкнах
всички влюбени в мен, иглички!
Щом коледен подаръкът разбрах
усетих да сбъдват се мечтите…
В написано с любов писмо, видях -
редове от майчини, сълзи в очите!...
В.Софин 25.12.2020год.
Времето студено, мълчи.
Ниско мъглата е надвиснала…
Горчиво прониква в очи,
сълзи и се спуска прокиснала.
Животът сякаш го няма...!
Само сенките, пъчат гърди.
На небето свободна и пряма
притеснена, Луната стърчи!
В тъжното прокиснало време
угнетени камбани, звънят…
Мисълта отказва да приеме -
новородена Надеждата у нас -
Надежда за един, достоен свят!
В.Софин 20.12.20год.
Когато болницата посетих,
страхът даде ми упойка.
Под маската лицето скрих.
В очакване, застинах в стойка.
Когато после, лекаря видях,
гласът измени ми драстично…
По време на прегледа разбрах,
че здравето ми е прилично.
Това даде, повод за ракия.
Избързах чаша си налях.
В желанието да се напия –
припаднах, посетен от смях!
В.Софин 20.12.2020год.
В безцветния свят на парите,
където често мъглите
витаят и скапват душите…
Любовта я няма…
Отдавна тя, липсва!
Единствено само колите
все още задвижват мечтите,
а хора под маските скрити
вървят омърлушени, свити…
И няма милост за никой,
и няма радост за някой!
Дори и времето прокиснало
сега намръщено надвиснало,
ни къпе студено в сълзите,
които заличават следите,
че още сме хора и още ни бива -
но не… злобата, още е жива!
Нужно е днес да открием,
изчистени нови простори…
Да намерим правилния път -
пътят, на любовта,
която знае да се бори!
В.Софин 17.12.2020год.
Прекалено пием по-много -
пием от сутрин до здрач.
А парите са малко…
Парите не стигат сега!
И навъсени наште лица
са хванати в тъжния плач.
Хълцат наште скрити, мечти
за съжаление, убити почти…
създаден от вирус сълзлив,
решил да стрие на прах
свободен живота, красив…!
Живота на детския смях
на коледен празника жив.
на чисти усмивки без грях…
За да не бъде, никой щастлив!
Ще минат годините трудни.
Ще дойдат щастливите дни.
Тогава ще бъдем пак будни -
преродени за светли, мечти!
В.Софин 16.12.2020год.
Вие младите стихове редите.
Търсите не изкачени върхове.
Любовта измъчвате, творите -
градите необятни, светове!
Местите с ум, сложните прийоми.
Смел се чува ваш, уверения глас.
С думите ви, вятър стихове подгони.
и в сърцето подреди ги в страст!
Вие младите стихове творите.
Любовта дарила ви е със криле.
Силни сте! Искате да полетите
към високите, красиви, върхове!
В.Софин
15.12.2020год.
-Ало докторе! Може
ли? -звъни клиент на личното си джипи.
-Да! Кажете, моля!
-Ами такованка… Изгубил съм вкуса си…!
-Няма страшно! Ей сега ще ви изпратя рецепта по електронната
поща… -прекъсва обясненията на болния, джипито.
-Но моля ви докторе! Почакайте! Я, че съм изгубил вкуса…
изгубил. Но пък от друга страна все още усещам
тоя на ракията…
-Не трябва да пиете ракия, ако сте болен!
-И аз това се питам, но след петата ракия не усещам вкуса на
краставичките в салатата…
-Да не сте пиян, господине?
-Е, ако мислите, че седемстотин грама домашарка са достатъчни
да се напие човек, значи грешите… Я да ви кажем правичката и кило да опущим пак
съм трезвен, но губим вкус…
-Но моля ви! Не пийте тогава!
-Да ама нали ви казах докторе… Ракията я усещам. Знам точно
коя е от джанки, коя от грозд или плод… Виж, дето само пресните краставички са
ми безвкусни.
-Че овкусете ги, бе! Сложете сол, олио, малко лук…
-Ето на… Благодаря за съвета, докторе. Виж не се бях сетил
преди за това. Жив да си ми! Като мине пандемията мое да те черпим една ракия…
Е, ако остане, разбира се… Айде сега наздраве!
Тук джипито не издържа и ядосан затваря телефона на клиента
си и крещи на висок глас:
-Тия хора съвсем са изперкали. А докато мине пандемията като
нищо и аз може да се побъркам и си поискам обещаната ракия…
В.Софин 15.12.2020год
-Знаеш ли Геле… Вчера
шефът ми каза, че съм Прост…
-Обидил те е!?
-Напротив! Похвали ме… Докато го карах със 140 километра на
пътя със служебната кола, ми викна:
-За кой се мислиш ти бе? Да не си Ален Прост. Намали поне на
завоите…!
В.Софин 12.12.2020год.
Непознати устни ме избират.
С червило искат да ми скочат.
Настървени са… Не спират!
Знаят как да ме започнат…
Целувка с устни… Две ли!
Три ли! Минаха недели.
Преди да осъзнаем оцелели -
любов, колко сме отчели!
В.Софин
11.12.2020год.
Брадчед! Кво и
става на тая телевизия…!?
-За какво става дума?
-Сутрин щом пуснем първа програма, дават розови гащи… На
втора, същото, а като сменим канало с трета…. Просто не ми се говори.
-Да не би, пак розови гащи!?
-Да, ама с дантела!
-Моля?
-Ами хапчета и мазила против изприщване от прекалено,
дългото носене на розовите гащи…
В.Софин -10.12.2020год.
Ако си мислиш момиче,
че луната наблизо я няма,
а в тъмното свети кокиче
пременено в бяла пижама…
Ако си мислиш любима,
че звездите са приказка стара
и любовта в която ни има,
е измислена и чака на гара…
Ако си мислиш момиче,
че влюбени още сме двама…
Тогава литни като птиче
и кацни на моето рамо!
В.Софин 8.12.2020год.
-Вуте, я съм се
родил… -хвали е Геле.
-Родила те е, майка ти. -смее се Вуте.
-Така де! Я съм се родил…
-Родила те е, майка ти. – настоява на своето, Вуте.
-Добре де! Ама днеска имам рожден ден. -хвали се Геле..
-Па така кажи! Оти ми се моташ с приказки, а не сипеш по
едно… Хм! Виж мое и по две, ако не ти се свиди и три…!
-Е-е-е…! Па я съм се родил само един път. Кажи ми оти да те
черпим три ракии като мое да минеш и само с една?
В.Софин 7.12.2020г.
Едва
отворил очи се ужасявам. Вместо слънце и забрава, отново рошав ден. Поредният!
Лошо отвързано време. Ковид новини, войни, изгубени битки и разбира се безкрайно
живи реклами напомнящи, кое лекарство да се използва. Нищо не се казва за
ракийката, салатката и топлите усмихнати детски личица!? Нима вече сме в друго
измерение, където е забранено да стиснеш ръката на приятел, да го накараш да се
усмихне? Или може би вече сме мъртви и забравили, че животът е с нас? Рошавото
време, което се къдри с плътен слой облаци не дава отговор. Намръщено е като
настроението в хората, които проплакват от време на време. Падат чувствата на
угнетената земя, мушкат се болезнени капките му по вратове и пълзят по лицата
хорски, потънали в сълзи..
Празник казват е днес… Че какъв празник като е забранен. Хм!
Празнувай сам! Пий сам! Пази дистанция от любовта и любимите си хора! Че какъв
празник е това? Геноцид! Правото да пазиш нещо, което няма как да се опази.
Дали сме свикнали?
Само с телефони от разстояние и Интернет, който понякога угнетява обстановката.
Проклета съдба! Или може би добре наложено статукво? Движение на предмети, но
не и на хора щъкащи за удоволствие на екскурзия. Парите нека се движат, но не и
хората. Че кои са хората? „Предмети“, които внасят в „живата“ банка пари за да
ни управлява безпрекословно… Кредит за Ковид! Кредит за живот!
Ковид идиоти или безпомощни хора, които искат живота си? Въздуха
е наслоен с рошавост до такава степен, че и през маските не се диша!
Обичай ближния си! Да, ама не го угнетявай, не го лишавай от
сън, любов и детски усмивки!
Накъдрено от чувства времето се мръщи. Някой ден, казват…
Някой ден ще бъдете ваксинирани и това ще се забрави… „Може би!“ Да но „може би“
не винаги е истина, както не е истина всичко и което казват. Истината всеки я
знае, но си трае или псува под сурдинка с чаша водка, системата… Не само
нашата, естествено. Системата, която превръща човек в животно. Уплашено в
тъмното светят само очите му, въпреки, че и те са загубили блясък…
Психичните
проблеми са бич божи за всеки повярвал и взел лекарства без рецепта, но с
контрол от рекламите по телевизията…
Рошавото време ще отмине. Вярвам го! Не всички ще преодолеем
студенината му. Ще се запомнят забраните, без ръкостискане, без целувки и
усмивки, които крият щастие!
За съжаление и без образование в бъдеще в което пораснали ще
се учат на азбуката. Тепърва ще става „чудеса“ за които не сме мислили.
Не е ли време вече да срешим рошавото време? Да го накараме
да се усмихне. Да ни вдигне ръка за поздрав и всичко да се забрави… Нищо никога
не се забравя за съжаление. Нещата се местят. Мести се и рошавото време. Силни
остават само парите, но и те ще си отидат някога… Някога, когато проумеем
живота. Не днес, а утре „може би“! Да но, „може би“ не е винаги истина. Така,
че най-правилната максима за да бъдем и утре, за да пием чист въздух с гърди, е
не друго, а да подлагаме всичко на съмнение, дори и собствените си действия.
След размисъл може би и ще стигнем истината, истината за живота, който не
трябва да се унищожава.
Рошавият ден кимна
към залез и си отиде завинаги… Утрешният, ако е дал Бог или, ако сме се взели в
ръце, ще дойде усмихнат и сресан с усмивките и чувствата на хора, които са се
научили да се обичат, защото само така единствено ще се опази животът. Животът,
който ще дойде, хубав като любовна песен и весел детски смях…
В.Софин 5.12.2020год.
Щом през деня не спах
и нощта изморена не легна.
На заранта, когато се прибрах,
бърза дрямка ме налегна.
Когато почивката познах,
обядът изскочи ми на среща.
Притеснен щом гладът разбрах,
поканих го на топла леща.
В паника привечер осъзнах…
Бях изпуснал мила, днешна
от наложения силом страх –
водеща, любовна среща!
В.Софин
Защо?
Напъхаха в лицето ни статистика!
С маски лишиха от защита…
Всяка медия упорито, тика -
мислите към вирус, който се отчита.
Позитивното затвориха във клетка.
Едва светят очите му на тъмно.
Броят банките, поредна сметка.
Кредитът вдигнал се е, стръвно.
В.Софин
Забраниха на лозунгът да диша!
„Напред науката е слънце!“
В най-тъмната дупка скриха -
знание в неудобно, дънце.
Докато вървим нагоре по-замръзналата
пръст осеяна с камъни, внезапно чуваме възгласи на планинари, които ни
настигат. Ехото има свойството да очарова. Включвам се и аз във виковете и моят
глас отскочи до Езеро Окото мушна се чак долу до Бъбрека и после се върна при
мен като бумеранг.
-Така де!
-обръщам се с усмивка към сина ми. -Нека се чуе и моят глас! Все пак всеки ден
не качвам върхове…
Синът ми се
усмихва и ми казва, че ако не побързаме всички, а те и без това всички, други
бяха зад нас, щели да ни настигнат.
Опитвам да се
мобилизирам, но апарата ми за снимане иска внимание, което съм длъжен да му
осигуря.
Най после
стигам до „Сълзата“ и Езерният връх -2550м. височина, където с нетърпение вече
ме очаква, Боян. Замръзнало изцяло езерото с това име е с най-голяма надморска
височина – 2535м. Прекалената му бистрота, показва, че водите му са чисти. Това
не го виждаме, но от табелата ни става ясно, че водната му повърхност е с
размер 7дка и дълбочината 4,5м.
С мисълта, че трябва да направя снимки опитвам
да се втурна към близката табела, но синът ме спира:
-После ще имаш
време да снимаш на воля, колкото си искаш... Я по-добре да качим „Отовишки“
рид, преди да е паднала отнякъде мъгла. Горе се открива такава панорама и
седемте езера се виждат на длан…
Не устоявам на
съблазънта! Следвам сина ми направо нагоре покрай“ Сълзата“. На места се
разминаваме със замръзнал сняг. Отгоре ни почва да ръми суграшица. Все още е
ясно, но с висока облачност. Позволявам си да открадна няколко кадъра за спомен
с фотоапарата си. Снимам замръзнали гъби и скованата от студ езерна „Сълза“
Синът ми,
който е с няколко повече крачки от мен напред вижда в посоката към „Отовишки“
връх две диви кози. Поглеждам и аз, но с моите очила няма как да ги видя.
Скоро стигаме хребета на рида. От тук се
виждат толкова много неща… По-голямата част от езерата пред нас. Зад нас долу в
далечината хижа Иван Вазов. Вдясно Мальовишкия дял на Рила планина в цялата си
красота. Натам е и кръстопътя , наречен „Раздела“ откъдето турист може да
избере нов маршрут не само за себе си, но и за хората, които са с него.
Решени, че трябва да видим и седемте езера,
поемаме в посока към „Отовишки“ връх, който се откроява съвсем ясно пред нас. Суграшицата
продължава да се сипе, но това не спира нашия устремен ход. Все пак по билото
на „Отовишки“ рид се ходи леко. Най-после намираме това уникално бих казал
кръгло място, откъдето правим красиви снимки на фона на Седемте рилски езера.
Някъде долу под нас, виждаме хора в далечината, които изглеждат почти като
мравки, тръгнали да мъкнат зрънцето си в мравуняка… Всъщност раници на гръб,
които искат специално отношение. Може би, защото вътре в тях навярно има освен
храна и топли дрехи, задължителна за консумиране ракия или домашно вино, което
естествено е по подходящо за сгряване в това студено, време.
„Време е да
изхвърлим боклука!“ Всъщност се шегувам, защото синът ми Боян предлага
алтернатива. Или да се върнем по-същия път за да направя снимките си при езеро
„Сълзата“ или да продължим към „Отовишки“ връх, който се вижда наблизо… Избирам
леко със съжаление да продължим направо към върха. Не за друго, а защото винаги
ми е било интересно, когато се движа по
маршрут, който не е усещал още порива на стъпките ми… Лека мъгла се опитва да
осуети плановете ни. Напразно! Твърди сме и не отстъпваме! Въпреки, че вече е
станал обяд и сме гладни решително отказваме да спрем. Най-после сме на върха. „Отовишки“
връх с височина 2696м. надморска височина. Освен, че правим снимки за спомен
оставаме очаровани от гледките, които виждаме. Част от седемте рилски езера, от
една страна а от другите долу, замръзналото „Отовишко“ езеро, което ни гледа
с кристално заледено, единствено, око. А над него в далечината връх се извисява
с цялата си красота „Сейменски камък“ - 2666м. От тук виждаме и част от язовир
Кара гьол с насипната си защитна стена и респектиращите върхове там. Калин
-2668м Голям Полич – 2615м. На запад,
отвъд билото зад нас са Мальовица 2729м и поотдалечения леко вляво, Мусала
-2925…
Интересно, докато се вглеждам пак в Седемте
рилски езера се сещам за прочетената за тях, информация от уикипедия. Оказва
се, че в миналото стъпаловидният циркус е носил названието - „Еди гьол“, а
цялата езерна група се е наричала „Едигьолски
езера“, а пък отделно, самите водоеми поотделно са били с различни имена от
днешните. Сълзата –„Баш гьол“, Окото – „Чанак гьол“, Бъбрека – „Кара гьол“,
Близнака – „Чифте гьол“, Трилистника – „Средния гьол“. Последните две езера –
Рибното и Долното – не са имали собствени имена.
Омаяни от толкова планинска хубост се
сещаме, че обядът ни още не е консумиран. Въпреки това, на върха, където се
сипе суграшица и е прекалено студено, няма как да се получи. Решаваме да хванем
малко долу пътеката вляво, която слиза и води към езеро „Окото“. Сняг и лед
спират крачките ни. Синът ми с неговите непрекъснати тренировки по ориентиране
се справя бързо, но не и моя милост. Принуден да се подпирам на самия сняг и в
опита си да правя малки стълбички, законтряне с обувките си, за да успея и аз. Въпреки това
слизам бавно като паяк дебнещ плячка. Всъщност може би за кратко време, страх
пропълзява в мен при мисълта какво може да стане. Преодолявам подмолна,
изпълзялата мисъл и най-после успявам да се присъединя към синята маркировка
водеща към „Окото“, а в обратна посока пък към хижа „Иван Вазов“. Настигам най-после
Боян. За нас остава „Отовишки“ връх и разбира се тия които, виждаме горе, двама
ентусиасти, мъж и жена, следвали нашия път.
Най после намираме импровизирана скална маса на, която правим бръз обяд. Бръз,
защото въпреки лекия полъх на вятъра, ръцете на сина ми вече са вкочанени от
студ. Гълтам глътка ракия за вътрешно сгряване и изсипвам малко от нея на
пръстите на Боян с молба да ги разтрие. Долу пред нас на езерото окото две
семейства няколко деца възрастни са
готови за слизане по обратния маршрут към езеро „Бъбрека“ и хижа „Рилски езера“.
Далече пък зад нас виждаме двойката качила
вече успешно „Отовишки“ връх.
Синът ми,
който следи километрите, които вече са зад гърба ни, съобщава, че десет са били
горе, на хребета на „Отовишки“ рид, откъдето наблюдавахме и снимахме Седемте
рилски езера. След тази информация събрали сили, а всъщност надолу към хижа „Рилски
езера“, не е толкова необходима, въпреки, че понякога слизането е по трудно,
намираме време да се сбогуваме с езерното „Око“ като правим селфи за спомен.
Вече сме при Бъбрека и тръгваме по
размекналата се леко кална, пътека. Срещаме трима младежи, които се интересуват
дали старата хижа „Седемте рилски езера“, работи. Естествено нямаме такава
информация по простата причина, че времето не ни стигна да отскочим до там.
След кратки поздрави се разделяме и хукваме… Всъщност вървим нормално, но сме
решили и последната част от маршрута до паркинга, където в самота ни чакаше Пежото
на сина ми, да извървим пеша. Все пак хубави са маршрутите, когато са усетени
от краката. Добрият планинар не знае умора и не се спира да се възхищава на
природата ширнала се с блясък в очите му…
Естествено лифтът и изкушението да се слезе
с него надолу работеше… Някои се
възползват. Разбирам ги с малки деца, защо не?
Точно в четири и десет следобед, стигаме
края на маршрута ни за деня. Часовника на сина ми отчита, двадесет километра
извървени пеша. Въпреки това изобщо не се чувстваме изморени. Само дето малко
ни е яд, че приключението за деня приключи…
Взимаме си малък спомен от една сергия
наблизо, малка пирамидка със седемте рилски езера и с мисълта, че не сме
приключили, а тепърва ще вървим и се радваме на красотите на, Рила планина си
тръгваме към дома си.
В.Софин 25.11.2020год.
Разбрала как да си поиска
умна, пъргавата мишка,
храна от мила книжка,
която по сърце, била и близка.
В нея нямало джуджета,
нито пълни чекмеджета,
с мънички, измислени, мечета
и дечица с дрехи на райета!
На красиво нарисувана картинка
стояла бучка, четвъртинка -
сиренце украсено със маслинка
и рибка, някъде към половинка…
Не устояла пъргавата мишка.
Изгладняла без да иска.
Захапала изгубената книжка -
по сърце, с картинка близка!
В.Софин
24.11.2020год.
Животът е кратък.
Животът е миг!
Да вземем остатък
с последния вик!
Животът е труден,
когато не плачем.
Животът е муден,
когато не крачим.
Да хванем вълните!
Да стиснем живота!
Защото мечтите
ще избягат с охота…
Животът е кратък.
Животът е вик!
Да вземем остатък
от подарения, миг!
В.Софин
23.11.2020год.
Когато
зимата закъснява и времето все още не е успяло щедро да изсипе сняг в
планините, човек се пита дали пък да не направи разходката си там високо сред
върховете…
Един такъв ноемврийски ден на 17 решаваме с Боян, синът ми да осъществим
поход до Седемте Рилски Езера.
За целта предишната вечер стягаме раниците… Не, не правим това, а само ги
подсещаме да бъдат готови на сутринта да ни последват в лоното на Рила. Не знам
дали ни бяха разбрали, но в шест ставаме не само ние със сина ми, но и
недоспали, раниците ни.
Единствено премръзнал двигателят на Пежото се зарадва, когато започна да
мърка и да сгрява въздуха на бавни обороти.
Ето ни и нас! Минаваме покрай
баничарницата за да осигурим закуската. После си позволяваме да нарушим
спокойствието в денонощния магазин, който ни е по път. Зареждаме празните
раници, които усетили раздвижването на въздуха, заскимтяха като кучета доловили
безпогрешно поредното приключение в което ги впускахме…
Заредени с вода и настроение
поемаме по-ремонтираното шосе за Дупница. Дали от леките неравности или от
прекалено майсторската работа на пътя Пежото се вълнуваше
показвайки и най-малките неравности, които гумите му безпогрешно
улавяха.
Ето, че стигаме до разклона за Сапарево
и град Сапарева Баня откъдето поемаме нагоре по сравнително добър асфалтиран
път, който ни извежда чак до Паничище и разбира се лифта откъдето се тръгва за
седемте рилски езера.
Синът ми дава отбой на Пежото. Слизаме и след кратка закуска и глътка вода
тръгваме пеша по-пътя към хижа Рилски езера.
По пътя си кален не срещаме никой,
който да чака нашите поздрави освен гората от смърч примесена с горска калина
на която все още червенееха дребни плодовете и. Боровинковите храсти бяха
лишени от листата си, но на тях все още се виждаха оцелели боровинки. За
съжаление не ставаха за консумация, защото все пак сланата ги беше попарила.
Докато върви полека нагоре се сещам за някои откъси останали в паметта ми
написани специално за Рила планина от Павел Делирадев. Той споделя думи казани
от алпинистът Брюнер фон Ватенвил възхитил се от Рила:
„Последното, но същевременно и на-интересно изкачване, което исках да
направя, бе това на Рила планина. На един ден път южно от София се
издига мощен планински масив от гнайс и гранит, който не прави никаква връзка с
балкана и го надвишава на височина… Високи върхове, скалисти чуки в
най-фантастични форми се редуват там безименни. Но попитате ли някой местен
жител за името, отговорът е: „Връх…!“ попитате ли за пътя, вдигат в недоумение
рамене.“
Брюнер фон Ватенвил е пребродил Рила през 1883год. Видял и оценил Рилският
манастир той споделя: „Тоя туристически рай е разположен на два дена път от
София и до София може да отидете от Виена за два дена. Не е ли това по-близко
от обектите на много туристически излети, каквито вие всяка година
предприемате?
Господа туристи, облечете шаячните дрехи, снабдете се с мушами за дъжд,
вземете в ръце алпийската гега и няколко дуката в джоба, нарамете раницата и
вървете в рилския манастир. Рисувайте панорами, наименувайте върхове, издирете
пътеките и издигнете хижи. С една дума: направете път
на туристическа Европа и разрешете с това една задача, достойна на
Австрийския туристически клуб“.
Подготвен предварително от пътеписа „Рила“ на Павел
Делирадев крача устремно сякаш с изникнали криле. Естествено младостта пред мен
си казва думата. Синът ме чака нетърпеливо на няколко места. Минаваме напряко.
Стигаме да старата кюмюрджийска пътека. Пресичаме и хващаме нагоре почти
невидима нишка направо през смърчовата гора. Много скоро се натъкваме на
изхвърлени боклуци, които нарушават спокойствието на майката природа“ празни
шишета от вино, ракия, кенчета от бира и найлонови опаковки спират погледа…
Мисля си в тоя момент за величието на планината и бездушието или
овчедушието в нашенеца… дали изобщо заслужаваме тая красота като не ценим нищо,
защото не го съзнаваме?!
Вече сме под лифта, който тръгва внезапно. Явно го
пускат, когато се съберат туристи. Нямаше много, но ние със сина ми Боян бяхме
първи. Но забележете пеш! Ето ни над хижа Рилски езера по пътя
за първия бисер, езеро „Бъбрека“. Вляво от него виждаме долното
езеро, а горе старата хижа „Седемте рилски езера“ Близо над нея се усмихва насреща
ни скалистия връх „Хайдута“ известен още като „Харамията“. Черните му остри
ръбове цепят замръзналия въздух. Част от езерата блестят вледенени.“ Долното“,
частично. „Близнаците“ също. Вървим по пътя в очакване да намерим и езеро
„Бъбрека“ замръзнало. Следваме маршрута на железните колове, които се ползват
зимно време. На един от тях намираме изгубена блуза, а на следващия шапка.
Сякаш туристите се бяха наговорили да губят по нещо от себе си по пътя, защото
после отново намираме закачени очила на табелата пред езеро „Бъбрека“. Докато
крачим нататък пред нас горе в далечината леко заснежен ни гледа „Отовишки“
връх. Най-после стигаме езеро „Бъбрека“ и сме очаровани от него. Сякаш скрито
между скалите прозирно блестеше с водата си и в очите ни. Цяло чудо на природата.
Снимам го запленен заедно с табелата пред него.
Намираме се на 2282метра надморска височина.
Езерото е начало на изворите на река Джерман заедно с другото „Окото“, което ни
чака с нетърпение по нагоре.
„Дълбоко 28 метра и площта му е 85дка. Езерото на чистотата. Седемте рилски
езера имат ледников произход, разположени се стъпаловидно и са свързани по
между си чрез водоскоци и малки поточета. Огледалните водоеми излъчват мир и
висока вибрация. Те въздигат, обновяват и подсилват душата и тялото. Но приемат
само онези, които пристъпват с чистота, уважение, смирение и добросърдечност.
Петото езеро „Бъбрека“ е с най-стръмните брегове.“ Тези сведения четем от
табелата. Взимаме си довиждане с Бъбрека и поемаме по стръмната скалиста пътека
нагоре към езерата и върховете, които ни очакват. Или може би ние се оказваме
нетърпеливи с надеждата да ги зърнем не замръзнали. Отгоре се стичаше планински
поток. Както казах и той е начало на река Джерман. Изтичаше от „Окото“ пред
нас. Част от водите му бяха превърнати в причудливи ледени кристали, блестящи в
кристалния въздух. Слънцето го няма, но това не пречи на гледките да стават все
по обещаващи. Високата облачност и липсата на мъгла създаваше атмосфера на
необятност. Заскрежени върхове със снежец по тях… Малките красиви водопадчета
спират очите ни… С търпение от страна на сина ми Боян към мене вечно намиращ си
нещо по пътя за снимане се качваме горе. Ето ни пред езеро „Окото“ Вече сме
2440метра надморска височина. Това е шестото езеро известно още с името
„Сърцето“ То е с овална форма и е най-дълбокото циркусно езеро в България, с
дълбочина 37,5м. Това е езерото на любовта. Погледите и на двама ни със сина ми
Боян се спират на вандалщината от страна на някой, който не бих титулувал с
името турист. Нова табела. Хубаво, но части от нея счупени се въргалят пред нас
и показват за сетен път безумието на нашенеца обзет не толкова от красотите на
Рила, колкото обхванат от пиянски чувства.
Тук се срещаме изненадани с ново дървено мостче, което дава възможност на хората да минат вдясно нагоре в посока „Отовишки“ връх. Само при него се виждаше част от водите на „Окото“, дебел лед, който удържа сина ми по-време на снимките, които му правя. Поемаме наляво нагоре към езеро „Сълзата“ Пътеката заледена, но благодарение на част от направени дървени перила и стъпала, успяваме да видим гледките горе. Сякаш облекли прозирни дрехи върховете очароват с белотата си. Езерата облечени с дебели фланели от лед и само „Бъбрека“ блестящ с чистотата на водите си…
Следва продължение!
В.Софин
