Вечна любов

                                                                                        

Вечна любов

Едно момиче, едно момче.

Заедно двама. С едно сърце.

Поток вечен, който тече -

с любов една, с красиво лице…

 

Едно момче, момиче едно.

Заедно двама. С едно лице.

Многоброен дъжд в ведро.

Любов вечна, една в сърце!

В.Софин   30.08.2022год.

Августовски прощъпулник

                                                                                          

                                  Августовски прощъпулник

Настръхнало в ход с размери

охотно в обичайните си цели,

реши времето да се чумери

с августовски идеи, смели!

 

Първо пусна облаците бели.

Изплете с тях, сивите къдели.

Смели мълнии отнякъде намери

в полето с гръм, дърво уцели…

Поигра на рулетка с дъждовете

с градушка надзърна в градовете.

Накара вятъра да потрепери

с цел, температурата му да измери.

Нахлу в полето. Треви нагази.

Стъпка ги. Ръцете да предпази

от зародили се у тях, представи

да събират билките във вази.

Откри пътя на охлювите гладни

с водата си засити ниви, жадни!

Препълни кладенците, празни.

Хората с чадър за дъжд, подразни.

 

Настръхнало в ход с размери

охотно в обичайните си цели,

реши времето да си намери

августовски идеи, смели!

В. Софин

Тя

 

                                                                             

                                                                               Тя!

               Като дойде оная… Нито ме пита, дали може или не. Като дойде и ме завърти в шеметен танц. Вдигне ме във въздуха. Изкачи с мен стъпалата към рая, и после ме хвърли отгоре, долу в ада.

   Може би ме наказва, за да не си виря прекалено носа си от горделивост. Знам ли! Разбирам само, че е във вихъра си като ме почне. От нейде придобива неимоверна сила. Влиза заедно с мен по домовете, изкачва планините. Не забравя да надникне и в реките. Оглежда с любопитство градовете. Събира от там, хорски греховете. Мушка се под топлите чаршафи. Улавя там в изневяра, който сгафи… Взира се към птиците в небето. Не забравя да ухапе с красота, полето. Играе на гоненица даже с детето. Навестява понякога с любов, сърцето.

        Като дойде оная,  красиво разголена, капризна, наконтена…  Вири нос и става  нетърпелива ако не и обърна внимание. Преследва ме с мечтите си. Влиза с ругатни в ушите ми. Скача в мислите ми, и преследва бръмбарите там. След кратък размисъл се плъзва леко към шията. Пътува към рамото на дясната ми ръка. Спуска се по нея като скиор усвоил стръмна писта и после… После хваща пръстите ми в работа. Кара ги да държат перото.  Да го топват в мастилницата и да рисуват думи върху белия лист.

  Различни по цвят и с мирис на кафе, думи. Парливи понякога като коприва, друг път галещи сърцето, и реагиращи остро с щипките на рак в нослето…

Докато Тя се упражнява в тетрадката с моята ръка по писане, внезапно се начумерва като усеща, че е пренебрегната. Цупи се като малко дете забравено за бонбон; като любима лишена от мъжки ласки.

  Затова бяга от мен при други. Навестява ги с обич. После ги грабва във вихъра на шеметния си танц и ги качва право в облаците, за да ги свали после рязко в ада.

 Внезапно печеливша рулетката се завърта. На гости при мен е Музата. Именно тя идва невъздържано в твореца и си отива, когато си поиска. И нищо не може да се направи, освен да се чака с търпение.

И после отново танц, отново завъртане и много късмет при новите срещи с нея!

В.Софин  29.08.2022год.

Годежен пръстен за Вики. -последна част от "Любовен сблъсък"

 

                                                                   

   На летището в Рим никой не посрещна, Виктор. Во все пак успешно да взима такси и се разбира на английски с шофьора за адреса. Вече там на посоченото място слиза, вече подсигурил, мерки. С разкошен букет от червени рози, Виктор има идея. Не само за среща с Виктория, а за романтична разходка за двамата до Венеция.

Градът на Казанова и Марко Поло. Там, където се събират хора от пет континента.

  Звънът в къщата, прозвучава наистина, почти тържествено. С едната си ръка Виктор крие букета с розите зад гърба си, а с другата безпокои тишината вътре, в стаите, откъдето очаква на вратата да се появи, Виктория. Той звъни, а никой не отворя. Е ако не се смята съседът Антонио, който наднича с любопитство:

–        Кого търсите? – пита на италиански, той.

Виктор не разбира какво го питат, но смело отговаря:

–Виктория… Виктория търся!

–        А-а! Bene! „Белисима“, Виктория! Няма я. Излезе с Пиетро! Да го разходи с инвалидната количка!...

Виктор разбира само, че за момента Виктория я няма. Все пак той е готов да чака. Не случайно дядо му е правил това цели три години. Щом трябва и Виктор ще е търпелив. Няма да се откаже толкова лесно от любовта нахлула в сърцето му.

Най-после някъде след  час, Виктория идва заедно с Пиетро. Първоначално не може да познае младежа. Той също, трудно се ориентира. И двамата са с изпити лица, които говорят за денонощен труд. Умората е оставила отпечатък по лицата им.

Но розите в ръцете на Виктор говорят, недвусмислено. Те крещят за любов. И Виктория се сеща кой е този младеж чакащ пред вратата на апартамента, където тя е домашна помощница.

–        Ти, какво? -това са първите казани на български думи, които Виктор чува отново след времето прекарано в полет от Лондон.

–        Ами нищо! Просто се отбих тука за да те видя и поднеса букет с червени, рози… -езикът на Виктор се заплита.

–        И ти си бил целият този път от Шотландия само, за да ми дадеш просто ей така, букет с рози!?

–        А, не! Пристигнах тук в Рим, защото искам да видя Венеция, и ти ще ми помогнеш за това! -продължава Виктор да оплита езика си.

–        Нима! -чуди се Вики. –А моята работа на домашна помощница… Нея, забрави ли?

Виктор:

–        Ще ти платя двойно времето прекарано с мен!

Обидена Вики отговаря:

–        Не се продавам за пари, Викторе. Ако си дошъл да ме купуваш, просто си сбъркал адреса.

–А нима Вики, ти тук в дома на чужденеца Пиетро не продаваш времето си за пари? Все пак искам да знаеш… аз те обичам! Момиче! Обичам те!... Ти си тази, която искам и желая от мига, когато те зърнах… Нима сега просто ще ми откажеш?

Притеснена Просто търси нужните думи за отговор. И ги намира с въпрос:

–        Нима, Викторе?

–        Да! Хиляди пъти да, Виктория! Нима дядо ми и баба ми не са тръгнали от нищото. Без пари, но и двамата с любов, която не се среща всеки ден под слънцето. Такава любов, която има шанс и за нашето бъдеще…

Виктория гледа Виктор слисано, но и обидено донякъде. И отговаря:

–        Съжалявам, Викторе, но ми се струва, че нещо преиграваш…!

–        Не ме интересува, каква роля играя. Просто няма да тръгна за Венеция без, теб!  Ето на, сядам тук пред вратата и няма да мръдна докато не вземеш, решението си!

–        Ти какво, Викторе? Да не си превъртял?

–        Превъртял, да! Но от любов, Вики!

Пиетро, който става свидетел на всичко това се чуди. Но му става ясно, че тук няма как да де мирише на любов. Розите в ръката на младежа, казали всичко. Те имат свойство не само да миришат приятно, но и да говорят истината без думи. Затова усмихнат се обръща с думите си към, Виктория:

–        Върви си, „белисима“ Виктория! Не чакай! Времето бяга, бързо….

Сконфузена Виктория решава да си тръгне. По петите я следва Виктор като кученце, което не знае да скимти ли още или да започне с лай да каже нещо.

Първа се обажда, Вики:

–        И сега, какво?

Виктор, който чакал именно тоя момент отговаря:

–        Венеция! Просто искам да ми дадеш възможност да ти покажа градът на дожите…

–        Какво пък! Да вървим! Ще дойда с теб Викторе, но внимавай… Това не означава, нищо! Разбра ли ме достатъчно добре?

–        Да, разбира се. Просто Венеция и после всеки по своя път -мърмори Виктор почти просълзен от решението на Вики да го придружи.

Венеция! Красив италиански град, където се сбъдват мечтите… Виктор и Виктория се разхождат по площад Сан Марко. Посещават палата на дожите. Удивляват се на Венецианското стъкло представено като изкуство с различни форми и идеи. Дори гледат към многобройните гълъби накацали по уличните лампи. Съвсем тесните улички на Венеция ги очароват. Каналите с гондолите минаващи по тях, и малките красиви мостчета свързващи, улиците…

–        Осемдесет евро! И романтичната разходка е ваша! – заяви им гондолиер, който вижда какви погледи си хвърлят двамата млади водещи се за ръце.

Не се двоумят дълго, Вики  и Виктор. Все пак всеки ден у нас в България казват, не е Великден, а тук на това място звучи, всеки ден човек не е във Венеция, нали…

Още докато се качват в гондолата, Виктор изважда от джоба си годежен пръстен купен специално за случая от Шотландия и подвива коляно пред Вики. Тя ахна в изненада. Толкова объркана никога не се беше чувствала. От своя страна и тя подви крак и именно тогава се случи:

–        Ще приемеш ли този пръстен дарен от мен с любов, Вики? – изрече влюбения младеж думи, които още от рано си бе приготвил да каже.

Последва ясен въпрос от страна на момичето, което се направи на ударено:

–        Защо е този пръстен, Викторе?

–        Прощавай, Вики! Объркан съм и не зная какво става с езика ми… Моля те именно в тая секунда, минута… Ще се ожениш ли за мен?

Гондолиерът наблюдаваше безучастно сцената. Двама влюбени решили да правят романтика именно в неговата гондола. Неща, на които редовно ставал, свидетел.

Но отстрани видели сцената, туристи започват ентусиазирано да ръкопляскат. Някои от аплодисментите били талкова настоятелни, че отговорът на момичето не закъснява:

–        Да, Викторе… Още като те видях на летището, нещо в мен сякаш се счупи… Ще се омъжа за теб, само ако ми обещаеш…

На това място, Виктор не издържа и прекъсва, Вики:

–        Обещавам ти, цялата си любов, всяка секунда, минута, час, ден, месеци и години….

–        Това е достатъчно -отговаря Вики и приема щастливо усмихната годежния пръстен на ръката си под аплодисментите на многобройните зрители, туристи присъстващи на станалата магия.

Изглежда гондолиерът приема това „Да“, за знак, защото оттласва гондолата от мястото ѝ.

И както става само в приказките, но понякога и животът е приказка,нещата имат свойство да се сбъдват.

Двама млади, влюбени един в друг младежи без доходи, но с голяма любов помежду им.

Двама в бедност, но богати… Богати на любов.

–        Щом дядо ми е тръгнал от нулата и е успял в живота, ще успеем и ние, Вики… -прошепна няколко думи на девойката до него, Виктор при качване в самолета за София .

Ако не е истинска любовта с пари, нагарча. Но, когато е тогава, сладни като зрял плод.

Двамата млади се прибират в София. На летището с изненада разбраха, че ги чакат запозналите се вече сватове. Бащата на Виктор и майката на Вики!

Ако не е истина, не е и лъжа! Животът без любов е ад! А адът е любов, когато са заедно двама в него!

Край

В.Софин  28.08.2022год.

 

 

Любовен сблъсък или късметът на Виктория и Виктор – трета част

 

                                                                                            

 Трета  част на Любовен сблъсък или късметът на Виктория и Виктор.

 Няколкото летни месеца на размисъл докато се опитваше да забогатее от реколтата на ягоди на шефа си, Виктор стигна до прозрение.

Спомни си думите на баща си, които му бе споделил за дядо му някога.

Когато нямало почти, никакъв транспорт. Как да стигнеш до любимото момиче на сърцето ти, ако то живее прекалено далеч!?

Дядото на Виктор изобщо не се поколебал. Някакви си 76 километра път. Да, но върви, че ходи пеша до някакво си затънтено село в планината. Намерил от добър приятел велосипед, дядото на Виктор изобщо не се поколебал. Хванал пътя или както се казва не се отказал от любовта на живота си.

   Връзката им до тоя момент била доста странна. Приятел на дядото от казармата му дал адреса на една от братовчедките си.

   Цели три години и един месец. Толкова време прекарал в казармата дядото на Виктор. Почти през всичките тия изгубени дни вървяла кореспонденция между двамата. Дядото и бабата на Виктор.

Най- после, когато се уволнил обзет от неустоимо желание благодарение на велосипед даден му назаем от приятел, той успял да стигне до селото намиращо се високо в планината Руен.

По това време бабата на Виктор изпитвала съмнения за връзката си. Имала си сериозен кандидат за женитба.

  Да, но дядото на Виктор бил хубавец. Дето казват съвсем не за изхвърляне. Момите въздишали с копнеж, когато им се усмихвал. Не трябвало да се изпуска и шансът да се спасиш от тютюна. Всеки в селото знаел, че се става рано в три. Отива се на нивата. Бере се и после след изгрева на слънцето се нижат низи от тютюневите листа. Това било единственото препитание на хората от селото. Вярно е, че се занимавали и с животновъдство. Овце и кози, които давали не само топло мляко, но и вълна за дрехи и чорапи. А каквото пък се засаждало там в тая червена благословена от Бога земя, всичко се раждало. Но намиращ се високо в планината, откъснат от градовете. Така се прехранвали и живеели близките на бабата на Виктор. И ето, че именно в оня момент имала шанс да се измъкне от тютюна.

     Но това не било всичко. Приятелките и или както им казвали тогава, „дружките“ направо и заявили, че ще и отмъкнат хубавеца….

     Дали това е била точно причината баба му да тръгне и последва дядо му, Виктор не знаеше. Само му стана ясно, че за любовта граници не съществуват.

Взел категорично решение, Виктор се обадил на Виктория, която още се борела за щастието си в Италия.

Виктор се замисли за това, че днес е добре е, че го има интернета и не трябва да се пишат писма и чакат отговори с дни.

    Свършил с брането на ягоди през септември. Време било да се връща в България. Но като знаел, че Викито я чакат почти още две години работа като домашна помощница, той не издържал. Толкова много пропиляно време като се замисли човек за някакви си пари. Човек трябва да е упорит и да опита сам да кове щастието си.

Всъщност това се оказва глупаво. Нима не трябва любовта да възтържествува вместо някакви си спечелени с пот на челото, пари. Те решават дали да има любов или не… Нима?

Взел припечеленото в Шотландия от брането на ягоди, Виктор не се връща в България. Прозрял истината, която свързала някога дядо му и баба му, той тръгнал към Италия да се бори на свой ред за любовта си.

Човек ако не се напъне сам да стори нещо за бъдещето си, значи няма да има такова.

     Цял живот работа, мижави пари и накрая, хладен гроб. Нима за това са раждаме на този свят? Да теглим хомота удобно наложен от хора с пари.

   На летището в Рим никой не посрещнал, Виктор. Успял да вземе такси и да се разбере с шофьора за адреса. Вече там на посоченото място слиза, взел мерки. С разкошен букет от червени рози, Виктор има идея. Не само за среща с Виктория, а за романтична разходка за двамата до Венеция.

 Следва продължение

В.Софин

 

Една лятна Рилска разходка

                                                       

                              

                             Една лятна Рилска разходка

       Необикновени гръмотевични рога показва времето през август. Внезапни кратки валежи,  които спират ентусиазма на хора решили да се разходят на въздух сред природата.

 Все пак ако искаме да не сме безразсъдни преди да тръгнем  към царството на планините, някъде там на слалом между гръмотевиците трябва да преценим добре риска. За целта задължително проверяваме в Синоптик,  дъждовните облаци. Правим го за да изберем правилния маршрут на лятната разходка. Ако сме успели да преценим правилно обстановката дали пък е възможно това, най- после се решаваме да тръгнем.

   Малката ни сплотена група състояща се от двама души и Пежото на сина ми, но без да смятаме празната бутилка за вода, която сме с мнение, че трябва да бъде напълнена някъде сред природата, поемаме от град Самоков в посока село Говедарци.

Там не пристигаме по простата причина, че колата ни избира друга посока. Свети Дух, връх в Рила намиращ се над село „Мала Църква“.

„Това е връх увенчаващ края на високата част на Скакавишкото било – с име Свети Дух! Висок 2112 метра, той е покрит почти отвсякъде с гори и клек.  А панорамните гледки от него  разкриващи се към Мусаленския дял са, връх Пчелина и Скакавишкия рид и долината на река Леви Искър.“

   Спираме Пежото за почивка, а ние със сина ми Боян започваме прехода по полегат каменист път, който отвежда стъпките ни неусетно навътре по долината на река Леви Искър.

С нас за компания си носим празната бутилка за вода. Горе високо пред нас виждаме плуващия в бели облаци връх Свети дух. Личеше, че е валяло дъжд. Явно това е станало обаче, рано сутринта. А ние се движим нагоре в късен следобед. Часът е 16. Покрай нас Леви Искър не само, че ръмжи заплашително като скача от скала на скала плъзга се надолу по долината и се пени може би от мисълта, че не може да ни хване за петите.

Вървим по горски път. Тук едва ли Пежото ще се промъкне напред. Донякъде само мощен джип може да пропълзи по каменистия път пред нас. Добре, че здравите крака на непретенциозния турист не се отказват от движението си пеш.

Изведнъж погледите ни забелязват високо вдясно на една голяма канара малък параклис.

   Време е! Не за времето, а за фотоапарата ми да се включи в обиколката на природните забележителности. Първи снимки. Интересни впечатления.

   Пред нас вляво бучи реката. Забелязваме и МВЕЦ „Роса“. Построена и действаща водна електрическа централа. Бистротата на водата удивлява погледите ни, но бутилката ни все така остава празна. Облачното време не дава на жаждата да припарва. Синът ми проверява на джиесема си посоката до връх Свети Дух. Някъде към осем километра изкачване. Да но вече междувременно часът е мръднал напред. Ако тръгнем нагоре ще се върнем чак по тъмно. Не го правим, а решаваме да се изкачим вляво по една пътека, която отвежда не само краката нагоре към панорамна площадка, но и погледите ни жадни за красотите щедро разпилени наоколо.

Преди да тръгнем обаче срещаме стадо коне по пътя си, които пощипват от зеленината наоколо. Гледат ни без да се плашат. Ние съща ги снимаме за спомен.  Вдясно спираме на една поляна. През нея от дясната страна на реката е надвиснала огромен планински масив почти изцяло от камък. Погледа ми съзира от моята страна маса и пейка, които чакат своите посетители. Не сядам, за почивка, а снимам планинския масив заедно с пейката и масата.  Това място е подходящо за лагеруване. Оказва се достатъчно голямо  за палатка и огън в близост до реката. Нагоре пък се намира разклон за заслон Алиница.

      Но нашата мисия със сина ми е друга. Както казах преди, хващаме пътеката вляво, която ни отвежда до панорамна площадка откъдето се любуваме на прекрасната гледка на долината долу, реката и в далечината връх Свети Дух потънал красиво в бяло.

По пътя често ни спират диворастящи гъби. Някои от тях познаваме като пачи крак и манатарка. Какво по хубаво от това, разходка, която осигурява вечеря.

Уви! Гъбите за момента се оказват прекалено малко.

Растителния свят тука е представен от мурата, елхата, смърчът и др. Намират се и лески отрупани с лешници. Закъснели малини правят компания на узрели сладки къпини. Опитваме от горския урожай. Лешниците макар и не узрели достатъчно се оказват пълни с вкусни ядки.

Най после стигаме красивата скална площадка откъдето се открива прекрасна гледка. Долу под нас ръмжи недоволен и се пени от ярост, че не може да ни докопа, притока на река, Леви Искър, а в посоката на Свети дух както казах преди малко виждаме само нахлупената до очите му бяла шапка от плуващи нискослоести облаци.

Оказваме се събирачи на спомени. По скоро фотоапаратът ми запечатва видяното. В суматохата докато реем погледи към скали и облаци, успява с хитрост  да снима и нас.

   Тръгваме отново. Този път горската пътека вместо нагоре внезапно започва да слиза надолу. Пътьом спираме за момент изкушени от зрелите къпини, с които разквасваме устните си.

На това място не срещаме хора нито пък животни. Виждам синя тинтява, билка цъфнала за радост на очите. Стигаме до поляна гарнирана на места с гъби сърнели. Ето, че наистина се оказваме късметлии. Този път гъбите не са толкова оскъдни в растежа си.

Вече се оказваме в близост до село „Мала църква“ Погледите ни се заковават на една изоставена сграда без прозорци и врати. Нямаме представа за какво е служила преди.

Продължаваме спускането си към реката. Целта ни е да я преминем, защото от другата и страна ни чака съвсем самотно, Пежото.

Буйното поведение на Леви Искър обаче не ми разрешава да бъда безразсъден.

Синът ми, който пък не желае да бие път надолу към селото решава да мине сам от другата страна на реката.

Студената кристално чиста вода ме спира. Аз тръгвам надолу по пътя към селото. Идеята е да държим връзка със сина ми по джиесемите, които носим с нас.

 Докато вървя надолу успявам да отбера още няколко сърнели. Погледа ми намира и един изоставен стационарен телефон с шайба на който още седи слушалката и дори кабела е пуснал корени някъде в тревата. Снимам го с идея, която после да ползвам.

Внезапно навлизам във вилна зона. Вили и коли. Мощни джипове, луксозни возила и вили… Хора така и не забелязвам. Освен едно гледащо ме мълчаливо, втренчено в мен, куче.

Стигам мост. Тука спирам и звъня на сина ми по джиесема. Докато приказвам той идва с Пежото. Качвам се и с усмивка му показвам снимката с телефона. Казвам:

–Мислех си да ти завъртя шайбата и да се обадя по него, но нямаше да чуеш връзката ми…

Разсмивам го с довода си. После с изненада виждам, че най после е успял да изпразни въздуха от празната бутилка. Отпивам глътка студена вода и тръгваме към Самоков гонени от дъжд и гръмотевици. Въпреки ръмящото време успяваме да се придвижим сухи до вкъщи. Дупките по шосето пък карат Пежото на сина ми да внимава по мокрия вече път.

Двамата с колата и бутилка почти пълна с кристално чиста планинска вода пристигаме у дома.

Разходката ни завърши, но не и спомена за нея.

  Връх Свети Дух горе в Рила планина все още ни се смее непокорен от нас. Но ние бяхме щастливи да зърнем отдалеч бялата му шапка от облаци с която се беше маскирал. Леви Искър и красотата на гората видени от нас ще останат завинаги в сърцата и на двама ни…

В.Софин 25.08.2022год.

 

 

 

 

Ресто от една стотинка

                                                                                             

                                           Ресто от една стотинка

     В магазина усърдно подреждам покупките в чанта. След това решавам да съм точен с парите.

Давам стотинка бакшиш отгоре и тръгвам да излизам. На вратата ме стига безкомпромисен гласът на продавача:

–Ало, вие… Да точно вие господине, където ме гледате учудено. Моля ви върнете се за рестото!

Изненадан мисля си, какво пък толкова е станало. Някаква си мижава стотинка. Затова решавам да усмихна продавача с отговора:

–Задръжте рестото!

–Вие май се опитвате да ме купите със стотинка? – гледа ме обиден, продавачът.

–Не, моля ви! Няма такова нещо. – казвам аз вече леко сконфузен.

И за да смекча натрупалото се напрежение създало се от сцената, добавям лев към стотинката. После отново ни лук ял, нито мирисал тръгвам да излизам.

Продавачът в отговор реагира мълниеносно:

–Вие господине не  чухте ли какво ви казах? Върнете се за рестото!

Попаднал в патова ситуация се връщам и благосклонно оставям цели десет лева да правят компания на единия лев и мижавата стотинка.

После докато продавачът се окопити хуквам леко към изхода изпроводен под слисания му поглед. Да, но почти отварям вратата, когато чувам:

–Ало, ало! Купувачът, моля! Върнете се веднага на касата!

Реагирам раздразнено на заповедния тон на продавача:

Защо пък!? Дължа ли ви нещо?

–Не разбира се. Аз ви дължа. – гледа ме вече почти намръщен, и раздразнен от своя страна, продавачът.

Тъкмо да го попитам какво, когато хвърлена стотинката ме стига. Рязко спирам и успявам да я уловя.

–Не ви липсва ловкост. – констатира продавачът – а не искахте да си вземете рестото… Помислете! Стотинка по-стотинка, лев. Лев по лев, цели десет!... А вие се отказвате от рестото. Никога не го правете повече!

Сконфузен и ядосан донякъде излизам на чист въздух гарниран с мои размишления.

      Прав е продавачът. То ако не ме беше върнал за стотинката нямаше да го има и лева. Ако не бе левът, нямаше да се пръкне и десетолевката…

      Винаги уважавайте стотинката! Защото умножена, тя има стойност. При това съвсем не малка, колкото си мислех преди да я оставя за бакшиш на продавача. И да изживея срама пред всички в магазина да си взема нищожното ресто. Ресто от една стотинка!

В.Софин

 

Две очи, две ръце...

                                                                                       

                                                                           Две очи, две ръце…

  Пътеката обрасла с рядка трева едва се открояваше между скалите. Краката имаха свойството да я напипват в тъмното. Пътеката се виеше безпощадно, нагоре. Стъпките ѝ отекваха глухо.

Пътеката с начало, което почти не се виждаше свърши внезапно.

Краката спряха полета си нагоре.

Учудени скалите се разтвориха. Върхът се усмихна наблизо. Толкова близо, че очите изпълзяха самостоятелно на височината.

Стъпките отекнаха почти въодушевено.

Гладни краката захапаха върха.

Очите погледнаха към долината. Долу сияеше градът.

Светлините му вечеряха в нощта.

     Спряха. Стъпките нямаха глас. Изскърцаха едва чуто ставите на краката.

   Някой приседна в полумрака. Луната облещи единственото си око. Звездите ѝ правеха компания. Всяка от тях снабдена само с по едно око.

 Очите забелязаха това. Не защото бяха две. Ръцете също; двата крака, стъпките, две…

Въпреки това, макар и чифт всички заедно, бяха самотни. Но това не им пречеше да мечтаят; да желаят, да искат компания.

Поне още един чифт ръце решаваха проблема.

Да, но луната, звездите, пътеката? Единствения връх наоколо. Те всички по своему бяха щастливи. Щастлив бе и вятърът, който хапеше лицето на момчето, което имаше среща.

 Надяваше се, че имено на тоя връх ще се сдобие с още един чифт очи. Две очи, които щяха да ликвидират самотата му. Две ръце, които да го прегърнат. Стъпки, отекващи в сърцето му…

Мечтаеше!

Устни нежни за целуване. Коса дълга проблясваща под зоркото око на луната в сребро. Плеяда от звезди палещи очите на любовта.

Двама в едно. Събрани заедно. Мъж, жена и глас.

Гласът на любовта, който не звучи самотно.

А долу градът и светлините му все още вечеряха в нощта, която се оказваше, прекалено дълга.

Всъщност, прекалено къса за една любов, която едва сега се раждаше. На върха, който вече не бе самотен.

Две очи, две ръце

други срещнаха по две.

Едно лице, едно сърце

биещо в гърдите на момче

се спря в очите две

на момиче любещо с сърце!

В.Софин  18.08.2022год.

Развит талант

                                                                   

                                                                                                                                                            

                                               Развит талант

На интервю:

–Какъв талант развиваш?

–Гири…

–Моля!?

–Вдигам, гири.

–Това не е талант.

–Талант е. Все пак не всеки умее да вдига "гири" пред шефа за увеличение на заплатата.

В.Софин