В очите…
Блестят капчиците красота -
бисери в очите на жена.
Капят познали любовта
платена мъката с цена!
Високо чело. Свобода.
Егото в очите на мъжа.
Познал тръпката от любовта
и цената ѝ платена със лъжа.
Играят пламъчета любопитни.
Огънчета в очите на дете.
Светлинките палят ненаситни
топлината в майчино сърце!
В.Софин 30.04.2022год.
Да засадим свежи кълнове…
Докато се прибирам пеш към вкъщи
очите ми съзират малка градина, в която кипи, труд. Млад мъж обръща земята с
лизгар, а една жена, явно негова майка чисти бурените. В тоя момент искрица
пламна в главата ми.
Затова се прибирам бързо у дома си, сядам пред пишещата машина и тик- так,
там тик, почвам да изчуквам буквите на белия лист…
Пардон, забравям, че отдавна съм
пенсионирал старата техника. Така, че пускам компютъра и тормозя, клавиатурата.
Удобно вместо да късам постоянно листовете със сгрешени думи и забравени
препинателни, знаци.
Започвам окопаването на моята
градина. Вместо лизгар ползвам, компютър. А пък компютъра копае с пръстите ми
по клавиатурата. От време на време вадя бурени. Така де, грешно написани букви,
които заменям с правилните. И от бързина забравям препинателни знаци, които насаждам
после, едва, когато градината е прекопана докрай.
Освен букви и думи, пускам и цели
лехи от изречения. Някои са дълбоки и вълнуват душата, защото са изкопани за
любов. Други пък нескопосано са плитко направени и не правят впечатление. Но,
когато всички са дружно са събрани се получава разказ. Или пък засаждането е
излязло успешно. Но това предстои да се разбере едва, когато бъде споделено с
приятели. Не за коментарите, които ще напишат, а за градината посадена с
красиви думи, които докосват сърцето и предизвикват главата да мисли.
Естествено буквите, които намират
място в моята градинка от бели изписани листа са на чист български. Защото само
така най-добре могат да бъдат разбрани. Засадени правилно те хващат здрави
корени и се държат здраво в земята. Тук в разказа изкопан от моя компютър са
намерили място думи като род, родина, любов и красива природа. Има дядо,
съществува баба, а и мили внуци. Да не забравя и родителите на децата. И те са
тук заедно с учителите, които дават знания на всички ни…
Докато копаех се замислих за
живота, който не спира да изненадва нас хората с нещо ново.
Сигурен съм, че синът и майка му успешно са засадили градината си. Може би
с домати или краставици. Или тикви и слънчоглед… Кой знае дали не са пуснали и
лехи със зеле. Това пък са техните букви и думи и лехи създадени от тях.
Многообразието личи също като при мен. А, че трябва да се пише, трябва също и
да се копае. Но и засаждането е важно. От това зависи каква реколта ще се роди.
Тя е нужна на хората за да могат да се обичат, и да могат намерят място в
живота. А то е само напред и с любов!
Докато засаждам последните изречения
се сещам и за пипера… Че, то без люти чушки не става. Не залюти ли в някой
разказ, а има само красиви думи на обич
и разбирателство някак си няма да е истинско. Така, че солта и пипера са нужни
понякога… Но не и злобата и завистта, защото те раждат само бурени. А буреняса
ли градината значи оставаме гладни. Без приятели, които да ни съжалят и подадат
ръка. Сами сме изкопали лехите, но неправилно.
Така, че всичко Зависи от сърцето, с което копаем любов. Колкото повече я
садим толкова кълновете и растат. А щом израснат ще дадат плодове на мир и
разбирателство… Но засега само във въображението… Иска ми се хората да проумеят
какво и как садят в нивата на живота си. Само така приятели мои ще оцелеем
всички и оставим много нови, свежи, кълнове за бъдещето!
В.Софин 20.04.2022год.
Избягалите очила
Една сутрин
след ставане се сещате, че на носа ви е имало нещо. Докато гледате още непълно
пробуден внезапно проумявате, че това са били очилата ви. Снощи сте гледали филм
по телевизора с тях и сега просто ги няма. Ровите с мърморене в леглото, но когато
то отказва съдействие се вмъквате под него, където вместо очила намирате прахта,
която благосклонно залепва на пижамата ви.
Измъквате се панически.
Но злото вече е сторено. Хвърляте за пране пижамата и тръгвате да се обличате.
Да, но… Къде ли са
дрехите!? Няма ги на стола, липсват в стаята…
Примирен отивате до гардероба, който ви отпуска нови, които
обличате.
После опипом намирате банята, където се миете. След като не
откривате кърпата за лице, използвате тоалетната хартия, която все още не е
успяла да ви избяга развита, докрай.
За да не скучае
обшивката в коридора успешно я почесвате с ръце, докато откриете кухнята. Време
е за закуска. Намирате хладилника и търсите провизии. Сиренето леко гранясало
го откривате с безпогрешния си нос, който точно в тоя момент не ви подвежда,
като очите лишени от очила. Издирвате масата и стола. Намирате ги. В суматохата
така ѝ не са успели да се скрият някъде. Сядате и започвате да се храните. Едва
приключили със закуската отново започвате, търсене.
Лишен сте от разума
си. За момент се сещате за хапчетата в чекмеджето на нощното шкафче. Те са за
деменцията ви, която се засилва.
Да, но без очила вместо хапчета за деменция взимате тия за високо
кръвно. Оказва се, че точно в тоя момент нямате такова. Нормално, но това е
достатъчно и изведнъж подгъвате колене и падате на пода, който ви приема гостоприемен.
Прави го защото кръвното ви е паднало толкова много, че замайването е процес,
който върши лоши неща за вас.
Това не пречи, на нещо да се изхлузи от челото ви и да избяга
панически, някъде долу на килима. Това са вашите очила, които до тоя момент
успешно ви разиграваха. Хубаво, но номерът им не минава, защото хапчето за
кръвно ви помогна. Обаче другото за деменцията още дреме някъде в чекмеджето но
нощното шкафче.
Ставате от пода и се
чудите. Разбирате, че нещо е паднало от челото ви, но не се сещате точно какво.
Смъквате се отново на пода и започвате издирване. Откривате очилата и се питате:
„Чии ли са, и кой е този загубеняк, който ги е захвърлил на
пода, където могат да се счупят…!?“
Оказва се, че загубенякът сте вие и го осъзнавате едва,
когато ръцете ви свикнали цял живот да бъдат ваша опора нахлузват на лицето ви,
очилата.
Вече виждате и не е нужно да чешете обшивката в коридора и
да се придвижвате навсякъде опипом.
Виждате в спалнята
отвореното почти докрай чекмедже на нощното шкафче и се питате:
„Кой ли идиот си е позволил такова своеволие?“
Да не би домашната котка, за която се сещате в момента, защото
не сте я нахранили още. Какво пък, затваряте чекмеджето, но после внезапно
блясва искрата в мозъка ви… Май нещо не сте свършили както трябва…! Отново отваряте
чекмеджето и надзъртате в него. Там таблетките за деменцията просто ви умоляват
загрижени за вашето здраве. За да не ги разочаровате гълтате няколко наведнъж,
защото просто нямате идея за какво са.
След малко стават
чудеса. Хапчетата ви помагат да се осъзнаете. Вече е обяд. Цяла сутрин сте се
лутали безпомощен като дете, което не знае какво прави.
Добре, че медицината у нас е на ниво. Тя помага в такива
моменти, а и очилата вършат работа. Но питате се докога…
Може би до следващата сутрин, когато изпаднете в същото
положение. Без очила и без хапчета за деменция.
„По-дяволите! Защо телевизорът работи? Не го ли изгасих
снощи?“ – минава точно в тоя момент заблудена мисъл търсеща решението в главата
ви. Но стомахът надделява. Той неистово се обажда с къкрене на черва. Затова
отивате в кухнята и виждате, какви бели сте свършили на закуска. Чиния
търкаляща се на пода. Добре, че е алпака та е останала здрава. Хладилникът
почти размразен зее разтворен и ви гледа под вежди. И всичко това, като се сети
човек само заради едни избягали очила. Ами акъла и той го няма…
А какво ли всъщност, има?
Младостта е успяла да избяга някъде. Вместо нея празнува
всекидневно оная, трудно търпима гадина, старостта…
В.Софин
29.04.2022год.
Любовен сблъсък -част втора -27.04.2022год
Вече в самолета за Лондон,
Виктор се замисли за живота и случайните моменти. Сети се, че ако не беше
закъснял приятелят му, който му донесе документите едва ли би срещнал Вики. А и
тя добре, че приятелката ѝ се е оказала толкова устата, че те двамата да се
сблъскат на терминала.
Неведоми са пътищата господни или съдбата си знае правилата. Точно, когато тя
се намеси искриците бяха още малки, но вече припламнали и се разгоряха в буен
огън. Или чувствата идват неочаквано и удрят куфарите в любовен сблъсък и за
двамата. И докато те падат резултатът е налице.
Естествено Вики, която пристигна
след час и половина полет в Рим също се замисли за неочакваните събития случили
се от вчера на летището. Още се упрекваше, че е била доста лекомислена като е
заспала в скута на непознат.
„Е вече се познаваме, но дали това е достатъчно за да има връзка между
нас!?“
В реда на тия мисли профучали като мълнии в главата на момичето, което още
се маеше за нещата от живота, които понякога са чудеса, понякога не, тя успя да
хване такси и на перфектен английски, защото беше завършила такава гимназия
стигна до посочения адрес.
Посрещна я мъж на около петдесет
години, който и обясни как да се грижи
за родителите му. Показа и стаичката, по скоро малък килер, в който Вики
трябваше да живее в близките шест месеца или година ако все пак останеше.
Принудена да става рано тя вършеше безупречно работата си. Лошото беше, че
понякога нощем също се налагаше да дава лекарства и на двамата стари хора. С
мъжа, възрастния господин Пиетро се разбираше, но госпожата фучеше и присвиваше
недоволно устата си всеки път, когато Вики я докоснеше.
-Повлекана – обиждаше госпожата с име на Мария – Ако не си вършиш работата
както трябва ще те сменим. А и не чакай от нас благодарности и още по малко
бонуси. И внимавай като пазаруваш. Искам отчет за всяко похарчено от теб, Евро…
И не се мотай навън, защото имаме нужда от теб, постоянно!
„Хайде започна се!“ -мислеше си Вики и вече съжаляваше за решението си да
намери препитание в чужбина. Тук явно се отнасят с нас като втора ръка хора
въпреки, че нямаме и секунда покой… Я да видим какви ги върши Виктор.“
И вечерта докато си лягаше Вики му изпрати съобщение:
„Здравей Викторе! Отнасят се с мен като робиня, а при теб как е?“
И ето ни при момчето, което вече се опитваше да печели пари от ягодите.
Когато пристигна в Шотландия, бе отведен като всички други близо до полето.
Там ги настаниха в каравани по трима и четирима, човека вътре. Взеха им
документите за да ги оформят и нещата да станат легални.
И се започна. Рано ставане.
Пълзене на колене. Бране на най-хубавите ягоди и безпощадна конкуренция от други
като тях дошли да печелят пари. Имаше чувството, че тук се е събрала част от
балканския полуостров. Румънци, българи и други. Храната се оказа евтина, но се налагаше да пестят. Нея да, но не и силите си за
полето.
Естествено всеки се стараеше
колкото може. Това не беше достатъчно, защото който не се справяше си
заминаваше… Просто мързела сред ягодите не вървеше. Работеха по шест, седем
часа, но понякога и по-много повече. Това изморяваше, защото когато Виктор се
изправяше кръста и краката го боляха, страшно. Все пак успя да се нареди сред
хората, които знаят език. Те работеха като другите, но трябваше и да са нещо
като преводачи.
Едни ягоди се обираха на полето,
после зелените се пръскаха с някакъв химикал за да узреят по бързо.
„ГМО – в движение…“ -минаваше понякога мисъл в главата на Виктор. То днес
какво ли пък е истинско. Фалшиви усмивки, лъжливи приятели и завистливи хора…
Но нали все пак я имаше и любовта. Нали тя трябваше да дава простор на мислите,
а не тежката участ на роба, който си мисли, че е излъгал системата.
Нима тя не му отнемаше всичко.
Лишаваше го от справедливо заплащане. Защо като се замисли човек, къде са
работниците, от тяхната нация. Нима биха се валяли като тях само в прах за
някакви си мизерни евро, които в родината на Виктор бяха пари, а тук просто
жълти стотинки…
В реда на тия мисли, Виктор, който се трудеше на полето получи
дългоочаквания си есемес от Вики.
„Глътка въздух!“ -помисли си докато четеше написаното в джиесема.
„Да. Виж ти! Не се съмнявам, че и при нас е така.“
Виктор написа от своя страна, че именно Викито е неговата глътка за живот,
която го кара да работи и не се предава. Дори си позволи нежни думи към нея.
„Дръж се, мила! Всичко ще свърши след шест месеца и после ще се видим на
летището в София!“
Явно трябваше да си дават кураж
за да издържат и двамата. Не всичко е пари! Не всичко обида! Има и любов под
слънцето. Има, но за нея всеки трябва да се бори. Като при война. За всяка педя
земя, за цъфналото сред полето цвете; за реката, която идва от лоното на
планината; птиците, които не спират да се обичат… струваше си за това човек да
се бори и да търпи. Но нима търпението трябва да е безкрайно. Времето лети.
Всеки остарява, а пропуснатите шансове се увеличават… Миговете на щастие са
кратки. Когато осъзнаем това се връщаме именно там при тия мънички искри, които
остават белег на всеки от нас в сърцето.
Но и това не е краят на историята, защото следва да има, продължение.
В.Софин 27.04.2022год.
Любовен сблъсък
Бързаше. Трябваше
да хване полета си в 17 часа. Заминаваше за Шотландия, където го чакаше работа.
Ягоди. Налагаше се да се потруди ако искаше да се измъкне от немотията в
страната му. За трийсетте си години младежът изглеждаше много добре, но още не
беше успял да намери мястото си под слънцето.
Едва днес в
последния момент взе документите си за чужбина. И сега просто бързаше за самолета,
който щеше да го отведе в Лондон, а от там в Единбург и после сред ягодите.
В това смутно време, когато в устата на повечето хора звучаха
изрази като Ковид 19 и война между Русия и Украйна друг в положението на
младежа също си търсеше място под слънцето.
Девойка на около 25
години гледаше целеустремено към Италия. Заминаваше за Рим, където се надяваше
да намери работа като домашна помощница. Ако не беше устатата ѝ приятелка,
която успешно отне от времето на момичето докато я задържаше с думи като“ „
внимавай, не знаеш какво те очаква…“ вече щеше да е в самолета.
Всеки търсеше реализиране на запад в Европа. Някои се целеха
отвъд океана, където естествено не ги чакаше куп пари, а труд при това
къртовски. Но мисълта да си един от
всички богоизбрани караше и двамата младежи да тръгнат и рискуват за пари.
Естествено съществуваше фраза доста популярна в България, която се използваше с успех от всички млади.
„Татко или майко дай ми пари, а не ме учи как да живея!“
Или: „Дай пари и не ми говори глупости!“
Естествено всички
родители се притесняваха от тия думи изречени без да се влага особена мисъл в
тях. „Всичко е пари!“ Едва ли, когато има и съществува, любов под слънцето.
Истинска и неповторима….
И ето, че сега младежът и девойката заминаваха да търсят
щастието. Явно понякога и съдбата решава нещата, а не тия, които се опитват да
я променят.
Докато мъкнеше тежкия
куфар в ръце, защото едно от колелетата си беше позволило счупване, Виктор без
да иска се блъсна в девойката.
При взаимния сблъсък паднаха, защото и тя също бързаща връхлетя на
младежа. Нещата им се пръснаха, а те са озоваха на пода. Виктор скочи като
ужилен и се опита да събере разпиляното. Всеки гонеше билета си избягал при
падането. Дори прекалено натъпкания куфар с дрехи на Виктор си беше позволил отваряне.
Двамата се опитаха да си помогнат взаимно. Но автобусите,
които щяха да ги заведат до полета на самолетите им бяха потеглили. Или както
се казва в наша поговорка: „Петима Петко не чакат!“
Улисани от напрежението създало ситуацията Виктор и Вики не
забелязаха това, защото бяха започнали с извиненията.
-Извинявай! Не те
видях! Много бързам за полета си… -започна Виктор, а Вики продължи:
-Извинявайте и вие, но аз също бързам или бързах… Ето на ,
ако не беше устата ми приятелка Катя сега вече щях да летя за Рим.
-Е мен пък ме забавиха документите. Приятелят ми Жоро ги
донесе в последния момент. А като гледам то и моят самолет за Лондон замина. Ще
се наложи утре да хвана най-ранния полет. Тъй като и двамата пропуснахме да поемем
по-пътя си, който и да е той, редно е да се запознаем. Със сигурност ти казвам,
че съдбата си прави майтап с нас…
-Да бе! – прекъсна го Вики. Все съдбата ви е виновна на вас,
мъжете. По скоро виновни са приятелят ти Жоро и моята приятелка Катя.
-Е добре. Съгласен съм. Аз съм Виктор, а ти?
-Интересно… Ами приятно ми е Виктория, но приятелите ми викат,
Вики. Може да ми казвате и вие така. Но щом започна на „ти“, то и аз ще мина на него ако не
възразяваш…
-Да не ме поднасяш? – не повярва Виктор за името на момичето.
Но то тикна паспорта в носа му и той се убеди в истината.
Двамата с еднакви имена. Пръст в съдбата ли се беше намесил или нещата се
подреждаха от звездите?
Никой и от двамата не знаеше бъдещето си нито пък подозираше
какво ще последва от тази странна среща на сблъскване.
-Виж какво Викторе! Може пък ти да ме лъжеш за името си… И Виктория
поиска да види паспорта на младежа.
След като се убедиха един друг в истината Виктор попита
момичето:
-Ами сега какво ще правим?
После се вгледа в очите на девойката, които бяха решили да
се намесят именно в тоя момент с безпомощни сълзи.
-За теб не знам, Викторе, но аз съм от провинцията, а при
приятелката си Катя не се връщам. Ще остана тук на терминала и утре сутринта,
когато стане шест ще хвана полета си за Италия и Рим.
Разбрал маршрута на Вики, Виктор сподели също от своя
страна.
-Какво пък! И аз оставам на терминала. Все пак и аз съм от
провинцията. Ще пътувам за Лондон, а после, Единбург и ягодите… казват, че там
на полето растат пари, трябва само да се наведеш и ги вземеш…
-Да бе! Ако мислиш ти така Викторе, то и аз трябва да мисля, че
като домашна помощница на възрастни италианци ще спечеля куп пари сред купа от
дрехи, които ще се наложи да изпирам всеки ден… Дали сред пожълтелите гащи пък
не се крие злато… -усмихнала се с ирония,
Вики.
-Да бе! – от своя страна и Виктор се усмихнал -Ще видиш ти
като забогатея!
След като поспориха и двамата на тема пари най- после решиха
де се оттеглят за почивка на една от скамейките вътре в терминала. Виктор се
втурна за кафе и някакви сандвичи с които да залъжат през нощта глада си. Веднага
след като се нахраниха на Вики и се приспа. Виктор седна, а тя използва
коляното му вместо възглавница и си полегна на скамейката.
Макар, че и на него му се доспа той погледна в момичето.
Дългите и красиви коси бяха свободно разпилени наоколо, но те не закриваха
красивото добре изглеждащо лице на Викито. Спеше сякаш дете намерило убежище в
скута на майка си. От време на време една едва дочута въздишка повдигаше добре
оформените гърди на момичето, които смущаваха, но и радваха погледа на Виктор.
Все пак той
разбираше. Нима момичето не изпитваше притеснение. Непознат той и тя, непознати. Но пък каква среща… -замисли се той.
Предишната му връзка беше с една колежка, но приключи бързо.
Дали се задаваше нова връзка или не? Той тръсна глава и се опита да се
съсредоточи.
Беше решил да търси щастието си в чужбина. Явно и Вики беше
решила същото. И тя беше приключила стара връзка, и тя отиваше в чужбина за
по-добър живот.
И двамата бяха свободни. Но не свободата ги крепеше, а
невъзможността да се реализират в България.
Малки заплати. Див
капитализъм. Бяха дочули, че и в чужбина е същото, но там на запад поне, парите
са повече.
И затова и двамата бяха тръгнали натам към щастието. Поне така
и двамата мислеха. Щастието е в парите и нищо друго.
Отвън вече мракът вдигаше пелената си за да отстъпи място на зората. Тя нахлу заедно със слънцето, което любопитно проникна вътре и
облиза кичур от косата на Вики. Изведнъж нещо в нея заблестя в тъмно червено, сякаш също като рубин. Виктор
погледна в часовника си и леко побутна девойката.
Спящата принцеса, но не от приказките отвори очи и скочи
ужилена. Как така е заспала в скута на младеж при това непознат!?
-Викторе… Ти, какво!? – погледна тя право в сините очи на
момчето, а то отвърна.
-Ами нищо! Вече съмна и ако не искаш да изпуснеш полета си
вече е време…
-А, да… вярно! Заминавам. Благодаря ти, че ме събуди
навреме, Викторе.
Вики приглади омачканата си пола с ръце сякаш искаше да я
изглади, но когато не и се получи просто се усмихна и взе куфара си готов за
тръгване.
Преди да тръгне погледна към момчето и попита:
-Ами ти Викторе… Кога е твоят полет?
-Моят е след час! Ти първа ще стигнеш в Рим! А после аз ще
те последвам, но към Лондон…
-Тогава чао, Викторе… - и Вики тъкмо се отдалечаваше, когато
момчето я спря с думите:
-Така ли ще се разделим? Защо да не разменим телефонните си
номера на джиесемите си. Имам идея. Ти ще ми пращаш есемеси как се справяш като
домашна помощница, а пък аз как управлявам ягодите, които ще ми донесат печалба…
Какво ще кажеш, Вики?
-Интересна идея, Викторе. Защо пък не! Малко разнообразие в
скучния ми живот на робиня ще ми дойде наистина, добре…
И двамата размениха телефонните си номера. После Виктор си
позволи да открадне целувка от момичето. Вярно, че я целуна по една от страните
и, която веднага пламна в алено, но все пак това си беше, целувка.
Виктор я изпрати с поглед. Тя с успех хвърли своя към него
точно в последния момент, когато се обърна…
И всичко в един миг приключи.
Едва ли. Защото следва продължение.
В.Софин
Коминочистачът май от тука мина,
покрай къщата с цветната градина.
Чух звук натрапчив, горе от комина.
Щъркел с клюн рисуваше, картина!
В.Софин
Яйце с колаче
Гласовито малко юначе
гладно ревнало да плаче
за едно Великденско, колаче.
Вместо обещаното колаче,
на гладно, малкото юначе
баба връчила му козуначе!
Ревнало малкото юначе
щом не дали му колаче.
За да спре все пак да плаче
баба зарадвала го със петаче.
Добре, че било не с едно петаче
вечно гладно, малкото юначе
най-после купило, яйце с колаче!
В.Софин
22.04.2021год.
Скъпи ягоди
Влизам в плод зеленчука. И
първото ми впечатление са ягодите там. Едни такива едрички чак ти се иска да ги
схрускаш всички… Гледам, че цената от шест лева за тарелка, която няма и
килограм, не позволява.
-Тогава? – интересува се до мен един, приятел.
-Тогава вадя десет лева и ги давам…
-За тарелка ягоди, нима!? -чуди се приятелят ми.
-Не разбира се! Вместо шест лева си помислих, защо пък да не дам още четири и да взема от литър,
шише ракия… Не за друго, а за да убия мъката по скъпите ягоди…
В.Софин 19.04.2022год
Три пъти на ден
–Какви лекарства взимате? -лекар към пациент.
-Само течни, докторе…
-Моля!?
-Е не е сироп за кашлица, ако това си помислихте, докторе. Нещата
са по-сериозни…
Ракия за закуска. Две за обяд и три дози преди лягане, за да
мога да си позволя и дрямка…
В. Софин
19.04.2022год.
Още са деца
О да, това е истина…
Убиват бъдещето.
Или пък го създават.
Но истината ето е,
че патроните с пари ги дават!
Там някъде мечтите свършват.
Омразата не пречи на смъртта.
И неволите, които ги довършват
това е, което няма го у любовта!
Мигът на разума привършва.
Липсва щастието по света.
Там някъде се план извършва,
Убиват сякаш още са деца…!
В.Софин
Вълшебен цвят
Слънцето е светнало на двора.
Глухарчета са пуснали лъчите.
Между тях лалета без умора
мечтаят да са гости на звездите!
С красива булчинска премяна
привлича Крушата, пчелите.
До нея също в бяло без покана
Сливата ни гледа във очите!
Изграден необикновен свят.
В двора приказна градина.
Зарадва ни вълшебния цвят,
нарисувал, пролетна картина!
В.Софин 17.04.2022год.
Втора част:
Едно куче ще
те разбере много по-добре отколкото човек, който не вижда по далеч от себе си…
Негово височество човекът мисли, че света се върти единствено и само за
неговите амбиции.
Често пъти животът
си показва рогата. Идва неочаквано несправедлив. Жестокостта на някои хора
ужасява.
Кучетата, където
работех се умножиха. Храната, която отпускаше шефа не стигаше за всички. Обзе ме
жал. Временно нещата взех в ръцете си. Всяка сутрин преди да пристигна във
фирмата на работа купувах хляб и го разделях между всички кучета. Милите те
търпеливо чакаха всеки своя ред без да има и помен за разделяй и владей между
тях.
Внезапно се зададе
кризата на 2008 година. Работата намаля. Почти скръцна. Принуден да помагам на
семейството си с дъщеря първи курс в УНСС, реших да си намеря още една работа.
Старата не я напуснах, но идвах два пъти
в седмицата и то за малко.
В едно от тези идвания косите ми се изправиха. Друг колега
взел нещата за кучетата под свой контрол. Имало няколко новородени кученца и
той взел, че ги удавил в една кофа. Когато го запитах кой е той, да не би да се
мисли за Бог ми отвърна:
-Чорбаджията и без това не ги храни достатъчно. А от
излишни гърла просто няма нужда…
Ужасих се! Пред
мен ставаше очевадното. Човек загубил облика си просто ей така взимаше решения
угодни за него и шефа.
Успокоих се,
когато видях Росето, майката на Бъки и брат му още да лежат пред сградата на
фирмата. Но всичко това продължи. Част от кучетата по-големите бяха откарани в
други селища и оставени там на милостта на местните хора.
И точно в онзи
момент Майката на Бъки била бременна. Това го разбрах после. Когато роди три
здрави кученца, моя приятел Стоянчо беше наистина щастлив. Но жестокостта беше заразила
и кучетата. Гладът и неразбирателството избухнал и при тях.
Когато дойдох за пореден път ме стигна новината…
Роска вече я нямаше.
И кученцата ѝ също. Друго куче, порода питбул ги беше убило, всички. Милата
Роска, с нейния малък ръст, се беше борила напразно за рожбите си и дала живота
си за тях… Нелепа съдба, зла участ. Братът на Бъки явно видял, че няма избор
изчезнал някъде и не се върнал повече. Явно и неговата съдба е била жестока.
Добре, че Бъки вече
бе с мен на безопасно място и се радваше вече на благоволението на всички ни вкъщи.
Между другото знам от Стоянчо, че рождената му дата е била някъде през октомври
2007година.
Още
недостатъчно порасъл го водехме със сина ми на разходки. Веднъж даже напролет ни
придружи до река Искър. Водата беше придошла и за малко да го отнесе. Но все
пак на кучетата плуването им е заложено по рождение. Размина му се със страх от
негова, а и от наша страна.
Научил се бе
малкият Бък да ходи все по мен. Беше ме приел като част от неговата глутница.
Всъщност водач, който му помагаше в опасните мигове на живота му. А такива не
липсваха.
В една още не отишла си нощ, когато се събудих дочух:
Кучешки диалог
Ранна лятна утрин. Докато отвън мракът
упорито отказваше да си отиде и отстъпи мястото си на деня, неволно ушите ми
дочуха кучешки диалог.
„Какъв
диалог бе!?”-ще каже някой невярващ . После, ще се усмихне в лицето ми, сякаш е
видял в мен лудия човек. Но дори и луната показала цялата си бледа призрачна
светлина усети, че става нещо интересно, защото лаят на моето куче Бък и
отговора на другото звучащ някъде далече в града не закъсняваше. Интересното в
случая беше, че те наистина се изслушваха. Не лаеха едновременно създавайки
паника във все още спящите хора, които и не подозираха, че дълга нощта
най-после бе отстъпила място на деня. Когато диалога на Бък свършваше, другото
неизвестно за мен куче, подхващаше своя. Слушах истински кучешки разговор, от
който не разбирах и думичка. Може би моят Бък споделяше с неизвестен нов далечен приятел съдбата си; може би се
оплакваше от мен, или пък се хвалеше, защото винаги ме посрещаше на портата
усмихнат. Пъхаше с любопитство влажния си нос в лицето ми и тихо изскимтяваше
обзет от неистова радост. Сякаш чувах думите изречени от него, които казваха:
„Здравей приятелю! Как си? Добре ли я караш? Радвам се да те видя отново!”
Естествено
не издържах диалога на кучето си, на милия поглед вперен търсещ нещо в очите ми
и моята ръка сама, доброволно се отпускаше да погали главата и почеше ушите му.
Сега като
се замисля, навярно именно всичко това Бък споделяше с лай на неизвестния за
мен ново излюпен ,далечен приятел от града, който навярно му отвръщаше с
оплакване, че е вързан за синджир и движенията са му строго ограничени. За
разлика от него моят свободно щъкаше необезпокояван от нещо друго освен от хладния
сутрешен въздух. Макар да си има колиба Бък обича през лятото да спи пред
входната врата, където винаги ме посреща с усмивка и поздрав, който звучи в
ушите ми винаги така: „Здравей стопанино! От кога те чакам да ми донесеш
закуска!”
Давах му
храната веднага и чак тогава развеселен и махащ ранобудно опашка Бък ме
оставяше на мира, за да вървя на работа.
Внезапно
диалогът на двете кучета, моето и чуждото, който замислено слушах, все още не
станал от леглото си приключи. Кой какво беше казал с лай, кой какво споделил,
никой дори котките ми не разбраха съсредоточени от храната с която бе отрупана паничката им. Може би
нощес разговорът на двете кучета ще продължи. Всеки от тях ще сподели, как е
минал денят му. Дали са били нахранени, милвани и разхождани. Срещнали ли са по
време на вечерната разходка в близката борова гора някого и кой е бил той?
Какво ще си кажат никой не знае. Единствено и само те.
Моят Бък и отдалечения му неизвестен
приятел или пък кой знае, може би приятелка с която той беше успял да намери
своеобразен кучешки език, явно копнее за истинска среща също като нас хората.
За това нощем знам, че винаги ще се включва с особен лай в диалог с други като
него, които търсеха любов и привързаност. Защото казват, че без тях, просто
никой не може, да диша…!
Край на
втора част.
В.Софин
Стих за любовта
Щом до среднощ не спах
страхът облече си пижама.
Стих написан щом прибрах
излишен моливът задряма.
Щом заранта в облаци видях
Слънцето надяна си балтона.
Щом бурен вятъра познах
дъждът ме хвана на балкона.
Вечерта пристигна с грях.
Стих на пясъчната дюна.
Докато над него с молив бях
любовта взе, че ме целуна.
В.Софин 15.04.2022год.
Без съмнение
Вълк с патрони в пистолет
сред хората уплаха всява.
Наемник въоръжен с късмет
с кръв глада си утолява.
Ястреб с ракети в самолет
безскрупулен хората строява.
Стреля в тях сякаш е зает
с мисълта, сам да управлява!
Свобода лишена от любов
с мъдрото ѝ наставление:
„Човек за човека е ужасен
винаги прав е без съмнение!“
В.Софин
