Лежерни очи – 29.10.2023год.
Сияе слънцето в очите черни.
Есента тъгува още за лятото.
Влюбен съм в очи лежерни.
Ослепи ме полетът им в ятото.
Помня прекрасните ѝ очи.
Тях всички днес ги помнят.
Есента вълшебна не мълчи
щом става дума за любов.
Красотата в очите ѝ лежерни
пристигна с листопадът нов,
който засиява в очите черни,
на момиче родено за любов!
В.Софин
Път избран
Щом горе изкачих краката
върхът ме чакаше разбран.
Щом почувствах планината -
тя път показа ми избран.
Щом се върнах в низината
долината плачеше за мен.
Със сълзи влачеше реката
руслото си в есенния ден.
Щом в града пристигнах
силен звън удари тишината.
Щом погледът си вдигнах
камбана върна ми душата!
В.Софин 29.10.2023год.
Глас от любовта
Светлината обич дава
сутрин с бисерна роса.
Това навярно обяснява
защо се раждат чудеса.
В миг щастлив в отплата
дочувам глас от любовта -
да разтопява ми душата
с отронен лист на есента!
Сама природата ни дава
светлината, капките роса.
Красиво небето засиява
всеки ден с нови чудеса!
В.Софин 29.10.2023год.
Когато търсиш
Когато търсиш не винаги избираш
път, който води те към светлото.
Животът почваш да разбираш
едва, когато стигнеш стръмното.
Цената на войната
Каква тъжна, вечна прокоба
се таи за самотния в гроба -
на оня, безименния героя
загинал със мисъл за Бога?
Сгорещен от вихъра в боя
боецът повтарял: „Не мога
да убия с куршумите оня,
дето живее с мисъл за Бога!“
Изстрели пробили тишината
паднал героят върху земята,
докато все още негова устата
проклинала цената на войната.
В.Софин
Любовен ручей
За нея казват - любовта
е глътка въздух свобода;
разтворена докрай врата;
река с най- бистрата вода.
За нея казват - любовта
бълбука с извора красив.
Ручей, който в младостта
изтича с песента
щастлив.
Докрай пълни са листата.
Дните всички са орисани
с любов да гонят самотата.
В.Софин
На живота върховете
Когато изкачваш върховете
с мисълта да стигнеш Бога.
Осъзнаваш твои греховете
в които тънеш в изнемога.
Когато стигнеш горе върховете
над теб облаците възвисени
преследват с обич синьото небе
в което чувстват се спасени!
Тогава щом усетиш се до Бога
осъзнаваш как твои греховете
се стопяват в безгрижието - мога
да изкача на живота върховете!...
В.Софин
Една
разходка до връх Ковач в Рила
В подходящо време за октомври решаваме
с Боян, в съботния ден - 21 да покорим не особено близкия за нас, връх Налбант
в Рила планина.
За целта правим
подготовката си още в петък вечерта. Раниците заредени с храна и дрехи, Пежакът
на сина ми също, но с гориво, чакат старта с нетърпение. Рано сутрин. Пет часа.
Маршрутът вече е
изяснен. Самоков, Гуцал, Долна Баня, Костенец, Юндола, Якоруда и хижа Трещеник.
Но това е за колата, която гълта километрите без да се оплаква от постоянно
сменящите се отвън градуси. Най- студено е в дефилето. Цели шест градуса.
Колкото повече се изкачваме, толкова повече температурата се увеличава.
Пътят опитва да се крие от нас, но с вещата помощ на
телефона на сина ми го откриваме вдясно близо до строителен магазин. Скоро
дупките остават зад нас. Асфалтът нагоре явно е отскоро. Може би от няколко
години само. Макар и тесен, пътят нагоре към хижа Трещеник е добър.
С едно отклонение само. Скоро го стигаме. Вдясно или направо
е хижата. Ние обаче сме наляво към хижа Грънчар. Поемаме по маршрута от
местността Нехтеница, където има построен кантон.
Отстрани белокаменни чешми правят добро впечатление на окото
на туриста.
Падащи есенни листа от дърветата наоколо радват погледа.
Всъщност вече е
почти съмнало. Два часа и половина до
пункта за излитане нагоре към връх Ковач или Налбант, както е известен преди.
Виждаме група ловци в подготовка. Всъщност Пежакът ги
задминава. Спираме до мощен джип с надпис „Патрул“. Докато правим и ние нашата
подготовка, друга кола спира до нас. Разменяме поздрави с шофьора без да знаем,
че после почти през целия ден ще го виждаме зад нас.
Вече готови раниците без да протестират лягат на раменете
ни. Щеките приготвени също превземат ръцете ни.
Усещаме хлад
въпреки, че не е толкова студено. Вятър, който слиза от планината брули лицата
ни, влиза и търси под дрехите ни топлото. Не му даваме възможност да ни
разиграва, защото раниците ни пазят гърбовете, а отпред якета пазачи, бранят.
Задминава ни джип с
ловци, които вдигат ръце за поздрав. Поздравяваме ги и ние въпреки, че синът ми
не харесва хората стрелящи по-думите му по беззащитни животни.
Ето го и нашия
връх в далечината. Изглежда на една ръка разстояние, а всъщност е далеч от нас.
Напред ни чакат две езера. Долното намиращо се в Якорудския циркус е наречено
Рибно. То е превърнато в малък
микроязовир. Горното или мъртвото езеро наднича към връх Налбант.
По пътя ни придружава вдясно от нас полите на другия…
Гористия връх Суха вапа с неговите 2638м. н. в.
И малко история с
помощта на Уикипедия- свободната енциклопедия :
„Суха вапа е връх в Ковашкия дял на Рила. 2638 m.
н.в.
Най-лесно се изкачва през
Рибното езеро, което е най-голямото от Якорудския циркус. За да се достигне
езерото е необходимо да се отиде до местността Нехтеница, отстояща на 16 км от
град Якоруда. От там се тръгва в западна посока по ясно личаща пътека.
Езерото се достига за около 45 минути. След достигане на езерото се продължава
директно нагоре към върха по южния му склон. Той е стръмен, но е най-краткият
вариант за достигане до върха. Друг избор пред планинарите е да подходят от
хижа Грънчар, където се тръгва по маркировката за хижа Рибни езера. След
като се достигне седловината Джанка (Долни куки) се следва пътеката още
известно време до удобно място за отклонение към ясно личащия връх.“
Нашият маршрут се
отклонява вляво и се изкачва нагоре покрай двете езера.
Отдалеч пред нас белее
стройната снага на къща. Или може би мястото, където пазач пази язовира, горе.
Минаваме набързо и скоро
докато се изкачваме чуваме гласове зад нас. Явно туристи като нас бързат
напред.
На това място виждаме, че
изобилстват листата все още зелени на жълтата тинтява. Корените ѝ са горчиви и
се използват в медицината като средство за лекуване на гастрити.
Правим запомнящи се снимки на Мъртвото езеро и
продължаваме още по-наляво. Сред грамада морени намираме малки пътни знаци.
Това са естествено изградени от ръката на туриста, купчинки от камъни указващи
правилния път. Следваме ги. В далечината зад нас виждаме червената фланела на
водача на групата туристи. Да! Изглежда човека с когото се заприказвахме при
колите е същият. Със сигурност е планински водач. Изчаква групата, дава почивка
и може би разяснения за мястото и после отново се втурва напред.
С тези мисли стигаме до една затворена
долина където е текла вода. Нагоре обаче изчезва. Стигаме малък улей, който е
нашият път за нагоре към връх Налбант. Стръмнината не спира устрема ни. Не
само, защото се усещаме преследвани от хората зад нас. Щеките наши добри
помощници дават възможност за успешно качване по сипея. Слава Богу. Поне не се
оказва голям. Камъните си стоят спокойно без да се вълнуват от долината долу,
която не чака посетители. Всъщност има такива. Планинският водач пристига в
началото на улея. Гледаме го как изчаква да се събере групата. Някои да вземат
въздух, който е редичък но не и невъзможен за дишане.
Полека едва успявам и аз,
да се измъкна горе на седловината само за да установя, че въпреки обещания
топъл вятър, духаше и леко пронизващ. Якетата нямат шанс пред неговия зъл,
устрем.
Докато изкачваме улея
погледите ни хващат закъснели, но още усмихнати в цъфтежа си сини камбанки. На
едно място, където явно скалите дават възможност се усмихват в жълто три стръка
от глухарчето. Явно надморската височина не пречеше на закъснелите цветни
усмивки на растенията виреещи на това скалисто място.
Без да почиваме тръгваме по билата към
връх Ковач – 2634м. н. в.
Отдолу под нас гледат
пропасти и синеят красиви очите на Рибното и Мъртвото, езера.
Аха и вятъра да ни духне. Няма как обаче,
защото щеките влизат в помощ. От тук в другата посока се виждат освен необятната долина, но и върховете над нея. Каменистия терен покрай пропастта продължава
чак до връх Ковач, който съзираме след малко.
На помощ за ориентация отново се обръщаме за помощ към
Уикипедия:
„Връх Ковач
-2634м.н.р. В миналото е бил връх Налбант до 1942г. Намира се в
Източна Рила. От община Якоруда, е и най-лесно достъпен.
Източните склонове на
върха са отвесни и подходящи за алпинизъм. Достъпен е откъм южния си
склон, до който се достига за час и половина от местността „Нехтеница“. Върви
се по поречието на Малка Баненска река. След достигане на южния склон се
предприема изкачване на север. Теренът е полегат и е лесно достъпен. Друг
вариант за изкачване на върха е от хижа „Грънчар“. Тръгва се по пътеката към
връх Мусала. След достигане на седловината Джанка (Долни куки) се тръгва
на юг. След около 1 час път се достига върхът. Финалното изкачване по северния
склон е доста стръмно, но не и опасно.“
Погледът от тука е не само прекрасен, но и доста забележителен.
Пред нас е долината на Бели Искър, на юг се издигат Лопатишки и Среден
връх, а точно над нас извира в погледа склона на връх Ковач.
Когато вече сме на
върха, разбираме за едни от най-прекрасните панорамните гледки в рила планина. Отдолу
ни гледа язовир Бели Искър; горе прозират върховете на Мусала и Малка Мусала. А
отзад прозират в хоризонта, скалните великани Шишковица, Скакавците, Юрушки чал
и разбира се далечното Пиринско било, потънало донякъде в мъгла. На връх Ковач
или Налбант, както се е казвал в миналото ни среща пирамида направена от скални
късове. Долу зад нея виждаме двете езера, Мъртвото и Рибното изглеждащо като
малък микроязовир.
И тук е мястото за магията пристигнала от времето. Легенда описана
от писателката Елена Огнянова:
Връх
Налбант в Рила
Налбант -човек, който подковава добитъка – коне и говеда.
Б.а.
Начумерен, мрачен и
навъсен, като истукан над зейналата пропаст, в която са сгушени Якорудските
езера, се извишава върхът Налбант. Името на този планински великан се губи в
отколешни времена, потънали в дълбока забрава. Но се помни, че е свързано с
последните боеве на някакъв цар, който се оттеглил в планинските клисури на
Бели Искър, за да се скрие и защити от по-силен завоевател.
Усилни и несполучливи
войни водел дотогава царят, загубил почти цялата си войска. Останали му
неколцина верни люде, с които се оттеглил и скрил. Най-доверен сред тях бил
царският налбант. Той се грижел не само за царския добитък, който пасял по
обширното пасбище, но бил и пазител на царското богатство. Царят го обичал
много, доверявал му се във всичко и затова му поверил всичките си скъпоценности.
Царските знаци също били оставени в ръцете на налбанта.
В планината имало в
изобилие паша за добитъка, ала трудно се намирала храна за хората. Настъпвала
зимата, а приготвената от по-рано храна се привършвала. Изтощената от глад и
студ малка царска войска скоро била нападната едновременно от няколко страни и
бързо била победена. За да не паднат във вражески ръце царските знаци и
скъпоценности, налбантът ги закътал в канарите на високият връх, от който царят
наблюдавал неравната борба. Като се уверил, че войската му е напълно разбита,
той повикал налбанта, възседнали най-добрите коне и успели да се спасят, къде –
никой ни видял, ни чул. И никой не запомнил името на този нещастен цар. Но върхът
– висок и канарист, бил наименуван Налбант, а по-късно – преименуван Ковач.
Обхванати от магията на върховете правим снимки за спомен. Не
забравяме и каменното иглу, което вярно не е цяло, но спира силните пориви на
вятъра. Докато се радваме на гледките, чуваме и гласовете на хората от групата,
която се води от планинския водач.
Време за тръгване. Или място
за новите посетители. Взимаме си сбогом с върха и бавно се спускаме по- железните
колове, които подсказват пътя надолу към хижа Грънчар и в далечината пред нас
вдясно връх Суха вапа 2638м.н.в..
Огладнели спираме при
едно от езерата долу. Все още в него виждаме да синеят части от водите му.
Другите две, които са малки са изцяло пресъхнали.
Шума от боровинки оцветена в червено ми дава повод за снимка с
връх Ковач, който ни гледа отгоре. Гласовете на групата горе достигат чак при
нас.
Обядваме. Мотаем се само за да установим, че хората на
планинския водач успяват да ни изпреварят.
Тръгваме най- после и ние по пътя към хижа Грънчар. Решаваме да
не изкачваме другия връх Суха вапа.
Все пак сме в края на октомври и денят е малък. Няма време за
губене.
Групата, която е пред нас обаче мисли друго. Виждаме ги в посока
връх Суха вапа.
Това обаче не ни пречи да се чувстваме добре. Слизаме бавно очаровани от гледките пред нас. Язовир Бели Искър, връх Мусала и вдясно Суха Вапа.
Внезапно пред нас се открива долу току под нас Грънчарското
езеро за, което има легенда написана от
Елена Огнянова.
„Навярно доста
отдавна е било, защото никой не знае кога, един силен и опитен грънчар от под рилското
селище Якоруда тръгнал на своя кон, натоварен с грънци за Самоков. Било през месец
август – хубав летен ден. Грънчарят бързал да прехвърли билото между Юрушки чал
и връх Налбант. Седловината, през която минавала в миналото конска въглищарска
пътека, днес е широк, хубав път и се нарича Джанка или Долни куки.
Като стигнал езерото, източно от седловината го застигнала
свирепа буря. Загинал грънчарят, загинал и натовареният му кон.
Този нещастен случай
бил тълкуван от тогавашното население като някаква поличба, та местността,
където загинал грънчарят, била наречена Грънчар. Планинците нарекли и езерото
Грънчарско езеро, а изтичащата от него рекичка – Грънчарница.“
В далечината веднага зад него, хижа Грънчар наднича с любопитство към
нас. Сякаш я чуваме да пита: Накъде така, приятели?“
За да не страда повече
за нашата компания решаваме да се спуснем встрани направо към езерото. Целта е
да съкратим пътя, който плавно се спуска и доста заобикаля през клека, който ни
лишава от гледки.
Успяваме безпрепятствено
да стигнем грънчарското езеро и хижата долу, където синът ми повежда разговор с
двама туристи от град Якоруда.
През това, аз помолен
от апарата ми, който вадя от джоба си, правя снимки. Запечатвам хижата,
езерото, връх Суха вапа.
Веднага след приятелския
разговор на сина ми с туристите тръгваме надолу по каменистия път към кантона
Нехтеница, където ни чака колата.
Стигаме белокаменна чешма от която пием с изрисувано канче с
череши на него.
Бързаме, но и времето тича. Все пак успяваме в с светлата част
на деня да стигнем до колата.
Доволни от прехода в Рила, събрали впечатления, натрупали опит
потегляме с мисълта някой ден отново да се върнем. Тук при хижа Грънчар, връх
Суха вапа 2638м.н.в. и красивия скалист, панорамен връх Ковач 2634м.н.в. , откъдето
погледа не остава никога, празен… И няма как, когато рилските прелестни,
необятни, долини и върхове са събрани тук.
В.Софин 21.10.2023год.
Момиче на плажа
Изникна мисълта ми лятна,
която взе, че кимна приятна
на красиво гадже на плажа,
където въодушевен с куража
застлах мерак да се докажа.
Омагьосан от любовната мъка
забравил не дишам, но тръпна.
Момата за ръката ме дръпна
ритна грубо долу ме стъпка,
докато мислех, взе, че ме гътна.
Кимна за мен мисъл приятна
ненадейно пристигнала лятна.
Оказа се пак дрямката мощна
разголена посетила ме нощна
за момиче красиво на плажа…
В.Софин 26.10.2023год.
Разбор
Щом на избори се съгласих
химикал скочи ми в ръката.
Поискан подписа си щом дарих
прибрах предложена цената.
Усетил жажда после се отбих
да изпия спечелени парите.
Щом свършиха с печал открих
колко струват ми мечтите.
Когато сметката си изплатих
гъдел хвана ме в краката.
Стъпките си после укротих -
в къщи след разбор с жената!
В.Софин 17.10.2023год.
Изгубен в местността Свети Илия -Велинград
Докато се лутам
сред парка Клептуза намиращ се във Велинград, неочаквано над него краката ми
откриват пътека нагоре в гората. Стълби затънали от есенни листа и чувства движещи
кръвта, карат краката ми да бягат напред. Мисълта, че мога да видя от високото
град Велинград и го снимам ме движи напред. Стълбите правят няколко завоя докато бавно се провирам в гората сред габър,
бор и храсти с все още запазена листна премяна макар и оцветена вече в жълто.
Внезапно решавам да се върна, защото виждам паднали дървета,
които спират похода ми напред. Пък и стълбите изчезват неочаквано за мен. Време
е да намеря друг път. Откривам едва видима пътека, която ме отвежда до кучешки
лай. Две кучета надушват миризмата ми и се втурват с лай към мен. Успокоявам ги
с мисълта, че желанието ми е само да ги погаля. Въпреки добродушното им
отношение решават да запазят дистанция. Скоро се скриват в гората търсейки други
цели, които да закачат с лая си.
В този момент в
погледа ми се навира, всъщност откривам красив, параклисът „Свети Пророк Илия“.
Самата местност над
парк Клептуза също се нарича Св. Илия. Оказва се, че тук някога е имало
тракийско селище на Бесите от шести век преди Христа.
Скоро очите ми успяват да прочетат написаните думи върху
табела монтирана на бор.
СВЕТИЛИЩЕ НА БЕСИТЕ В М. СВ. ИЛИЯ КЛЕПТУЗА -
„Бесите обитавали Западните Родопи, са едно от
най-известните тракийски племена. През първото хилядолетие преди Христа те са
познати като жреци в прочутото прорицалище на Дионис, като непобедими войни и
като умели рудари. Многобройни са светилищата им по планинските върхове. С
приемането на християнството в началото на пети век от новата ера, те запазили
традицията на свещеното място и в близост до светилищата си съграждали църкви и
параклиси.
Светилището в местността Св. Илия от 4 – 1 век преди Христа
има план, характерен само за района на бесите и е единственото добре съхранено
през вековете. В кулата - храм в ограденото с каменни стени пространство,
периодично се полагали дарове – слънчеви глинени съдове за съхранение и пиене
на вино, повечето ритуално натрошени.“
Правя снимки на
местността и разкопките останали от тракийското селище. После бързо продължавам
изкачването напред. Иска ми се да надзърна от някоя близка височина и да уловя
поглед към града. Не ми се удава, защото времето ми за разходка изтича. Все пак
взорът ми улавя през дърветата надникващите към мен с усмивката на слънцето от
далечината, сгради. Успявам да снимам това, но и също и една полуизгнила табела
от миналото, която съзирам внезапно:
„Пазете мравуняците – санитарите на гората!“
Мравуняци не намирам. Само една раздвоена пътека нагоре. Налага
ми се… Трябва да избирам дали да закъснея или да се върна. Впечатлен от
есенната красота намерила място тук, хващам посоката надолу. Откривам други
стълби и срещам един любител на природата като мен. Всъщност дама решила като
мен да се изкачи при разкопките на тракийското селище на Бесите, и параклисът Св.
Пророк Илия“.
Разменяме поздрави и информация, и после се разделяме. Аз надолу
към хотел Клептуза, където съм отседнал, а дамата с интереса си на откривател
нагоре.
В. Софин 16.10.2023год.
Съдбовен листопад
Все още диша в спомена любовен
някогашна стара пейката за срещи.
Помни есенния листопад виновен
обещанията, прегръдките горещи.
Твори Чешмата - блика с песен
в близост до пейката за срещи.
От чучура ѝ се рони звън на есен -
красив рефрен от думи, вещи.
Флаг развява погледа свободен.
Вечни са, има ги целувките горещи.
За двама листопадът е съдбовен.
Все още пада на пейката за срещи.
В. Софин 16.10.2023год.
Да изкачиш върха
Когато паднеш във калта ничком
и приятелите твои те отбягват
разбираш, че в разрушения дом
на чувства всички те избягват.
Когато целият вече си във кал облян
и пътищата твои подгизнали от срам
усещаш как у теб изгубения свян
да покълва, отново да се ражда, сам.
Когато кални обувките те пуснат
и в сърцето ти проникне чистота
разбираш, че отново си допуснат
с приятели да изкачиш върха!
В.Софин 12.10.2023год.
Есенна магия
Да усетим магията скъпа.
Да танцуваме влюбени,
когато отвън още е топло -
а ние в ритъма, изгубени!
Да хванем стъпката скъпа.
заедно с листопада отвън,
когато цветовете се сипят
в листа останали без звън.
Ще танцуваме вълшебните стъпки
докато преследваме дните красиви.
Ще хванем тия, колебливите тръпки
дето с листопада тих идват щастливи...!
В.Софин
Трият ли трият!
Радвам се, че ме изтриват от приятели! Все пак няма как да
го сторят ако през това време не мислят за мен!
А иначе…! Не се радвам. Изтриват ме от приятели. Не искат да
мислят за мен. Трябва ли и аз да мисля като тях?
Радвам се, че ви има, приятели! И това не е, че ме
изтривате, защото не ме разбирате. А за това, че все още сте тука, още ви има и
протестирате за разбиране.
Щастлив съм. Трият другите приятели. А защо пък не мен? Аз
не съм ли достоен за изтриване? Не трябва ли да протестирам за разбиране?
Откровено убиване. Нима това е моето личностно, изтриване от
приятели?
Всъщност времето е малко. Толкова малко, колкото граховото
зърно под постелката на бъдещата царкиня. А щом е малко и щом убива, защо пък
не… Трябва да се изтрива!!!
В Софин
Вятърна приказка
Няколко палави крачета
бягали горе в планината.
Удивени очите на синчеца
зяпали във далнината.
Там някъде шумял поток.
В ушите песничка навирал.
В скалите с бърз подскок
сладки трелите избирал.
Неуморни няколко крачета
изкачили се в планината.
Там от ехо вятърно поета,
приказка усмихнала, децата!
В.Софин
ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
Взимаме си довиждане с групата
успяла да се наслади на панорамите видими от тука и поемаме към връх Двуглав
отсреща.
Докато се спускаме по скалистата
пътека погледа ми улавя първо вдясно, Иглата…
Иглата е връх в
Мальовишкия дял на Северозападна Рила с иглообразен вид. Висок е 2575 m.
Принадлежи към общия масив на връх Двуглав с който е свързан с тясна
премка, от която в южна посока се спуска стръмен, на места отвесен улей.
Западната стена на Иглата (с височина около 150 m) и особено нейният
внушителен южен ръб, висок около 300 m, са алпийски обекти. Южният ръб започва
от края на гората над Кирилова поляна в долината на Рилска река, а от
запад се огражда от Синия улей.
Първото изкачване на Иглата е осъществено през 1935 г. от Александър
Белковски и Сами Алашех. Правят го по Северния ръб. Първото зимно изкачване по
Южния ръб е на Цанко Бангиев и Георги Карпачев през 1955 г. По Западната стена
са трасирани туровете „Народна армия“ от Енчо Петков и Георги Карпачев през
1959 г., „Единайсетте“ от Христо Проданов и Драголюб Костов през 1966
г., „Южния ръб“ от Енчо Петков и Христо Борисов през 1950 г., „Западния ръб“ от
Ангел Петров и Николай Младенов през 1955 г. и др.
В далечината виждаме как алпинисти
щурмуват иглообразния връх. Точно пред нас освен връх Двуглав с неговите 2605м.н.в.
в погледите ни се навира и Злият зъб –2678м.н.в.
Тръгваме с ентусиазъм решили да
дадем всичко от себе си, но да покорим Двуглав с, който се запознаваме първо от
Уикепедия.
Двуглав е връх в
Мальовишкия дял на Северозападна Рила, висок 2605 m. Върху темето на
върха, съставено от силно изветрели гранити, се очертават два отделни купола,
особено добре забележими в профил – оттам идва и името му.
Разположен е на юг от Злият зъб, свързва ги скалист хребет, на който е
скалният отвор „Халката“, а от двете страни на хребета са Дяволския и Синия
улей. На юг от Двуглав същият хребет се спуска стръмно надолу към тясно седло,
над което се извисява връх Иглата, един от най-труднодостъпните катерачни
обекти в Рила. Още по-надолу, в подножието на южната стена на Двуглав, е
скалният зъбер Портала, също катерачен обект.
По стените на Двуглав са трасирани
много алпийски турове с различна категория на трудност. Отвесната стена, която
той спуска на юг до долината на Рилска река, е една от най-високите в
България – 450 m. Първото изкачване на върха е по Южната стена, извършено е
през 1950 г. от Андрей Тодоров и Константин Дюлгеров, а първото зимно – през
1953 г. от Енчо Петков и Христо Борисов. Източната стена (Черната) на върха е
респектираща, висока е 250 m. Изкачена е за пръв път през 1959 г. от Георги
Атанасов и Георги Щерев. Югоизточната стена също е 250 m. През зимата
подходът към стените на Двуглав е особено труден и опасен. По Синия и Дяволския
улей често се откъсват огромни лавини, които помитат всичко пред себе си.
Гледан отстрани самият връх се
състои от два, откъдето идва и името му Двуглав. Срещаме двама младежи, които
опитват да изкачат Злият зъб. Нашата посока е друга. В близост до нас погледите
дразни, Двуглав. Бавно преминаваме първоначално трудна част. Всъщност не е
толкова трудна, само дето пропастите плашат погледите. Нашите все още не уплашени
докрай заедно с краката, които не треперят преминават успешно напред.
Тук в началото докато взимам въздух за минутка виждаме със сина ентусиаст.
Интересен планинар. Октомври, студено е, а той е загрял. Всъщност гол до кръста
с раница на гърба.
–
Дай да пуснем човека напред -чух се
да казвам на Боян и правим път на ентусиаста.
Преди това се поздравяваме и той ни
пита:
–Това ли е пътя за върха?
–
Сигурно! – отвръщам аз като си
мисля, че наистина е така. Ентусиаста бих го нарекъл с името Стоимен, не стоя
дълго при нас, а се опита да се изкачи. Докато ние със сина ми още стояхме в
подстъпите на Двуглав, Стоимен се изкачи горе на първата скала, огледа се и ни
викна:
–
Не е това пътя…
Всъщност нагоре точно там липсваше
път. Той се беше скрил вляво зад нас. Ентусиастът Стоимен докато ни разминаваше
за втори път поемайки по правилния маршрут отбеляза язвително, че бръмбарът си
има къща, дупка и си я търси и ще си я намери…
Усмихнахме се с Боян и тръгнахме
към първата час на Двуглавия връх.
Качваме се само за да видим, как
Стоимен вече преодолял и втората глава на върха слиза към Иглата.
Тук, където се намираме е
най-високата част 2605м.н.в.
Решаваме да се преборим. Има опасно
слизане към по малката глава на върха. Все пак успяваме отстрани вдясно да изминем
трудната част и да стигнем до предназначението си. Правим го без въжета. Не за
да се докажем, а защото просто не мислехме, че ще се окаже сложно.
В близката далечина до нас,
алпинисти вече бяха успели да се справят с връх Иглата 2575м.н.в.
Тук вече си даваме заслужена
почивка. Излиза студен вятър и дъждовни облаци. Все пак гледката към Рилският
манастир видима от тук е уникална. Зад нас в далечината връх Йосифица, долу в
долината пък на места се вижда пътя към Рибни езера.
Докато обядваме времето решава да
изсипе върху нас гнева си със неочаквано пристигнала суграшица.
Скрити зад скали надвиснали над
пропасти, запазили настроението си въпреки вятъра опитваме да се храним. Докато
го правим, времето на няколко пъти ни се усмихва със слънце, вятър и суграшица.
Сезоните следват един след друг.
Изведнъж отдолу, към нас виждаме да
идват трима, алпинисти. Същите, които преди това, бях снимал отдалече на връх
Иглата.
Изненадани да ни видят на това
място преди да ни отминат ни попитаха:
–
Онзи човек, който срещнахме надолу
с вас ли е?
Става ни ясно, че ни питат за ентусиаста Стоимен. Естествено ние отричаме.
Все пак в очите на истинските алпинисти, ние изглеждаме като бебета, които
тепърва трябва да се учат да ходят в планината. И не само да ходят, а и да си
носят сериозна екипировка за да нямат главоболие.
Разделяме се с алпинистите, чиито предпазни каски светят в очите ни, и
въжетата, които носят…
Много скоро отдолу се зададе нашия познат, Стоимен.
Ние вече се бяхме заели със снимки за спомен. Изгледа ни, нищо не каза,
дори не изсумтя а се втурна нагоре към по високото тепе на връх Двуглав. Там
вече алпинистите навиваха въжетата и се готвеха да си тръгват.
Странно нещо. До нас пропасти, опасности, а ние по-скоро аз като в
безтегловност. Адреналинът ме е хванал като опиат и не ме пуска. Успешно
изкачваме с Боян трудната част на по високото тепе, което алпинистите преди нас
превзеха лесно с помощта на въжето.
Правим снимки за спомен и бързаме за вкъщи. Но сме още далече. Стигаме до
седловината, която води надолу към заслон Бак. Вдясно до нас е Злият зъб.
Вляво, връх Орловец и двама планинари, които пускаха в този момент дрона си,
който носеха за снимки.
Маршрутът тук надолу се вижда труден поради огромния брой пръснати скални
отломъци, малки и големи. Внимателни до безкрайност успяваме най- после да
минем под заслона по пътеката надолу към хижа Мальовица. Растителност тука
почти липсва. Вдясно очите ни улавят връх Ловница, който си обещаваме да
покорим някой следващ път.
Не срещаме никого по пътя си чак до голямата скала, която е събрала паметни
плочи за хора, които са останали завинаги тук в царството на планината, където
нищо не е лесно.
Внезапно сякаш от нищото почва да ръми. Крайно време беше дъждът да ни
окъпе. Успява донякъде, но това не спира радостта ни от покоряването на двата
върха този ден. Орловец и Двуглав. А и срещите, кучето Арчи, групата туристи,
ентусиастът, който нарекох Стоимен, и алпинистите в чиито погледи прочетох, че
сме Грийнхорни – неопитни новаци, които нямат място в места, където е опасно
без катераческо оборудване.
Все пак щастливи се измъкваме мокри от положението. Наквасени с натежали от
дъжда дрехи стигаме Пежака на сина ми Боян, подслонил се за почивка в Ц П Ш на
Мальовица.
Освен гледките, които остават в съзнанието и на двама ни, си даваме дума за
следващите преходи. Всъщност да дойдем по - добре подготвени. Не само с щеки,
които свирят от вятъра, а и с добра планинска екипировка.
Докато колата ни отнася към Самоков, ние вече сме готови да напишем тази
преживяна от нас истинска история.
В.Софин 5.10.2023год.
