Една екскурзия до Гоце Делчев и Хаджидимово - първа част

 

                                                                              

                                            Една екскурзия до Гоце Делчев и Хаджидимово

        За усетиш повелята на времето не се иска нищо друго освен желание. Такова не липсваше на моите приятели и мен самия за да видим град Гоце Делчев, и разбира се манастирът „Свети Георги“ в Хаджидимово.

    Въпреки времето, което още от сутринта се заканваше с облаци и дъждове да възпрепятства начинанието ни, то успя благодарение на организаторката Мария, без мърморене от наша страна да сложи всеки на подходящо място в грамадния по обем бих казал, автобус.

Тръгваме в седем сутринта на 25.04.2024год. Дата на която се беше родила и Петя Дубарова. Поетеса отишла си още невръстна на тоя свят, но не и по талант, който засенчва днес  много нови поети и писатели.

   Легето е нашата спирка. Старият някогашен площад на града на самоковите.

    Качваме се там с благоверната и веднага заемаме двете места най-близо до вратата. Това не бе наша прищявка, а както казах по горе организаторката Мария успя всеки от нас екскурзиантите да настани в автобуса, който за наш късмет не възрази, а прие безропотно участта си да ни служи вярно по пътя.

  Докато още се мотаехме в мисли за времето, успяваме да качим и други пътници. Квартал „Възраждане, „Центъра“ и квартал „Самоково“ бяха така отзивчиви, че съвсем скоро автобуса беше пълен, докрай.

Естествено самотна остана пътечката между седалките да чака нещо… Но затова, накрая.

    Виждам в движение как някои от пътниците обзети от мисли се кръстят. Всеки изживява своя миг на страх и надежда, че всичко ще бъде наред и дори времето може би в близките часове да покаже слънчевите си лъчи.

    Започна тягостното пътуване. Може би, не, защото през цялото това време пътничките не се изморяват в приказки. Толкова много, че ушите ми долавят сякаш ромолене на река имала щастието да се настани имено в нашия автобус.

Моя милост се е снабдил с вестник, където няколко кръстословици изкачат пред очите ми. Почвам ги, докато отнякъде изпълзява дрямка и ме хваща за очите. Това не пречи на по будните пътници да продължат да приказват.

Първа спирка по пътя, където пием кафе, вършим обичайните за деня „Глупости“, всъщност тоалет, цигара и закуска.

Вече вали. Облаците начумерени над нас не плашат дружината ни, която се скрива в автобуса и приключението продължи с приказки, които не секват и за миг дори.

Минаваме през тунел „Железница“ сякаш специално отворен за нас. Всъщност наскоро беше пуснат в действие.

Все пак не успява клаустрофобията да хване някой от нас. Но като се замисля за друг един такъв тунел, единайсет километра намиращ се в Италия, където беше толкова тягостно.

Нашият „Железница, се оказа добронамерен. Минаваме го безпрепятствено. Пред нас, вляво е Разлог. Отминаваме за град Банско, Добринище, село Места и реката със същото наименование.

Тук вече дъждът сякаш се засрами. Няколко слънчеви лъча се опитаха да разведрят атмосферата.

Вече сме в град Гоце Делчев. По-точно на центъра при паметника на революционера. Мария, нашата организаторка успява да ни каже преди да слезем и се разпилеем в градските мистерии ширнали се пред любопитните ни погледи на приключенци, че на това място правим престой от час и половина. Трябва да успеем да видим много неща за малко време. Е поне да се опитаме. Голяма част от групата ни се юрна в най-близката църква „Успение богородично“, да запалят свещи за здраве, а и да разгледат вътре икони и стенописи.

В.Софин

Следва:

В душата ми...

                                                                                       

В душата ми…

Нахълта спомен в душата ми.

Надзърна в очите ми в сълзи.

Открехна се бавно вратата ми.

Стегнати развързаха се възли.

 

От нейде топло вятърът, запя.

С вяра претърколи се в тревата.

Погали с глас земята, после спря -

озадачен вдигна пръски у реката!...

 

Оживява спомен дето ме прегръща -

някога в порутената стара къща…

Любовта на близките за мен се връща

с топла прегръдката, една и съща!...

В.Софин

Притеснение

 

                                                                           

Притеснение
     Бях притеснен! Трябваше да пия кафе и си взема вестник. Да ама имах в джоба си само цели петдесет лева. А, ако не ми ги развали?
– Ще може ли, капучино и един вестник! - чух притеснения си глас, в който явно мислите от миналото, че двадесетлевова банкнота с лика на Георги Димитров за две стотинки, за телефон няма как да ми развалят.
Не познах! Момичето учтиво ме приветства с усмивка докато ми разваляше банкнотата и кафе машината създаваше ароматна обстановката, на едно притеснение дошло като изневиделица от миналото!...
В.Софин

Арен човек

 

                                                                                 

                                                                  Арен човек

        Докато мислехме…!? Убихме го. После се сетихме! Арен човек! За да не го забравим, вдигнахме му паметник за да бъде жив пример за следващите поколения. Сега! След вземането на ново решение от току що дошла на власт партия, която управлява страната се получи депеша. Всъщност заповед паметника да бъде разрушен, че човекът, който идеализирал някога нещата бил неудобен. А неудобните коне ги убиват, нали?

С още един авер с чукове се юрнахме да се доказваме като верни издънки на  новата властваща партия.

Тъкмо подготвях обстановката…

     Видя ме един стар приятел и ме спря преди да съм сторил според него, грях. Посъветва ме да не разрушавам паметника, а да го демонтирам и прибера, където новата власт няма да има възможност да му вижда очите.

Попитах го, защо?

Ами утре като дойде на власт друга партия нали трябва да го реституираме! – отвърна ми той.

Виж ти за това не се бях сетил. Все пак Арен, беше тоя човек, ама му светихме маслото. Нужно ли е и паметника му да натрошим?

След кратък размисъл, демонтирахме паметника и го скрихме в една землянка в гората направена лично от мен за контрабанда на дърва.

За доказателство, че сме свършили работа и сме заработили честно парите си показахме някакви остатъци от други елементи на хора от сегашната власт.

      Така де! Утре смени ли се властта, а то се знае никой не е вечен, дори и Арнио човек дето го мислехме за плевел, а той излезе, юнак, ще вдигнем паметника му отново. Даже ще го направим тържествено.

Докато го мислехме, горскио да вземе да мине покрай землянката. Усети се той, че това е моя работа и ме привика у горското.

–Абе ти да не си полудял! Виж за дървата ще си затворя очите, ама за паметника ще те издам.

–         Що бе, Гоше? Не сме ли седели с тебе на един чин в училище?

–         Може и да сме седели, но сега е друго време! Време разделно!

Каза ми човека и ме предаде. Е закопчаха ме. Хубаво! Но не бяха успели да вземат паметника на Арнио човек. Преди да ме арестуват предвидливо го преместих в една пещера наблизо в планината. За по сигурно затрупах входа ѝ.

Колкото и да ме биха в полицейскио участък, не казах ни дума, само вопъл и стон.

Мислеха какво да ми сторят, но през това време властта взела, че се сменила.

Новата веднага ме освободи. Заповедта ѝ бе категорична. Да се възстанови паметнико на Арнио човек.

Възстановихме го! Тържествено с фанфари и фойерверки.

Мисля си и днес отново. Не дай си боже властта пак да тръгне по нанадолнището. Къде тогава ще скрием Арнио човек?

Докато мислехме…!? Земята се отвори. Земетресение. Странна работа. Никой не беше пострадал. Само паметника на Арнио човек. Беше там на пиедестала си вчера. Днес, уви, нямаше го. Потънал в гънките на майката земя. Може би така е по-добре. Няма свидетели, липсват улики. Няма, а всъщност имаше ли такъв, човек! Я май не си спомням вече! А вие? Казват бил много Арен. Ама щом го убихме тогава в миналото, дали всъщност е било така?

В.Софин 22.04.2024год.

Поройни думи

                                                                               

Поройни думи

Сипят се думите поройни

от сърцето кървящо на поета.

Валят бисерни и неспокойни

сълзите на душа проклета…!

 

Капките им тичат по паважа

между гънки във тревите.

Пролуки оставени без стража

откриват пътя на сълзите.

 

В сърцето кървящо на поета

думи пристигнали поройни;

любовни във душа му клета

с неизживени дни, виновни!

В.Софин 21.04.2024год.

Стълбите

 

                                                                           

Стълбите

      Нищо и никакви стълби. Обрасли с мъх. Превзети навсякъде от храсти. Дори дървета се срещат в близост. Стълбите канят. Не устоявам. Взимам ги на един дъх. Горе на площадката още личат следи. Ето на. Тук е била банята. Тоалетната също. Остатъка от тук плочките подсказват това. Ами, стените? Няма ги. Не личи, къде е била кухнята, спалнята, холът. Навсякъде храсти изпълзели от гората са се настанили тука за живот. Дори дървета не липсват. Изправили корони надничат над мистични прозорци към слънцето, което гледа към тях и изобщо не се учудва. Някога, тук е кипял живот! Някога, но не и днес. Защо пък? Растения и дървета не липсват. Има и мъх. Дори билки намерили квартира се срещат на места. Няма ги хората. Няма ги стените, Няма я и къщата. Само стълбите надничат самотни към слънцето.

Наблизо се стича река. Шуми водата докато вятърът разнася съвсем утихналия стон идващ от изоставените стълби.

В.Софин 

Влакът на живота

                                                                               

Влакът на живота

Препускат нотите по петолинието.

Релси държат им вдъхновението.

Тракат колела - унисон с мнението,

че музиката ражда изцелението!

 

Припяват вагоните със релсите.

В поклон, застинали са гарите.

Вятър волен пътува сред очите,

които движат влака на мечтите!

В.Софин 20.04.2024год.

 

Липсваш ми

 

                                                                          

                                                           Липсваш ми

     Времето тече като река. Всеки знае това. И въпреки всичко, въпреки… Липсваш ми млади приятелю! Всеки миг прекаран с теб ми беше безценен. Истински дар! Едва ли някой и нещо може да го замени. Строен на ръст. Шейсет килограма. Дете почти. Имаше ли избор? Дадоха ли ти шанс за пътя, който сам да избереш? Не! Имаше заповед. Повиквателна и казарма. Там, където не признаваха това, че още не знаеше какво нещо е бръсненето. Още жълтото дето се казваше тогава, личеше по устата ти. Очите ти блещукаха като на хванато животно в капан. Или продължаваше напред с високо вдигната глава, или признаваше, че си женчо. Всъщност избора го правеха други. Въпреки младостта ти, осемнадесет години беше принуден да търпиш и преглъщаш несгодите на войнишкия живот. Да ставаш в пет сутринта, да участваш във физзарядка, където никой никого не питаше дали може да издържиш петте километра в бягане.

        Никой не се интересуваше от теб, дали си гладен, сит или нещо те боли. А всъщност душата ти, млади приятелю, плачеше. Плачеше за свободното синьо небе усмихнало се над теб; за планини, които ти изглеждаха недосегаеми и любов, която не беше срещал още. Единствено ти и всички като теб, бяхте досегаеми. Прегледаха ви като едър рогат добитък. Зъби, очи, всичко! Накрая не забравиха и  задължителната ваксинация. Така подкован заедно със други като теб дето мечтаеха за първите си любови и необятни свободни простори всички бяхте призвани от военната машина. Там, където се раждаше мъжеството, но и безумието.

      Липсваш ми млади приятелю! Няма ги щастливи сините ти очи. Липсва ѝ усмивката, която радваше родителите ти. Те се гордееха с теб. Имаше ли начин да се откажеш от това? Да абдикираш, избягаш?

 Някои успяха. Винаги, а и днес има връзкари. Но ти макар и съвсем сам в чужд град без да познаваш някого,  успя да създадеш приятелства. Днес ти липсват гласовете на другарите държали с теб оръжие. Държеше  в ръцете си автомат Калашников с който ни веднъж така и не стреля. За разлика от това три месеца даваше задължителен наряд.

       Всичко това е минало. Няма го. Няма я и младостта ти, млади приятелю. Избяга като облаче в небето. Изпари се сякаш никога не е съществувала.

Остана ти единствено сърцето. И то горкото въпреки младостта си, която извираше от него взе все по-често да бие предателски.

И ти ли Бруте!?

Всъщност времето следва естествения си ход. Ние всички оставаме в мислите си млади.

Иска ни се, родителите, нашите родители, които мислеха за нас с любов да са винаги с нас… Винаги!

    Уви, времето на всеки е ограничено, млади приятелю. И ти ще си отидеш някой ден. Дали ще бъде слънчево или дъждовно? А може би снежно, мъгливо и мрачно? Единствено времето знае. Но аз зная едно! Все още си някъде там в мен, млади приятелю! Жив си! Пишеш, терзаеш се, приказваш. И видиш ли? Това е хубаво! Наистина млади приятелю! Казвам ти прекалено хубаво за да е истина!

Но поне усмивката, нея млади приятелю, запази докрая!

В. Софин 19.04.2024год.

Когато адът се разтвори

 

                                                                                      

                                             Когато адът се разтвори

      Когато дискотеката в близкия курорт свърши, никой от групата не подозираше какво го очакваше. Автобусът, който бяха си поръчали за връщането в града, така и не пристигна. Младите хора се почудиха, но лятната нощ, която вече клонеше към края си обещаваше да бъде, топла. След кратко помайване от тяхна страна поеха към шосето до града. Най-отпред петима млади момчета спореха за страха. След тях настроени все още романтично, приказвайки си за танци и кой кого е поканил, идваха и петте момичета по токчета.

  Наоколо им беше пуснала корени в мрака, гора. Дърветата ѝ се изправяха застрашително от двете страни на пътя. Вървяха, смееха се и приказваха за да отстранят страха, който ги следваше по петите. А изгревът беше още толкова далече, че чак момичетата ги побиваха тръпки.

      На едно място момчетата видяха странна пътека откъдето прозираше сияние. Обзети от любопитство те решиха да я последват. Напразно девойките се молеха да не ги оставят сами в такова зловещо място и път, по който нямаше коли. Момчетата се изсмяха на страха им и поеха по странната пътека, която ги примамваше със странното си сияние, там някъде в далечината, в лоното на мрачната гора.

Момичетата не посмяха да ги последват. Поеха надолу към града с бързина доколкото можеха да се движат с токчетата си тропащи отчетливо по асфалта.

Момчетата опиянени от светлината извървяха километър преди да стигнат…

    Изведнъж пред тях се откри огромно поле. На него сякаш се бяха събрали светулки. Толкова много светулки събрани на едно огромно поле. Едва навлезли вътре в него се ужасиха. Стори им се… Всъщност видяха, че се намират в гробище. А, светлинките? Кой ли ги беше запалил? Те извираха от кръстовете. На всеки един свещичка, която мъждукаше в тъмнината и създаваше илюзията за поле със светулки.

  Ужасени младите мъже се върнаха назад. Вместо да се върнат обратно по пътя, по който бяха дошли в уплаха си, те се отклониха вдясно покрай гробището.

 Докато тичаха изведнъж се озоваха пред желязна преграда. Масивна решетка на голяма порта спря устрема им напред. Решиха да намерят път  през нея. Започнаха да чукат на портата дано някой им отвори. Това им беше грешката. Само един от младежите реши да се върне обратно по пътя по който бяха дошли. Приятелите му го нарекоха страхливец и продължиха да чукат по портата.

Докато те бяха заети да търсят път напред, Страхил се врътна назад и побягна. Страхът добрият стар страх беше изпълзял от дупката си и го душеше стиснал го за гушата.

  Докато се отдалечаваше от зловещата порта с изрисувани по нея дяволи до него достигнаха смразяващи писъци, които раздраха гората. За момент спрял, Страхил прехапа езика си и се затича още по - бързо.

Усещаше, по потта ,която започваше да се стича по-лицето му, че нещо го преследва. Сякаш адът се беше разтворил за да погълне всичко живо наоколо…

   Нещо невидимо го следваше по петите. Някакво свирепо животно. Невиждано до сега отнякъде беше изпълзяло. Дали? Може би приятелите му бяха успели да отворят портата с дяволите? Може би писъците не бяха техните, а на животното, което го преследваше. Всъщност искаше му се да вярва в това. Но Страхил знаеше мракът идваше за него. Мракът, а над него кръст и едно свещичка… Само една пробиваща тъмнината. Сливаща се с другите в гробището.

С последни сили стигна до шосето, където си мислеше, че е намерил спасение.

 Но отворената силом черна порта зад него и животното, което го преследваше не мислеха така.

Момичетата, които трябваше да ги чакат, тук. Нямаше ги. Явно изплашени пък и защо да ги кори, те бяха хукнали към града.

Бягаше и той. Бягаше, но невидимото нещо го преследваше. Сякаш куче, което хванало диря не я изпуска докрай.

Въпреки, че се беше изпотил започваше да усеща как студа проникваше не само в мозъка на Страхил, но и по цялото му измъчено от бягането, тяло.

Останал без дъх на-после с последни сили младежът се вмъкна в крайпътен мотел.

   Видът на човека дремещ на стола, който явно беше рецепционист работещ там на го успокои донякъде. Попита за момичетата. Не ги бяха видели. Нямаше ги. Може би бяха продължили пътя си. А дали пък нещото не ги преследваше и тях в тъмното?

Тъкмо влизаше в току що наетата за нощта от него стая, когато долу, където беше останал на пост, рецепциониста се чу смразяващ писък.

Проклятието го следваше по пътя си и всеки доближил се до него плащаше с живота си. Явно нещото искаше сърцето на Страхил. Само него. Искаше го сред светлинките на гробището.

Нямаше време за губене. Вече се чуваха стъпките, които идваха за него. Разтвори прозореца и скочи долу. Имаше късмет. Беше паднал в  отворен контейнер за боклук, който омекоти падането му. Измъкна се от обелки на ябълки, бананови кори и изхвърлена храна и хартия.

Хукна без да се озърта. Все напред към града.

Нещото го последва. Знаеше, че няма изход. Знаеше. Но страхът движеше краката му напред. Напред там, където вече прозираха първите светлини на града. Може би спасението? Уви! На крачка от него в далечината той видя бягащите момичета. Те бяха успели. Бяха в защитата на светлината на града.

   Страхил обаче закъсняваше. Силите му приключиха току пред табелата изписала името на града. Още крачка само… една единствена. Също като при спортно състезание. Крачка от победата, крачка, но не винаги възможна в живота на човек.

    Нещото го докопа. Чу се писъкът му. Неговият или на злото, което го държеше в лапите си и вече го разкъсваше…

Една нова светлинка изгряваше вече в гробището. Там където над кръста горе мъждукаше свещичка заедно с хилядите други, които сгряваха с една последна обич новодошлия в мрака.

В.Софин

Мисли самотни

                                                                                       

Мисли самотни

Мракът щастлив празнува

нощни мислите самотни.

Изтерзана душата образува

сълзи в пръстите си потни.

 

Светлото в мрака не прозира.

Не светят очите на фенери.

Луната, земята едва съзира -

светлинката дето трепери.

 

Долу грее малка звездица.

Прозорче ѝ дава надежди.

Блещукат сълзите у девица -

самотни в мислите нощни!

В.Софин   18.04.2024год.

Контрол

 

                                                                             

Контрол
Контролираха езика ми... А той все говореше ли говореше. Докато не го отрязаха. Лесно им се получи. Със заплахи, че по-добре да се мълчи отколкото някой да пострада. Е пострада езикът ми, който казваше истината. От днес започвам да лъжа. Ако успея, може би контрольорите ще ме изпуснат от погледа си. И тогава! Бедна им е фантазията. Няма да ругая системата дето лъже, че всичко е доброволно. Плащаш мълчиш и продължаваш нататък. Мислите си ги запази за себе си! Че аз живея ли или пък съм мушкато, което чака да бъде поливано?
Всички галят джиесемите си докато зяпат картинките там.
Не усещат, че са манипулирани. Телевизия с реклами. Тяхната телевизия и реклами. Бизнесът им - подчинението!
Въдицата е хвърлена. Шараните много. Усещам се като рибка лешанка между тях.
Може да се почешеш може! Но забележете само, ако системата Ви позволи. А тя няма, нали? Иначе всеки е щастлив по своему! Но не и мисълта, че си оставен без избор.
В.Софин

 

Работен си и ти!

 

                                                                                  

Работен си и ти

Връща се един младеж от работа и право при баща си да се изплаче:

–         Е тате, днеска ме измори лопатата от работа!...

Усмихнал се бащата и отвърнал:

–         Така става сине майчин, когато не внимаваш какво ти казвам. Първом трябва да научиш лопатата да те подпира. Колкото повече те подпира, толкова по изморена ще става тя. Няма да ѝ стигнат силите да те удържа. Преди да падне съвсем на земята, вземи я хвани здраво…. Не за друго, а за да ѝ докажеш, че работен си и ти!

В. Софин

 

Сълзите в човека

                                                                             

                                                      

 Сълзите в човека

Още в най-ранни зори

преди да пропеят петли

не спящ поетът твори,

за чувства любовни, нали?

Над него светят звезди.

Луната го води в пътека.

Сребриста тя листа следи –

сълзите съдбовни в човека!

 

До поета прозорец мълчи.

Перото приказва, нали?

За любов, която личи;

За чувства от, които боли!

В.Софин

 

ЧУРЕТО

 

                                                                                

                                                                             Чурето

     Сърцето е направено от парченца. Всяко едно със стойност! В годините, които ни минават прекалено бързо, но не и неусетно, някои от парченцата се губят.

   Едно такова някога, може би осемгодишен ми влезе в сърцето и остана там.

ЧУРЕТО!

  Отгледано от яйце с интересна съдба.

Съдбата е странно  нещо.

   Върлуваше болест по кокошките. От баща ми разбрах, че била сериозна. Може би, разбрах после, че се е казвала Пипка!

Ветеринарят, който се отзова на мястото на прегледа беше категоричен:

–         Заколваш всички кокошки, барбар с петела! После дезинфекцираш!

Тогава в края на шейсетте и началото на седемдесетте години всичко се дезинфекцираше с вар разтворена във вода.

Баща ми се зае съвестно за работа.

Докато бях на училище, беше успял да заколи всички кокошки с изключение на едно пиле още не пораснало напълно.

Всъщност се оказа останало живо, ЧУРЕТО. Тъкмо се канеше да заколи и него, когато пристигнах от училище и тутакси се намесих:

–Недей! Много ти се моля, татко! – ударих го на молба със сълзи в очите. – Не виждаш ли, че е още малко. Не е пораснало достатъчно….

–Ветеринарния беше  прекалено категоричен. Каза, че ще мине да провери дали съм го послушал. Сигурно не знаеш, но глобите са големи за да си ги позволим.

–Виж, татко! Ще го гледаме вътре в яхъра. – така казвахме на една от, не бих я нарекъл стая, но поне се намираше вътре в къщата. При това веднага след входната врата. Щом влезеш и по коридора, отляво и си там. Вътре освен пръстения под имаше и шкафче закачено на стената. В него вътре баща ми се беше подредил инструментите и един нож с алуминиева кучешка глава на дръжката.

     Освен яхъра и къщата ни беше направена от кал. С  преплетени леси отрязани и изсушени от леска. Над главите ни се усмихваше прояден от времето гредоред вместо днешните бетонови плочи, които се наливат с бетон помпите.

Като съзря сълзите в очите ми, пък и аз бях  Хванал ЧУРЕТО, и го галех през цялото това време на разговора ни, най-сетне баща ми се предаде. Кандиса!

Съгласи се при едно условие. Да не извеждам навън пилето, докато не мине проверката на ветеринарния.

Когато опасността надвиснала над бедната осиротяла душица отмина започнах да извеждам Чурето и на двора. Хранех го. Милвах го прекалено често. Горкото Чуре дотолкова беше свикнало с мен, че не само ми ходеше по петите, но извиках ли го след училище изникваше веднага пред мен.

Две или три години живя безгрижно и му се радвах. През цялото това врече Чурето ми беше мило, приятелче.

Баща ми закупи кокошки и петел от животинския пазар, който се провеждаше в града ни всеки понеделник.

Че какво е кокошарник без петел? Сутрин да разбуди не само кокошките но и стопаните за работа.

   Чурето свикна и се нагоди с новодошлите птици. Те обаче винаги ме избягваха.

   Неусетно изминаха годините.

   Докато съм бил на училище да се уча дето, казваха тогава старите хора „на четмо и писмо“, въпреки молбите ми баща ми го беше заклал.

Както всеки ден след училище бързах да видя, Чурето. Тук Чуре! Там Чуре…! Нямаше го никъде!

Със сълзи на очите попитах майка си, къде е пиленцето ми.

Отговорът ме прободе в сърцето:

–         Баща ти го закла, и ще имаме супа за вечеря…

–         Няма пък да ям!  - проявих инат аз, и излязох на двора под ябълка петровка за да се нарева.

Да, но баща ми беше категоричен:

–Без това няма кой знае какво да се яде а ти отказваш.

Вкара ме насила. Седнах на масата и сълзите ми… моите сълзи тихо пробиха тишината и някои от тях се удавиха в супата ми.

-Хайде, хайде! – стига си хленчил! Ще си намериш друго пиле.

– Не искам друго! Искам си Чурето! – проплаках аз, но нямах избор.

В семейството ми цареше негласно споразумение, че трябва да се яде за да порасна.

През цялото време залъкът ми засядаше в гърлото. Обиден отидох да си легна.

–Няма ли да гледаш „Лека нощ деца“ – стигна ме гласът на майка ми.

–         Не, не ми се гледа!

Има си хас. Толкова разтроен никога не съм бил. Е имаше и други такива случаи за, които ще разкажа но в друг преживян разказ от моето детство.

Някъде там дълбоко в сърцето ми блесна за миг и после угасна едно мъничко парченце.

Отрони се като есенен лист! Няма го! Но споменът За Чурето все още е останал дълбоко в моята душа!

П. П : Чур, чур, тъкачка, тъкачка! – така майка ми викаше кокошките, когато ги хранеше. От там се роди и името на ЧУРЕТО!

В.Софин  14.04.2024год.

 

Сред сините очи на небесата

 

                                                                        

Сред сините очи на небесата

 

 Слънцето обу нощните чорапи

сред сините очи на небесата.

Мракът внезапно се натрапи

със затъмнение, което плака.

 

Слънцето събу нощните чорапи.

Блеснаха сините очи на чудесата.

Денят усмихнат ни погали с лапи,

създал за нас вълшебни, небесата!

В.Софин

Finito!

 

                                                                                           

 Finito! 

Не, не зная дали това е добре…

Но подозирам май ще се мре!

Дошла незнайна болест снове.

Заразява светли със смърт, умове!

И тази неуместната - кой ще я спре!?

Усещам наближава - май ще се мре.

Не зная наистина, дали това е добре!

Войната все някога, трябва да се спре!...

В. Софин 10.04.2024год.

Бъгнат

 

                                                                                  

Бъгнат

Когато взе, че тръгна…

Нещо в него се изтръгна!

Но беше щастлив!

Някога, любовта потръгна.

 

Днес остарял и погрознял.

А, някога левент си бе, за бал.

Там, където се беше спрял -

едва само, любовта разбрал!

 

Когато времето му тръгна…

Нещо в него се изтръгна!

В младостта си бе, щастлив…

Старостта безмилостна го бъгна!

В.Софин 7.04.2024год.

 

Сериозна чаша

                                                                                         

Сериозна чаша

Когато душата в мене е щастлива

сериозна чаша поглед в мене впива.

Под вежди гледа ме и се присмива,

на алкохола вътре дето ме приспива!

В.Софин

"Добрият Ден"

                                                                                

                                                   

                                                                                „Добрият Ден“

    Викаха му „Добър ден“. Не проумяваше откъде са измислили прякора му. Мислеше си, че може би в миналото имаше неща, които да подсказват това, „Добър ден“.

    Но колкото и да се напъваше спомените му убягваха. Може би остаряваше? Или пък мозъчните му клетки вече оказваха да се включат и му подскажат… Може би?! Да, но все още беше млад. Едва на трийсет и три. Дето хората казват за тази възраст Христова.

  Както винаги и тази сутрин Христо реши да се разходи. По скоро домашният му любимец на име Роко реши да го изнудва. И понеже сърцето му обичаше разходките той откликна.

 Докато излизаше от къщи срещна съседът Танчо, който беше тръгнал на работа:

–         Добър ден! – превари с поздрава си Христо, Танчо!

–         А-а-а – реагира съседът. –„Добър ден“, къде така си хукнал толкова рано?

–         Ами Роко искаше да подиша чист въздух и кой съм аз, за да не го изведа в близката борова гора до нас…?

–         Е, хубаво! – изръмжа Танчо и добави:

–         Всеки знае, че си „Добър ден“, а ти самият май не знаеш?

–         Абе знам, че е така, но пък все пак си е по хубаво от добър вечер. Не мислиш ли? -пита Христо, съседът Танчо и го гледа право в очите.

–         Може и така да е „Добър ден“, но бързам за работа… - изръмжава недоволно съседът, че го карат да мисли толкова рано и бърза да се качи на автомобила си, с който бързо изчезва с мръсна газ зад завоя на улицата.

„Нищо“ -мисли си Христо и заедно с Роко се отправят към боровата горичка.

Вече изпреварени от по ранобудни, срещат по пътя си други хора разхождащи любимците си. Но ако има нещо, в което Христо да е по бърз от другите е поздравът:

–Добър ден! Хубаво време за разходка. Не мислите ли? – обръща се той към непознато момиче водещо на каишка домашния си любимец.

–А-а-а! – „Добър ден“, къде толкова рано? Да не би днес да не си на работа?

–         Ами, втора смяна съм! Затова не бързам с разходката.  „Ами ти, Снеже, не си ли…? „- искаше му се да попита, но само преглътна, усмихна се и последва Роко в боровата гора, където вече бяха успели да цъфнат първите пролетни теменужки.

Покрай горската пътека леко изпотена от първата си роса надигаха гушки и маргаритки, които също се вписваха в общата картина.

Веднага след разходката, Христо отива до най-близкия магазин за хляб, мляко и закуска, където също поздравява с „Добър ден“ и получава в отговор:

–„Добър ден“, днес май закъсняваш, но все пак съм ти запазил един хляб отдолу под тезгяха,  както едното старо, време… - намига на Христо продавачът.

Веднага след това докато излизаше навън, Христо среща непознат. Няма как, избързва с поздрава си:

–Добър ден, господине!

Вместо да чуе прякора си Христо вижда очите на непознатия как го оглеждат и сякаш свалят дрехите му. Оголен по тоя начин, той се чуди, но не и непознатият, който плюе ядно на земята и отминава.

  Такова грубо поведение отдавна Христо не беше виждал. Наблизо малчугани играеха. Всъщност пръстите им галеха картинките предложени от Интернет на джиесемите им.

Въпреки, че ги поздрави, те изобщо не го чуха. А и да бяха го  чули, щяха да се направят на глухи и слепи.

Животът обичаше да поднася изненади. При това какви!

Христо си мислеше, че ако сутрин поздрави само с Добро утро, щяха да го попитат:

–А-а-а! – „Добро утро“, накъде си тръгнал днес?

Щяха да сменят прякора му. той си харесваше „Добър ден“. Друго е денят е в разцвета си. Цветята отварят венчелистчетата си, децата се усмихват; жените  кокетно бъркат в косите си, а мъжете… всъщност някои са засрамени от погледите, които им хвърлят пролетните момичета, техните гальовни усмивки, които правят света добър… също като добрият ден.

Вече отишъл на работа  Христо успя да поздрави всички колеги. В отговор получи:

-Хайде бе, „Добър ден“! Ние ли да работим вместо теб! Хайде, че работата Петко не чака сама да се върши!

Христо не чака втора подкана, а се залавя съвестно за работа. Вече късно през нощта доволен от свършеното, той си тръгва за вкъщи, пешком.

Среща по пътя си непознат, който поздравява с неговото прословуто: „Добър Ден!“. Отговора не закъснява:

-А, бе! Ти подиграваш ли се с мен! Не видиш ли, че е нощ! Я изпразни джобовете си да видим колко добра ще е плячката за мен! -изръмжава непознатият и вади касапски нощ под окъсания си шлифер.

– Ама аз, само исках…! – опита се Христо да протестира, но беше нападнат с думите:

–         Ти май мислиш, че е шега това, а! Нещо като „Добър ден“. Не се шегувам! -ръмжи непознатият и намушква Христо.

Докато Христо издъхва на улицата джобовете са му обърнати. Всичко, което има е взето.

Освен едно, което устните му за сбогом успяват да кажат: „Добър ден!“

Намериха го на ранина. Без документи, без пари и самоличност. В едната ръка някой може би убиецът беше вмъкнал омачкана от времето, картичка.

На нея пролетта напираше покрай горската пътека. А отзад на картичката имаше надпис: „Добър ден“.

Въпреки опитите да открият самоличността на Христо в полицията не успяха. Всички го знаеха само с прякора му. Сирак дошъл от улицата, успял донякъде да се изправи като вейка в живота той се беше сблъскал с  най -тъмните и черни дебри на нощта.

Но той самият успя да запази спомена за себе си. На паметната негова плоча беше написано от колеги:

„Тук почива „Добрият Ден“. Този светъл Ден без, който всички ние нямаше да имаме слънце, усмивките ни, щяха да са скрити. Чувствата тъмни…!“

В.Софин 2.04.2024год.

 

 

Четири букви

                                                                                

Четири букви

В градовете и в селата

и в цялата ни хубава страна

майчината щедра топлота

ражда обич в детските сърца!

 

Буквите са четири само -

родена със горещо рамо,

със сърце любещо голямо -

единствена си мила, мамо!

В.СОФИН

Тази опасна възраст

                                                                                      

                                                                                 

                                             Тази опасна възраст

На тази възраст цял съм втасал -

мисълта ми хванала маясъл.

Главата почти изцяло овдовяла

два косъма едва, вяло е развяла.

 

Да ме радват очилата на очите -

поставени да не вярват на лъжите.

Брадата в черно отдавна обелела

на гърди джунгла с косми е оплела.

 

Гушата в самостоятелния си живот

бръчки свободни пуснала с възход.

Да се мери явно с изгнилия ми под,

който скърца вечно гладен като скот!...

 

Сведен, унизено кръстът ми крещи

с болка на времена от младини.

Отнета силата у мен безпомощно пищи.

Старостта развяла е бялото у знамена…

 

Краката здрав още торса ми държат.

Станали на махало са ръцете.

Недоволни внуците сега ръмжат -

без да знаят какво ми е в сърцето!....

В.Софин 31.03.2024год.

Разказ написан от ръката на писател

                                                                                    

                                                             Разказан написан от писателска ръка

   Вървях унесен. Жега! Мозъкът ми намери смелост, скочи и се разтече по тротоара.  Затова очите ми изскочиха и съзряха мислите ми, да скучаят в близката канавка...

    Внезапен повей на вятъра, изкара отнякъде на показ, черни облаци. Заваля дъжд, който накара мозъкът ми да се прибере на сухо в черепната кутия.!

  Уплашен от влагата мозъкът подскочи и се приюти на сухо в черепната кутия. Моите изтекли в жегата по асфалта мисли усетили студа се парализираха.

Като, че ли всичко изглеждаше в ред. Изглеждаше до онзи сюблимен момент, когато мозъкът вече осъзнат бодна мислите и те родиха разказ от ръката на писателя, която търсеше начин, да се сгрее с писане в студения, неочаквано появил се ден.

В.Софин  

 

Колеги, съседи!

                                                                                                

                                                              Колеги, съседи!

       Насо и Гюро били колеги. И може би не всеки знае и дори не подозира, че един от двамата е по-мързелив, или да не обиждаме човека, мъничко ленив.

Насо се старал много, но не можел да бие с работа, Гюро. Затова след известно време  докато мълчал, решил да се обади:

–         Я, не моем да работим като тебе, Гюро… Моем само да ти завиждам.

Усмихнал се Гюро:

–         Е оти, така бе, Насо?

–         Ами що да ти кажа… Гледам те Гюро и направо ти се чудя! Как така успяваш вече три часа да подпираш лопатата вместо да я раздвижиш. Мисля си… Сигурно е пуснала, корени…

–         Да, бе! – засегнал се Гюро. Не те ли видим тебе, как ринеш снего…!

–         Как? – обадил се плахо, Насо подозирайки отговора, който не закъснял:

–         Мързелив си като къртица. Само ровиш у снего и освен къртичини нищо друго не правиш!

–         А трябва ли? -зачудил се Насо

–         Има си хас! Гледай и се учи от  Гюро!

Извадил джиесема Гюро и се обадил на един приятел, който работел наблизо до  хотела, където се трудели двамата съседи:

–         Ванчо, бе… Дека си? Я, я ела тука да изринеш един снег на паркинго на нашио хотел.  Да, да, Насо ще е платеца, ясно!

–         Какъв платец, Гюро? – усъмнил се Насо не разбиращ още какво става.

–         Сега ще видиш! – казал Гюро и продължил да се подпира на лопатата си.

След малко отнякъде близко до техния хотел, където двамата упражнявали труда си, но едва ли се старали толкова много, избучал трактора на Ванчо.

–         Гюро хвърлил лопатата, която подпирал и се обърнал към Насо:

–         Насо я дай двайсе лева в заем брат! Човека има рожден ден, а не съм му взел подарък! Утре, на честен кръст/прекръстил се Гюро/, ще ти ги върна с лихвата, така да знаеш. Все пак заплатата е днес, ама малко по-късно…

      Насо, който не бил циция, а обичал да помага в труден момент извадил петдесет лева цели и заявил, че са му последните пари с мисълта да му върнат рестото.

–         Нема страшно, час ще ти ги върна с лихвите – засмял се Гюро и пуснал парите в джоба на Ванчо. После сякаш нищо не е станало отново подпрял лопатата. Така де, не за друго а за да не попадне в работните ръце на Насо.

Ванчо завъртял трактора наляво, после надясно и свършил работа.

–         Видя ли? – обажда се доволен от стореното, Гюро, докато изпращал с поздрав приятеля си тракторист.

–         Айде сега да ме водиш вътре на кафе! – Така де! За едно кафе все пак съм заслужил след като свърших сам целата работа без да се изморим, Насо…

–         Ама нали дадох последната си петдесетачка на Ванчо, Гюро? Немам повече пари! – изплакал Насо.

–         Айде не лъжи, а се бръкни! Нима не видех, че имаш още десет лева като отвори кесията… И ме лъжеш съседе, а ми се пишеш приятел. -размахал обвинителен пръст, Гюро на Насо.

      Нямало какво да прави, почерпил съседа си, Насо с мисълта за заплатата, която трябвало да вземат, следобед.

Ядец! Заплата дали, но Гюро така и не върнал петдесетте лева, които взел от Насо и дал на Ванчо с трактора да свърши работа.

–         Така де! – била репликата на Гюро срещу Насо:

–         Ако всеки вземе да си връща борчовете у тая държава, няма да останат пари за бира, да не говорим за ракия. Тебе Насо бълха те ухапала. Ако не бех, аз още да правиш у студо навънка къртичини у снего…

Айде, стига си хленчил като дете, което е изгубило биберона си!  - усмихнал се Гюро, докато Насо, тихичко отвърнал:

–         Знаех си, аз! Лопатата на Гюро наистина беше хванала корени… Има си хас да не му завиждам! Ей на, Завиждам ти , Гюро искам да го знаеш!

– Знам, Насо! Знам! Но, Гюро е майстор, а майсторите нема кой да ги бие в хитрините!...

В.Софин   29.03.2024год.