Съзидание
Убиха ехото за да не страда…
В култ издигнаха мълчанието.
Послушните получиха награда.
Другите удавиха в съзиданието!
Откриха разстояние в любовта.
Целувките станаха въздушни.
Ваксинираха със страх, ума
за да бъдем всичките, бездушни….
В.Софин 28.02.2021год
В градината сред розовите храсти,
Любовта смъкна бодливите си гащи.
Поздрави ме весело със „Здрасти!“,
и опитна в игрите, взе да дращи…!
........................
И ние малки някога сме пасли…
Не изхвърлени от морето водорасли!
А закуска в детски ясли!
----
Надушило че пролетта се пуква -
Кокичето глава измъква
и на свобода без маската си, хуква!
Глътка обич, някаква милувка.
Щипка обич, открадната целувка.
Пролетта с минзухарената си преструвка
излъга живота с разцъфнала, джувка...
-Е дека е он?
-Кой?
-Гладнийо конь…
-На кой, коньо?
-На Цоньо!
-Цоньо!?
-Да бе… Оня Цоньо дето тука на село му викаме, „Пипоньо…“!
-А-а-а, „Пипоньо“! Знам го… Па дека мое да е! Пасе в овесо на Моньо.
-Кой?
-Моньо, „Бритоньо“ бе…!
-А-а-а! Па така ми кажи… Я си го знам
само като „Бритоньо“! У наше село тука или си „Пипоньо“ или „Бритоньо“, а може
и като мене…
-Като тебе!?
-Да бе! Викат ми „Купоньо“!
-„Купоньо“!? И откога, комши?
-От преди седмица когато се бяхме запили у нас с кмето.. Удържахме три дена позицията, докато не го
потърсия…
-Кой?
-Как кой бе… Кмето „Актьоро“…!
-Актьоро!?
-Да бе „Артисто“ дето без лед пие уискито си чисто…
-А коньо?
-Е, он и сега е там… Пасе от овесо на Моньо!
В.Софин 26.02.2021год.
-Прекалено много работиш… - констатира колега за друг негов.
-А-а-а! Да ти кажа честно и мен ме мързи, ама много ме мързи… Ама на,
лопатата е сербез… Иска сама да работи, но при условие, аз да я държа за дръжката….
В.Софин 26.02.2021год.
Докато бях на
работа кръстът ми не спря да се оплаква от прекомерното ниско навеждане пред шефа…
Мисълта
за работа в понеделник до толкова изнервя кръста ми, че се влача пред шефа през
целия ден като пребито куче…
Всъщност… Отначало бях против маските. Но, когато
шефът не успя да види под нея обраслата ми физиономия дошла на работа… Благослових
министъра с дълъг, живот!
Толкова старание… Гладко обръснат. И никой даже и колежките
ми, да не забележи това… Проклети маски!!!
В.Софин 25.02.2021год.
-Е, дека е оно…?
-Кое господине? -пита от своя страна, сервитьор в ресторант,
отворил току що врати.
-Шкембето, къде ми е…?
-Извинете моля господине, ние не отговаряме за теглото ви…
-А бе, виж! Я не си ли поръчах шкембе за вечеря… а? -вече
сериозно се ядосва, клиентът.
-Поръчахте си. В момента го приготвят…
-Кое?
-Вашето шкембе, господине…
-А бе, моето си е тука… Вие дайте от вашето!
В.Софин 25.02.2021год.
Бялото ми отива на костюма.
Донякъде омазан съм във черно.
Но щом изникне честна дума –
за вечеря, облечен съм, лежерно…!
В обувките ми плуват нечии пети.
Без грижи греят се чорапи там.
Но подметките оставят моите следи,
когато молят за любов във храм!...
И често питам си сърце, открито:
„Какво ли плува в дълбините там!?
Защо с любов облечено е скрито
и нужен ли е вечният му плам?“
Но бялото отива на костюма.
Черното и то очите ми вълнува!
Но щом поникне честна дума
любовта е тук и ме целува!
В.Софин 24.02.2021год.
Купонясва нощта. Отпива от черното.
Отвързва сянката на блясъка в очите.
Удавя ме…. Избягал съм в лежерното.
Сънувам… Потънал съм в мечтите.
Закусва утрото. Сладни му слънцето.
Опитва светлото - лъчите, твърди.
На гърнето с мед достигам дънцето.
Залепен стърча в стените жълти…
Денят обядва. Минутите са пресни.
Налетите секунди бързо се изпиват.
Тези мигове в живота ми нелесни
като любовта със стрела, пронизват!
Вечерта пристигна със залеза сърдечен.
Преследва твърдото, останало в лъчи.
Часовете предусещат…Денят обречен!
Идва блясъка на сянката във моите очи…
В.Софин 24.02.2021год.
Ей, хубав животът…! Без дебелия грим!
Без приказки празни, измамни следи…
С неволи човешки, удавени в дим…
И всичко далеч е! Но всичко, боли!
Ей хубав, животът…! Но иначе, кратък…
Дали пък свободни се вихрят, парите
или пък страдат, мъглите в придатък!?
Но още ги има… Дишат още - мечтите!
Ей хубав, животът…! Без мазния дим!
Без мислите празни, отровния тлен,
с тревоги човешки, дебелия грим!...
Но вече е близо зората, окъпана с ден!
В.Софин 23.02.2021год.
Нима други сме били?
Не вчера, а някога преди…
Дишахме поезия без коли.
В стъпките ни имаше звезди!
Нима станали сме зли?
Не някога, а днес почти!
Забравили детските мечти -
спомен от който ни боли!
Нима други сме били?
Не вчера, а някога преди…
Оставила в душите ни сълзи -
свободата дишахме нали…?
В.Софин
Нестандартен стих
Измислих нестандартен стих.
Гъдел хванах със мечтите.
Щом от думите на воля пих,
ощипах руменина в жените…
Оставих им за мъничко сълзите.
С целувка после ги изтрих…
Дръпнах ги небрежно за косите –
очите им с усмивка разкрасих!
Измислих нестандартен стих.
Ощипах руменина в жените.
Щом от извора на любовта отпих –
стигнах висотата на звездите!
В.Софин 22.02.2021год.
-Вечер как си лягаш?
-С мерак…
-А как ставаш?
-Първо с единия, после и с другия…
-Моля!?
-Крак, но винаги с мерак!
-Верно!?
-Да. Казват, че било модерно!
-Аз пък мислех, че с мадама…?
-Е, да! Хубаво е, но с програма…
-Моля!?
-В леглото с нея двама,
облечени в една
пижама,
ще горим калории в реклама!
В.Софин
-Вуте да знаеш…! Научих се да карам ски. -хвали се Геле.
-Голема работа! И я карам! -хвали се на свой ред, Вуте.
-Да бе караш! Друг път! -съмнява се Геле.
-Всяка вечер, всяка една вечер, забележи Геле… Карам чашата
с ракия да не скучае…
-Молим!? -не проумява Геле.
-И да се молиш и да плачеш все тая… Я карам ракията да
страда, а ти Геле си трошиш краката по-стръмното…
В.Софин
22.02.2021год.
Там горе сред бяла тишина,
където погледът, красота е вкусил,
денят започва с глътка планина,
когато в утринта не си закусил!
Там горе сред първите лъчи -
оставени от слънцето следи,
галят с чистота нашите очи
впечатлени в ранните зори!
Там горе сред върхове далечни,
където облаците стигат небесата
остава в сърцето планината вечна,
докоснала всеки с бяла тишина!
В.Софин
20.02.2021год.
Изморен мъж се прибира от
работа вкъщи на „Свети Валентин“.
-Зайчето ми… -обръща се той към съпругата си. -Какво си ми приготвила за
вечеря?
-Зависи от теб Мишленцето ми… Какво си ми донесъл…? -поглежда го с надежда
в очите за подарък, жената.
-Ами… пътьом минах през магазина…
-Е, и…?
-Не ме пуснаха вътре. Бях забравил маската си, Зайче…
-И само това ли ще ми кажеш за оправдание, Плъхчо…?
-Сега пък и ти… Зайчето ми…
-Не ме зайчосвай Плъхчо…! Не ме ядосвай, а впрегни мисълта си и приготви
вечерята!
-Аз!? И какво да бъде Зайчето ми…?
-Това което си купил… Едно голямо нищо, Плъхчо…
-Как нищо, Зайчето ми… Че аз минах през бижутерията… Да знаеш само какви
златни обички съм ти взел…
-Аха! С това трябваше да почнеш, Мишленцето ми… И аз съм ти приготвила
любимото ти… Агнешко с бутилка червено…
-Звучи добре! И ти с това трябваше да ме почнеш, зайчето ми… Но, уви!
Прощавай, ама те излъгах! Нищо не съм ти купил.
-Така ли…!? Е да знаеш за протокола, че и аз нищо не съм ти приготвила за
вечеря… И аз те излъгах…
-Защо така Зайчето ми? Защо?
-Защото днес е „Свети Валентин“.
-Нима разчиташ на някакъв си Валентин да сготви, зайчето ми?
-Не! Но разчитах на подарък…
-Ами аз не съм ли подаръкът ти Зайчето ми? Не съм ли?
-Не и в деня на влюбените Плъхчо! Не и в тоя ден…
-Тогава?
-Тогава ще празнуваме Трифон Зарезан.
-Така кажи, Зайчето ми…Ето на взел съм бутилка червено вино, реколта 85-та…
И някои неща ще поръчаме по телефона… И готово!
-Почакай! Ами „Свети Валентин“, Мишленцето ми? -сменя тона с по-мек съпругата.
-Стига с тоя Валентин бе! Стига! Писна ми!
-На теб може и да ти е писнало, но да знаеш днес, Пена комшийката се
поднови със златен пръстен. Гери от другата страна на улицата… Тя пък с гердан!
А оня никаквица дето се кълнем, когато се видим до нас дето живее, е успяла да
се докопа до гривна с истински перли… А ти Плъхчо?
-Е-е-е! Добре де! Виж… Зайчето ми… -смирено мъжът вади от джоба си кутийка
и показва на съпругата си златни обеци.
-Изненадана неочаквано тя го гледа с подозрение:
-Нали нищо не беше взел, а? Нищо! Това какво е?
-Твоите златни обички за „Свети Валентин“, Зайчето ми…
-Ще те убия, Плъхчо! Ей сега на момента ще те очистя…! -пустосва жената.
-И защо? Нали съм уважил „Свети Валентин“, Зайчето ми?
-Не знам дали си го уважил, но явно обеците, които току що ми даде са били
предназначени за оная никаквица, любовницата ти…!
-Но мило… Но, Зайче… Виж! -затъва като пате в кълчища, мъжът без да може да
се обясни и премисляйки, станалото.
-Аха! Смени ли тона си, престъпнико…
-Сега чак и престъпник ме изкара…
-Кажи ми веднага и без да ме лъжеш повече за коя идиотка си взел, обеците?
-За теб, мила… За теб, Зайчето ми!
-Не ме лъжи, негоднико….
Е, добре де! За шефката бяха… Така ме зяпаше в очите, така че не можах да и
откажа…
-Какво? Убивам те! -крещи и тропа с краче, Зайчето.
-Става дума за подарък.
-И защо не си и го дал, Плъхчо?
-Днес бях в кабинета и… Бях застанал до прозореца, а тя вместо в мен
гледаше навън, където видях нейният мъж да носи, букет с цветя… Явно щяха да
празнуват заедно…
-А ти неблагодарнико се надяваше, тя да те покани! Така ли?
-Ами да! Преди два дена ми вдигна заплатата и просто исках с жест да и се
отблагодаря…
-А за мен не помисли ли, нещастнико…?
-Нали все пак ти дадох обичките, Зайче!? Дадох ти ги?
-Даде ги… Но не доброволно! Само като се замисля, че оная фръцла шефката
ти, щеше да се радва на тях… Само като си помисля…!
Веднага след това политат чинии,
чаши и друга кухненска посуда към нещастия съпруг. Подвива опашка той и като
истински плъх, бързо се изсулва през вратата…
Зад гърба си чува пустосването на гримираното Зайче:
-Върви и не се връщай повече!
Мигове след това Зайчето затваря вратата. Заключва я за по сигурно. После с
усмивка на облекчение отваря гардероба. В него скрит чака Валентин, любовникът,
който преглъща неподготвен слюнката си учуден от странния диалог чут в едно изнервено
от напрежението на живота, все още крепящо се на косъм, семейство.
В.Софин 19.02.2021год.
Той идваше рано -
рано пред вкъщи…
С коляно одрано,
но без да се мръщи.
Той идваше рано.
Стърчеше едничък!
Сърцето избрано -
обикна, самичък!
Той идваше рано…
Вече не идва самичък!
В момиче разбрано
е влюбен, едничък!
В.Софин 16.02.2021год.
„Сговорна дружина планина
повдига!“
Водени от тая гениална народна мисъл
петима членове за бързо реагиране, усетили „бременността“ на десетлитровата
дамаджана се събраха да облекчат положението. Само след час нещата бяха
олекотени. Червено напрежение изби по лицата на групата. Руменина плъзна по
устните, улови бузите, щипна носовете и взриви с пот, челата… В резултат
десетлитровата дамаджана въздъхна щастливо лишена от съдържание…Групата обзета
от опиянение отвори обединена с жлъч голяма уста и пропя: „Петима Петко не
чакат!“
Единението свърши внезапно както свършиха окончателно родилните мъки на
дамаджаната.
Първа уста изригна:
-Ще ви видим на изборите!
Втората се включи наперено:
-Вие сте нищо без нас!
Трета уста насмешливо с ирония заяви безцеремонно:
-Ще ви дръпнем килимчето!
Четвъртата направо се изцепи:
-Каквото и да сторите, ние ще спечелим изборите!
Пета последна уста след като чу всички други, се изсмя:
-Няма какво да говорим повече! Всичко предварително партията ни е решила… Там,
където парите говорят макар и да миришат забележете… Другите е редно да мълчат!
Преди да си отворят като вас устите по отделно и кажат глупостите, които
споделихте с мен преди малко… Поговорката „Пилците се броят наесен!“ ще стане
факт сега на пролет, преди и да се усетите, въобще…
Оставена без дума дамаджаната не
успя да чуе продължението на диалога. Заела най-кривото място на масата, тя се
килна и разби на пода на малки късчета, които се пръснаха навсякъде из стаята. Сякаш
парчетата стъкло искаха да потвърдят истината: „Единението свършва там, където
свършат парите!“ Или в случая виното, което пръсна групата и я изпрати за размисъл.
„Всеки сам кове, щастието си!“ Всеки! Да, но ако това е държавата?
В.Софин 16.02.2021год.
Очи дяволити щом видях,
момичешки смях ме стигна.
С сърце истината щом узнах,
любовта във мен изригна…!
Щом в прегръдките и полетях…
Върховете кимнаха ми ниски.
Веднъж щом това разбрах -
светнаха звездите, близки.
Очи дяволити щом съзрях,
усетих любовта да храни…
Щом да имам, тръпката познах,
не нужни станаха, покани!
В.Софн 15.02.2021год.
