За да се усети духът на приключението,
то трябва да се изживее докрай. Колкото повече човек живее, толкова повече
вижда неща, които му остават завинаги в мислите. Някои работи се забравят, но
не и тръпката на изживяното, която идва понякога и гали сърцето със спомените
си...
Рано сутринта любопитството от близостта на
Адриатическо море надделява и заедно с благоверната още не съмнало тръгваме към
плажа, който е съвсем близо до нас. Пътьом сме поздравени от рецепциониската на
хотел „Тренто“, не само с усмивка, но и с тяхното сутрешно, „Бонджорно“.
Връщаме жеста като и ние я поздравяваме. Вече сме отвън. Краката ни поемат вляво
към плажа, който е така изчистен, че почти не се виждат черупки от миди.
Морето в отлив е
избягало на седем осем метра от брега. При това е толкова плитко, че
благоверната не издържа на повика му и нагазва в него. Зад нас светлините на
градчето хвърлят сенки върху палмите и пиниите, които изглеждат почти призрачно
в тъмнината.
Облачно е, но Луната прозира в нас с белия си тюл. Започва
да съмва, когато тръгваме на закуска. Веднага след нея, хуквам да снимам
близката църква до хотел "Тренто". Пред нея има и градинка с още усмихнати към небето цветя. Взимаме си
довиждане с хотел „Тренто“ и любезният персонал там.
По пътя си към следващата
дестинация предложена ни от България
Травъл и любезното съдействие на нашия винаги усмихнат водач Здравко, срещаме с
поздрав река По и се мушкаме в многобройни тунели. Най-дългият е дори повече от
десет километра. Като нищо клаустрофобия може да хване човек. Слава Богу!
Разминава ни се. Редят се хълмове, тунели и гористи участъци. Навсякъде
зеленината е пуснала корени.
Докато зяпаме през прозорците на автобуса, Здравко ни
осведомява за Флоренция.
-Италианците си го наричат на галено, "Фиренце"! –осведомява
ни той, докато събира „евраци“ за влакчето към
града. Обяснява ни и за Виктор Емануил основателят, който е обединил
Италия през деветнайсти век. До тогава, са съществували отделни малки
държавици.
Стигнал до нас с Благоверната Здравко усмихнат ни пита:
-Вие бяхте? Георги и
Събка?!
-Естествено не! – отрича Благоверната, а мен ме напушва
смях.
Покрай всичко екскурзоводът ни събира парички за слушалки, с
които очакващият ни във "Фиренце" е колега на Здравко ще успее да налее малко
италианска култура в нашите български глави.
Спираме далеч от центъра. Добре са го измислили във
Флоренция. Не само, че някои от улиците там са прекалено тесни, но и високата
такса за паркирането пречи за паркирането към центъра.
Докато чакаме билетите си за влакчето които Здравко купува
за нас, настава паника. Изведнъж една италианка притичва към информационното
гише и казва нещо развълнувано. После разбрахме за инцидента станал на гарата.
Жена на която станало лошо, паднала на релсите... Ужас! Престоят ни беше поне
час и половина, докато пристигне най-после първото влакче.
Пристигането на
гарата в центъра на "Фиренце", беше ознаменувано от нас с облекчение от по едно евро такса в първата срещната там,
тоалетна.
Изкачвам се по стълбите и ето, че пред мен е "Фиреце"!
И не само. Посреща ни колегата на Здравко, който ни
поздравява и повежда към великолепието
на град, който няма да забравя никога.
Спираме на малко озеленено площадче близо до базиликата
Санта Мария Новела. Въоръжени със слушалки и устройство се вслушваме с интерес
в приказките на екскурзовода. Паметник на Леонардо да Винчи също заема мястото
си там.
Градът е известен като люлката на ренесанса. Името Флоренция
означава „цветуща“, защото през пролетта
хълмовете над града са обагрени с великолепни краски, които казват
всичко.
Тръгваме по стъпките на „древните“ На хората построили
Флоренция и оставили името си в историята на града. Леонардо да Винчи,
Микеланджело Буанароти, Данте Алигиери, който освен поет с неговият „АД“ е бил
историк и граматик, Джовани Бокачо написал „Декамерон“; Сандро Ботичели -
художник, Карло Колоди написал книгата“Приключенията на Пинокио“ и доста още много
други...
Люлката на ренесанса наречен галено от италианците град
Фиренце е силно привързан към своята история и към гениите на мисълта, словото
и четката. Факт е, че най-големите забележителностите там са разположени в
радиус от осемстотин метра от площад "Пиаца дела Синьория".
Следваме стъпките и думите на екскурзовода като следим през цялото време и българското знаменце, носено от
Здравко.
Погледите ни се
заковават на „Белла Донне“, някогашната улица на проститутките.
Все пак не може да се запомни всичко, нали? Взираме се в
надписа „Булгаро“, музеят къща на Данте Алигиери, чийто лик зяпа от високо в
една от стените на сградата. Улиците на места са толкова тесни, че движението в
град Флоренция се осъществява с мотори или пригодени за случая малки коли,
които се провират покрай нас. Това създава към тях любопитство от страна на туристите
минаващи всекидневно оттам.
Да хапнеш сладолед и да се разходиш по улиците на Фиренце носи не само
радост но и удовлетворение от видяното. А то не е никак малко.
Гледаме
запленени величието, което строителите са оставили в катедралата „Санта Мария
дел Фиоре“. Фасадата на сградата изградена от розов, бял и зелен мрамор спира
не само крачките ни, но и дъхът от образа изграден с майсторство на някогашните
създатели на чудесата във "Фиренце". Проектът на катедралата се оказва на Арнолфо
ди Камбио, който не доживява да я види завършена. Делото му продължават Джото и
Пизано. Куполът, който удивлява и нас пък се оказва на Брунелески.
До
входа на „Санта Мария дел Фиоре“ се извисява необикновено красивата камбанария
на Джото. Близо до него пък виждаме запленени осмоъгълната баптистерия, която
учудва всички ни с великолепните си бронзови врати, дело на Гиберти работил по
тях повече от 27години. Името им блести достойно и днес – „Porta del Paradiso“.
Бързаме
веднага след това към площад „Сеньория“, където се намира центърът на
Флоренция. Интересните неща, които блясват в сърцата ни дошли от
миналото се оказват, Стария дворец /Палацо Векио/ с часовниковата кула;
„Фонтанът на Нептун, с бронзовите фигури на русалки, риби и морски нимфи.
Оглеждаме отстрани около площада в това число и няколкото скулптури на известни
творци като „Давид“ на Микеланджело. Наблизо няма пейки за сядане,
но за сметка на това пред погледите ни
са кафенетата. Те не забравят да поканят туристите в наше лице на чаша
кафе еспресо. Преди да спрем за обяд се разделяме учтиво с нашия любезен
домакин, екскурзовод разказал ни доста интересни неща за Флоренция.
Бистрото
„НОТ- РОТ“, където после ни отвежда нашия гид Здравко, се оказва приятно
местенце. За момент дори изпитах носталгия по миналото, когато с
табла във ръце минавахме покрай предложените ястия и избирахме храната си.
Стените тук, в бистрото украсени с картини, на неизвестни за нас художници
наблюдават с интерес обяда ни.
Подведен
от бирата, чакам на опашка пред тоалетната, вътре. Уви! Отново удрям на камък с
чешмата. Този път тя се пускаше от долу с педал, ама кой гледа под мивката...
Теглих едно проклятие, усмихнах се и поех чист въздух на улицата пред бистрото
„НОТ- РОТ“.
Докато
чакаме другите от групата ни да се нахранят, се оказваме наблизо до сергия,
откъдето се снабдяваме с тениски с лика на град Флоренция и Леонардо да Винчи.
Отпочинали
тръгваме пак към Стария Дворец/Палацо Векио/ Този път влизаме за да се удивим на
изящните колони в красиво декорираната зала на лилиите и стаята на стихиите.
Толкова
впечатления, гледки от които остават светли петна в душата на всеки от нас
дръзнал да се поклони на град като Флоренция!
С необикновения
вкус на газирана вода в устата оставен от чешмата на площад „Сеньория“ се
отправяме към „Понте векио“ /Старият мост/. Интересното е, че ако си носим
катинарче, може да го заключим за моста и хвърлим ключето в река Арно. Това се
прави както Здравко ни обясни с цел да бъде съхранена вечна любовта на всички,
влюбени.
Мостът „Понте векио“ е направен през далечната за нас година
1345год. Единственият останал неразрушен по време на втората световна война.
Тук, някогашните магазинчета на рибари и месари поради лошата тровеща въздуха
миризма са забранени от Медичите, които са управлявали в миналото града. Днес
виждаме изцяло застроен мостът. Всички магазини на него за заменени с
бижутерски. Тук се намират майстори златари, които продават изключително
великолепните си бижута на достойни за уважение, цени. На самият мост - "Понте Векио" над река Арно, където правим снимки за спомен се намира и бюстът на БенвенутоЧелини,
който някога е бил един от най-известните ренесансови бижутери и скулптури.
Гледам по реката, където се движат няколко гондоли, а отстрани освен пищната
зеленина характерна за всякъде в Италия, покрай брега в нас се взират цъфнали
рози. Оттук се открива чудесна гледка и към галерия „Уфици“, където се намира един от
най-красивите музеи по света. Строителството на сградата е станало по заповед
на Козимо 1- Медичи. Архитектът Вазари проектира удължен площад ,рамкиран от две крила на
здание с портали, които излизат на брега на река Арно чрез просторни арки.
Дълъг коридор построен също от него носи името му. Той свързва "Палацо Векио" с
галерията Уфици. Пресича река Арно по моста "Понте Векио" и достига до двореца
Пити.
Устремяваме се към него. Преди да стигнем Палацо Пити нашия гид спира пред макет на града,
където ни обяснява за някои от красотите намиращи се във Флоренция. Внезапно погледът
ми улавя странна гледка. Симпатично кученце стоящо завързано пред паничка за
милостиня. Усмихвам се неволно. Не бях виждал такъв уникален просяк, който сам
да изкарва прехраната си...
След като Здравко ни запознава с някои неща
достойни за виждане от всеки уважаващ себе си, пътешественик стигаме до площад „Палацо
Пити“ и двореца със същото име. Изморени от толкова гледки спираме за почивка.
Сядаме да отдъхнем на самия площад. Зад нас се намира най-големия дворец Пити
известен с уникалната си галерия палатина. Освен картини на Тициан тук могат да
се видят, и творби на Рафаело, Рубенс, Караваджо
и много други шедьоври на венециански майстори. Тука също се намира и "Музео дели Ардженти", където се съхранява колекцията от златни и сребърни предмети на
Медичите управлявали някога Флоренция. Интерес представлява и Галерията на
костюма, посветена изцяло на историята на модата.
За съжаление не посещаваме един от
най-красивите паркове „Джардино ди Боболи“, намиращ се зад двореца Пити.
За разлика от всички, които от нашата
група са заети да почиват седнали на самия площад, аз стоя прав и продължавам
да снимам обстановката наоколо. Все пак всеки ден не се намирам сред едно от
чудесата на света. А именно наречен галено от италианците "Фиренце"... Градът
напълно си заслужава виждането.
Оставени да размишляваме, едни от нас пушат
докато други се забавляват. Унесен в преминаващите покрай нас пешеходци нашият
водач Здравко оставя зад него малката реликва, българското знаменце, което
следваме през целия ден за да не се изгубим.
Дали защото
през целия ден слушаме от него за това, че трябва да се пазим от джебчиите,
моите приятели Ваня, Даниела, Габи и Христо, решават да му скроят номер.
Скриват пред погледа ми знаменцето. Това добре, но когато минава почивката и
решаваме да се върнем обратно по моста "Понте Векио" към площада "Палацо Сеньория", нямаме
указател, който да следваме. Здравко се оглежда учуден, но всички ние сме
сериозни. Не се усмихваме и, когато той казва:
-Ето на...
Нали за това точно ви предупреждавах. Тук крадците са много ловки....
След това
негово уточнение всички избухваме в смях и Христо омаломощен от смях най-после му подава в ръка верния
пътеводител - българското знаме с, което
да продължи и ни води по улиците на Флоренция.
Ето ни на
пазара, където погледите ни улавят бронзова статуя на глиган близо до площад "Сеньория". Тази мраморна фигура е намерена в столицата Рим. Във Флоренция е
пренесена от Медичите. Копието и е направено от майстор Пиетро Така. Тук
научаваме от Здравко как можем да забогатеем или отново да се върнем във любимия град на италианците "Фиренце".
Нужно е само да сложим монета в зурлата на глигана. Ако тя падне в решетките
отдолу , желанието ни може да се сбъдне. Някои от нас изпробват късмета си. Дете,
което не е от нашата група също поставя монета в зурлата на глигана...
Това са все,интересни
неща видени от групата ни, които, дори и да искаме няма как да забравим...
Изморени
присядаме на площад "Сеньория", където имаме среща... Някои членове от групата ни
самостоятелно тръгват на разходка из града.
Докато
вечерта бавно пада и светлините хващат причудливо статуите от фонтана Нептун,
високата уникална часовникова кула на стария дворец „Палацо Векио“, и
прозорците на най-близките до нас сгради, Христо и Здравко си позволяват по
глътка бира. Макар и в средата на октомври, времето е даже прекалено топло.
Най-накрая
вече по тъмно групата ни се събира. Готови сме за тръгване. Влакчето ни очаква
на гарата.
Качваме се
всички. Някои от нас се настаняват вътре. Решавам да остана прав в коридорчето.
Наблюдавам интересна сцена. До вратата стои италианец или може би не... С
голяма пусната като на момиче коса с изпито лице, той очаква нещо или някого. Внезапно
тъкмо, когато свирката на влакчето оповестява тръгването се качва тъмнокож
младеж, който просто пъха нещо скрито в ръката на италианеца и после бързешком
слиза...
Удивлявам
се... Може и нищо да не означава това, но ми
прави впечатление. Дали пък не от книгите с криминален сюжет се питам?! /Наркотици или нещо друго?!/
Както и да
е. Оставам безмълвен. Удивен!
Най-после
пристигаме на гарата откъдето тръгнахме, сутринта. Изморени но не чак толкова
от прекрасните гледки оставени от "Фиренце", в душата на всеки от нас, поемаме с автобуса
ни, към хотел „Конкордия", където оставаме за през нощта...“
А на
следващия ден... Следващият или трите оставащи дни са посветени почти изцяло на
Рим и най-прекрасното „Цветето на всички цветя“ - Ватиканът както ни каза в автобуса на тръгване тогава, Здравко.
В.СОФИН
