Есенно момиче
Безгрижен сядам да пиша.
Да пиша сядам, безгрижен.
Щастливо перото ми диша
на бял листа, престижен.
С мастило в жълто рисувам.
Рисувам със жълто мастило.
С есенно момиче ликувам –
за обич сърце ми открило.
Хванат от мисъл, сънувам.
Смисъл сънувам прихванат.
Внезапно в просъница чувам,
от есенно момиче съм канен!
В.Софин
Особено чувство за хумор
-А бе вие, господине, откъде имате това особено, чувство за
хумор?
-От времето на социализма, когато ме четкаха с другарю?
-Разбираемо. Но системата се промени, откъде черпите днес
сили за хумора си?
-От капитализма, който ме разсмива с господине и с мисълта
си, че прави всичко в изгода на човека повярвал в него…
-Всичко?
-Ами да! Нима не умират хора? Нима не гладуват? Има ли работа
за всички под слънцето на земята?
-Вярно, но нали има безплатни ваксини срещу чумата на 21век?
-Ваксини има, но няма хляб. Тогава изобщо нужно ли е да ги
има. Те не хранят! Не дават щастие.
-Но нали създават надежда?
-Създават не само надежда, но и пари в джоба на капитала
повярвал си, че е способен да управлява света.
-И вие считате това за смешно?
-Смешно ми е, защото никой днес не ми вярва. А щом не ми
вярва значи не съм жив. А щом не съм жив, значи съм живял някога. А щом е
някога, значи е било друго време. А щом е било друго време, значи няма защо
изобщо да се притеснявам. И затова ми става едно леко, приятно на душата, та чак ме кара
да повярвам, че само хуморът е оцелял. Оцелял, защото все пак някой, някога е успял и в
щастие, живял!
В.Софин
28.09.2021год.
Ако откажа живота…
Ако сега откажа живота…
Изобщо бях ли нявга, живял?
Изчезнал, избягал оборотът,
с години от мене с мъка, събран…
Щастието, което нявга бях видял
потънало е цяло днес в печал!
Изобщо бях ли нявга живял?
Бях ли радост изобщо, раздал?
С охота нявга, преследвах живота.
Работех в завод. Дарявах усмивки.
Накрая удобно в система превърнат,
забравях, че има, сладки почивки!
Чудно ми е: дали още си струва?
Има ли я, тая скрита надежда,
която сърце с радост, целува
и даром всеки, щастие отрежда!?
В.Софин
Очите на момиче
Когато слънцето клони към есен,
Пролетта красива в розите се връща.
Вървиш сред жълтите листа отнесен.
И чудиш се: какво ли те прегръща!?
А тя наблизо е до теб в градина,
Цъфти, ухае, чувствата извиква.
А ти самотен, сякаш си малцина…
Всъщност любовта те, предизвиква!
И гледаш в жълтото играещо на есен.
Ароматни розите, цъфтят с бодлите.
И чудиш се: защо вървиш отнесен!?
Всъщност влюбен си в очите на момиче!
В.Софин
Розите разцъфнали…
Очите ми се хранят със тъга.
Липсват радостните сълзи в тях.
Подай ми мила нежната си ръка,
да бъдем пак заедно във грях!
Когато бяхме двама в младостта
и смехът ни в извора се къпеше.
С капките на искреност във любовта,
всеки щастието в нас, съзираше…
В очите ми се шири пустота.
Неотдавна сълзите пресъхнаха.
Но днес уверен съм, че любовта,
живее още в розите, разцъфнали!
В.Софин
Моя милост на връх Иречек в Рила планина
Едно бях научил
за планината, че никога не трябва да се предизвиква съдбата. Но, който обича
тръпката, който харесва мъглата, обича студа, не на последно място харесва
изгревите и залезите; езерни, сините очи и ниските облаци носещи се над тях;
красотата на цъфналите в цялата си прелест, билки и цветя; върховете, които
чакат кракът на туриста да се качи горе и хвърли поглед на всичко това не бива
да се колебае нито за миг.
Е изтърпях само две
седмици и отново на планина. Отново върхове, пак природни красоти и тръпка в
сърцето…
Ден преди празника
на Вяра, Надежда и Любов, а и майка им, София, намирам сили да стигна до Иречек
в Рила.
Върхът се намира в
източна Рила и е трети по височина, само 2852 надморско равнище. Пред него тук
са само, Малка Мусала-2902м. и перлата на балканския полуостров, Мусала с 2925м.н.в.
Благосклонно
слънцето ми се усмихва в ранни зори. Усмихвам му се и аз. В унисон и с раницата
се изнизваме към денонощния… Магазин откъдето се снабдявам с обяд. Подготвен
или както някои казват, подкован тръгвам към спирката на автобуса. Той пристига
тъкмо навреме за да вземе раницата ми. Успява да качи вътре и мен. Явно го
прави не за единия лев, който давам на шофьора, а за събере повече пътници.
Това донякъде му се удава, но чак на следващите спирки. Въпреки това автобусът
се чувства самотен, защото вътре няма глъч, липсват песни, а се чува само: „Къде
ти е маската?“
Хора тръгнали на
работа слизат първи. Изчаквам ги търпеливо и вече съм на касата, откъдето си
взимам билет за лифта.
И този път съм
самотен. Само раницата ми прави компания, ако не се смята и наболяващия ми
глезен, спомен от приключението ми на „Саръгьолските езера“ В Рила.
Вече съм на връх „Ястребец“
Пред мен виждам група младежи тръгнали
по пътя прашен към хижа „Мусала“. Следвам ги. Мъж и жена с куче. След моя
поздрав разбирам, че са чужденци. Отминават ме. Е аз не бързам, въпреки, че
времето лети. Не съм тоя, който върши всичко организирано и под конец. Все пак
приключението трябва да е истинско, а не импровизирано.
Мисля си за прехода. Пътьом хващам връх Иречек в далечината.
Моята цел ме очаква. Пожелавам лек път на младите ентусиасти спрели за почивка
на хижа Мусала и ги оставям. Аз вече виждам българското знаменце оставено да
пази „Каракашевото езеро“
Тук е мястото да споделя нещо и за всички Мусаленски езера:
Езерата са разположени в Рила планина, в подножието на
най-високия връх на Балканския полуостров – Мусала (2925 м). Мусаленските езера
са част и от Националния парк „Рила”, който е обявен за защитена територия на
24 февруари 1992 г. В Рила има повече от 120 постоянни ледникови езера и близо
30 временни.
На
четири циркусни тераси са разположени седем езера. На най-високото място е
Леденото езеро, което има ледников произход. През цялата година езерото е
сковано в лед, като водите му се размразяват само от юли до ноември. От южната
страна на езерото е северният склон на връх Мусала. Леденото езеро е
най-дълбокото от всички седем Мусаленски езера. Водите му се оттичат във
второто и третото езеро, които стоят под него на втората циркусна тераса. Третото
Мусаленско езеро е наречено Алековото. Туристите го определят като
най-красивото от всички седем езера. Само едно езеро е разположено на третата
циркусна тераса. В подножието на връх Иречек (2852 м) е Каракашевото езеро,
покрай, което минавам то е петото по ред. До него край брега на хижа „Мусала” е
шестото езеро, а след него е последното от седемте Мусаленски езера. От
последните две езера извира река Бистрица.
Петото езеро от седемте Мусаленски езера е
разположено в Каракашевия циркус на 93 м под четвъртото, на 1500 м север-североизток
от връх Мусала, на 2393 м н.в. и на 42°11′35″ с. ш. 23°35′27″ и. д. Познато е
като Каракашевото езеро. Някога в него се е удавил младеж, чието име е останало
тук. Рила, дава, отнема, но и оставя
спомени. Езерото е с площ 26,2 дка и дълбочина 6,6 м. То е най-голямото в
групата Мусаленски езера.
Заобикалям го и когато съм от другата му
страна в подножието на връх Иречек, правя снимки. Внезапно под един голям каменен
къс, изкача голяма пъстърва и ме кара да се удивлявам. Във водата на
Каракашевото езеро не се виждат рибки, но тая ме кара да мисля, че има и други
макар и да не се виждат.
Вече съм с поглед към
Сфинкса, който също ме гледа отдалеч. Оставям Каракашевото езеро и се провирам
между клека нагоре. Излизам на маркираната с купчинки камъчета маркирана пътека
и започвам да се забавлявам. Всъщност правя импровизирани снимки, които казват,
че Сфинкса е близо, само на една ръка разстояние. Изкачването предстои, но и
адреналинът в мен също се покачва.
Решавам да атакувам
право нагоре. Не е лесно заради още не оздравелия ми глезен, но се справям
донякъде. Скоро чувам и гласове зад мен. Озъртам се за да установя, че трима
младежи ме преследват. Е те не са като мен пишман планинаря, а екипирани дори с
щеки за изкачването. Вървят си по пътеката, която се изкачва на серпентини нагоре,
докато аз неразумният индивид атакувам направо. Аха и вече ще съм там, ако
умората не ме беше спряла.
Младежите ме настигат.
Приказваме си за планината и маршрута, който следваме. Разбирам, че ще качват
връх Мусала. Пожелавам им успех. Младежите се спират на Сфинкса -2704м /грамада
от камъни приличащи на сфинкс/ за да се снимат. Правя го и аз. Оставям ги да се
изкачват нагоре. Отново съм сам. Стигам до друго Рилско езеро „Тъмното“ -2902м.
То е долу под мен, далеч но не и в сърцето ми. Имам спомени за предишни
изкачвания и даже снимки с езерните води.
Тъмното езеро е разположено от източната
страна на едни от най-високите върхове в България – Малка Мусала (2902 метра) и
Иречек (2852 метра) и на югозапад от връх Студени Чал (2760 метра). Намира се в
Тъмно езерен циркус и от него се изтича езерния поток, който е приток на река
Марица.
Успявам не без помощта
на апарата за снимане да хвана облак играещ със Слънцето в езерните води.
Красота. Въздух. Незабравими гледки към околните върхове. Зад мен връх Дено 2791м.,пред
мен Малка Мусала и по наблизо връх Иречек.
Вървя по едва забележима
пътечка сред туфи изсъхнала, трева. Отклонявам се наляво покрай изсипани от
природата каменни образувания и най-после виждам заветната си цел. Връх Иречек
-2852м. Третият по височина в Рила планина. Тук намирам изградена Пирамида от
камъни на, които има български флаг. Снимам го заедно с гледките пред мен и зад
мен. Пътеката за връх Мусала се вие като змия нагоре. Синият покрив на заслона
и очите на Леденото езеро, блестят. А зад мен, долу прозира Каракашевото езеро
и малко по долу хижата и другото по -малкото Мусаленско езеро. Виждам не само
връх, Алеко, но и красивото Алеково езеро. Гледам към Малка Мусала… Гледки,
който остават завинаги в сърцето на туриста.
Вече насладил се на част
красотите на Рила, видял близките , а и по далечни върхове, усетил полъха ва
вятъра, който брули лицето ми, се смъквам надолу. Сядам за обяд, но вятъра ме
намира и тук. Когато приключвам, обличам връхната си дреха, която нося в
раницата. Часът е 14,30. Време за слизане въпреки, че краката ми отказват
слизането. Все пак се справям със ситуацията само за да установя, че не мога да
открия пътя през клека водещ до Каракашевото езеро. Всъщност тук няма път.
Затова избирам другия маркиран с купчинки от камъни. Слизам до първото мусаленско
езеро само за да видя същите ентусиасти, които срещнах на сфинкса.
-Я, моите хора!
-усмихвам им се аз. Те също са изненадани. Освен, че си пожелаваме хубава вечер, разменяме и информация кой как се
е справил. Разбирам ги, че им е било малко трудно до връх Малка Мусала, но са
се справили. Оставям ги да гонят лифта, а аз правя заключителните си снимки.
Доволен съм. Не само от прехода, от красотите минали през погледа ми. Доволен
съм, че тоя път успях навреме да се приземя в лифта към Боровец. Уви! Пет
закъснели минути ме деляха до автобуса. Нямаше как да го хвана.
Сядам на спирката за
Самоков и чакам. Скоро обаче явно тегля дългата клечка, защото спира кола пред
мен и ме взима. Доволен съм. И няма как Боби това е името на новият ми познат,
ме закарва чак до вкъщи. Одисеята ми свършва тук. Хубаво! Но успявам да си
оставя вратичка и за следващия полет до Рила планина и нейните върхове, езера и
неземни красоти!
В.Софин 22.09.2021год. Самоков
Вълшебното кокиче!
Умно малкото лисиче,
наредило думи в стихче.
С тях зарадвало момиче
с приказка за бялото, кокиче!
Раснало малкото кокиче
в приказката на лисиче.
С него в първи клас, момиче
наредило буквите във стихче!
Отвън през прозореца на пролет
с безстрашие показало главица,
вълшебството на белия си полет -
кокичето на малкото, момиче!
21.09.2021год.
Ракия в самота
Тра ла, ла! Тра ла, ла!
Моя единствена…
Плаче деня, плаче нощта.
Ракията единствена ме радва, сега.
Моя единствена!
Кесията скимти. Плаче опразнена…
Няма евро. Липсват парите.
Единствена и неповторима,
Ракията ме радва, сега.
Моя единствена!
Плаче любовта във самота.
Няма червило, липсват прегръдки.
Единствена и неповторима,
Ракията ме харесва, сега…
Плаче обяда, закуска няма!
Моя единствена, идваш в тъга…
Да разчупиш оковите ми в самота -
Ракия, която дава, свобода!
В.Софин
20.09.2021год.
Трябва все пак да се признае,
че някой, който се шляе,
и с езика си лъжливо, бае -
едва ли с политика ще ни смае!
……………………
Здрави политически колена
вършат в парламента чудеса.
Дори да са без воля, уважена,
те са стълбът в родни, небеса !
Защо сядаш
-Оти сядаш бе!...-троснал се самоковец на друг, който не бил
поканен на сватбено тържество, но се отпуснал на първия стол и дори се осмелил
да си налее чаша, ракия.
-Е па оти да не седнем, бе… Гледам, стол. Стои съвсем,
самотен. Усмихва се и даже ме кани охотен… Па оти да не му седнем? Кой си ти,
за да ми забраняваш! Кой си, а? Я съм тоя, който винаги сяда на оня стол, който
ме кани… Е, ако си мислиш за ракията дека, ще изпием… Па кажи! Она не е ли за пиенье, а нашенец!?
В.Софин
Нови семена
Ръцете веч са леко изморени,
не им се иска даже да гласуват.
Столовете кимат откровени.
Ушите даже не искат ѝ да чуят.
Един и същи вопъл, крясък
разнася, депутатски рамена.
Позагубил смисъл, луксът блясък
откровеничи за нови, семена!
Но няма ум, който да ги засади.
Липсва сърцето, което да обича.
Родината, която иска свободи,
не ще търпи алчният да я отрича!
В.Софин
Без вяра за системата
-Вие още не сте се ваксинирали? – крещи шеф на служител.
-Изчаквам!
-Какво изчаквате, Петров? Колегите са вече, кой с по-една, кой с по-две, а има и
мераклии за трета игла, а вие без нито една?
-Изчаквам шефе да мине гратисния период от пет години. Щом
узреят нещата и премахнат доброволното мушкане на главата в торбата с подпис, веднага
с радост ще се ваксинирам.
-Вие не вярвате в системата, Петров! Така ли е?
-А вие шефе, вярвате ли?
-Това не е от значение…
-То и аз така си помислих, че ваксината не е от значение…
-усмихва се под мустак, Петров.
Изнервен шефът крещи, отново:
-Вън, говедо! Или почакайте! Пишете си молбата за напускане
Петров!…
-Хм! С това още отначало трябваше да започнете шефе… А вие,
първа втора, че и трета игла… Ваксинирай се и не му мисли! Защото така аз съм
искал… Да ама няма да е вярно. Ако нещо съм искал от вас шефе, това е
увеличение на заплатата, а не някакъв си заместител, който ще ме лиши от нея.
В.Софин
Успокояващо
-Не ме залуновай, докторе! -протестира дядо дошъл от
близкото село на преглед.
-Какво искате да кажете, моля господине с това „Залуновай“? -вдига
рамене нищо неразбиращ, докторът.
-Виж го ти! Мислиш се за лекар, а не знаеш, какво е „Залуновай“.
Това в наше село означава, да не ме
занимаваш с глупости. А си седнал да ми пишеш рецепта за грип.
-Кой аз?!
-Не видим друг! Доктор, който ме „залунова“ с ваксина вместо
да ми даде успокояващо срещу нея…
В.Софин
Безплатна губерка
Възрастен пациент
стои пред лекарски кабинет, където поставят ваксина срещу ковид19, и придържа
панталоните си с една ръка.
-Не бой се дядо! Няма да те боднем отзад, а само ръката -смее се лекарят подозирайки страх, който
пълзи в главата на пациента.
Усмихва се и дядото с думите:
-Ама аз съм тука, не за ваксината…
-Тогава, защо си дошъл? -чуди се лекарят.
-Ами чух на село да казват, че давате безплатна игла. Тъй
като ми се счупи губерката у дома, съм дошъл да взема нова, понеже нямам пари….
А гащите придържам именно затова… Копчето ми е скъсано, докторе. Ако пусна
ръката, изпускам и гащите…
В.Софин 17.09.2021год
Денят в рубин
Когато срещнах те в таверна,
не мислех, че вино ще обикна.
Щом обаче, любовта ме мерна
в сърцето ми виното, проникна.
Чашата напълних ти в червено.
Устните ти светнаха в рубин.
Момче бях тогава, притеснено.
Ти, фея облечена със кринолин.
Поисках от теб да те прегърна
Искрящо виното потече в мен.
Щом свободни мислите ми върна
в рубин светна, тъжния ми ден.
В.Софин
Аз съм българин
Лекар казва на пациент:
-Виж какво господине, ковидът уби тая година 100 000 хиляди
американци. Трябва да се ваксинирате!
-А на мен не ми пука: аз съм българин.
В.Софин
Двама с любовта
В ранни слънчеви зори
отвън гласът кънти.
Отворил очи, градът твори.
Двама в него, аз и ти…!
Небето след обяд гори.
Отвън прахът лети.
Отворил уста, вятърът твори.
Двама с него, аз и ти!
Вечерта в залеза пламти.
Отвън сбъдват се мечти.
В ефир любовта, твори…
Двамата сме с нея, аз и ти!
В.Софин
Политик голям!
Бях голям. Мислех, наистина голям!
Мъглата с право глътна ме изцяло.
Сега съм малък. В мъката съм сам.
Сърцето ми не бие, сякаш спряло!
Бях голям. Парите движех в срам.
Човекът гърчех в локвата ми кална.
Опитвах се величие от мен да дам.
Посоката, ми всъщност, меродавна!
Едва ли има по голяма глупост,
от глупостта да мислиш, че си крал.
Преди поне с мисъл да си осъзнал,
че само мъката на хората - раздал!
В.Софин 10.09.2021год.
Долу в ямата!
-Знаеш ли приятелю, направили са задължително умирането в държавата.
-Верно!?
-Да! Който не се ваксинира, умира…
-А който, успее да се ваксинира?
-Може и да умре, ама преди това ще се мъчи.
-От какво?
-Неплатени данъци натрупани от инфлацията.
Първо ще го съблекат гол. Ще го
оставят без подслон и накрая ненужен, изконсумиран докрай ще го бутнат долу в
ямата!...
-Верно!?
-Питай кмето! В гробищния парк вече всяко място е заето. Предварително
платено и с рушвети, утвърдено…
-Верно!?
-Така твърдят големите. Живеем и се мъчим в новия измислен ред на земята.
Който не се ваксинира умира, а другият остава да се мъчи…!
В.Софин 9.09.2021год.
Цветята не миришат
Облечена луната в крепа мрачен
хвърляше напразно поглед към земята.
Вместо нея облак сив, вторачен
удивено от високо, зяпаше в мъглата.
Животът долу някога прозрачен
за всеки честен ставаше ужасен.
Животът някога добър ѝ тачен
умираше от тъмни маските, уплашен.
Студът оловен сковаваше лицата.
Светли мислите преставаха да знаят.
Болката в гърдите измъчваше сърцата.
Изоставени цветята, спряха да ухаят!
В.Софин 9.09.2021год
Моля не ме преброявайте!
-Ама моля ви се! Защо напъвате вратата с рамо!? Има и звънец, ей тука долу… Да не сте крадци, ей?! -чуди се стопанин на апартамент живеещ в блок, на чиято врата е успял да монтира почти невидим звънец на пръв поглед и му са се изсипали пред погледа, непознати хора.
-Успокойте се господине! Ние сме само преброители. -съобщава
един от двамата обяснението си за успокоения на стопанина, който ги гледа с
подозрение.
-Вие случайно сте тука и искате да знаете, дали сме
ваксинирани за да ни вкарате в черната статистика… Така ли е?
-Не! Как може само да си го помислите, господине… Ние сме
преброители, които ще установят колко души живеете в тоя апартамент!...
-И кой моля ви се интересува?
-Държавата.
-Аха, държавата… Ще падна от смях. Тя освен от това дали сме
си платили данъците и сме ваксинирани от друго не се интересува…
-На вас може и до смях да вие… Но да знаете господине, ако
не ни съдействате ще получите глоба от сто и шейсет български левчета.
-Абе моля вис! Не се притеснявайте. Ей сега ще ви наброя
парите. Даже ще ви дам двеста…. Така де. Задръжте рестото и се черпете по кафе….
А за в документите пишете, че живея сам…
-Вярно ли е или ни шикалкавите, господине? – чудят се на
щедростта на стопанина, преброителите.
-Ако не е вярно, не е и лъжа! Нали току що ме глобихте,
господа… Или забравихте за двестате български левчета? Колко и как и защо
живеем тук в тоя скапан апартамент от онова татовото, време си е само наша
работа, в която държавата не би трябвало да пъха любопитния си нос!
-Ясно ли се изразих или да ви го драсна, писмено?
-Ама моля ви се господине! Не искаме неприятности. Така и ще
запишем мъж на средна възраст живее сам и е забравил името си…
-Как така?
-Ами не се легитимирахте, господине..
-Това защо?!
-Може да сте афганистанец или някакъв друг такъв свободен
елемент, прескачащ от държава в държавата. Все пак ние се интересуваме дали и
за в бъдеще ще живеете тук в тоя, както
се изразихте преди малко, скапан апартамент?
-Е това зависи и от ковида, не мислите ли?
-Защо пък от ковида?
-Щото може още утре да ритна камбаната и при това без финес
скачайки от покрива на блока…
-Ам тогава ще запишем временно пребиваващ!
-Абе, каквото искате пишете само ми се разкарайте по скоро
от главата, че сега почва шампионска лига , а вие сте ми цъфнали в 21,45 да ми
задавате глупави въпроси… Айде чао! – и веднага след тая късно проведена анкета
господинът или стопанинът на разнебитения от употреба стар социалистически
апартамент, хлопва вратата пред слисаните очи на преброителите. Те се оглеждат
за миг само за да установят следващия апартамент и натискат намерения звънец. От
вътре се чуват ругатни и висок глас:
-Не отварям по това време, елате утре, че шампионската лига
по футбол започна!
В.Софин
8.09.2021год.
Да се ваксинираме ама друг път
-Абе, Насо… Мое и да се ваксинирам!... -коментира Гюро от село Ливадово
пред комшия на питие.
-Верно?! -чуди се Насо и гледа с едно око разширено не толкова от
мастиката, а по-скоро от недоверие.
-Е, мое… Ама не искам!
-Казват давали по двайсе… -пуска бръмбар в главата на Гюро, Насо.
-Двайсе бона! Верно ли бе?! -удивен е от сумата, Гюро
-Ти пък, Гюро… Човек щом ти пусне бръмбар в главата и ти веднага, вярваш…
Ако даваха толкова и аз щях да се ваксам…
-Ваксаш?! Обувките ли?
-Не ръката, Гюро. Щях да я ваксинирам за двайсе бона!...
-Е сигурно тогава дават, двайсе ама стотинки, нали? -смее се Гюро.
-Ти пък, съседе… Цели двайсет лева, дават. -хили се и Насо.
-Ако станат сто лева поне, обади ми се! -моли Гюро, Насо за съдействие.
-Що бе, Гюро? От какъв зор?
-Зор има. Нали знаеш точно толкова дължим на кръчмаря Весо у селото.
-И само за това ли ще се ваксинираш?
-Е, немам избор, Насо. Парите трябва да се връщат, а не искам да излизат от
моя джоб. Нека държавата ги плати.
-Ама ако не се ваксаш, може и да умреш, Гюро. -опитва Насо да уплаши, Гюро.
Усмихнат широко чак до уши, Гюро важно отговаря:
-Е таман нема да вземе парите си от борча и Весо!
-Ами тогава, айде наздраве, Гюро с мастика и ментичка за облак. Я черпим!
Щом дават безплатно пиенье, оти да не пиеме…. Па после ако решиш мое и да се
ваксаме… Така де! Не обущата, а ръцете, но само срещу стотак…
-Стотак! -събужда се интересът на Гюро.
-Ако го дадат бе Гюро, ако го дадат… Че с тия двайсе лева инфлацията цяла
ги е взела… -казва мъдро Насо и глътва стоте грама алкохол на две големи
глътки. Прави го само да види дали пък Гюро няма да черпи от своя страна. Уви!
Гюро се усмихва под мустак и като става на излизане, казва:
-Е, аз ще бягам… Жената дома, иска кокошка да заколим. Така де. А ти Насо
поостани, може през това време да кажат по телевизията, че парите за ваксинация
са станали сто левчета. Кажат ли, тогава тичай при бая си Гюро и ще се
ваксинираме и двамата…! Ти да можеш да си платиш сегашната сметка, а пък я,
старата…
И пред слисания поглед на Насо, Гюро се изсулва почти тичешком през вратата
на кръчмата.
В.Софин 7.09.2021год.
НОВИ ДНИ
В очите тъжното, когато доловиш
не мислиш за сълзите дето капят.
Иска ти се, готова си да полетиш
преди страховете ти, да те ухапят.
Отдалече стъпки, когато уловиш
сърцето ти изригва с тиха нежност.
Надеждата, която с погледа следиш
в очакване пристига с неизбежност.
Ръце познати, когато те прегърнат,
заравяш тъжното с сълзи, красиви.
Очите ти, любимия, когато зърнат,
усещаш нови, дните ви, щастливи!
В.Софин 7.09.2021год.
В мазето
Ей на, обичам си мазето!
Вечер тайно със мезето
слизам в място незаето…
Щастлив си сипвам питието.
Доволно пия без контрола.
Цяла нощ съм без умора.
Обаче в заранта ми ранна
пиян клати ми се столът.
Очите търсят някаква опора.
Ръцете ми напразно, ровят…
Свършило е вече питието.
Грам няма даже от мезето.
Студено става май в мазето…
Качвам се на топло при кюмбето.
Там вместо приятната закуска
получавам от съпругата ми Руска,
неплатена сметка за ракия
докрай изпита долу във мазето,
където в приятна залисия
без грам остана даже ѝ мезето!...
В.Софин
Изборът да се ваксинираш и още нещо
През целия път шофьорът на автобуса избираше умишлено
дупките на пътя. Не го вършеше за развлечение, а с цел да се разклатят и узреят
упоритите мозъци на пътниците отказващи ваксина срещу ковид19.
Недоверието срещу здравната система беше натрупало прах и
затова много от хората предпочетоха леталния изход вместо ваксинацията.
Маските пречеха на дишането с особена цел, хората да
проумеят ваксинирането като задължително.
Животът е като кръстословица, която още от раждане се
опитваме безуспешно да решим.
Едва, когато загубим родителите си, разбираме всъщност,
колко много сме изгубили!
За съжаление в света все повече хора стават „живите -мъртви“
и се вживяват във филм, който няма нищо общо с живота.
В.Софин
Мисли за
съединението и още нещо
Добре, че беше осъществено съединението, за да могат днес
политиците ни да си изкажат парламентарно, мнението!
Политиците стигнаха дъното на разединението без да се
съобразяват със силата на съединението!
Двата парламентарни крака не се разбраха. Докато единият
натискаше съединителя, за да потръгнат нещата в държавата, другият напротив,
безсъвестно заковаваше спирачките още в началото на първия ден в заседанието.
Разединението между политиците роди идеята, че всеки в страната
ни в името на демокрацията може да си прави каквото иска.
В България не е толкова важно да се свърши работа. По
важното е да се вземат парите за нея.
В.Софин
Само три на
брой са езерата, но без бой с клека няма как да се достигнат. Почти невидима,
пътеката изцяло е превзета. Това не пречи на раницата ми да се мушка напред, а
краката ми да търсят опора надолу. Клоните на клека ме шибват по лицето и
започвам да мисля. Сещам се с мислене, че мога да се изгубя. Как като всичко е
пред погледа ми? Идвал съм тук достатъчно много, но все пак от няколко години
ми липсваше това място. За да не съм капо, както казват някои, успявам да
изгубя шишето с пепси колата на пътя, което дремеше отстрани на раницата ми.
Провирам се трудно, но все пак, къде с късмет, къде с нюх намирам най-малкото сухо,
почти пресъхнало, Саръгьолско езеро. Разбирам, че водите му се зареждат от
другото намиращо се малко по нагоре. Документирам с цифровия си апарат спомени
като моята скромна личност, заедно в компанията на диви пчели търсещи прашец от
цъфналите ми наоколо билки в жълто. Провирам се между клек за да снимам и
по-горното, което ме впечатлява с уникалната си красота и грамада от напукани канари,
усетили притеснение от времето играещо си грубо с чувства си. После при сухото,
оставям Раницата да си отдъхне, докато впечатлен аз от сините боровинки
намиращи се тук, се опитвам да ги отбера като армаган за вкъщи. Тук там
прозират и червени, но са прекалено дребни. Тях ги отбирам с ножичка заедно с
листата за чай, който облекчава работата на бъбреците.
Докато си мисля именно това забравен в джоба ми,
оставен без внимание протестира не кой да е, а джиесемът с остър звън. Брей мисля
си и тука ли ме намериха…
Вдигам притеснен само да чуя думите дали пък случайно
не съм ваксиниран. Ковид проблемите, които бях забравил, ме стигнаха и тук.
Спасение дебне отвсякъде, но явно днес не му беше редът.
Следя
движението на стрелките на часовника си. След кратък обяд в14,30 поемам по-пътя
прашен… Всъщност през клека по невидима пътека. Мечтата ми е да снимам и
намиращото се най-долу ,което е най голямото от Саръгьолските езера. Забързан
защото и времето не ми дава въздух, пропускам да хвана правилния път. Вместо
него тръгвам вляво към хижа Заврачица. Скоро се усещам. Падам. Забързан заради
напредналото време стъпвам накриво и изкълчвам глезена си. Дори чувам
задъханото му пукане, което кара устата ми да бълва ругатни. Това не ми помага,
но се чувам да казвам:
-Сега Вуте я втасахме!
Казвам това но същевременно сякаш ужилен от пчела
скачам, защото нямам време. Връщам се обратно. Докато търся, къде е разклона с
невидимо изчезналите букви на табелата обозначаващи някога пътя тук падам
отново. Принуден съм да чуя отново задъханото пукане на глезена ми. Същия крак
но тоя път в обратна посока.
-Аха! Вуте пак я втасахме, но поне наместихме… -казвам
аз проклинам съдбата, но ставам отново. Нямам избор! Намирам невидимата пътека
през клека и се озовавам с късмет най-после на долното Саръгьолско езеро. Правя
в движение запомнящи се снимки. Очарован съм от огледалната способност на
езерната повърхност да съхранява белите облаци плуващи в небето над мен.
Встрани все още не опадал цъфти и блести във водите заедно с други билки и
жълтия кантарион. Рилска красота, която не се забравя. Остава завинаги в
сърцето на планинаря. Раницата ми оставена наблизо също е очарована. Щастлив
потеглям обратно само за да открия, че съдбата отново се е намесила. Пътеката
липсва. Просто преди малко беше тук, а сега я няма.
-Хайде де! Стегни се Вуте!
Вляво, клек, вдясно също. Мушкам раницата като куче
пазач да подуши пътеката, но и на нея и е трудно да се ориентира. Почти загубил
битката, най-после напипвам в движение посоката. Клекът пък щастлив от това, че
съм открил път не престава да сипе с усмивка жълти иглички във врата ми и да пълни
страничните джобове на моята приятелка, Раницата.
Куцукайки с левия крак биещ се с клека започвам да
разбирам някои неща от живота. Без другарче в планината не става. Е, аз си водя
Раница за из път, но и проклинащата ми събитията, мърмореща вечно, недоволна Уста.
Място за
отстъпление всъщност в планината, няма. Продължавам нагоре без да се мая
повече. Внезапен звън събужда планинската тишина. Чак изтръпват в уплаха
близките до мен езерни води. Джиесемът ми проговаря с гласа на сина ми Боян:
-Къде си?
-Още тук драпам из Саръгьолските, Жълти езера…
-Хубаво драпаш, но ще се прибереш сред нощите.-беше
саркастичния отговор на сина ми с глас от джиесема. После добавя:
-Когато стигнеш в Боровец ми звънни! Ще дойда да те
взема с колата…
Малко след тоя разговор намирам на пътеката изгубената
си бутилчица пепси кола, която ми дава сили да продължа нагоре, откъдето присмехулно
ме гледа не кой да е, а покореният по-рано от мен връх Шатър.
Най-после си отдъхвам Намирам се на маркирания път.
Зад мен към хижа Мусала, а надолу вече към лифта за Боровец. Леко изморен с болен
глезен срещам пред мен трима ентусиасти тръгнали за хижа Мусала.
Усмивката и поздрава ми, не дават повод за оплакване,
но голямата ми Уста казва и друго:
-Май сте закъснели?
-Е късно взехме лифта, но ще стигнем навреме.
-Хубаво, но и аз съм закъснял за лифта, но синът ми ще
ме чака в Боровец.
Тука разбирам, че с този, който приказвам познава
Боян.
Изпраща поздрави от името на Ицо. Разделяме се с добри
чувства. Аз с натежало сърце, което очаква мрака на планината да го хване, а те
щастливи с прехода си.
Усещам пулса на времето да играе в изкълчения ми крак.
Движа се по каменистия път надолу покрай връх Шатър. Нещата не ми се получават
бързо. Повече не срещам никого освен погледа на слънцето, което ме изпраща в
тъмното на гората. Оставам сам. Не ми пука, обаче. Бързам толкова, колкото
кракът ми дава. Вече става 19,15 и най после намирам двореца на Ситняково.
Устата ми пресъхнала като, че ли не се намирам в Рила, а във великата Рилска
пустиня. Вода дебне отвсякъде, но не и от чешмата на двореца. Преглъщам
напразно изчезналата слюнка и докато краката ми се движат по пътя надолу почти
механично звъня на сина ми, само за да чуя, че още съм далеч от заветната си
цел, Боровец. Не се отчайвам, обаче. Снимам почти заминало за лягане слънцето и
се смъквам полека. Поне го няма вече клекът! Усмихнат от тази мисъл продължавам
движението уверен, че ще стигна до пряката пътека водеща до Боровец. Стигам там
само за да установя, че има много маршрути. Пътеки колоездачни извират отвсякъде.
Хващам първата и броя минутите. Знам от предишни мои слизания че са точно
трийсет. Уви! Минутите минават, а аз все още бродя в мрака с изтърбушени от
умора, очи. Разбирам нещата. Тръгнал съм в грешна посока. Но избор няма. Или
има. И моят е, когато стигна някъде, където има по-добър път да го хвана.
Въздъхвам щастливо. Пред мен в сиво в тъмното леко проблясва каменист път, а не
пътека. Хващам го само за да установя, че музиката идваща от Боровец все повече
се отдалечава. Ами сега! На пътечка, мечка! Не! Просто продължавам без сили да
се върна в прекалено тъмното. Знам, че всеки път има начало и край, но какъв ще
е моят още не зная. Само подозирам, че ще светне все някога нощес. Краката ми
особено болният се справя за момента добре. Когато стигам завой, който ме връща
към Боровец въздъхвам облекчено. Скоро стигам разклонение и очите ми в тъмното
улавят, табела. Джиесемът, който ме придружава инкогнито в джоба ми излиза и ми
шепне със светлина:
-Четири километра до Черната скала!
Хайде бе! Не мога да повярвам, аз. Нима е възможно!?
Явно съм заобиколил Боровец и съм излязъл над него. Какво пък. Вече знам, къде
се намирам. Вярно, изгубих се в тъмното, но нали успях и да се намеря…
В ред на тия мисли прозвучали вече оптимистично в
главата ми прозвучава, звън.
Джиесемът ми отново проговаря с гласа на сина ми Боян:
-Къде се загуби? Досега трябваше да си се обадил?
-Изгубих се в гората. Но няма страшно, вече се намерих…
-И къде е това?
-Няма да повярваш. Тука съм наблизо на пътя за
разклона до Черната скала…
-И какво правиш там? -заинтересуван е синът ми.
-Вървя, куцукам и вече виждам светлините на
прожекторите… Всъщност очите на близките хотели, синко. Ела да ме вземеш
намирам се над Боровец в посока Костенец!
-Ха, ха! -позасмя се синът ми. -Никак нямаше и да се
учудя ако беше стигнал и чак до село Радуил… Идвам!
Е стигам най-после пътя с асфалт. Знам, че тук също
има чешма, която може да утоли жаждата ми. Уви! Също като заведението наблизо и
тя самата беше спряна, затворена може би завинаги…
Най сетне облекчава погледа ми не кой да е, а фаровете
на колата на сина ми пристигнал след няколко измъчени от жажда минути за мен.
Необикновеното ми приключение прозира в края си. Не
така разсъждава глезенът на левия ми крак.
Добирам се до леглото като преди това успешно изпивам
петстотин грама ракия. Не! Просто вода, която ми е спасението. Заредено отново
шишето остава да ме облекчава и за през нощта. Не чувствам глад. Само
изтощение, но и радост, че съм се завърнал в бащината къща.
Докато се опитвам да спя идват поредни мисли в главата
ми.
Какъв ден, беше. Какъв ден, Боже! Върхове, красоти, Рилски
срещи! Е и мъничко, падение. Моето! Но без това не може. Вкусът на хляба и
солта трябва да се усетят между зъбите. Да се захапят и слюнката на щастие да
потече… Иначе как? Природата ми показа силата си, но и слабостта ми също.
Въпреки това не съжалявам за станалото. Само дето мила Раницата ми мрънка после
за игличките от клека по нея, донесени
на тепсия чак вкъщи.
Но разбира се както казах по горе, без това не може…
И така, до следващия път, в който ще има нов избран
маршрут, срещи планински и много истински изживявания!...
В.Софин 3.09.2021год.
