Малкият Пепи

                                                                                         

                                                            Малкият Пепи

  Имало едно време, а всъщност го има и днес, баба, дядо и внук.

   Тук в полза за хората, да не забравим да споменем и негово височество, Компютърът. А и мистър Джиесем, който има гадния навик да звъни винаги неочаквано.

      Малкият Пепи , така се казвал внукът на баба Мария и дядо Георги бил обсебен от техниката. Не подозирал, че навън има толкова много чудеса за откриване. И не само за откриване,  за докосване. Пепи живеел в свой измислен свят, където освен Интернет, нямало нищо друго. Там играел. Поддържал чатове с приятели и линкове бъкали постоянно в мозъка му.

    Напразно дядо Георги се опитвал да откъсне внука си от магията на Интернет. Често махал  ръка в безпомощност и излизал сам в близката гора. Веднъж, когато бил за гъби вечерта не се прибрал. Уплашила се баба Мария и потърсила помощ на сутринта от дванайсетгодишния внук:

-Виж какво, Пепи, дядо ти не се върна снощи. Върви го потърси. Може да е наблизо някъде и да му е станало лошо. Трябва да му помогнеш!

    Понамръщил се Пепи, защото го измъквали от царството на Интернета, но все пак обичал дядо си. Той често му давал  пари от пенсията да си купи нещо вкусно за ядене.

     Тръгнал внукът и потънал в гората. Всичко там му било толкова непознато, че ако се беше натъкнал на блато едва ли щеше да разбере, че вече е потънал в него. Гората застрашително убола очите на момчето. Вървял Пепи докато напълно се изгубил. Седнал на един пън и като не му оставало нищо друго, заплакал. А и в бързината, когато излизал навън не взел мистър Джиесем, който можел да му се притече на помощ.

  За разлика от него дядо Георги силно накуцвал, но въпреки това успешно се прибрал. Докато търсил гъби неусетно паднал в яма изкопана от бракониери на сърни. Видял трудност докато се измъкне, но все пак накрая успял. И само кракът който изкълчил при падането му попречил да се върне навреме вкъщи.

  Като го видяла да се връща баба Мария възкликнала:

–А Пепи, няма ли го с теб?

Разбрал, дядо Георги, че внукът се бил изгубил в гората. Нахокал бабата:

–Ти, бабо с целия ум ли беше, когато го изпрати сам в гората? Та той не познава изобщо терена там. Ако е научил и видял нещо то е само от Компютъра…

    След като взел мерки  за изкълчения си крак, дядо Георги тръгнал да търси внука си. В помощ взел не само бастуна си на, който да се подпира, но и верния приятел, кучето Панчо. Макар и необучено, то познавало много добре момчето.

       Докато вървял през гората дядо Георги пъхнал в муцуната на Панчо шапката на Пепи. Отначало кучето се лутало из храсталаците, но както става в приказките, а това несъмнено е приказка за живота, надушило следата.

     Полека лека, защото все пак кракът на дядо Георги не бил съвсем добре, намерили на една горска полянка малкия Пепи да плаче. Изтрил сълзите му старецът. Разбрали, че били закъснели. Луната се показвала между дърветата, дядо Георги казал на внука си:

–Хайде, Пепи! Стига си плакал! Да тръгваме, че вкъщи баба ти, Мария е омесила баница за нас..

–Да, ама къде в тъмното, дядо? -ревнал, Пепи с писклив изплашен, гласец.

–Ти, не бой се чедо! Панчо знае много добре пътя за вкъщи, а и аз се ориентирам по звездите над нас. Виж как светят и ни сочат, правилната посока!  Няма страшно!

   Хванал за ръка Пепи и заедно с Панчо, се прибрали вкъщи за радост на баба Мария.

От тогава, а не от днес двамата заедно, а да не забравим и кучето Панчо, обикаляли гората. Дядо Георги отговорил точно на безкрайните и не пресъхващи въпроси на внука си.

Най-добре се научава всичко сред природата.

Иначе как!

Млякото не се ражда от дърветата, а те от своя страна не дават, месо, вълна и сирене, а плодове.

Научени били нещата на живота навън. Не от негово височество Компютърът, нито пък от мистър Джиесем.

Така внукът Пепи, малкият дванайсетгодишен юнак, разбрал истината за живота.

Бъдещето за да го има, трябва и разумът да остане!

Вие деца, разбрахте ли приказката? Природата е най-добрият учител. Техниката помага, но ум не дава!

В.Софин 31.10.2022год.

 

 

 

Искам мама!

                                                                                        

Искам мама!

   Имало едно време една баба, дядо и внучка. Има го и днес, но новото!

   Родителите на тригодишното момиче лишени от препитание в родината били принудени да търсят щастие в чужбина. За това дядо Коце и баба Митра били оставени да се грижат за внучката.

Докато старецът бил зает да разпалва печката, възрастната жена се грижела за пилетата в двора. Оставена самичка в една от стаите палавата внучка със сладкото име Ягодка, измислила хиляди, лудории.

Взела, че скрила на баба Митра чорапа, който плела за нея в един от шкафовете в гостната, а в съседния напъхала книгата, която дядо Коце, четял в момента.

После забрадката на възрастната жена се оказала в нощното шкафче. На дядото лулата пък заминала в това на бабата.

 На котката Писи, която дремела спокойно на перваза на един от прозорците на стаята пуснала навита на пружина, мишка.

По едно време влязла баба Митра и потърсила забрадката си. Когато не я намерила на мястото ѝ на закачалката, се обърнала с въпрос към дядо Коце:

–Ти, дядо къде си преместил забрадката ми, че нещо не я намирам?

–Не съм я пипал! – взел да се оправдава дядо Коце. После потърсил в шкафчето лулата си, защото му се припушило. Вместо нея обаче открил забрадката на баба Митра вътре.

–Ето ти на… - възкликнал старецът. – Открих забрадката ти, бабо.

Обидена до не май къде баба Митра измънкала:

–Ти, дядо, да не би да си полудял? За какво ти е моята забрадка?

-Ами откъде да знам, че забрадката ти е в моето шкафче…-опитал се да се защити дядо Коце.

През това време бабата отворила чекмеджето на нейното нощно шкафче. И какво да види. Вътре се мъдрела лулата на дядо Коце.

–Виж ти! Старче, това какво е? Колко пъти ще ти казвам да оставяш нещата си в твоето шкафче – изфучала ядосана не на шега, баба Митра.

Вместо да мърмори старецът се подсмихнал:

–Ти бабо случайно да не си пропушила? Защо ти е моята лула?

     Взели, че се скарали двамата. Докато се водела словесната им битка Ягодка незабелязано и за двамата се измъкнала на двора. Отишла в колибата на кучето Шарко и го, отвързала. После му отворила вратата към улицата.

А тя самата взела, че се скрила в колибата на кучето.

    По едно време докато се карали бабата и дядото дочули шум откъм килера. Огледали се. Ягодка никъде не се виждала. Ами сега! Бързо отворили килера. Покрай тях изфучала котката Писи, която все още гонела, играчката, мишка. Ог Ягодка нямало и следа.

Излезли на двора да огледат. Чули  лая на Шарко. Как така бил навън на улицата?

Баба Митра отново почнала да се кара на дядо Коце:

–Ти дядо, защо си изгонил Шаро, навън?

Излязъл дядо Коце на улицата и хванал Шарко. Отишъл да го върже пред колибата му, но се спрял уплашен. Отвътре светели две светулки. Две очички с огън.

-Брей! Кой ли е влязъл вътре… - сепнал се дядо Коце. Погледнал по навътре, но от там Ягодка изкрещяла в лицето му.

Дръпнал се уплашен дядото и викнал на помощ Баба Митра.

–Бабо, ела! Нещо се е намърдало в колибата на Шарко и не иска да излиза…

–Че надзърни дядо, ти!

–Лесно ти е на теб бабо, ама отвътре нещо ръмжи…

   Баба Митра на, която смелост не липсвала се приближила до колибата на Шарко и погледнала вътре. Двете светулки вътре светнали с фенерчета, погледнали към нея.

Хм! Ягодка отвътре се смеела тихичко.

–Дядо Коце не те ли е срам. Плашиш се от внучето. От детето имаш ,страх!

Виж я ти малката хитруша, къде се е скрила. Ние с теб дядо я търсихме навсякъде, а тя в колибката на кучето.

Веднага след това баба Митра хванала  Ягодка за ръка и я завела вкъщи да я изкъпе. Докато се мъчела с детето, то взело, че я изпръскало. От толкова пляскане във ваната вода почти не останала, вътре в нея.

Когато най-после след големи разправии успели да се справят и да нахранят Ягодка и приспят след прочетени десетина приказки, с които дядо Коце се справил бабата му рекла:

–Едно време дядо беше по лесно да се гледат деца. Днешните не само, че не слушат какво им казваш, не само, че нямаме право и с пръст да ги пипнем, а направо ни правят на луди и двамата…

По едно време внучката Ягодка се събудила и първото, което казала в просъница било:

–Искам, мама!

–То и ние я искаме, чедо! И ние с дядо Коце, но тя е в чужбина да печели с татко ти, парички – отвърнала на хленча на малката внучка, баба Митра.

Да, но Ягодка едно си знаела, едно си баела:

–Искам, мама!

Да, в трудно време живеем. Децата без родители с баби и дядовци, които не разбирали, а и днес не разбират новото време.

Пък и трябва ли да се разбира като всичко е ясно:

–Искам, мама!

В.Софин

Мисли изтикани от времето

                                                                              

Спонтанни мисли:

Някои върхове не знаеха, че трябва да бъдат изкачени.

Няколко животи не разбираха, че за тях няма път напред.

Диктаторите не подозираха, че славата им свършва там,

 където започва новата история.

Няколко влюбени гълъба не спряха да гледат в локвата на пътя.

Някои листа не знаеха, че са предназначени за падане.

Политици няколко брояха часовете на господството си, защото знаеха, че времето е пари.

Други няколко в синьо листи трябваше за удобство да се пренапишат до прозрачност.

Някои ветрове не спряха да духат промяна в лицето на хората.

Младостта не подозираше, че след време ще я победи старостта.

 В.Софин

 

 

 

Трън

                                                                                     

Трън

Често идва в мислите ми гост.

Задава ми един и същ, въпрос:

„Дали за истината аз съм прост,

та вървя през тръните си бос!?

Изграждам с думите защита.

Заедно с моите преструвки,

които сърцето предпочита

използвам бодливите, целувки.

Често виждам в мислите си мост.

Труден за брега чакащ ме оттатък.

Но тръгвам сам, незащитен и бос -

усетил тръна на живота, кратък!

29.10.2022год.

Вдъхновено

                                                                 

Вдъхновено

Докато вдъхновено броя горе часовете

не искам известността да ме потиска.

Но щом чуя на сърцето близки гласовете

разбирам, че заслужава си - да бъда с риска.

 

Докато в душа ми идват нежни стиховете

не искам гордостта, ръката ми да стиска.

Щом усетя на думите високи върховете

разбирам, че любовта изцяло мене иска!

В.Софин 28.10.2022год.

"ЗАКЪСНЯВА..."

                                                                                     

 

„Закъснява“

За значимостта на хората разбираме едва, когато не са до нас с досадните си въпроси:

„Обичаш ли ме?“

„Плати ли гражданската отговорност на колата…?

„Да не забравиш подаръка за рождения ми ден?“

„Успя ли да вземеш детето от детската градина?“

„Беше ли на родителската среща на сина ни?“

„Взе ли заплата?“

„Ставай! Ще се успиш за работа!“

„Взела съм билети за театър тази вечер…“

„Ще пия бира с приятели след работа…!“

„ – Закъснява…. 

–        Кой, автобуса ли?

–        Не, глупчо! Ще си имаме дете!“

 

В.Софин

"НЕЩОТО"

                                                                                            

     „НЕЩОТО“

      Денят си отиваше. С малки упорити крачки успя да пропълзи, вечерта. Безлунната нощ надвеси лицето си, над мъжа и го захапа. Мракът пристигна заедно с нетърпим студ. Отнейде в тъмната гора изпълзя нещо невидимо. Тихо без глас, изскочи и се впи в лицето на мъжа. Мислите му препуснаха панически в галоп. Краката му, стояха като завинтени на поляната, която липсваше. Чернилката беше превзела всичко. Блещукаха единствено очите на мъжа. Две фенерчета, които играеха в мрака и търсеха пролука. Малка, поне с единствен  животоспасяващ, лъч.  Само толкова. Много ли беше това желание на мъжа.   Да но, природата беше решила тази нощ да се подиграе с чувствата му. Телефонът изгуби още по светло, докато  търсеше изхода от гората. Така и не го намери. Нямаше и обхват. Далече някъде в царството на тъмната гора мъжът не се чувстваше добре. Беше тръгнал без водач в непозната страна, и непознат терен към приключението. Вече го беше открил, но изборът си беше само негов. Мисълта, ако има зверове, ако… Безброй, ако и въпреки това беше тръгнал сам, без път в гората.

    В тишината около него се прокрадваха хиляди непознати гласове. На моменти, непознати викове на диви животни смущаваха черната нощ.

Застанал прав, „завинтен“ към поляната, в пот облян, мъжът не смееше да кихне. Забравил беше, че има глас, нямаше и смях. Нечуто за никого се стичаха следи. Малки бразди невидими в тъмното. Сълзи, които търсеха решението. Те бягаха по страните на лицето на мъжа, намираха пролуки и нечуто за никой успяваха да легнат кротичко върху тялото на поляната.

  Изведнъж се чу шум. Май някой в тъмното идваше!?

     Уви! Тракаха в безпомощност зъбите на мъжа. Подели бяха и те, малката си лирична песен. Напротив! Те издаваха чувствата завладели душата на мъжа. Вместо вкъщи при любимата, тук сам и изоставен… Толкова безпомощен и на никого, необходим. Може би на мравките, които в тъмното се бяха разшавали. Малки червени, любопитни мравчици. Тръгнали да завладяват света. Трябваше да превземат „крепостта“ отвътре.

  Нахлуха като хуни! Пропълзяха безмилостни в раницата на мъжа. Взеха, каквото им беше необходимо и после беше ред на „великана“, изправил се на поляната сякаш е невидим. Мъжът, който тракаше трескав зъби, изведнъж извика. От нейде се беше появил, гласът му. Червените мравки нахлуха през дрехите му и го нахапаха. Забравил, че трябва да пази тишина, мъжът заподскача сякаш играеше танц. Невидим за никого, но разбран от мравките, които не спряха победните си ходове. Краката на мъжа се отвинтиха. Взеха нещата в свои ръце. Тялото на мъжа се понесе в тъмното. Успешно прескочи поляната, преодоля няколко дървета, и дори очите, забравили за браздите, които дълбаеха върху лицето на страха спряха своя поход към земята.

 Изведнъж мъжът изскочи на светло. На няколко крачки долу пред него в ниското сияеше светлината на градче. Лампите създаваха призрачно видение. В тиха безлунна нощ те единствено даваха надежда. И то каква. Забравил за болката, която танцуваше под дрехите му от ухапването на мравките, мъжът за първи път се усмихна. Чу се и въздишка. Огледа се. Явно въздишката беше негова, защото нищо не изпълзя от мрака. Или може би доскоро пълзеше. Доскоро катереше, превземаше, убиваше…

Явно беше, НЕЩОТО.

     Не бяха мравките, нито сълзите, още по малко тракащите като кастанети, зъби на мъжа. Беше, Страхът. Страхът, който идва понякога. Идва, сграбчва ни в тъмното и като нахлуе в душите ни взима всичко.

   Светлината, надеждата или късметът ако ги няма значи „мравките“ ще  довършват докрай работата си. Тяхната работа да ни доведат до безпомощност, безнадежност.

    Но винаги има една, пролука. Малка, невидима, който пробива очите на мрака. И тя се казва, любов!!! Важното е на време да бъде открита.

 

В.Софин  24.10.2022год.

 

Спомен за първата любов

                                                                                           

                                Спомен за първата любов.

Как тихо годините се стапят.

Времето отмерва час по час.

Не изсъхнали сълзите още капят.

Жив е спомена за първата любов.

 

Днес вече не сме същите.

Годините отминали, тежат.

Отвън дори самотни къщите,

живеят с спомена за любовта.

 

Как тихичко се ронят днес, сълзите.

Вятър есенен, отвява ги далеч.

Живеят красиви още в нас мечтите-

споменът за първата, любов!!!

В.Софин  21.10.2022год.

 

Мълчалива Луна

                                                                                                

Мълчалива Луна

Съблече я бавно неусетно с мечти.

с поглед виновен на който личи,

че  е влюбен в нея, почти –

Луната, която го гледаше в упор с очи.

Сребърните ѝ нишки не личаха, почти.

Но пръскаха радост с обич – лъчи.

Погледна я бавно, неусетно с мечти –

Луната, която знае как да мълчи!

В.Софин 20.10.2022год.

Стъпка по стъпка или една запомняща се история - последна четвърта част.

                                                                              

                                                             

     И ето ни след скромен обяд отново на път. Вече си виждаме да  слизаме надолу следвайки течението на Скакавишка река. Целта ни е ясна. Желаем да видим водопада, в горното му течение. Не случайно това е най-дългият и най-висок, водопад в Рила.

Въпросът, който си зададохме при пристигането ни беше дали пък случайно няма път тук някъде между тия стръмни канари. Преминаваме нешо като блато но не затъваме в него.

И ето го  с непресъхващата си красота и остър шумящ език. По пътя не преставам да снимам есенния пейзаж, който на фона на планините ширнали се вляво и вдясно просто е уникален.

Тука оставяме раниците си за кратка почивка. Ние без да се лутаме намираме място откъдето да слезем в близост до водопада.

Отстрани скалите носят достатъчно ледени кристали, замръзнали до клокочещата бездна пред нас. Но това е само една малка част от Скакавишкия водопад. Намира се в национален парк Рила.. Водопадът е разположен на река Скакавица в Скакавишката долина в подножието на източния склон на връх Кабул, Северозападна Рила. Той се намира на 1950 метра надморска височина, а височината, от която пада водата, е 70 m.

И тук на това място намираме обозначено трасе надолу към Скакавишката долина. Не бързаме. Следваме маркировката от наредени на малки пирамид,и камъни. Те са оцветени с червена боя. Вдясно над водопада води пътеката през морени и бели мури.

Слизането надолу е трудно, но не невъзможно. Важното е човек да си гледа в краката, защото като нищо може да се отърколи по стръмното нанадолнище.

Успешно се справяме с тази задача и минаваме през река Скакавица. Решаваме, че и долната страна на водопада заслужава нашето внимание.

  Скоро се спирам пред една табела. Чета на нея:

Височината тук е 1939 метра. Съставът на местообитанието с билки  е разнообразен, има черна боровинка, малина, връшняк, петров кръст, горска и синя,  тинтява, лобелиева чемерика, вейник,

Бих добавил също и гъби. Погледът ми се спира на златожълта коралка и червенееща сърнела.

Успяваме да се качим в подножието на скакавишкия водопад като пътьом се срещаме с млади ентусиасти. Момчета и момичета на по двадесет и няколко години. И аз в тая група барабар Петко с мъжете. Вече на шейсет, но с непреодолимо чувство за хумор.

Като човек, който не остава нещата така да му се изплъзнат им съобщавам, че сме слезли отгоре покрай водопада и сме се насладили на играта на пенестите вълни, които падат от високо и като намират мястото си се спускат надолу по Скакавишката долина, която е ботанически маршрут.

Разделяме се с младите хора, а ние правим снимки за спомен. После хукваме надолу към хижа Скакавица построена през далечната 1922год. Открита за туристи на 2 август 1922год. Явно тази година са имали юбилей, стогодишнина от основаването на хижата.

Докато слизаме надолу срещаме туристи, които задават един и същи въпрос, дали е далече, водопадът. Удовлетворяваме искането им и аз се заковавам пред друга табела на, която четем заедно със сина ми Боян:

Планинско мочурище – 1882м. надм вис.

Тук растителното многообразие е представено, от Копиевиден многоредник, хибридна чобанка, червено омайниче, паничева пищялка, дзуки, орлова папрат, шапиче, чинаролистно лютиче, горска звездица, и звездеста каменоломка.

Многообразието на растителните видове изсипано в долината на Скакавица удивлява с многообразието си. Туристът няма как да не е впечатлен. Богатство, което майката природа е създала именно тук  в близост до Скакавишкия водопад.

Тук на това място преобладава бялата мура. Виждаме и жълт кантарион заедно с миризлив здравец.

По надолу срещаме друга легенда или табела от, която разбираме, за намиращата се тук синя и жълта, самакитка и паничиевата пищялка. Надморската височина е 1865метра. От растителните видове са представени и лечебно великденче, прешленест дивесил, българска горчивка и разбира се , планинска елша.

Най после след като научаваме за многообразието изсипано тук стигаме  до хижа Скакавица. Млад мъж подготвя дърва за вечерта. Резачката му се носи надалече. Гледаме някои от туристите тук са спрели на чай и да си починат. Но ние бързаме и освен снимки за спомен не спираме на хижата.

 Интересни неща срещаме по пътя си надолу. Спираме край нещо като паметник. Всъщност някога е била чешма. Сега е останал да ни радва, само надписът: „ Направена отъ Георги Богдановь. Отгоре пък на бетонната плоча личи надписът на майстора – Василь Бояджиевь. Забравена от времето, но още тук в лоното на скакавишата долина,която е резерват от 28март 1968год с площ от 70, 8 ха.

Малко по надолу по пътеката срещаме и една пейка. За нея се вижда, че не е много стара, но надписът отстрани смущава: „Сакелариевата пейка – 1922год.

Явно при откриването на хижата е направена за туристи тази пейка. Сега само се подновява от време на време, защото и дървото не е вечно. Виж надписът на бетонната плоча е оцелял.

Впечатлени сме и от водата, която извира между една гигантска мура. Желязно канче завързано със синджир ни кани на по глътка от животворната течност. Отстрани между мурите и смърчовете се белее река Скакавица. Тук тя не спира да ни удивлява с многобройните си особено красиви, водопади.

Красота, която заслужава да се види. Най-после стигаме широк път, който ни води към „Пежака“ на сина ми. След кратко мърморене от моя страна най после пристигаме на Зелени преслап. Доволни, но не и изморени от гледките на Рила, която ни изпрати с поглед подкана, да се върнем отново, тръгваме към град Сапарева Баня.

 Уникален запомнящ  се маршрут, който задължително трябва да посетите и да се радвате не само на омайващия чист въздух на връх Кабул, а и многобройните водопади намерили мястото си тук, в Скакавишката долина на Скакавишка река.

А дотогава, до нови срещи ентусиасти на Рила!

В.Софин 

 

 

 

 

          

Днес се отбелязват 100 години от построяването на първата високопланинска хижа "Скакавица", открита на 2 август 1922 г.

Хижа "Скакавица" се намира в Северозападна Рила, на левия бряг на река Скакавица, в подножието на връх Кабул, на 1876 м н.в

Основният камък на първата високопланинска хижа в България е положен на 10 юли 1921 г. в долината на река Скакавица, под връх Кабул. Тържественото й откриване е на 2 август 1922 г. Хижата е построена благодарение на усилията и ентусиазма на членовете на дупнишкото туристическо дружество "Рилски езера" и с помощта на стотици местни хора.

Стъпка по стъпка или една запомняща се история - трета част.

 

                                                                                                           

    Връх Кабул се намира в северозападния  дял на Рила планина. Билото му е заето с обширни пасища. На запад и на север се спускат полегати склонове, а източната му страна представлява отвесна скална стена. От подножието на  Кабул извират няколко притока на река Джерман. Най достъпен и лесен за изкачване е от юг-югоизток.

Кабул е пазач  на Седемте рилски езера от запад.

   И именно тук са зараждат необикновени легенди. Малко информация или отклонение от интернет за любознателните:

    В Българския тълковен речник с автор Асен Ботев е записано, че кабул е дума, която преминава от арабския в турския език и на български има следните значения: облог, бас, уговорка, съгласие, а кабуля е обяснено като търпя, понасям. В  речник на Н. Геров кабул е изяснено чрез два израза: „не чиня кабул, не кабуля” и „чиня, струвам кабулъ”. Първият е обяснен като не приемам, вторият – като приемам. Към това значение ни води тълкуването, дадено и в речника на редките, остарелите и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век на БАН. Там значението на кабул е струвам, ставам, съм кабул, съгласен съм, приемам, а кабулявам, кабуля – приемам, съгласявам. В турско-българския речник //кabul lii, i е изяснена като приемане, одобрение а Kabul etmek – като приемам, прием, съгласие. Всички тия значения разчитаме и у един от изследователите на Рила – Живко Радучев, който в своя „Географски речник на Рила” определя върха като „достъпен, гостоприемен, предлагащ добри пасища връх”. Макар и висок (2531 м), за разлика от съседните му върхове Отовишки, Калините, Харамията, Ташмандра (Баба Рада), които имат типично алпийски форми – скалисти, начупени, остри, назъбени, Кабул прилича по-скоро на родопски връх – мек, закръглен, тревист. На юг от Кабул е Отовишки рид, зад него – долините на Голямата и Малката Мокрица. В миналото тия места са наричани Голямото и Малкото Пазар дере. Тук е бил един от най-големите пазари на добитък от Беломорието до Тракия. Ако някой стопанин е искал да купи ново стадо, идвал тук, договарял условията със стария му собственик, двамата си стискали ръцете и казвали „кабул” – съгласен.    

.                                                        Нека направим следващата крачка към Кабул. Тя е в странна посока – към Азия. В началото на тоя път е Мадарският конник. Преди всичко Мадара е място светилище. Там са открити следи от древно тракийско светилище – нимфеум, тангристко светилище (капище), а след ІХ век под конника се съгражда манастирски комплекс. Самото изображение на релефа се определя като прабългарско. Според някои изследователи конникът от Мадара държи в ръцете си ритуална чаша от череп – символ на канската власт. Като оная, която познаваме добре от учебниците по българска история – чашата, която държи в ръцете си кан Крум. Това не е единствената чаша-череп в българската история. Подобна чаша по-късно е направена от черепа на Балдуин. От сребърна чаша-череп пиели мъжете, поканени на пир от цар Иван-Александър, както свидетелства един кръстоносец. У древните българи, пише Дориан Александров, е съществувал стар обичай да изработват от черепите на убитите си врагове, на своите герои, владетели, светци, духовни водачи, специални ритуални чаши, с които пиели при специални случаи. По-рано даже подобен обичай е засвидетелстван у траките.

               „Една пролет, преди няколко години, няколко души поели към Седемте езера през връх Ташмандра и Кабул. Преминавайки под един снежен тунел на Кабулски поток, се натъкнали на изрисувана каменна плоча. На нея била издълбана квачка с пилета. На следващата година, когато снегът се стопил, разказвачът повел нагоре двама-трима иманяри. Но за добро или за зло, знакът не бил открит. В иманярството квачката с пилета играе особена роля. В народната ни астрономия този знак означава съзвездието Плеядите. То е наричано в миналото кокошка, власи, власци, стожа/е/ри. Някога по него „селяните разпознавали кое време е през нощта и кое през годината”. Плеядите изчезват от небето на Гергьовден и се появяват на Димитровден. Така те разделят годината на два сезона. Съзвездието било наричано още хайдуци, или хайдути, защото то било откраднало едно влахче – най-слабо светещата звезда, и били гонени от власите (така наричали и съзвездието Телец), които искали да си вземат назад влахчето.(Ковачев,193) Последното име на съзвездието – хайдуци – ни връща към върха Харамията и към... старобългарското шаманство. Връх Кабул, връх Харамията и Седемте рилски езера са част от старо и значимо в миналото култово средище. (Анчо Калоянов) Едрите звезди над върха и слънцегреенето над него, ниската облачност, липсата на мъгли са осигурявали отлични условия за шаманите звездобройци, изучаващи небето. Подобна роля – на обърнато небе, са играели нощем и спокойните води на вътрешния Близнак и на езерото Окото. Каменната плоча с квачката, водните огледала на езерата, имената на скалите Гарвано и Шаино, истории като тая за улов на елен чрез свирня (чист Орфеевски мотив), разказвана от един местен жител, са все шамански реалии. ....
Следващато иманярско предание ще ни изкачи по-високо. Край Кабул трябва да дирим голямо царско съкровище. Към него водят тунели, които са скрити под водите на едно от близките езера. В друго сведение също се говори за тунели и подземни пещери под Кабул. Според него, под върха има огромни зали – космическо-земна лаборатория. В нея светли същества работят за свързване на материалния свят с духовния. Това сведение влиза в диалог с беседите на Петър Дънов, в които за Рила се говори като врата към Агарта. Н. Рьорих ни съобщава, че Агарта е подземен град, намиращ се недалече от главния град на Тибет – Лхаса. Там, в подземните пространства на свещената планина Кун Лун, пълни с несметни богатства, работят за благото на човечеството „осемте безсмъртни”. Навсякъде в Азия, където Рьорих минавал, дочувал да се споменава за тайнствена страна или град, където са събрани мъдри хора, посветили мъдростта си в служба на човечеството. До тази страна се стигало по подземни коридори, а в приказните й пещери била събрана цялата мъдрост на света. Хората там владеели вътрешните си сили и знаели как да ги съединяват с космическите токове. Името на тая страна – невидима и недостъпна за обикновения човек, е Шамбала. Шамбала на санскритски се превежда като Калапа. По-горе стана дума, че едно от значенията на Кабул се свързва със санскритското капала – чаша, череп. Близостта на двете думи едва ли е случайна. Дали тогава несметните богатства под  Кабул, за които споменават иманярите, не са събраните знания и мъдрост в пещерите му. И това отново ме връща към другото значение на Кабул като чаша на знанието.
Съвременният човек е в ролята на библейския Мойсей. Той се изкачил в планината, за да получи десетте божи заповеди. Едва когато чул гласа от горящата къпина „Изуй обущата си. Мястото на което стоиш е свещено”, го разпознал като такова.
Свещените места са места на специфични енергии, чрез които земята получава енергия от Космоса. Това са места, които пречистват и зареждат човека. Един от най-добрите познавачи на планините у нас – Райчо Гънчев, пише: „Планинските била и върхове носят една друга енергийна особеност. Там, където различни енергийни полета и нива се пресичат, се осъществява връзката между земята и космоса. Тези свещени за древните места са ползвани за медитация и проникновения. Тяхната роля и днес смътно се долавя от посетилите ги, чрез успокоението и благоразположението, което придобива организмът им на това място”. В тоя цитат разпознаваме една изчистена и обеднена представа за Кабул, бледа отсенка от усещането за простор, спокойствие, хармония, полет на духа, които ни дава върхът, когато не се сърди. Говорейки конкретно за енергиите на Кабул, друг познавач смята, че върхът уравновесява мъжката и женската енергии в района на езерата и/или над цяла Рила. Това е друга гледна точка към онова, което разказахме по-горе – за посвещаването на младите овчари в мъже, обясняваща избора на мястото.
Извън населеното място свещените места най-често приемат формата на оброчища. Днес те са свързани с християнството, но в тях все още личи връзката им със старите езически (предхристиянски) светилища. Обикновено оброчищата се изграждат на високо място и имат няколко задължителни елемента – изворът, вековното дърво или група вековни дървета и камъкът. В литературата и в стария разговорен език като синоними на оброчище се използват курбанище, подкръс, запис, камик. Последното име идва от белязване на мястото с някакъв камък – по време на християнството с каменен кръст. Най-често оброчището е посветено на светец, който е покровител на дадена местност или по-голяма територия.
И една нечута досега легенда. Тя е свързана с кан Тервел. Владетелят получил вест от сваления византийски император. Той помолил Тервел да му помогне да се изкачи отново на трона си. По заръката на съвета на великите боили, Владетелят поел към Долната земя – така наричали някога Македония. Искал да се посъветва с чичо си Кубер. За по-бързо избрал по-пряк път – през една висока планина. Местните траки я наричали Майка на водите. Скоро попаднал в местност със седем езера. Водачите му разправяли, че тия езера са свещени. И че достъпът на хора край тях бил забранен. Когато хората се опитвали да проникнат до езерата, от близкия връх на запад от развихряла страхотна буря, която покривала и тях с мъгли и облаци. Канът бил чувал подобна легенда преди. Тя идвала от земята, която българите владеели преди да основат Велика България – една от техните прародини. От там те донесли със себе си малко неща – шепа пръст и свещения,камък, взети от планината на дедите им. Откъснал се от спомените си Тервел и поел към върха. Сам. На мръкване било. Скоро след това водачите и воините, които останали долу чули, как три гръма проехтели над върха. И три светкавици прорязали небето над него. На другият ден, когато Тервел слязъл при хората си, казал: „Тангра ми даде знак. На този връх ще донеса свещения камък на българския дух. 
Минали години, може би векове. Променили се хората, променил се и езикът им. Променило се и името на върха – от него изпаднала една буква. А камъкът? Камъкът поставен от кана може да се види там и днес.“                    http://www.bg-tourinfo.com/ugltth195.htm   

 

       И след разходката в Интернет ето ни отново на върха Кабул.

Туристите, които ни бяха изпреварили тъкмо свършваха със снимките за спомен. Гледам, ги че грабват раниците си в посока Отовишки връх, който ни гледа отпред.

Нашата посока обаче не е натам. Спираме. Вадя от раницата малко шише с домашна ракия. Ритуал мой си, който винаги ме просълзява. Изсипвам част от алкохола точно на  върха и с думите, това е за приятелите, които вече не са сред нас, отпивам и аз.

 Докато правим това, заедно със снимки от Кабул и местността, пристигат двама младеж и девойка, или пък младо семейство. Отстъпваме им купчината камъни, които обозначават върха, а ние стоим отстрани и се наслаждаваме на гледките. Харамията се вижда идеално, а зад него части от Мальовишкия дял на Рила. Там са и горе в далечината, Купените надвиснали над Страшното езеро, което не се вижда оттук. Красота пред нас и зад нас.

     Погледът ми се спира и на фотосесията направена от младия мъж на приятелката му. Стъпила на купчината камъни и в позата на артистка, тя завладя с усмивката си апарата на приятеля и. И двамата в червени якета, открояващи се на върха. Заговорих ги. Разбирам, от думите на девойката:

–Бяхме тръгнали към „Калините“ /Върхове в Рила/, но се оказа, че от тук има доста път и ще се откажем…

    Въпреки това на изпроводяк не забравят да ни се усмихнат мило и да ни пожелаят приятно пътуване и ден. Отвръщаме им сърдечно и ние с Боян.

Решаваме да опитаме нещо екстремно. Знаем, че няма път по картите към най-високата част на Скакавишкия водопад, но това не ни пречи да се пробваме. Иначе, къде ще отиде приключенския дух в нас?

     Ще изчезне, яко дим. Тръгваме надолу в посока връх Харамията. Долу пред нас се намира един от притоците на река Скакавица. Слизаме в дерето, където малък водопад смущава обстановката с песента си. Красотата на пенещата се стихия очарова и двама ни с Боян. Успяваме да направим снимки и дори, малък видеоклип за спомен. Встрани намираме останки, скелет на дива коза. Сини камбанки намерили заслон цъфтят и радват погледите ни. Слизаме надолу. Гранитът от, който са образувани скалите преобладава, тук. Вниманието ни е съсредоточено. Ако човек тук се подхлъзне като нищо ще се нарани. Затова бих посъветвал тези туристи, които нямат опит да не рискуват. Ние обаче със сина ми Боян сме авантюристи по дух, или търсачи на силни усещания.

 На изхода, където дерето се дели на две, единия край нагоре води към двете заблатени малки, Скакавишки езера и разбира се, познатите на всички ни, Седем, рилски езера.

  Тук срещам с усмивката си странна личност. Млад мъж с раница. След поздрава ми, той само ме изгледа и също се усмихна. Явно чужденец. Заприлича ми на мигрант. Гледай ти, помислих си с усмивка, вече щом и планините качват значи спасение няма. Нашия маршрут е обяд на Скакавишките езера и после надолу към същинския Скакавишкия, голям водопад.  Тъкмо бяхме седнали и погледите ни се отклоняват към човека, който преди малко срещнахме да катери дерето, от което слязохме. Явно се беше заблудил. Мислеше, че има път, там където няма, или има, но трябва здрав приключенски дух и разбира се риск от негова страна.

  Позасмиваме се от мисълта за тия неща със сина ми, и обядът ни вече е готов за унищожение. Докато поглъщаме припасите, които носим погледите ни се радват на есенна красота. Боровинкови храсти оцветени от сланите в червено, пожълтели към върховете си треви, но и все още цъфтящи в синьо камбанки. Малки островчета с мъх намерели място в заблатените води на по долното от Скакавишките езера също радва очите ни с непресъхваща, извираща от недрата на планините, красота!

Стъпка по-стъпка или

Следва продължение.

 

 В.Софин

 

Една запомняща се история - втора част

 

                                                                                        

     След упорито изкачване стигаме на открито. От тук вдясно от нас в далечината виждаме планината Витоша. А отпред сияе в зеленото си чисто, полегатия връх Ташмандра с надморска височина 2167м.

 От интернета научаваме, че „Таш“ означава камък, а в миналото във високопланинските мандри тук млякото се е превръщало в сирене и кашкавал. Името на върха е дадено от „юруците“ – номадски народ, който в началото на османските завоевания е бил заселен на Балканите. Били са опитни пастири с многохилядни стада. Тук са прекарвали и по голямата част от живота си. Логично те са дали имена на много върхове и местности, тука. Седловината западно от върха не случайно от тях е наречена Юрушки гробища.

      Докато преминаваме покрай връх Ташмандра забелязваме разпръснато стадо пасящи коне. Явно и сега дори, местността се ползва за лятна паша. Съзираме нещо като барака, но без покрив. Стърчат голи, греди. Но това не е най-важното, защото там пред погледите ни се открива закачен високо веещ се българския флаг.

    Впечатлени от видяното, следваме упорито посоката, напред и после вляво. Пътят ни е обрасъл с хвойна. Срещаме погледите на разцъфнали сини камбанки. Студът, който ни мъчеше в гористия склон, когато се изкачвахме изчезна сякаш не е бил. Смъкваме якетата, но не и шапките с които сме оборудвани и продължаваме напред като завиваме вляво и оставяме връх Ташмандра зад нас. Вдясно погледите ни се спират на друг двухилядник носещ интересното име Крива соспа с неговите 2389,6м. надморска височина. Името му идва от Пиринска Македония, като „Соспа“, значи пряспа или лавини, които падат тук през зимата.

 Минаваме покрай водохранилище. Земята под на вибрира странно със звук от водата. Сякаш някой разказва легенди за отминали времена, но нищо не му се разбира.

  Между билото, които предстои да изкачим към Кабул и връх Крива соспа погледът ни се спира на буйна рекичка с името Горица, която е приток на „Джерман“. От далеч забелязваме как се пени и нервира, неспособна да ни стигне и ощипе за петите.

Тук започваме шегите със сина ми Боян.

–Как се казваше оня връх покрай, който току що минахме? -пита ме той.

–Май беше Тартарен или нещо такова! – свивам аз рамене, сещайки се за роман на Алфонс Доде,  „Тартарен Тарасконски“, но после осенен казвам  част от името.

–Завършваше на „дра“

-Ташандра беше… -съобщава синът ми с усмивка и нашето устремно изкачване или планински мазохизъм започва. Горе пред мен виждам двама туристи, изглеждат ми не като мравки, но достатъчно далече за да се чудя дали ще успея да кача връх Кабул.

Имам чувството, на моменти, че изкачваме прекалено трудни, стълби. Тук синът ми ги отбелязва, с думи като площадки, които има и пред връх Белмекен. Тъкмо си мислим двамата, че сме успели да се качим горе и пред нас отново се изправя не покорения поглед на Кабул.

Не издържам на темпото на младостта. Тежат годинките. Краката отказват, но упоритостта у мен надделява. Скоро сме настигнати от други туристи.  Първият отминал ни, се оказва млад, русоляв с брада. След него помъкнал тежка раница, мъж на около четиридесет години с бръсната глава. Чудя му се, защото вятърът, който духа тук на моменти е доста студен. Може би бързината, с която се движи не му дава повод за оплакване. Малко след него с поздрави към нас премина или почти ни прегази, млада жена. Всичките са екипирани с тежки раници, а не като нашите малки, щадящи, позволяващи на краката да не се олюляват от тежестта им.

Изведнъж се почувствах остарял. Искам да литна като тях на върха, но не мога… Дали изобщо ми беше тука мястото? Дали не рискувах много с това изкачване?

Но, ако човек иска да се докосне до Боговете, сиреч да усети живеца в себе си не трябва да се отказва. Стискам зъби заканително и продължавам изкачването. Синът ми е доста пред мен, но ме изчаква на моменти.

Много скоро и други туристи ни отминават. Въпреки това успявам да им кажа с поздрава „здравейте“, че много мина, но мъничко остава. Мисълта, че вече сме съвсем близо до върха ми дава стимул за последни стъпки към купчината камъни, които обозначават мястото горе.

И ето го, Кабул с неговите 2531метра. Връх с история.

Една от легендите казва, че Кабул значи: „Съгласявам се“.

   Млада мома по време на робството е била преследвана и настигната от турците на този връх. Тя е била доста смела и се изправила срещу гонителите си, които очаквали от нея да се предаде. Тя ги спряла с ръка и казала: „Кабул“, което означава „Съгласявам се“. Турците се спрели като си помислили, че момата се предава. Вместо това, тя с един скок се хвърля от височината в пропастта.

И се казва, че оттогава името на този рилски връх е Кабул.

Но това е една от версиите, има и друга.

Но за нея после… Или стъпка по стъпка!

Следва продължение