Кошмари под завивките

                                                                 

                                                       Кошмари под завивките

          Събуди се посред нощ цял плувнал в пот. Не помнеше какво е сънувал. Налагаше се да впрегне мозъка си в помощ. Напъна се леко. Нищо. Пробва пак! Нищо.

Въоръжен с търпение мъжът започна да разплита бримката в мозъка си.

Макар и добре завързана, той успя да хване крайчето. Почувства се облекчен. Нататък започна леко. Отново усети, че нещо не е наред. Видя се отстрани.

     Беше сам в средата на моста над една пълноводна река. Не можеше да мръдне напред нито да се върне назад. Изходът беше единствено да скочи в придошлите води на реката или да стои на моста докато краката му изтръпнат. Изход от патова ситуация няма. Но трябва решение. Никакво колебание. Съдбата беше решила да падне от моста. Той се усмихна подигравателно на мисълта прокраднала се внезапно докато развиваше конеца на съня.

Какво пък! И скочи без да се замисли.

Докато пропадаше в бездната изпита страх, гняв и задушаване. Опита се да изкрещи…

    И, после… Внезапно пробуден мъжът, който беше сънувал кошмар си пое дълбоко въздух. Огледа се облекчен и установи, че е завит с няколко одеяла, които освен прекалена топлина за тялото му, бяха създали кошмара му.

Решително изхвърли  завивките. Остави си само една. Заспа като къпано бебе. На сутринта се сети. Нещо беше сънувал!? Какво ли? Нямаше спомен за станалото. Погледна към другото легло, където беше оставил одеялата, с които нощес се беше завил. Внезапен проблясък като мълния тресна  мозъка на мъжа.

„Ясно! Сънувал съм, че ми е студено. Щом съм употребил толкова много завивки. Но защо пък съм ги отхвърлил? Или някой го е сторил вместо мен?“

Мъжът не помнеше. А, вие помните ли всичките си сънища?

Те идват като магия. Някои са страшни, други любезни и ви канят на път, а най-сладките са любовните…

Най-сигурно е, да имате някой до Вас. Така ако усети, че се напрягате и крещите по време на сън да ви събуди лекичко за да не паднете от моста, където щяхте да изпитате гняв, страх и задушаване.

А това е опасно. Но ако пък е любовен? Дали да се развият чувствата?  Няма нужда ръцете ви да остават празни затова, се опитвате да мачкате възглавницата на сън, но щом се събудите се чувствате измамен, огорчен.

Казано накратко. Хубави са сънищата, някои са по! Но най-добре за вас е да не сънувате празни ръце.

В. Софин 25.02.2025год.

Хиена

                                                         

Хиена

Без дреха на зимата не и отива

да е тъй студена и влюбчива.

Друго е когато с нежност скрива

в сняг снагата си на самодива!

 

Но скиорите обичат я студена

дори безчувствена и вледенена,

за да не бъдат ските им хиена -

снегът да изяждат по терена!

В.Софин 25.02.2025год.

Не мога да ги виждам!

                                                                        

                                                 Не мога да ги виждам!

    Ами, инфлация… Глупости! Няма такава! Покриваме критерия за Еврото… Браво! Брависимо!!! Ами, комплименти. Да ама всичко е режисирано като на филм. Нещата са предопределени. Нима!?

   Бях в един от големите молове. Не, няма да му правя реклама. Какво ми направи впечатление?

Цените на някои стоки бяха смъкнати на петдесет процента. Може би си мислите, че това е заради това, че трябваше да бойкотираме големите молове. Не, не е така! Цените се смъкнаха за да се осигури удобна инфлация от три процента. Все пак нали трябва да влезем в Еврозоната с Евро?

     Замълчете, протестиращи и невярващи на думите ми! Вече всичко е решено! Удобно без референдум. Радвайте се в скоро време не Левът, а еврото/ с малка буква/ ще господства на родна земя.

„Гледам и не вярвам на очите си!“

Естествено това е реплика на Юлиян Вучков. Но хубаво е дявол да го вземе Еврото най-после да ни превземе!

Ами!?

Левът казват е история!

Ами българите? И те са история или бита карта! А защо?

Сами определете! Кой управлява страната и накъде е поела истината!

Не, не се връзвайте! Всеки има право на мнение! Разбирам бизнесмените те са облекчени, но мисля си и не само аз, че народът, за съжаление пак ще изтегли късата клечка…

В. Софин

Послеслов:

Естествено е този коментар да бъде забранен като зловреден и не отговарящ на критериите на Еврозоната!

24.02.2025год.

По стълбите на времето

 

                                               

                                                                По стълбите на времето

   Все по трудно изкачвам стълбите… Спомените на тях стоят слепени в съзнанието ми и нищо, освен, ако ме налегне старческа деменция не може да ги разлепи.

 Не, не идват в съня ми. Стоят в сградата, паметник на многобройни изкачвания. Идват всякакви. На времето всъщност през 20 век в нея се сключваха граждански бракове, правеха се кръщенета. Беше весело.

   Днес е тъжно като се замисля, че много от хората качвали стълбите, всъщност са направили последно слизане по тях. Никой не знае и не подозира какво му е отредила съдбата.

Но, виж ти, спомените са се запазили. Със сигурност не всички. Стълбите едва ли помнят, Димитровските, Ленинските дни провеждани винаги в съботния ден.

Те навярно не знаят и да броят. Но стъпките са тук, изкачват стълбището, отекват глухо, нечуто почти, но удрят право в сърцето на живия, който ги използва в момента.

Срещи в коридора. Разменени думи, обещания, усмивки. Дори последен спомен за близък човек заминал си внезапно от тоя свят.

Всичко това съхранено в старата сграда. Стои и чака някой да се сети за него.

Уютният дом в него- редакцията на вестник „Приятел“, която събираше хора, автори и такива, които изплакваха болката си, вече е почти  празен.

„Кръчмата на Странджата“, като шеговито я нарича, господин Христо Ярловски плаче.

Плаче за тия самоковски люде, които никога повече няма да качат стълбите. Те са успели да слязат завинаги, за последно по-тях.

Но виж, ти, като се замисля!

Слава Богу още ми се удава да го правя, горе в редакцията на вестник „Приятел“ ставаха запознавания.

   Или „Кръчмата на Странджата“ беше превърната в убежище на пишещите Братя.

Всеки от тях носеше за вестника актуална информация за гражданите на Самоков. Не липсваше и хумор, стихове, разкази, дори романи, имаше написани…

В редакцията пишещите Братя обменяха информация, дори се поздравяваха за нещо написано от колега, което ги бе докоснало по-някакъв начин.

Много имена са минали от тук. Все още живеят не погубени от времето. Вътре са…

Не, не ги виждам, но усещам, че са тук, заедно с нас останалите, живи.

И сега, когато изкачвам стълбите срещам лицата им. Не бих дори и за миг да ги забравя:

   Хрим Христовски, Пламен Пиргов, Василка Войнова, Виолета Кинова, Димитрина Божилова, Стойчо Караиванов, Георги Захов, Георги Маков, Любен Малинов, Стойко Трифонов, Димитър Гонов и още много други…

В тяхна памет бе написан този разказ, за да не се забрави спомена за това, какво е било и каквото никога повече няма да бъде…

   Белият лист, достоен нека пази и съхрани миговете прекарани с всички тях в старата сграда.

  Не бих могъл да пропусна и Хъба на втория етаж, където беше учредено „Сдружението на самоковските писатели“ . Точно именно там сложиха подписи някои от творците на града.

  Руският клуб на третия етаж, също е пълен със спомени, но нека тя, госпожа Спаска Шехтова да продължи това невероятно пътуване по-стълбите на времето!...

В.Софин  22.02.2025год. Самоков

Лунен валс

 

                                                                                       

Лунен валс

В лунна нощ написах стих.

Любовта пристигна ми на рими.

Озарен внезапно аз открих,

че мечтите в тях са ми любими.

 

Очите щом в небето устремих

видях звезди недостижими…

Но щом с римите ги наближих,

усетих да усмихват се любими.

 

Милваше ги горе вятър тих -

Луната със светлината мека

на валс ги канеше със стих,

с любов по-сребърна пътека!

В.Софин 23.02.2025год.

Стотинка

                                                                      

Стотинка

Не беше тя от неговите цели

но веднъж, когато я намери

скрита там сред листи бели -

забравена стотинка да трепери -

мъжът, чието име беше Вели

с очи орлови, алчно я премери…

Стори му се прекалено малка

Скрита там сред листи бели

нищожна, трепереща и жалка

чакаща добрякът с име Вели

да я спусне, когато я намери

на влог в банка за лични цели!

В. Софин 20.02.2025год.

 

Трима на Караджов камък в Родопите

                                                                            

                                                      Трима на Караджов камък

      Трима минаха под камъка. Изкачиха се на скалното плато по дървена стълба, която почти беше готова да се разпадне. Въпреки това успяха и тримата да минат през портала на мъртвите. Живи и здрави те се полюбуваха на гледките хвърлени в погледите им от Родопа планина.

 Ето ни и нас: Ваня, Иван и В. С. на скалното плато.

Установявам но от Уикипедия, че височината му е 1448 метра и се намира в рида Градина на Западните Родопи в най-югоизточната му част. Скалното плато е обградено от стръмни отвесни скали. Общата площ горе се оказва 4550 квадратни метра. Скалите се гледат сякаш с очи застанали една срещу друга, а помежду им грамаден заседнал камък. Няма спомени от миналото да кажат кога е сложен или паднал именно на това място за да оформи врата, наречена портал на мъртвите.

Скалите вследствие делото на природата са оформили улей. Точно там е заседнал наречения Караджов камък, който е останал между тях.

Горе от и на платото очите ни срещат освен прекрасните гледки към Родопа планина и множество малки ями пълни с вода. Изглеждат вкопани в скалното плато от човешка ръка. Това може би е доказателство за древния произход на Караджов камък.

Това място е събрало и много интересни легенди. Ето и някои от тях:

        Легендите са свързани с Караджа войвода. Той се изхранвал като овчар. Бил от близкото село Яврово. Кръвта вряла и кипяла във вените му и готов да се бори срещу неправдите заради Родината. Смята се, че пещерата на Караджов камък е била негово убежище.

       Според една от легендите Караджа войвода бил бранител на хората в този район от нашествията на османците и редовния башибозук. Той не допускал къщите да са палени, а хората-поругавани.

         Един ден станало това, което никой не очаквал. Местна девойка на име Драгана била отвлечена, честта й поругана и накрая убита от османлиите. Лобното място носи името на момичето, а именно връх Драганица.

      Караджа войвода решил да отмъсти и скроил план. Той нападнал с четата си и избил 25 турци, като оставил само един. Него го завел при валията на Пловдив и съобщил, че българите от Асеновград, тогава Станимака са силни, горди и верни на Родината си. Те нямали как да предадат вярата си и да търпят повече издевателства. Това ядосало валията и пратил войска, които обградили Караджа войвода и го убили. Мястото било Караджов камък, пропито със славната му кръв и надеждата за по-добро утре на народа.

 

     Съкровище:

 В следващата легенда не се разказва за битките и вярата на Караджа войвода, а за това, че малко преди смъртта си, той заровил съкровище. Дълго се чудил къде и тъй като Караджов камък-пещерата била негов дом и скривалище, решил да е точно там. Според местните хора това обаче донесло нещастие и лош късмет. Съветват, ако откриете монета там, просто я подминете, но не я вземайте със себе си. Не знаем дали е истина или не, но и самите иманяри не се доближават до Караджов камък в търсене на съкровището.

По интересна е версията от народния фолклор, която е, колкото любопитна, толкова и фантастична. Смята се, че камъкът, който е заклещен между скалите и спуснат от НЛО. А съседен Белинташ е част от космическа площадка. Интересен факт е, че хората в района наистина вярват в извънземните и дори през 2007 година твърдели, че виждат често светлини в небето. Какви ли са били те?

Ако не е истина, може и да не е лъжа!?

На това място Караджов камък учените са установили, че слънцето изгрява над Сини връх, а залезът му пристига вечер на гости именно тук на това място.

   Свещения триъгълник от светилищата се смята, че са били обяснението на траките за света. Светилищата олицетворяват света на живите, този на мъртвите и света на боговете.

Караджов камък е обявен за защитена зона.

На това място, което граничи с дъбови гори се намират редки животински видове, дива коза, дива котка и др. От птиците по известни са скалния орел и соколът скитник.

Ямите, които тримата видяхме с очите си на скалното плато се оказват направени за специален ритуал. Наливали в тях вино и така отдавали почит на бог Дионис.

Има предположения на някои от учените изследвали мястото, че скалните дупки и ниши на Караджов камък са за извършвани там жертвоприношения в чест на боговете.

Ако имате път към местността Кръстова гора посетете и това уникално място намиращо се на четири километра пеша през гора пълна с чудеса. Каменната гъба изградена с майсторство от природата и едно запомнящо се скален поглед обозначен на табела с „Главата“, която гледа в небето с любопитни очи ще намерите по пътя си. Най-интересното обаче е да имате смелост при изкачване на полуизгнила дървена стълба, която ще ви изведе горе на платото. Но преди това ще минете точно под камъка наречен Караджов и по улея под него. Но само ако имате достатъчно кураж и любопитство, което да надделее над всичко друго. Защото вярвайте ми горе гледките са уникални. В далечината ще видите част от местността със сградите на Кръстова гора. Вдясно села, устроени интересно в планината Родопи. Наблизо се намират селата Мостово и  Сини връх.

Тримата запечатваме спомена за престоя горе на снимки преди да слезем долу при групата, от която все пак бяхме част. Тази част, която не се плаши от предизвикателствата на живота кратък! Или ако обичате приключенията не се колебайте! Пътят е Ваш!!!

В. Софин 18.02.2025год.

 

Вопъл

                                                                                    

                                                                         Вопъл

    Всичко тече, всичко се променя. Дните сменяват нощите, нощите, дните. Слънцето, Луната и звездите. Младото остарява. Ако има внуци, подмладява.

      Отрича се миналото. След време то се връща за да напомни друга истина, че животът е кратък. Прекалено кратък за да мислим за богатство, което ако сме спечелили други ще го харчат. Прекалено кратък за да мислим, че властта е вечна.

      А виж ти! Там някъде сред ливадата. Едно цвете. Едно едничко, но хубаво. И как само си живее сред тревите, бурените и тръните. Не, не пречи на никого. Самичко усмихнато, но с цена. Голяма цена, защото всички го признават. Усмихва се на слънцето, плаче с дъжда, свива се от студа и въпреки всичко, въпреки, че няма друго като него, то е щастливо.

А ние хората щастливи ли сме? С мисълта за свят, който ни принадлежи. Нима?

Още не сме се научили да живеем! Животът е един и ако не успеем да се усмихнем със Слънцето, което ни го дава значи напразно са ни родили.

В. Софин 18.02-2025год.

 

ШИШЕТО УБИЕЦ

                                                         

                                                                      Шишето убиец

      Не знаеше, защо? Може би беше решил за себе си. Но имаше ли право, той именно… той да вземе решение, което убива. Не се чувстваше убиец. И въпреки всичко беше подготвил нападението. Нямаше да търпи повече. А длъжен ли беше да слуша подигравките на опоненти мислещи се за богове…?

        Той беше обикновен човек. Не обичаше да го хвалят. Не желаеше дори да бъде изтъкван от някого. Но ето, че се беше намерил враг, който дълбаеше с длето душата му. Стържеше го по-малко, но достатъчно за да го заболи… може би сърцето, но то не признава болката. И въпреки всичко шишето беше виновно.

     Когато купуваше водката беше спокоен, защото и течността вътре не надаваше глас. Но щом усетеше, че наближава края му… А всичко си има край, нали, ставаше агресивено. Течността палеше страстите. Изгаряше напред постлани с килим пътища. Убиваше, клокочеше и изригваше като вулкан, който изхвърляше лавата си сред хората. Там, където е необходимо. Където е непроходимо винаги лавата намира път. И нищо не може да я спре. Нищо не може да ѝ въздейства.

Единствено перото, което в ръцете на писателя, не спираше похода си напред!

Напред към края, който никой не беше предвидил. Финалът, на убийството. Някой трябваше да го стори. Защо не шишето? Ами, нали, когато стои затворено дяволът не излиза от него?

  Но щом намери пролука изригва. Земята притихва. Слънцето се скрива. Луната се прибира в кошарата си. А звездите? Гаснат една по една от мисълта, че краят е близо… Толкова близо, че дори тия, които отричаха миналото и палеха свещи за бъдещето се бяха ужасили.

      Не знаеше , защо!? Защо беше нужна тази комедия, фарс или оръжие… Последното беше в ръцете му. Едно перо намерено на пътя. Перо, което убиваше; което  търсеше пролука във времето, но не я намираше. Имаше ли смисъл? Някой трябваше да натисне спусъка. Някой със смелост! Някой с решение.

       Това беше то шишето, което спокойно държеше юздите в ръцете си. Но се намери предател. Писателят отвори капачката на шишето. Духът убиец изскочи и се мушна в гърлото на автора. Превзе го сякаш на шега. Бавно го направи, за да удължи агонията. Премина през гърлото, настани се в стомаха, който направи последен опит да се бунтува. Не му се удаде. Решението, спусъкът беше натиснат. Връщане назад нямаше. А и да имаше, шишето взе решението. Обратен път нямаше! Само страхът се връщаше назад, но тоя, който имаше достатъчно смелост намира сили, дори и с последни сили да продължи напред въпреки перото, което не намерило повече опора в пръстите на писателя изпадна на бюрото, което беше свидетел.. Свидетел, на любовни, стихове; разкази, идеи пристигнали внезапно на гости и още пътуване във времето, което остава свидетел за да помни! А ние трябва ли да помним или изтрием родовата си памет?

Отговорът дойде от шишето. Празно полегнало на бюрото и после открито, изхвърлено безполезно в контейнера за боклук. Следи не трябваше да има! Убийството беше чисто!

Лошото беше, че бюрото пазеше спомени. Да но, бюро говори ли? Аха и да се опита…

     Старото си отива завинаги, новото идва понякога с взлом. Може би, новоизлюпен писател, който не знае, че някъде там в най-близкия магазин го чака шише. Шише, което ще го вдигне и после ще го убие собственоръчно. Защо ли?

Защото просто всеки следва съдбата си! Дори и да се опита да промени нещо, не знае, че в тъмното го чака убийството.

Писателят също не знаеше. Не подозираше кой е убиецът. Дори властите, които  потърсиха отговор, така и не го откриха. Че кой ще разбере, че авторът го е сторил лично с ръцете си. Именно той е натиснал и възпламенил пламъка. Всичко тогава изгоря сякаш за миг. Дори спомен не остана. Може би единствено шишето, но то вече беше изхвърлено в контейнер за боклук, където бе намерило спокойствието си завинаги…

В. Софин

Как се казваш? - "Перипетии през погледа на едно петгодишно момиче"

                                                                      

Как се казваш?

Мама често ме пита, а и тате също как се казвам. Те не знаят ли, че съм Софи!?

Нали те са ме кръстили!?

Мама каза, че съм, Софѝя! Нали живеем в нея!? Как така ще съм, Софѝя, а не Софи!?

Тате обясни, че на галено съм, Софи. Ти да видиш! Значи на галено Софи а иначе, Софѝя!

По добре да са ме кръстили Софи. А те, Софѝя като града. Разбрах, че мама е Петя. Не ми стана ясно, но дядо я бил кръстил така. Ето ти на… Дядо бил кръстник, а аз не знаех за това…

Не е честно. Всеки е кръстник, а аз не. Не може ли сами да си даваме имена! Като аз на куклите ми, Кате и Соня…

Мама каза, че не можело. Имало си правила. В детската градина също. Да ама има деца, които ме блъскат нарочно… Зная, че това не е по правилата. Госпожата им се кара като ги види, че правят бели. Но кой ли слуша… То и моите кукли вкъщи не слушат. Затова понякога ги оставам гладни без вечеря.

Мама каза, че това не било справедливо. А дали е справедливо да не ми дава да гледам детски по телевизора?

Да но, тя твърди, че четенето на приказки било по - хубаво. Затова сутрин и вечер ходя по нея, поне нещо да ми прочете. А и дядо… Не ми е писал скоро стихче? Казах му за кученцето зад рида, но той не написа нищо. Като го видя ще му се скарам.

Пък то беше толкова миличко! Дойде до мен да ме подуши, но мама не ми даде да го погаля… А толкова много ми се искаше…

Имаше много сняг и ме пързаляха на шейна, която дядо бил направил. Не знаех, че дядо прави шейни за деца.

Мама каза, че я е направил за нея, когато е била малка… Стана ми смешно. Според мен мама винаги си е била голяма. Защо се прави на малка? Не ги разбирам възрастните! Все казват нещо, което трудно разбирам.

Трябвало да порасна и да ми стане ясно, каза мама. Но аз зная, че вече съм голямата принцеса на тате.

Мама се засмя. Не разбрах защо винаги се смее на думите ми! Още се чудя, защо!?

Нали съм принцеса!?

Преди да си легна да спя, мама ми показа картинки на животни и ме попита:

–        Софи какво е това?

Всеки, който види, че на картинката, има зайче знае, но аз и казах, че е мишка.

Тя се засмя и опита пак:

–        А това какво е? – сочи мама едно слонче пък аз:

–        Ами жираф, мамо…

–        Друг път, Софи! Нали жирафът има дълга шия?

–        Че аз откъде да зная, мамо като не видях,  шията му да е дълга?

 Отново смях. Тоя път, тате се засмя.

Възрастните все обясняват, все обясняват пък аз си ги зная животинките. Нали си имам при дядо Ники и баба Кате, Белчо и Белка, гълъбчетата…!?

 Все ми се смеят. Не знам защо. Не съм се нарисувала с червилото на мама!? Не съм направила бели.  Мама ги нарича така, моите протести за яденето с което ме храни?

Със сигурност ще стана художничка, но няма да рисувам себе си, а дядо, баба, мама и тате… Със сигурност ще опитам и кученцето, което видях зад рида.

А Вие деца рисувате ли? Или може би слушате приказки от баба и дядо?

     Хубаво е, да има някой който да разказва. А вие деца и аз Софи да му задаваме въпроси. Ама много въпроси. Все трудни та да не могат да ни отговорят. Да ги видим тогава! Със сигурност ще ни стане смешно! До скоро от мен!

Винаги ваша в приказките, Софи!

В. Софин 12.02. 2025год.

Беля

 

                                                                  

Беля

Неуморни птичките звънят.

Разноцветни камбанките летят.

А пък мил, моят татко на обяд

не видя, когато хапнах сняг…!

Гърлото лекичко ме заболя,

но зная, аз това не е беда,

докато мама реши, че е беля -

да се хлъзнеш вънка по леда!

В. Софин  12.02.2025год.

Мъничкото цвете

                                                                               

Мъничкото цвете

Баба взе, че го научи -

Дядо гладен, замяучи!

А пък в ситост татко

скритом хапнал сладко.

Мама с топлата си каша

вместо мене прегладняла

нахранила котката наша,

която взела, че преяла!

Съседът даде ми бонбони

плачът от къщи да изгони.

Съседката пък, леля Тони

с торта сладка ме догони!

Единствено чичо ми прочете

книжка за мъничкото цвете,

което ние с леля Мая двете,

видяхме да играе с ветровете!

В. Софин

Вече съм голям

 

                                                                                    

Вече съм голям!

Дядо ми даде цял килограм

без зъби, бонбони без срам,

които с бързина ще изям,

защото усещам се вече, голям!

 

Малкото Кате

Мама се кара на тате.

Тате се мръщи на мама.

Само аз малкото Кате,

се смея в локва голяма!

Писана

Скръцна захърка дивана.

Дочу го баба едва на зарана.

На него свила се бе без покана,

хитрата котка на дядо – Писана!

Дъските

Най-добре пързалят се дъските…

Така нарича татко, ските,

които карал някога в дните,

когато спускал се от планините!

В. Софин 11.02.2025год.

 

 

Без умора в двора

                                                                                                        

Без умора в двора!

Татковци кихат по полето,

майки секнат им нослето.

А детето – книжка хвана,

да чете на баба за шарана.

А пък дядо още млади

бонбони взе, че си извади -

да даде на козата в двора,

която гледа вън в простора

недоволна от сянката на бора

който не знаеше, че има и умора!

В. Софин 10.02.2025год.

Трудни върхове

 

                                                                                                 

Трудни върхове

За да се почувствам горе най-добре

дори в студ, сняг и ветрове,

напред едва ли някой ще ме спре

с мисълта за неуспешни върхове!

 

Всеки път напред е труден,

дори да няма в него, ледове.

Вървя, залитам, но пък съм събуден

за красиви, стигнали ме стихове!

 

Опитвам се да спирам ветрове.

Напред едва ли някой ще ме спре!

С мен са вече изкачените ми върхове.

С тях съм горе, усещам се добре!

В.Софин 8.02.2025год.

Обичам те, любов!

 

                                                             

Обичам те любов

Веднъж млад щом те срещнах…

а всъщност срещнах те любов!

Едва тогава изведнъж разбрах,

че светът изглеждаше ми нов!

 

Светли смееха се небесата

Пътят постлан беше със цветя.

Мечтаех всеки ден за чудесата,

в които не осъзнавах, че летя!...

В. Софин 7.02.2025год.

Системата, която ни управлява

 

                                                                                      

Системата, която ни управлява

                               В зората на раждането ми не знаех, че съм роб. Зависим! Майка, баща, училище, учители. И после, работа! Подчинен на нея пряко за пари и хляб. Мечти много! Надежди, несбъднати!

Не е ли роб тоя, който е принуден всеки ден да ходи на работа, която не обича и да слуша заповеди, които трябва да изпълнява при това, безпрекословно?

Гледам котката отвън, Мустачка. Храня я! Тя зависи от мен. Не съм я прибрал от улицата. Просто тя зависи от храната, която споделям с нея. Тя е свободна. Може да си тръгне, когато поиска. Всеки миг е неин. Но втурне ли се безразсъдно в джунглата живот неминуемо ще загине. Затова търпи мълчаливо подаянията ми, гледа ме отвън през прозореца, от който и аз я наблюдавам но отвътре. Зяпаме се всеки ден рано сутрин и вечер. Галя я отвън на терасата. Всъщност тя, не осъзнава, че е моя. Но моя ли е всъщност след като е винаги отвън в топло и студено време?

Идва, гледа ме със зелените си очи пълни с тъга и обич, хапва и си тръгва.

Виждам себе си. Сутрин тръгвам на работа. Вечер се прибирам. Тогава уж съм свободен. Но идва бързо съня, когато човек е изморен и ето ти, другата утрин. Пак на работа, тревоги и вечерно прибиране. Това би бил живота на всеки, който е зависим.

Наркомания някаква, която и като другата трудно се изкоренява.

Има и работа, която радва сърцето на човека. За мен това е изкуството. Рисуване, пеене, свирене, писане, скулптура, опера, театър и още куп неща за които си заслужава да се живее. Любовта също е изкуство за двама! Защо изкуство? Не всеки умее да люби безкористно. Не всеки защото са намесени парите, които носят сигурност в един свят готов да се разпадне всеки момент.

Всеки избира сам за себе си пътя по който ще върви. Някои просто се отказват да го извървят докрая.

Системата е създадена такава, че ти взема всичко.

Но първото, което взима е свободата да бъдеш щастлив. Подчинен на структури, които решават вместо теб. Реклами, кредит и дори гласуване за което едва ли ще разбереш някога.

Единственото, което се иска о теб е да бъдеш роб, скромен и послушен. Иначе системата не търпи да бъдеш друг. Отвън улицата те чака. Свободен е всеки твой миг. Ти избираш, кога да си тръгнеш! Но ако имаш смелостта да го сториш ще изгубиш всичко построено с неимоверни мъки от теб.

Тръгваш губиш всичко и си свободен, или оставаш роб?

Гледам в котката Мустачка, която ме зяпа отвън и мълчи. Нито мяучи, нито драска по прозореца. Гледаме се и питам се кой от двама ни е по щастлив?

Всеки миг е ценен споделен с приятели и близки.

Когато прочитам в погледа на котката обич разбирам, че светът се крепи единствено на нея. Няма ли я, няма ли го тоя миг, тогава? Тогава наистина всички щяхме да сме роби на системата, която избира нашето бъдеще…

В. Софин 7.02.2025год.

 

Сладък грях

 

                                                                                   

                                                       Сладък грях

Когато в младостта те срещнах

не знаех, че единствена си ти!

Но щом за теб очи открехнах

се сбъднаха желаните мечти!

 

Сутрин в ранни, слънчеви зори

Ти се взираше във моето лице.

Разпалваше в очите ми искри;

с огън влизаше в моето сърце!

 

Когато в младостта те срещнах

за теб мечтаех - за теб пламтях!

Тогава, когато объркан осъзнах -

ти любовта си, сладкият ми грях!

В. Софин 7.02.2025год.