Една разходка до връх Ковач в Рила

                                                                                                                

                                            Една разходка до връх Ковач в Рила

          В подходящо време за октомври решаваме с Боян, в съботния ден - 21 да покорим не особено близкия за нас, връх Налбант в Рила планина.

   За целта правим подготовката си още в петък вечерта. Раниците заредени с храна и дрехи, Пежакът на сина ми също, но с гориво, чакат старта с нетърпение. Рано сутрин. Пет часа.

   Маршрутът вече е изяснен. Самоков, Гуцал, Долна Баня, Костенец, Юндола, Якоруда и хижа Трещеник. Но това е за колата, която гълта километрите без да се оплаква от постоянно сменящите се отвън градуси. Най- студено е в дефилето. Цели шест градуса. Колкото повече се изкачваме, толкова повече температурата се увеличава.

Пътят опитва да се крие от нас, но с вещата помощ на телефона на сина ми го откриваме вдясно близо до строителен магазин. Скоро дупките остават зад нас. Асфалтът нагоре явно е отскоро. Може би от няколко години само. Макар и тесен, пътят нагоре към хижа Трещеник е добър.

С едно отклонение само. Скоро го стигаме. Вдясно или направо е хижата. Ние обаче сме наляво към хижа Грънчар. Поемаме по маршрута от местността Нехтеница, където има построен кантон.

Отстрани белокаменни чешми правят добро впечатление на окото на туриста.

Падащи есенни листа от дърветата наоколо радват погледа.

    Всъщност вече е почти  съмнало. Два часа и половина до пункта за излитане нагоре към връх Ковач или Налбант, както е известен преди.

Виждаме група ловци в подготовка. Всъщност Пежакът ги задминава. Спираме до мощен джип с надпис „Патрул“. Докато правим и ние нашата подготовка, друга кола спира до нас. Разменяме поздрави с шофьора без да знаем, че после почти през целия ден ще го виждаме зад нас.

Вече готови раниците без да протестират лягат на раменете ни. Щеките приготвени също превземат ръцете ни.

   Усещаме хлад въпреки, че не е толкова студено. Вятър, който слиза от планината брули лицата ни, влиза и търси под дрехите ни топлото. Не му даваме възможност да ни разиграва, защото раниците ни пазят гърбовете, а отпред якета пазачи, бранят.

   Задминава ни джип с ловци, които вдигат ръце за поздрав. Поздравяваме ги и ние въпреки, че синът ми не харесва хората стрелящи по-думите му по беззащитни животни.

    Ето го и нашия връх в далечината. Изглежда на една ръка разстояние, а всъщност е далеч от нас. Напред ни чакат две езера. Долното намиращо се в Якорудския циркус е наречено Рибно. То  е превърнато в малък микроязовир. Горното или мъртвото езеро наднича към връх Налбант.

По пътя ни придружава вдясно от нас полите на другия… Гористия връх Суха вапа с неговите 2638м. н. в.

И  малко история с помощта на Уикипедия- свободната енциклопедия :

„Суха вапа е връх в Ковашкия дял на Рила. 2638 m. н.в.

Най-лесно се изкачва през Рибното езеро, което е най-голямото от Якорудския циркус. За да се достигне езерото е необходимо да се отиде до местността Нехтеница, отстояща на 16 км от град Якоруда. От там се тръгва в западна посока по ясно личаща пътека. Езерото се достига за около 45 минути. След достигане на езерото се продължава директно нагоре към върха по южния му склон. Той е стръмен, но е най-краткият вариант за достигане до върха. Друг избор пред планинарите е да подходят от хижа Грънчар, където се тръгва по маркировката за хижа Рибни езера. След като се достигне седловината Джанка (Долни куки) се следва пътеката още известно време до удобно място за отклонение към ясно личащия връх.“

Нашият маршрут се отклонява вляво и се изкачва нагоре покрай двете езера.

Отдалеч пред нас белее стройната снага на къща. Или може би мястото, където пазач пази язовира, горе.

Минаваме набързо и скоро докато се изкачваме чуваме гласове зад нас. Явно туристи като нас бързат напред.

На това място виждаме, че изобилстват листата все още зелени на жълтата тинтява. Корените ѝ са горчиви и се използват в медицината като средство за лекуване на гастрити.

 Правим запомнящи се снимки на Мъртвото езеро и продължаваме още по-наляво. Сред грамада морени намираме малки пътни знаци. Това са естествено изградени от ръката на туриста, купчинки от камъни указващи правилния път. Следваме ги. В далечината зад нас виждаме червената фланела на водача на групата туристи. Да! Изглежда човека с когото се заприказвахме при колите е същият. Със сигурност е планински водач. Изчаква групата, дава почивка и може би разяснения за мястото и после отново се втурва напред.

   С тези мисли стигаме до една затворена долина където е текла вода. Нагоре обаче изчезва. Стигаме малък улей, който е нашият път за нагоре към връх Налбант. Стръмнината не спира устрема ни. Не само, защото се усещаме преследвани от хората зад нас. Щеките наши добри помощници дават възможност за успешно качване по сипея. Слава Богу. Поне не се оказва голям. Камъните си стоят спокойно без да се вълнуват от долината долу, която не чака посетители. Всъщност има такива. Планинският водач пристига в началото на улея. Гледаме го как изчаква да се събере групата. Някои да вземат въздух, който е редичък но не и невъзможен за дишане.

Полека едва успявам и аз, да се измъкна горе на седловината само за да установя, че въпреки обещания топъл вятър, духаше и леко пронизващ. Якетата нямат шанс пред неговия зъл, устрем.

Докато изкачваме улея погледите ни хващат закъснели, но още усмихнати в цъфтежа си сини камбанки. На едно място, където явно скалите дават възможност се усмихват в жълто три стръка от глухарчето. Явно надморската височина не пречеше на закъснелите цветни усмивки на растенията виреещи на това скалисто място.

     Без да почиваме тръгваме по билата към връх Ковач – 2634м. н. в.

Отдолу под нас гледат пропасти и синеят красиви очите на Рибното и Мъртвото, езера.

   Аха и вятъра да ни духне. Няма как обаче, защото щеките влизат в помощ. От тук в другата посока се виждат освен  необятната долина, но и върховете над нея.  Каменистия терен покрай пропастта продължава чак до връх Ковач, който съзираме след малко.

На помощ за ориентация отново се обръщаме за помощ към Уикипедия:

       „Връх Ковач -2634м.н.р. В миналото е бил връх Налбант до 1942г. Намира се в Източна Рила. От община Якоруда, е и най-лесно достъпен.

     Източните склонове на върха са отвесни и подходящи за алпинизъм. Достъпен е откъм южния си склон, до който се достига за час и половина от местността „Нехтеница“. Върви се по поречието на Малка Баненска река. След достигане на южния склон се предприема изкачване на север. Теренът е полегат и е лесно достъпен. Друг вариант за изкачване на върха е от хижа „Грънчар“. Тръгва се по пътеката към връх Мусала. След достигане на седловината Джанка (Долни куки) се тръгва на юг. След около 1 час път се достига върхът. Финалното изкачване по северния склон е доста стръмно, но не и опасно.“

Погледът от тука е не само прекрасен, но и доста забележителен.

Пред нас е долината на Бели Искър, на юг се издигат Лопатишки и Среден връх, а точно над нас извира в погледа склона на връх Ковач.

    Когато вече сме на върха, разбираме за едни от най-прекрасните панорамните гледки в рила планина. Отдолу ни гледа язовир Бели Искър; горе прозират върховете на Мусала и Малка Мусала. А отзад прозират в хоризонта, скалните великани Шишковица, Скакавците, Юрушки чал и разбира се далечното Пиринско било, потънало донякъде в мъгла. На връх Ковач или Налбант, както се е казвал в миналото ни среща пирамида направена от скални късове. Долу зад нея виждаме двете езера, Мъртвото и Рибното изглеждащо като малък микроязовир.

И тук е мястото за магията пристигнала от времето. Легенда описана от писателката Елена Огнянова:

                                          Връх Налбант в Рила

Налбант -човек, който подковава добитъка – коне и говеда.

Б.а.

   Начумерен, мрачен и навъсен, като истукан над зейналата пропаст, в която са сгушени Якорудските езера, се извишава върхът Налбант. Името на този планински великан се губи в отколешни времена, потънали в дълбока забрава. Но се помни, че е свързано с последните боеве на някакъв цар, който се оттеглил в планинските клисури на Бели Искър, за да се скрие и защити от по-силен завоевател.

  Усилни и несполучливи войни водел дотогава царят, загубил почти цялата си войска. Останали му неколцина верни люде, с които се оттеглил и скрил. Най-доверен сред тях бил царският налбант. Той се грижел не само за царския добитък, който пасял по обширното пасбище, но бил и пазител на царското богатство. Царят го обичал много, доверявал му се във всичко и затова му поверил всичките си скъпоценности. Царските знаци също били оставени в ръцете на налбанта.

     В планината имало в изобилие паша за добитъка, ала трудно се намирала храна за хората. Настъпвала зимата, а приготвената от по-рано храна се привършвала. Изтощената от глад и студ малка царска войска скоро била нападната едновременно от няколко страни и бързо била победена. За да не паднат във вражески ръце царските знаци и скъпоценности, налбантът ги закътал в канарите на високият връх, от който царят наблюдавал неравната борба. Като се уверил, че войската му е напълно разбита, той повикал налбанта, възседнали най-добрите коне и успели да се спасят, къде – никой ни видял, ни чул. И никой не запомнил името на този нещастен цар. Но върхът – висок и канарист, бил наименуван Налбант, а по-късно – преименуван Ковач.

Обхванати от магията на върховете правим снимки за спомен. Не забравяме и каменното иглу, което вярно не е цяло, но спира силните пориви на вятъра. Докато се радваме на гледките, чуваме и гласовете на хората от групата, която се води от планинския водач.

  Време за тръгване. Или място за новите посетители. Взимаме си сбогом с върха и бавно се спускаме по- железните колове, които подсказват пътя надолу към хижа Грънчар и в далечината пред нас вдясно връх Суха вапа 2638м.н.в..

 Огладнели спираме при едно от езерата долу. Все още в него виждаме да синеят части от водите му. Другите две, които са малки са изцяло пресъхнали.

Шума от боровинки оцветена в червено ми дава повод за снимка с връх Ковач, който ни гледа отгоре. Гласовете на групата горе достигат чак при нас.

Обядваме. Мотаем се само за да установим, че хората на планинския водач успяват да ни изпреварят.

Тръгваме най- после и ние по пътя към хижа Грънчар. Решаваме да не изкачваме другия връх Суха вапа.

Все пак сме в края на октомври и денят е малък. Няма време за губене.

Групата, която е пред нас обаче мисли друго. Виждаме ги в посока връх Суха вапа.

     Това обаче не ни пречи да се чувстваме добре. Слизаме  бавно очаровани от гледките пред нас. Язовир Бели Искър, връх Мусала и вдясно Суха Вапа. 

Внезапно пред нас се открива долу току под нас Грънчарското езеро за, което има легенда написана от  Елена Огнянова.

        „Навярно доста отдавна е било, защото никой не знае кога, един силен и опитен грънчар от под рилското селище Якоруда тръгнал на своя кон, натоварен с грънци за Самоков. Било през месец август – хубав летен ден. Грънчарят бързал да прехвърли билото между Юрушки чал и връх Налбант. Седловината, през която минавала в миналото конска въглищарска пътека, днес е широк, хубав път и се нарича Джанка или Долни куки.

Като стигнал езерото, източно от седловината го застигнала свирепа буря. Загинал грънчарят, загинал и натовареният му кон.

   Този нещастен случай бил тълкуван от тогавашното население като някаква поличба, та местността, където загинал грънчарят, била наречена Грънчар. Планинците нарекли и езерото Грънчарско езеро, а изтичащата от него рекичка – Грънчарница.“

В далечината веднага зад него, хижа Грънчар наднича с любопитство към нас. Сякаш я чуваме да пита: Накъде така, приятели?“

   За да не страда повече за нашата компания решаваме да се спуснем встрани направо към езерото. Целта е да съкратим пътя, който плавно се спуска и доста заобикаля през клека, който ни лишава от гледки.

 Успяваме безпрепятствено да стигнем грънчарското езеро и хижата долу, където синът ми повежда разговор с двама туристи от град Якоруда.

   През това, аз помолен от апарата ми, който вадя от джоба си, правя снимки. Запечатвам хижата, езерото, връх Суха вапа.

   Веднага след приятелския разговор на сина ми с туристите тръгваме надолу по каменистия път към кантона Нехтеница, където ни чака колата.

Стигаме белокаменна чешма от която пием с изрисувано канче с череши на него.

Бързаме, но и времето тича. Все пак успяваме в с светлата част на деня да стигнем до колата.

Доволни от прехода в Рила, събрали впечатления, натрупали опит потегляме с мисълта някой ден отново да се върнем. Тук при хижа Грънчар, връх Суха вапа 2638м.н.в. и красивия скалист, панорамен връх Ковач 2634м.н.в. , откъдето погледа не остава никога, празен… И няма как, когато рилските прелестни, необятни, долини и върхове са събрани тук.

В.Софин 21.10.2023год.