В себе си на оглед
Бях във себе си на оглед.
Видях се всъщност отстрани.
Не харесах критичния си поглед -
мушкаше ме, да ме нарани!
Опитах се да го смекча с усмивка.
Гримасата ми даваше надежда.
Насъбрал бях в устата си горчилка,
която исках от мен да се отцежда!
В единствен миг видях се пак дете
на майка стиснал и баща - ръце…!
Пожелах внезапно времето да спре:
споменът ми бе, дошъл в сърце!
В. Софин 29.04.2025год.
На пясъка мечтите
Потърсих стъпките ти в пясъка.
Морето бурно беше ги отнело.
Почувствах тих повея на времето,
нахлул бе пак споменът начело!
Истинското лято бе заминало.
Оставило ни изгрева в очите.
Сутрин на пясъка пристигнали
личаха на двама ни мечтите!
В. Софин 27.04.2025г. на Ива
Дечица в омая
В света, където живеем,
където всекидневно се смеем,
и липсва оная тъпа омраза;
и няма в сърцето капка зараза -
има неуморно щастие в стая,
където дечица в сладка омая
играят безспир явно с оная -
тръпката радост в безкрая!
В.Софин 25.04.2025год.
Лунна тишина
Във звука на
тишината… затаен дъх. Очаквания. И една Луна, която събира погледи. Сребърна
пътека за двама влюбени. Очакване. Решение. Дали да тръгнат сред звука на
тишината? Само двамата… И романтичната Луна свидетел, която простряла сребърна
пътека ги кани да строшат оковите. Само двамата… Не е ли достатъчно? Двама
смело да изберат пътя на любовта, който започва някъде там… Сред звук от тишина,
където липсват гласове. Погледи, които говорят. Докосване на ръце. Решение,
което Луната взема. Тя е виновницата. Ако не беше изгряла… само, ако имаше
облаци звукът на тишината би бил съвсем друг. Тогава мълниите щяха да
предотвратят срещата. Всъщност нямаше да има такава. Времето навъсено, дъждовно
щеше да се изсмее ехидно на Луната скрила бледите си бузи засрамена в облак
тъмен…
Да, но тя знаеше, кога да изгрее в тишината. Знаеше как да я
разчупи с оня звук, звукът на любовта от който нямаше измъкване. Двама с
очаквания. Ръка за ръка и една Луна събрала погледите им…
В. Софин 25.04.2025год.
Любовен бряг
Река без страх се устремява
с атака в търсене на брод.
Водни капките пленява
с любов за вечния живот.
Море без страх се устремява
с вълни във търсене на праг.
Силата му явно надделява,
щом акостира на любовен бряг.
Купидон без страх се устремява
със стрела направо във целта.
Мишената без грешка поразява
докато открие вечна любовта!
В. Софин 25.04.2025год.
Пътищата са виновни
Бързам! Има
си хас да не го сторя… Работата не чака майстора, някой като мен трябва да я
върши. Паля колата. Оп-па…! Грешка! Завъртам ключа, но не за квартирата, а на
автомобила. За да изляза от града понякога е нужен час. Цял при това
задръстване. После какво и да обяснявам и да се кланям пред шефа все е тая…
Виновен и точка. При това напрежение нормално е човек сутрин да се почерпи с
едно малко уиски. Така де…! Да се раздвижи кръвта и колата напред.
Километражът и
той горкия, защо е ако не се изпита колко ще вдигне автомобила по-разбитите
пътища на страната ни. Бързам. На завой извън града… Абе какво да се обяснявам
Вчера нямаше завой днес го има на пътя. Кой идиот го е поставил на това място.
Не го взех и оп-па, леко в канавката. Ами сега!? Минават коли и никой не спира.
Нормално. Всеки тръгнал на работа. Бърза да не му се карат и може да го
уволнят. Ами аз! Изтъпанчвам се пред няколко коли първо само с псувни. Не
помага, а ускорява движението на автомобилите минаващи покрай мен. Тогава? Търся
камъни и започвам. Автомобилите се опитват да играят по свои правила, слалом.
Един, два три… Измъкнаха се гадовете с псувни по-мой адрес. Е четвъртия не
успя. Праснах му стъклото. Спря човечеца и извади от багажника бухалка. Опита
се да ме почне. Не да ме изяде с парцалите, а да ми смени физиономията.
Започна ме с думите:
–
Ти що хвърляш камъни бе? Счупи ми стъклото. Ако ме
беше ударил, простак такъв…
Е може и да съм прост, но не
търпя да ми го казват в мутрата. Налетях с гаечен ключ. Може би щяхме да се избием,
ако не беше спрял до нас полицейски патрул.
–
Вие какво? На дивия запад ли играете? – попита ме
един с пагони на капитан, служител на правото.
„Какво
правите, ако не сценка!?“
Обяснявам, че закъснявам:
–
Всъщност закъснях, старши за работа. И сега
какво правим? Ще извадите ли от канавката автомобила ми, че шефът ще ме убие…
–
Аз ще го убия, старши… Дайте го на мен! – обади се
човекът, чието стъкло на колата му, бях счупил.
–
Полека! Не ми казвайте какво да правя. Я първо
духнете в дрегера… За да видим кой, колко количество алкохол е изпил тая сутрин…
В миг изтрезнявам и вместо да
вдигам пара, обяснявам, че бързам и нямам време за дрегер, а имам нужда от
помощ за колата ми. Това не помага и на човечеца, с когото щяхме да се бием.
Оказва се… Ами и двамата бяхме пили. Само по едно малко
уиски. За раздвижване на кръвта за да вървят по бързо автомобилите ни по
разбитите пътища на страната.
Резултатът е ясен. Конфискуват ни колите. Нас с човечеца, с който
едва не се убихме ни закопчават заедно. Някаква криза имало и с белезниците.
Едната ми ръка, закопчана на едната гривна, другата на човечеца. Да сме заедно.
Така цъфнахме пред съдията, който определи глобата за първото ни нарушение.
Късметлии излязохме. Трябваше да си стиснем „гушите“ с
човечеца… Не, ръцете, които бяха свободни. Аз се дърпам и той се дърпаше. Но
нямаше избор. Или и двамата в ареста, или се разбираме пред съдията. Стиснахме
си най-после ръцете с мисълта да не се видим никога повече.
А на другия ден… ? Ами измъквам скрит коз от гараж на
приятел. Взимам резервната си кола и газ до дупка. Завоят, който вчера ме спря
днес не успя да ми стори нещо. Взех го дето се казва, по-корем. От толкова
бързане… Забравих за скоростта. Ами двеста километра в час. Подгониха ме „стършели“
полицаи. Не успяха да ме стигнат. Лошото дойде после. Камерите, пустите камери
бяха снимали… Все пак успях да стигна пръв при шефа само за да чуя, че съм
уволнен. И как да не съм, когато разбитите пътища бяха виновни за станалото.
Закопчаха ме отново. Даже конфискуваха и втората ми кола. Ами
книжката? Е тя отдавна ми беше отнета. Щяха да ме съдят. Със сигурност ще го
сторят. Но до тогава, нали трябва да работя някъде…
Лесно им е на някои граждани на републиката. Работата им до
гъза, жената далече, любовницата и тя наблизо… ама ако живеехте в грамаден град
наричан от някои „ Голямото Село“, едва ли щяхте да сте щастливи. Тогава
трябваше всеки ден да ставате рано и да пътувате поне няколко часа, за да
стигнете работа, която трудно се стига.
Ама, че скапана система. Километри безброй, някакви завои, а
пътищата все са виновни в републиката.
Като се замисля май автомобилите станаха повече от хората и
трябва да носят отговорност. Как така ще се движат с висока скорост по
разбитите пътища на страната? Все бързат, а не мислят за стопаните си, които
грижовно ги хранят с гориво, всекидневно при това..
Осъзнах това едва,
когато ми отнеха и двете превозни средства. И това ако не е справедливост. Да
се осъзная в затвора за високите скорости и алкохола изпит от мен при
всекидневния стрес на, който и всеки друг е изложен в републиката.
В. Софин
24.04.2025год
Скромен стих
Падат капки от сълзите ми…
Тихо разбиват се на тротоара.
Отдавна избягали мечтите ми -
последна стигнали са гара.
Пролетта я няма в мислите ми.
Влачат тъмни облаци тъгата.
Розовите храсти - близките ми -
с тръни стигнали са у душата.
Говорят в искреност очите ми.
Думите им хванали са спомен.
Падат сетили любов сълзите ми -
бликнали от стиха ми, скромен!
В.Софин 23.04.2025год.
Тая любов
Ех! Как искам тая любов
която не пречи, не спира –
мечтае със мене на лов
да дебне, търси – намира
оная малка стъпка живот
жадна, която си струва,
да тръгна към оня възход,
който ме грабва, целува
обича, мрази, преструва…
С мисъл запален за нея
изгарям в гърдите нахлува
пламък, за който живея…
Това е тази мечтана
любов,
която не пречи, не спира -
мечтае със мене на лов
да тръгне, защото разбира!
В. Софин 17.04.2025год.
Рисувам очите ти… 14.04.2025год.
Рисувам очите ти зелени
идват в спомена ми днес
Рисувам устните червени -
привлекателни със жест!
Целуваш ме поне веднъж
когато нощта притихне.
Целуваш ме дори в зори,
когато слънце се усмихне!
Вълните морски на брега
говорят пак за любовта.
Разпиляват се идват със
нега -
в спомен за твоите очи,
мечта…!
В.Софин 14.04.2025год. За теб, Ива!
В съня ми идваш ти
Очите ми мечтаят да те зърнат!
Ръцете, желаят да прегърнат….!
Сърцето ми не иска да си тръгне,
докато още е при теб и тръпне!
С морето в съня ми идваш ти.
Изгрева с теб радва ми очите.
На брега, където тихо е почти
вълните връщат ме в мечтите!
Сърцето ми закотвено изцяло.
Не искат стъпките да тръгнат.
Любовта ми - слънцето изгряло -
лъчите му не могат да угаснат!
В. Софин На Ива 14.04.2025год.
Буламач
Реших! Всъщност, експеримент…
Голям форум, ей! Аз
бледнея пред всички публикувани неща в него. Затова се реших на експеримента. Написах
разказ. Голяма работа ще каже някой. Днес всеки го може това. Съгласен съм с
доводите. Но, лайкването!?
Написах разказ,
сглобен от различни автори, които са се доказали във времето. Моето появяване в
него, беше незначително.
Публикувах го като
мой. Бях опънал мрежата на паяка и чаках жертви. Не закъсняха отзивите. Всички
добри. Някои само лайкване. Поздрави за добре свършената работа от мен. Дали не
бях преиграл!? Или може би се бях, подиграл? Не. Бях сглобил буламач достоен за
перото… Всъщност за перо, което още не е прописало достатъчно. Може да е изкуственият
интелект!? Знам ли? Е, аз знаех! Бях вмъкнал Хемингуей, Стайнбек, Ерих Мария
Ремарк, че и Стивън Кинг бях успял да прострелям с малокалибрени патрони… Дори
прескочих на среща с Хенри Милър и влязъл в тона на Чарлс Буковски!
Ти, да видиш? Бях озадачен от поздрави, които не очаквах. Прозрях
тъпата истина. Или никой не беше чел нещо от тия утвърдени от времето автори,
или просто разказа не беше изчетен до края; може би изобщо не беше четен… Но,
лайкването беше убедително! Ами? Не се хванах. Хванаха се лайкващите.
Поздравите, които ми отправиха не бяха заслужени. Те бяха поздрави за ония
утвърдени автори които са останали и ще останат и в бъдещето. Ами, аз? Кой бях
аз, та си бях позволил да създам Буламача? Обикновен драскач титулуван от
четящите хора като човек, който не го слуша главата. Ами?
Все пак, написах
това нали? Аз нещастника позволил си да разбуни духовете. Да накара хората да
мислят. Да се сетят, че има и букви за четене освен снимки за зяпане…
Буламачът всъщност
е нужен. Особено днес, когато изкуствения интелект прави първата си крачка.
Дали ще му позволим да ни изтрие изцяло? Това зависи не от мен, а от Вас читатели,
които знаете, че бъдещето колкото и да се изменя трябва да остане истинско, а
не подкупно и подчинено на лайкване във Фейсбук.
В. Софин 9.04.2025год.
В долината на паяците
Налагаше се…
Трябваше да премина през долината. От другата и страна ме чакаше спасение. Ако
останех на това място, рискувах живота си. Зад мен се промъкваха черни облаци.
В далечината проблясваха светкавици. Някои от тях вече почти ме настигаха…
Пред мен облечена
в млечен воал прозираше долината. За нея не знаех почти нищо. Бях чувала обаче…
Всъщност приказки от баба. Който тръгнел през долината не се завръщал. Поглъщал
го млечният воал мъгла и повече нищо не чували за изчезналия човек.
Аз бях закъсала
на нивата. Оставаше ѝ съвсем малко. Трябваше да се окопае картофа. Бях дошла
късно и лошото време ме хвана. Не можех да мина през окото на бурята. На това
място си даваха често среща, стихиите. Понякога тих пороен дъжд, но сега,
когато исках да се върна, небето не предвещаваше нищо хубаво. Мълниите следваха
една след друга. Грохотът на оръдията им отекваше в ушите ми със стара песен от
пиратски кораб в абордаж…
Нямаше измъкване.
В далечината пред мен сияеше спокойния млечен воал на долината.
Забързах надолу към нея. Мислех си за бабините деветини.
Празни приказки, които вечер баба ми разказваше за лека нощ за да ме накара да
заспя.
Да, нямах
избор. Вмъкнах се в долината, където слънцето светеше, но очите му не се
виждаха. Мокра тревата блестеше от бисерна роса. Облечена в рокля и с мотика в
ръка тръгнах да пресичам странната долина.
Краката ми се
къпеха в росата. Бързах. Нямаше време за колебание. Стряскащите с гласа си мълнии
вече не достигаха до мен. Тишината се промъкна и дори докосна сърцето ми, което
се сви в болезнено предчувствие. Може би баба ми, е била права, когато ме е
предупреждавала? Но всъщност нямах избор. Или трябваше да остана там горе и
бурята да реши?
Отнейде изпълзяха изплетени красиво, многобройни мрежи,
окъпани в роса. Слънцето играеше в
сплетените им коси. Някъде наблизо се криеха фризьорите. Огромни паяци чакащи
клиенти, които да хванат в здравите си мрежи.
Внимавах много. Но, колкото и да се опитвах все някоя
тревичка или храст закачаше роклята ми. Хващаха я тръни, защо не и мрежите на
паяците!? Нали не бях изключение. По скоро страшно изкушение за гладните им
стомаси. Вървях напред и устата ми пресъхнала започна да проклина времето.
Не бях послушала предупреждението на съпруга си. Изрично ме
беше предупредил да не излизам сама. Но аз, не исках да се покажа слаба като
момиченце. Днешните жени трябва да са силни и сами да избират пътя си напред, дори
и труден да е той.
Намирах се сякаш в минно поле. На всякъде скрити мини. Очите
на слънцето изяждаха бисерните сълзи на тревите. Въоръжена само с мотика, реших
да се продам скъпо ако се наложи…
Две, три крачки напред, една назад. Ами танц някакъв.
Всъщност оцеляване на предела. Ами!?
Няколко паяци
се опитаха да ме хванат в мрежите си. Не им се удаде. Бях бърза и
безкомпромисна. Разкъсах здравите мрежи с няколко удара и продължих напред.
Внезапно се заковах на едно място. В гъстотата на тревата сред росата нещо
заблестя в очите ми. Погледнах. Ужасих се. Викът ми, който прозвуча съвсем
самотен в тишината на долината прозвуча като, вик за помощ. Или безпомощност.
Пред мен се белееха костите на човек. Изцяло погълнат от паяците си помислих. И
нямаше как да не си го помисля след като направих още няколко крачки и нов
скелет от човек стресна погледа ми.
–
Къде по-дяволите…!? – изръмжах на глас за да се
успокоя, но успокоението го нямаше.
Запитах се дали
да продължа? Може би трябваше да се върна? Но като си помислих за изминатия път
настръхнах. Не се знаеше дали бурята е свършила и какво ме дебнеше горе в
началото на долината. Стиснах мотиката с мисълта, че лесно няма да се дам и
продължих с предпазливи крачки напред към изхода на долината.
Погледнах си
часовника. Сякаш времето беше спряло. Стрелките не му се движеха. Нещо ставаше!?
Паяците се бяха активизирали. Събираха
се на групи. Бяха решени на всичко, но да успеят да ме хванат. Това, че ги убивах
лесно с мотиката си не им пречеше да се обединят в името на целта си, която бях
аз.
Замислих се. Дали
пък в мен не течеше амазонска кръв!? Сигурно, защото друга жена на моето място
би се предала. Обърнах се за момент. Зад мен паяците вече бяха успели да изплетат
висока режа за да попречат на връщането ми назад.
Пътят ми
трябваше да е напред. Стиснах мотиката решена на всичко! Но и паяците стегнаха
редиците си, решени на всичко!...
Трябваше ли да се
предам? Вече виждах изхода от долината. Толкова близко, но и далече… След всяка
моя крачка напред спирах пред скелет. Изглозган до неузнаваемост. Дрехите също
бяха изчезнали. Нямаше нищо, което да установи кои бяха жертвите. И от колко
време лежаха костите им в тая прокълната долина. Дали не бях в ада? Ами? Ощипах
се. Усетих болка. Жива съм. А, дали? Погледнах мястото на ощипването. Паяк
голям колкото юмрук беше започнал да закусва от мен. Изкрещях! Рязко го
отхвърлих от себе си и мотиката в ръцете ми приключи закуската му. Опитах се да
бягам. Всъщност нямаше как да го сторя след като на всяка моя крачка напред
срещах отпора на паяците. Съюзени, заедно с една едничка цел, бяха решили да ми
видят сметката. А, трябваше ли да им я давам? Ей така, на готово. Да легна и да
чакам, „Термитите“ да свършат работата си по- ликвидирането ми.
Слава Богу! Не бяха термити. Някакви паячета само. Прекалено
дребни за да ми сторят нещо. А големият, който убих?
Явно е бил тарторът, който е командвал нападението.
Размахах с последни сили в ръцете си оръдието на
освобождението. Раз, два, три…
Мрежите здрави, унищожи!
Крачка само… Още една, две…Нямам сили. Ще припадна. Ами,
баба беше права. „Никога не минавай през долината, където живеят паяците!“
По-добре мълнията да ме беше приключила вместо челюстите отровни на паяците…
Изведнъж от другата страна на долината се показа лице на
мъж. Интересно помислих си преди да припадна от многобройните ухапванията на
паяците, които искаха да ме довършат!...
Край, всичко свърши! Тук ще се белеят и моите кости…
Да, но!
Опомних се след
малко! Бях минала през капана на долината. Всъщност мъжът, който бях видяла за
момент, беше успял да ме измъкне. Имал една минута на разположение.
После разбрах.
Влезеш ли в долината ако за минута само не се върнеш, оставаш там завинаги на
милостта на паяците.
Мъжът на име Тони, който ме спаси влязъл, видял ме… Грабнал
ме, и без да се колебае и за миг де върнал обратно. Успял за частица от
последната секунда, която изтичала.
Вече зная истината!
Научих я, въпреки бабините деветини! Никога не ходете сами в гората, на нивата
или някъде другаде в пустошта. Там някъде, където не очаквате ви дебне злото. А
щом е така, нима трябва да сте безразсъдни? Спрете и се огледайте! Слънцето
успешно проби млечния воал на долината и докара спасението!
В.Софин 7.04.2025год.
В полуздрача
От дъжда имаха поставена задача.
Цъфнали във бяло сияеха, клонаци.
Танцуваха сенките им в полуздрача -
на Луната бяха пуснали, мустаци!
Звездите спяха в меката постеля.
Тъмни облаци им скриваха очите.
В бялото на романтичната неделя,
празнуваха единствено, сълзите!
В. Софин 6.04.2025год.
