На гости в провинцията - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                     

                                                          

На гости в провинцията

         Мама ми каза, че ще ходим при баба и дядо в провинцията. Не зная какво е това!? Но сигурно е, че там живеят баба и дядо. Аз си мислех,  че живеят в град, а не в някаква си провинция… но щом мама твърди така, може…

Дядо ме посрещна с детски книжки. И виж забравил, че я имам едната за „Шишарко“… пак ми я купил. Мама каза, че ще я дадем на друго дете да се радва. Че дядо я е взел за мене!? Откъде накъде ще я дават на друго дете!?

За да го накажа, че е сгрешил трябваше да ми прочете приказка. После същата я прочете и баба. Така за по сигурно, да я науча по-лесно…

На вечеря всички бяхме на масата. Оставих на всеки хляб. Нали съм домакиня, трябва да нахраня мама, тате, дядо и баба.. а, вуйчо, къде е? Бил на море.

Попитах на кое, на Черно море ли, но мама каза:

–        На Гърция.

–        Че там имат ли море? – попитах.

–        Имат как да нямат, Софи.

–        Аз си мислех, че само ние си имаме море… А ние ще ходим ли пак, мамо?

Така разбрах, че и това лято ще бъдем там. А дядо пак ли ще го вземем с нас?

–        Ще видим, ако слуша! – каза мама и добави, че това се отнасяло и за мен. Не съм искала да ям. Ами те другите и те не си изядоха хляба на вечеря…

Мама ме попита, защо държа храна в устата си, а не я ям. Много просто. Ако си я пазиш, може и да ти остана за закуска. А пък закуската в устата ще задържа за обяд…

Мама се засмя и каза, че така не се прави. Храната трябвало да се изяжда веднага иначе се разваляла. Как като я пазя в устата си!? Но мама беше толкова настоятелна, че трябваше накрая да я преглътна. Не се спало с храна. Можело да се задавя…

       Всеки ден научавам нови неща. Интересно е, само, че върви ги разбери. Тате се обади по телефона и изпрати поздрави на баба. Тя беше в другата стая и аз тъкмо тръгвах да ѝ кажа, когато мама ме спря. Тя ми се засмя. Какво пък толкова!? После трябвало да ѝ кажа. Че кога? След разговора за лека нощ, който тате ми пожела по телефона.

На първи юни мама ми каза, че ми било празник да не би да имам рожден ден!? Не, не съм имала. Щяло да бъде празник на всички деца. Толкова много и всички щели да празнуват. Хубаво е, когато всички деца имаме рожден ден на първи юни. Да му мислят бабите и дядовците. Ами дали ще има торта!?

Мама ми каза, че нямало да има. Защо ли? Но сигурно е, че толкова много торти не могат възрастните да направят за всички деца за рождения им ден. Разбираемо е.

Като се сетя само… Утре щяло да бъде първи юни. Ще бъде весело. Знам си, че ще има и подаръци. Питах мама, а тя каза да не бързам. Че лошо ли е да се знае предварително!?

– Всяко нещо с времето си, Софи! – каза мама и ме остави да мисля за времето.

Може и да вали, утре? Ама по добре да грее слънце, за да идем в парка при всички деца и да играем там… Знам, че ще бъде ама много, много весело.
Сега мама ме слага да спя. Ами в такъв момент спи ли се?

Вие деца лягате ли си вечер след прочетена приказка от мама? То и от тате също. Хайде бързо да заспиваме всички. Че утре имаме рожден ден. Абе може торта и да не ядем, но ще се веселим! Лека нощ, деца!

В. Софин 31.05год.

Кошмарно време

 

                                                                           

В. Софин 31.05.2025год.

Кошмарно време

На времето му нещо става!?

Отвън това сега се случи…

Нагъл вятърът се забавлява

със студ пристигнал кучи.

 

Дъжд на чадърите внушава,

че сутрин къпането е полезно.

Затова на всеки му се дава -

да бъде къпан най-любезно!

 

На спирката трамваят закъснява.

Някой там в службата се кара!?

Служителят смирено обяснява,

че времето създало е кошмара!

В. Софин

Косъм на мечтите

                                                                                              

Косъм на мечтите

Когато красив изгревът съзрях

Слънцето усмихна ми очите.

Щом в моренцето ръка допрях

мощта почувствах на вълните.

 

Когато духна вятърът  игрив

и хвана оредели ми косите.

Усетих се наистина щастлив –

останал с косъм на мечтите!

В.Софин 31.05.2025год.

Възможно ли е това

                                                           

                                                              Възможно ли е това

–        Нима е възможно това? -не можеше да повярва на думите на приятелката си жена на име, Мила.

–        Вярно е Мила! Не се чуди. Днешните мъже са толкова объркани, че не знаят какво искат. Наскоро поканих един на кафе. И какво мислиш, че стана?

–        Не дойде на срещата!? – коментира Мила.

–        Не, не бих позволила това. Дойде ама със закъснение. Представяш ли си…. Чакам го цяла…

–        Седмица, сигурно – прекъсва я Мила с усмивка.

–        Не, чак толкова, не. Но цяла минута от определеното време. Вместо като джентълмен да дойде с букет, той си позволява да закъснее…

–        И какво каза в обяснение?

–        Бил закъснял трамвая.

–         И ти се върза?

–        Ами! Знаех предварително, че има кола, а лъже на първа среща, че трамваят бил закъснял.

–        Каза ли му?

–        Казах му, че ще плати сметката в ресторанта.

–         И получи ли се?

–        Не. Излъга, че ще иде до тоалетната и се измъкна през задната врата на ресторанта.

–        Ама верно ли, Ленче?

–        Ти как мислиш? Избяга като последен страхливец. И то от една сметка. Ако го бях помолила и нещо друго да свърши, гадината пак щеше да избяга.

–        Попаднала си на грешния мъж. Аз предварително искам да видя какво има в кесията му и тогава сядам…

–        Къде сядаш Мила? Да не е..?!

–        А, не! Ти за толкова лесна ли ме имаш? Става въпрос за ресторанта. Не остави ли предварително стотачка, не сядам с него на кафе. Предварително поръчвам и веднага го карам да плати сметката. После ако иска нека си ходи. Ама едни стиснати мъже са се навъдили

–        , ей. Поръчвам по много от всичко за да го заболи сърцето и кесията му да олекне. После не бяга докато не се изконсумира всичко, или не си го завие за вкъщи гадината.

–        А после, изпраща ли те до Вас?

–        Рандевуто е у дома, но само ако отговаря на условията ми. Да е чист, изкъпан, да не мирише на алкохол и да бъде сдържан докато аз не му кажа какво да прави. И после може да си ходи.

–        Възможно ли е това?

–        Възможно е Ленче! Не ги ли контролираш мъжете, гледат да избягат, страхливците…

Докато двете приятелки споделят мнението си за мъжката част от планетата Земя в едно квартално кафене отнейде се появява тяхна позната.

–        Я виж ти!  -възкликва тя. –Кого виждат очите ми? От кога не сме се виждали? Седите тука и си пиете кафето, и то без мъжка компания…

–        Хм! Защо са ни? – казва Мила.  -За нищо не стават…

–        А, стават, стават, но трябва да знаете как става това. -смее се Надето.

–        Ти какво правиш тука! Не беше ли нощна смяна? – интересува се другата приятелка, Ленчето.

–        Имам среща! Чакам го да се появи…

–        Сигурно на бял кон! – смее се подигравателно Мила.

–        Ти пък, нищо не разбираш от мъже. Само завиждаш.

–        Кой аз ли завиждам? Пфу!  - плюе Мила пренебрежително.

–        Чакайте дами! Вие да не се сбиете? – прекъсва ги Ленчето.

Думите карат и двете жени настръхнали за саморазправа да се умирят поне временно.

–        Наде, ела седни при нас докато го чакаш, твоичкият! – кани Мила, приятелката си решила да зарови томахавката на войната между тях.

–        То като гледам часовника май ми е вързал тенекия! Няма го! Вече десет минути стават…

–        Ето за това ти говорех преди малко. -обръща се с думи, Ленчето към Мила. – Непостоянни станаха мъжете, няма ги никакви. Закъсняват. Букети не подаряват. Даже не искат и да ни целунат, ако ние не си поискаме. Какво поколение само. Изродено!

–        Какво става тука? – чува се мъжки глас идващ от другата страна на ресторанта. – Какво клюкарите ако не е тайна?

Трите дами с изненада се обръщат. Очите им не могат  да повярват. Бившият им! Някога мъж и на трите, изтупан и с букет рози в ръка.

–        Ти, къде така? – осмелява се Мила да пита, Никито, както му казваше някога на галено.

–        Ами среща имам с една прекрасна лейди…?

–        Лейди? – и трите бивши жени на Никито са шокирани.

–        И коя е тая…никаквица? – осмелява се да попита, Ленчето.

–        Коя пък точно на тебе ще върже? – обажда се и Надето.

–        Ще видите. Всеки момент ще влезе през вратата. – ухилва се до уши от впечатлението, което е направил на бившите си жени.

–        Нещо май закъснява? – осмелява се с обаждане, Мила.

–        Със сигурност му е вързала тенекия!? – смее се и Ленчето.

В тоя сюблимен момент през вратата влиза не кой да е друг, а бившата свекърва на трите дами. Никито се втурва, целува майка си и поглежда назад към бившите си съпруги с изпепеляващ поглед.

–        Мама Силвия ги съглежда на момента.

–         Тия какво правят тука, Ники? Казала ли съм ти, че не искам да ги виждам. Защо си ги поканил?

–        Не съм поканил никого мамо. Те си бяха просто тука.

–        Не ме ли лъжеш?

–        Не мамо кога съм те лъгал, че и сега.

–        Ами лъга ме ти, лъга.. тия трите, които ги беше довел вкъщи. Казвах, ти тогава, че не са за тебе… ама ти…

–        Това е минало, мамо. Минало. Няма смисъл да ми го припомняш.

Трите грации или трите бивши на Никито гледат като изтървани от покрива на висока къща. Те не могат да повярват, че това се случва точно сега, когато се опитват да говорят за недостатъците на мъжете.

      Като добър кавалер Никито хвана  майка си под ръка и я придружи до запазеното сепаре в ресторанта. От там се видя да надникват две красиви очи. Млада и прекалено красива жена, която беше на среща с Никито. Но не само с него, а защото той беше поканил и майка си на оглед. Така де. Искаше да е сигурен, че четвъртия път, когато предложи брак на някоя красива лейди, той ще е успешен.

–        Възможно ли е това? – попитали Изкуственият с големия ум.

–        В днешното време на интелект пък, защо де не е… - отговорил запитания изкуствен такъв, който вече взимал решенията. А не човекът.

Трите бивши пък остават с отворени уста без думи и с очи изхвръкнали от орбитите им от изумление.

„Възможно ли е това?“

В. Софин 30.05.2025год.

Нека си вали

 

                                                                                      

     Нека си вали

      Проливен дъжд. Самоковец без чадър, но с усмивка на уста се прибира вкъщи от работа без да бърза. Загрижен гражданин застанал под покрива на голяма сграда, намерил сушина се обажда:

–        Оти не се скриеш, бе? Вали даж…!

–        Па, оти! Он даждо сега ме е видел! Нека си вали!

В. Софин   29.05.2025год.

 

Уважавайте мнението на другите!

                                                                           

                                                                     

Уважавайте мнението на другите!

Във връзка с уважението…

     Уважих тоя и оня. Изпълних това, което видях в очите им. Лиших ги от приказване. Говореха твърде много по време на кафето. Сега пият мълчаливо чай и то без захар. Мисля, че това е полезно за тях.

Забраних празните приказки, които се водеха до безкрайност. Били интересни. Тоя срещнал оная с милите гримирани очи и не устоял. Тая пък видяла изтупан според нея джентълмен, който си позволил волността да я поздрави рано сутринта на спирката на трамвайната линия.

Някой пил кафето сам в къщи. Каква наглост. Кафето е… Особено късото и без захарта, която му придава отчаян вид… Та кафето е разбирателство между колектива преди започване на трудова дейност.

То е и нагласа за цигара, за убиване на времето; лишаване на минутите от свобода.

Така, че трябва да се внимава. Никакво пиене след работно време! Вкъщи? Абсурд!

      Може на среща, но само едно. Ако се отклоните и си позволите второ, че и трето, а защо не и четвърто или пето, рискувате да загубите събеседника си. Това може и да е дама, която наливате, а не черпите с него. Дори вадите цигари от джоба си, само да ви помислят за общителен тип. Всъщност Вие сте всичко друго, може би простак, но не и джентълмен, който залага на кафето да му свърши работата. И после се питате, защо тия мили гримирани до неузнаваемост очи, ви гледат с насмешка и си позволяват волността да се хилят във вашите.

     Колкото и да се напъвате вече сте изгубили битката. Дамата напуска полесражението като победител. Вие оставате самичък в заведението смачкан и принуден да поръчате седмото си кафе за успокоение на нервите си.

         Леко притеснен се връщате вкъщи. Пускате телевизора и във връзка с уважението към другите гледате рекламите. Усмихвате се сякаш сте съгласни с помията, която ви засипва от там. Но това не е всичко. Следва така да се каже да ме простят хората от тяхното си предаване, следва гвоздеят на програмата – „Черешката на тортата“. Можеше да минете и без нея, но продуцентите настояват. Така де! Трябва да се уважи мнението на другите. Гледате политическите събития в страната. Слушате мнението на политолозите, клатите глава и си мислите: „Кой сте вие за да ги обсъждате?“.  Някои други като се сетите и това не могат. Явно им идва в повече затова гасят телевизора си и се опитват да вечерят.

      Тук сте очарован от закупените на висока цена от вас продукти. Така де… Всичко си има цена! Цената на здравето. Тя не пречи да се тъпчете с кренвирши  които не са кренвирши; хляб, който е всичко друго, но изглежда не е, и дори се чудите, че трябва да се яде!?

      Пиле, което е порасло без време, натъпкано с хормони от които дебелеете; безалкохолни, чиито ЕТА, не може да изброите, защото са прекалено много; градинска салата и гумени домати, а защо не и краставици… И всичко това гарнирано с политика, която твърди в ушите Ви, че се грижи за вас, за оцеляването и благосъстоянието на кесията ви.

Затова вие се опитвате да сте толерантен. За да уважите мнението на другите, не трябва да сте недоволен от промените, които стават в страната ви, където според експерти живеете толкова добре, необременен от нищо. Нито от висока заплата, нито от изкуствени продукти, а още по-малко от уважението на другите.

      Във връзка с това ходите на организирани протести на недоволните. Толкова много неща се изсипват на жълтите павета, които също се разклащат, но от лошо поставяне със сигурност за да се усети мърморенето на другите. Днес сте там за това, че са ви лъгали. Че кой не е, нали? Трябва да щадите нервите на другите. Най-добре да мълчите, когато се събирате за обсъждане на системата. Каквото и да кажете, може и дори да плачете, няма да успеете да направите пробив в нея. Вече е решено! Всичко е нагласено предварително. Можете само да направите разходката си до площада. При това забележете, здравословно. И напълно безплатно, ако не сте позволите на таксито и трамвая да го направи вместо Вас.

Не забравяйте! Вечер преди да заспите и се отнесете в царството на сънищата трябва да уважите мнението на другите. Да кажете на глас божията молитва, която ще бди над вас през нощта. Така ще помогнете и на ония мързеливите, които вечер вместо да я казват заспиват преди още да са положили глава на възглавницата.

Вашето мнение? Че кой ви пита? Вие сте човек, който уважава мнението на другите. Какво казали; какво направили… Какво гласували, приели. Вашето не, не е интересно.

За това приятелю, само за това Вие трябва да уважите чуждото мнение. Вашето е излишно, защото сте гражданин на Европа, а не селянин от затънтените дебри, тилилейски на България. Е предстои им! На дебрите им предстои облагородяване. И всичко е излишно. Обезсмисля стачките и недоволството.

Все пак уважението на другите, трябва да се има в предвид. Всичко друго като приказки за кафе и любовни срещи създава излишно напрежение.

Пийте си чая и то без захар; правете си разходките и не обръщайте вниманието на рекламите към Вас; към вашата скромна особа позволила си да покълне и израсне през двайсетте години на 21-я век!

В. Софин 27.05.2025год.

Когато Есето пристигна съблечено

                                                                                      

Когато есето пристигна съблечено

       Есето пристигна съблечено. Нямаше дреха по-него, която да задържи острият му тон. Есето проби тишината. Вля се с гласа на вятъра и потърси ръката на писател, на който не му пукаше…

 Всъщност, писател без задръжки. Не се притесняваше от това, че есето е съвсем съблечено. Макар, че то крещеше и се налагаше с тона си.

Ръката на писателя не трепна, когато пътя на перото му пое към дълбините на сърцето у човека.

Извади на показ карантията. Успешно стигна дъното. Разбра истината, усети лъжата. Най-разочароващо беше, че се наложи да съблече съвсем Есето, за да докаже правотата на думите си. Беше разгадал човешката душа. Беше разбрал за лицемерието, измамата и завистта. Не му се искаше, ама никак не му се щеше да го прави. Но светът в тоя момент не бе неговият свят.

Ако я нямаше любовта отдавна да си беше тръгнал. Да бе изоставил всичко. Някъде там  обаче горе… някъде на върха в сърцето му, го чакаше тя.  Именно за нея живееше и дишаше още той.

В далечината съзирам морето.

За мен разтворило е то, очи.

Вълните му стигат ми сърцето,

което за теб с любов тупти!

В. Софин

27.05.2025год.

Сиво облаче

 

                                                                                   

Сиво облаче

Любопитно облаче сиво

книжка на пътя намери.

С вятър книжните двери,

разтвори, букви погледна.

Взе да се диви, чумери,

но не успя, не прогледна.

 

Отнейде по пътя детенце

книжка случайно намери.

Облечено в топло палтенце

поглед си в буквите впери.

С ръчица картинка показва,

на облаче сиво разказва,

за буквата „О“, която доказва,

че всеки днес ще прогледне,

щом с учител умен поседне

с книжка, в която погледне!

в. Софин 24.05.2025год.

Няколко думички само

                                                                            

Няколко думички само

 

Не са нужни много думи

дори, когато се обичаме.

Погледите дето хвърляме -

достатъчни за тръгване…

По ония светли друми,

дето сърцата ни с биене

разбират за любовта,

която гали на съмване!

В. Софин  23.05.2025год.

 

 

 

Така повече не може

                                                                                   

Така повече не може

Трудно е да се живее така. А може би е лесно, когато не се обръща внимание на подробностите?

  Закъснял си за работа. Не, не си се успал, а нарочно не си отишъл на време. Трудно е да го разбере шефът, ти. Той няма минутка за теб, за да обърне внимание на подробностите, които можеш да му съобщиш.

        Няма как да стане това. Така повече не може. Не ти се излиза от дома. Нямаш настроение да виждаш щастливи лица. Телевизорът те тормози с рекламите си. Нямаш желание да ги гледаш.

     Трябва обаче да се ходи до магазина. Не, не пушиш, но се налага да ядеш. Откъде го измислиха яденето. Ако можеше да не се хапва. Просто лежиш си, нямаш мисли за тоя или оня човек. Лежиш нищо не ти тежи и в тоя миг телефонът до теб звъни.

Защо не го изключи на време? Сега ще се наложи да изслушаш:

„Защо не си отишъл на работа?“

„Още ли си в леглото?“

„Докога ще те чакат всички да се мотаеш някъде без да знаеш какви ги вършиш?“

„Какво си мислиш, че правиш?“

„Няма ли да дойдеш за по едно питие само?“

„Къде си? Не те виждам в кафенето?“

„Отиде ли вече на работа?“

„Днес трябва да платиш задълженията си по кредита в банката!“

„Не забравяй да нахраниш котката преди да се запилееш нанякъде!“

„Довечера си на родителска среща, където трябва да се срамуваш за двойките в бележника на сина ти.“

„Не забравяй да купиш хляб и мляко!“

„И върви се подстрижи! Не чакай да те моля за това.“

„ Преди да излезеш, изхвърли боклука!“

„Не оставяй масата непочистена!“

             Камара от заповеди и въпроси, които валят като песен от телефона ти.

Така повече не може!

    Отиваш до коша с боклука и изхвърляш телефона без да мислиш, че ще ти трябва повече. Следваш указанието на жена ти. Не, не чистиш масата. Оставяш трохите да ги събере котката. Нека и тя хапне нещо. После влачиш едва краката си до магазина. Взимаш, хляб, цигари за жена ти … и какво ли беше още. Вече си забравил. Имаш сили колкото да махнеш с ръце и устата ти да блъвне:

–        Много важно!

     Отиваш си вкъщи и пак си лягаш. На когото му се ходи да се подстригва, да си ходи. Ти не си тоя, който ще си направи усилието да ходи на фризьор.

Който има пари, нека си погасява кредита в банката. Тия, които те чакат, няма как да те дочакат в кафенето. Още по-малко шефът ти, който утре, а може би вдругиден ще поиска да те уволни за това, че не си отишъл на работа.

Така повече не може!

    Всеки иска нещо от теб. Настоява, издава заповеди. Длъжен си да се подчиниш. Системата го иска от теб. Но ти си друга Система. Съставен си от нерви, които не показваш пред всички тия, хора; тия телевизори с техните дразнещи реклами; джиесеми, които бъркат в ума ти с клещи; коли, които мечтаят да те прегазят на улицата въпреки, че си стъпил на зебрата.

Така повече не може!

       А не може и да си пенсионер. Не ти стигат годинките за това. И как, като Системата ги увеличава и източва бавно от тялото ти, живота.

Не, така повече не може!...

От днес, а не от утре вече си го решил. Никакви правила. Нито пък телевизия. Без празни разговори с тоя или оня. Просто мигове само за теб. И най-вече без подстригване. От никого и за нищо.

Само ти, свободен в мислите си. Необременен от нерви.

 Всичко това… всичко това обаче се оказва пореден сън. Просто сладък сън, от който те изважда от равновесие гласът на жена ти с познатите до болка думи:

–        Така повече не може!

В. Софин 22.05.2025год.

 

Петльова песен

 

                                                                                  

Петльова песен

Сутрин когато запее петлето

отвън щом си вирна нослето

откривам най-милото което -

радва в зората ми сърцето!

 

В близост шепне ми гората.

Бълбука потокът неуморен.

Превземат птици тишината

с вълшебен глас, любовен!

 

Сутрин вятърния дъх ми носи

ароматът на розите, чудесен.

Зората зарежда ме с въпроси -

миг дошъл, с петльова песен!

В. Софин 22.05.2025год.

Дай!

                                                                     

                                                                                             Дай!

В обществото, което днес живеем, често прехвърчат искри между съпрузите. Така се случило и в едно българско семейство с двадесет годишен опит в брака.

  Мъжът се прибира с добро настроение вкъщи. Още от вратата вместо мила, вместо драга, или добър вечер скъпа, устата му заповядва:

–Дай да ям! Какво си ми приготвила за вечеря?

–        Нищо! – хили се в лицето на съпруга си, жена му.

–         Как така нищо!? От вчера нещо да е останало?

–        Нищо! Каквото беше останало го дадох на детето.

–        Ами аз, какво ще ям? -леко се ядосва мъжът, чието име не се споменава поради съображения за сигурност.

Съпругата без да престава да вади усмивки /откъде ли?/, отговаря:

–        А, ти даде ли ми пари да купя храна?

–        Забравих!

–        Аха! Забрави, нали…! Колко удобно. Май пак си ходил при любовницата? Не те ли нахрани?

Мъжът сконфузено:

–        Нямам любовница, мило… Колко пъти трябва да ти казвам?

–         Тогава, дай пари! – гледа втренчено в мъжа си, съпругата.

–        Нямам пукната стотинка!... -леко опитва да се изхлузи от клопката, мъжът.

–        Как така нямаш, бе!? Вчера взе заплата, а днес вече, нямаш!?

Мъжът, чието име не се споменава поради съображение за сигурност, отговаря:

–        Ами… Виж, мило! Сметки… Телефони, ток, газ, вода, телевизия, интернет и членство в партията…

Жена му го прекъсва:

–        Каква партия? Нали си безпартиен!?

–        Ами… Вече не съм. Вчера влязох в най-престижната партия в страната и се наложи да платя членския внос.

–        Сигурно в оная партия, където членува и любовницата ти…?

–         Нали ти, казах! Нямам си любовница.

–        Тогава, дай пари!

–         Ама, нали… -мрънка мъжът.

–        Никакво нали – прекъсва словоизлиянието на съпруга си, съпругата.

Мъжът примирен донякъде, а може би, защото гладът го подтиква изважда от джоба си столевка.

Като я вижда съпругата, крещи:

–        А-а-а! Това, какво е? Не са ли пари, мизернико?

–        Бях ги заделил. -оправдава се мъжът.

–        Така значи! За любовницата отделил, а за съпругата, не.

–        Нямам любовница, мило…- мърмори, съпругът чието име не се споменава. Знаете, защо. Поради съображения за сигурност!

–        Тогава, дай пари! – настоява съпругата.

–        Нали ти, дадох последните… - опитва да се измъкне с лъжа, мъжът.

–        Обръщай джобовете! – командва го жена му.

–        Ама те са си моите…!? – отказва да се подчини, мъжът.

–         А кой ти пере панталоните, бе? Кажи ми, кой!?

–        Пералната. – усмихва се с ирония, мъжът.

–        Тогава нека тя ти дава храна. Върви и крещи на нея за ядене!

Щом чува за храна мъжът отново хленчи:

–        Дай да ям!

–        Ето на. Пак започна… Ти ми дай първо парите пък после ще видя може и да ядеш! -издава пак заповед, съпругата.

След кратък размисъл траял едва няколко секунди, мъжът бърка в задния си джоб и изважда триста лева.

–        Аха! – възкликва жената. - Това какво е?

–        Пари за черни дни – казва мъжът и пак си иска храна.

Отговорът на жена му е:

–        Няма нищо за ядене.

–        Ами нали ти дадох пари? – чуди се още и се мае, мъжът.

Вече толкова много му причернява от глад, че не издържа. Мъжът решава да провери дали все пак не го лъже съпругата. Отваря шкафовете подред. Рови вътре в тях. Рови и ръмжи. Обира с език някакви трохи, сякаш мравки, а той мравояд. Но това се оказва прекалено малко за да засити вълчия му апетит.

Без да гледа в него съпругата изважда от джоба си цял шоколад, развива опаковката му и почва бавно с наслаждение да го поглъща.

Мъжът вижда шоколада и обезумява:

–        Дай малко и на мен! – крещи той.

–        Няма! Ти даваш ли ми пари за шоколад?

–        Нали ти дадох преди малко?

–        Дал. Друг път, дал. Ако не бях аз да те принудя, нямаше да ги дадеш. -смее се влицето му, съпругата.

–        Дай ми поне едно парченце, мило! Нали съм момче? – хленчи прегладнелия, мъж.

–        Пък аз съм момиче. Не трябва ли аз да ям шоколад, за да не ми стане нещо? – смее се съпругата докато преглъща последното парченце от шоколада.

Мъжът не издържа:

–        Ще те убия! Ще те убия и после ще скоча от балкона…

–        Абе ти, акъл имаш ли? Я върви, върви да видиш какво има в пералната. Може пък да се е смилила и да те нахрани.

Мъжът чието име не се споменава в разказа, а жена му се казва Мария, защото всяка втора е с такова, се промъква като куче с подвита опашка към килера. Отваря вратичката на пералната и виж, ти, изненада. Няколко банички го чакат готови за поглъщане.

Мария чува как тракат челюстите на мъжа ѝ, и го предупреждава:

–        Ей, да не изядеш всичко. Остави на детето, като дойде от училище и то да си хапне…!

Отговорът на мъжа е:

–        Върви му купи шоколад!

Мария веднага атакува:

–        Дай ми пари съпруже и веднага ще му купя!

–        Нали ти казах! Дадох ти ги всичките!

–        Дал си ги на любовницата си, мизернико. – крещи, Мария.

–         Нима? Откъде знаеш? – вече доволно хапнал сега, се смее, мъжът.

Този път е ред на Мария да крещи:

–        Ей, мизернико! Тоя път аз ще те убия! Ще те убия и излежа в затвора.

Мария изважда нож от шкаф в кухнята и пристъпва към мъжа си с котешка, грациозна походка.

Положението става сериозно. Мъжът умолява съпругата си:

–        Недей мила! Недей скъпа, Недей драга!

–        Аха! Друга песен запя сега. Скъпа, драга, мила… А на любовницата как викаш? Със сигурност за теб е Гълъбица, Котенце  и Зайче! Давай парите, защото не отговарям за последствията!

Мъжът донякъде респектиран от пламъчетата запалени в очите на съпругата, изважда кесията си, и я хвърля в нозете на Мария. Тя  изважда всичко до стотинка от нея и му я връща с думите:

–        Сега скъпи, сега драги, мили върви до банкомата да изтеглиш и другите пари!

–         Какви пари бълнуваш, ма? Това бяха всичките до стотинка. Нали сама се убеди?

Отговорът на Мария е смразяващ:

–        Лъжеш! Пена съседката, знаеш я. Колежка ти е. Та тя, ми каза преди да си дойдеш от работа, че сте взели премия. Още една цяла заплата. Къде е, а мизернико! Кажи къде е, и не ме лъжи повече.

Мъжът чието име остава тайна докрай в разказа поради влизането му в престижна партия, която няма право на компромат, казва изгубил търпението си:

–        Ако искаш да знаеш, дадох я цялата на любовницата. Сега какво, а? Какво?

–        Отговорът на Мария е неочакван:

–        Нищо! Съвсем нищо за ядене повече от мен, защото тя любовницата ще те храни вече от този миг…

С нож в ръка Мария принуждава мъжа ѝ да излезе от апартамента. Заключва веднага след него. Събира дрехите му и ги изхвърля с куфар през терасата от втория етаж право в нозете на вече, станал чужди, бившия ѝ мъж.

Дай, дай ама… Няма!

В.Софин  21.05.2025год.