На гости в провинцията - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                     

                                                          

На гости в провинцията

         Мама ми каза, че ще ходим при баба и дядо в провинцията. Не зная какво е това!? Но сигурно е, че там живеят баба и дядо. Аз си мислех,  че живеят в град, а не в някаква си провинция… но щом мама твърди така, може…

Дядо ме посрещна с детски книжки. И виж забравил, че я имам едната за „Шишарко“… пак ми я купил. Мама каза, че ще я дадем на друго дете да се радва. Че дядо я е взел за мене!? Откъде накъде ще я дават на друго дете!?

За да го накажа, че е сгрешил трябваше да ми прочете приказка. После същата я прочете и баба. Така за по сигурно, да я науча по-лесно…

На вечеря всички бяхме на масата. Оставих на всеки хляб. Нали съм домакиня, трябва да нахраня мама, тате, дядо и баба.. а, вуйчо, къде е? Бил на море.

Попитах на кое, на Черно море ли, но мама каза:

–        На Гърция.

–        Че там имат ли море? – попитах.

–        Имат как да нямат, Софи.

–        Аз си мислех, че само ние си имаме море… А ние ще ходим ли пак, мамо?

Така разбрах, че и това лято ще бъдем там. А дядо пак ли ще го вземем с нас?

–        Ще видим, ако слуша! – каза мама и добави, че това се отнасяло и за мен. Не съм искала да ям. Ами те другите и те не си изядоха хляба на вечеря…

Мама ме попита, защо държа храна в устата си, а не я ям. Много просто. Ако си я пазиш, може и да ти остана за закуска. А пък закуската в устата ще задържа за обяд…

Мама се засмя и каза, че така не се прави. Храната трябвало да се изяжда веднага иначе се разваляла. Как като я пазя в устата си!? Но мама беше толкова настоятелна, че трябваше накрая да я преглътна. Не се спало с храна. Можело да се задавя…

       Всеки ден научавам нови неща. Интересно е, само, че върви ги разбери. Тате се обади по телефона и изпрати поздрави на баба. Тя беше в другата стая и аз тъкмо тръгвах да ѝ кажа, когато мама ме спря. Тя ми се засмя. Какво пък толкова!? После трябвало да ѝ кажа. Че кога? След разговора за лека нощ, който тате ми пожела по телефона.

На първи юни мама ми каза, че ми било празник да не би да имам рожден ден!? Не, не съм имала. Щяло да бъде празник на всички деца. Толкова много и всички щели да празнуват. Хубаво е, когато всички деца имаме рожден ден на първи юни. Да му мислят бабите и дядовците. Ами дали ще има торта!?

Мама ми каза, че нямало да има. Защо ли? Но сигурно е, че толкова много торти не могат възрастните да направят за всички деца за рождения им ден. Разбираемо е.

Като се сетя само… Утре щяло да бъде първи юни. Ще бъде весело. Знам си, че ще има и подаръци. Питах мама, а тя каза да не бързам. Че лошо ли е да се знае предварително!?

– Всяко нещо с времето си, Софи! – каза мама и ме остави да мисля за времето.

Може и да вали, утре? Ама по добре да грее слънце, за да идем в парка при всички деца и да играем там… Знам, че ще бъде ама много, много весело.
Сега мама ме слага да спя. Ами в такъв момент спи ли се?

Вие деца лягате ли си вечер след прочетена приказка от мама? То и от тате също. Хайде бързо да заспиваме всички. Че утре имаме рожден ден. Абе може торта и да не ядем, но ще се веселим! Лека нощ, деца!

В. Софин 31.05год.

Кошмарно време

 

                                                                           

В. Софин 31.05.2025год.

Кошмарно време

На времето му нещо става!?

Отвън това сега се случи…

Нагъл вятърът се забавлява

със студ пристигнал кучи.

 

Дъжд на чадърите внушава,

че сутрин къпането е полезно.

Затова на всеки му се дава -

да бъде къпан най-любезно!

 

На спирката трамваят закъснява.

Някой там в службата се кара!?

Служителят смирено обяснява,

че времето създало е кошмара!

В. Софин

Косъм на мечтите

                                                                                              

Косъм на мечтите

Когато красив изгревът съзрях

Слънцето усмихна ми очите.

Щом в моренцето ръка допрях

мощта почувствах на вълните.

 

Когато духна вятърът  игрив

и хвана оредели ми косите.

Усетих се наистина щастлив –

останал с косъм на мечтите!

В.Софин 31.05.2025год.

Възможно ли е това

                                                           

                                                              Възможно ли е това

–        Нима е възможно това? -не можеше да повярва на думите на приятелката си жена на име, Мила.

–        Вярно е Мила! Не се чуди. Днешните мъже са толкова объркани, че не знаят какво искат. Наскоро поканих един на кафе. И какво мислиш, че стана?

–        Не дойде на срещата!? – коментира Мила.

–        Не, не бих позволила това. Дойде ама със закъснение. Представяш ли си…. Чакам го цяла…

–        Седмица, сигурно – прекъсва я Мила с усмивка.

–        Не, чак толкова, не. Но цяла минута от определеното време. Вместо като джентълмен да дойде с букет, той си позволява да закъснее…

–        И какво каза в обяснение?

–        Бил закъснял трамвая.

–         И ти се върза?

–        Ами! Знаех предварително, че има кола, а лъже на първа среща, че трамваят бил закъснял.

–        Каза ли му?

–        Казах му, че ще плати сметката в ресторанта.

–         И получи ли се?

–        Не. Излъга, че ще иде до тоалетната и се измъкна през задната врата на ресторанта.

–        Ама верно ли, Ленче?

–        Ти как мислиш? Избяга като последен страхливец. И то от една сметка. Ако го бях помолила и нещо друго да свърши, гадината пак щеше да избяга.

–        Попаднала си на грешния мъж. Аз предварително искам да видя какво има в кесията му и тогава сядам…

–        Къде сядаш Мила? Да не е..?!

–        А, не! Ти за толкова лесна ли ме имаш? Става въпрос за ресторанта. Не остави ли предварително стотачка, не сядам с него на кафе. Предварително поръчвам и веднага го карам да плати сметката. После ако иска нека си ходи. Ама едни стиснати мъже са се навъдили

–        , ей. Поръчвам по много от всичко за да го заболи сърцето и кесията му да олекне. После не бяга докато не се изконсумира всичко, или не си го завие за вкъщи гадината.

–        А после, изпраща ли те до Вас?

–        Рандевуто е у дома, но само ако отговаря на условията ми. Да е чист, изкъпан, да не мирише на алкохол и да бъде сдържан докато аз не му кажа какво да прави. И после може да си ходи.

–        Възможно ли е това?

–        Възможно е Ленче! Не ги ли контролираш мъжете, гледат да избягат, страхливците…

Докато двете приятелки споделят мнението си за мъжката част от планетата Земя в едно квартално кафене отнейде се появява тяхна позната.

–        Я виж ти!  -възкликва тя. –Кого виждат очите ми? От кога не сме се виждали? Седите тука и си пиете кафето, и то без мъжка компания…

–        Хм! Защо са ни? – казва Мила.  -За нищо не стават…

–        А, стават, стават, но трябва да знаете как става това. -смее се Надето.

–        Ти какво правиш тука! Не беше ли нощна смяна? – интересува се другата приятелка, Ленчето.

–        Имам среща! Чакам го да се появи…

–        Сигурно на бял кон! – смее се подигравателно Мила.

–        Ти пък, нищо не разбираш от мъже. Само завиждаш.

–        Кой аз ли завиждам? Пфу!  - плюе Мила пренебрежително.

–        Чакайте дами! Вие да не се сбиете? – прекъсва ги Ленчето.

Думите карат и двете жени настръхнали за саморазправа да се умирят поне временно.

–        Наде, ела седни при нас докато го чакаш, твоичкият! – кани Мила, приятелката си решила да зарови томахавката на войната между тях.

–        То като гледам часовника май ми е вързал тенекия! Няма го! Вече десет минути стават…

–        Ето за това ти говорех преди малко. -обръща се с думи, Ленчето към Мила. – Непостоянни станаха мъжете, няма ги никакви. Закъсняват. Букети не подаряват. Даже не искат и да ни целунат, ако ние не си поискаме. Какво поколение само. Изродено!

–        Какво става тука? – чува се мъжки глас идващ от другата страна на ресторанта. – Какво клюкарите ако не е тайна?

Трите дами с изненада се обръщат. Очите им не могат  да повярват. Бившият им! Някога мъж и на трите, изтупан и с букет рози в ръка.

–        Ти, къде така? – осмелява се Мила да пита, Никито, както му казваше някога на галено.

–        Ами среща имам с една прекрасна лейди…?

–        Лейди? – и трите бивши жени на Никито са шокирани.

–        И коя е тая…никаквица? – осмелява се да попита, Ленчето.

–        Коя пък точно на тебе ще върже? – обажда се и Надето.

–        Ще видите. Всеки момент ще влезе през вратата. – ухилва се до уши от впечатлението, което е направил на бившите си жени.

–        Нещо май закъснява? – осмелява се с обаждане, Мила.

–        Със сигурност му е вързала тенекия!? – смее се и Ленчето.

В тоя сюблимен момент през вратата влиза не кой да е друг, а бившата свекърва на трите дами. Никито се втурва, целува майка си и поглежда назад към бившите си съпруги с изпепеляващ поглед.

–        Мама Силвия ги съглежда на момента.

–         Тия какво правят тука, Ники? Казала ли съм ти, че не искам да ги виждам. Защо си ги поканил?

–        Не съм поканил никого мамо. Те си бяха просто тука.

–        Не ме ли лъжеш?

–        Не мамо кога съм те лъгал, че и сега.

–        Ами лъга ме ти, лъга.. тия трите, които ги беше довел вкъщи. Казвах, ти тогава, че не са за тебе… ама ти…

–        Това е минало, мамо. Минало. Няма смисъл да ми го припомняш.

Трите грации или трите бивши на Никито гледат като изтървани от покрива на висока къща. Те не могат да повярват, че това се случва точно сега, когато се опитват да говорят за недостатъците на мъжете.

      Като добър кавалер Никито хвана  майка си под ръка и я придружи до запазеното сепаре в ресторанта. От там се видя да надникват две красиви очи. Млада и прекалено красива жена, която беше на среща с Никито. Но не само с него, а защото той беше поканил и майка си на оглед. Така де. Искаше да е сигурен, че четвъртия път, когато предложи брак на някоя красива лейди, той ще е успешен.

–        Възможно ли е това? – попитали Изкуственият с големия ум.

–        В днешното време на интелект пък, защо де не е… - отговорил запитания изкуствен такъв, който вече взимал решенията. А не човекът.

Трите бивши пък остават с отворени уста без думи и с очи изхвръкнали от орбитите им от изумление.

„Възможно ли е това?“

В. Софин 30.05.2025год.

Нека си вали

 

                                                                                      

     Нека си вали

      Проливен дъжд. Самоковец без чадър, но с усмивка на уста се прибира вкъщи от работа без да бърза. Загрижен гражданин застанал под покрива на голяма сграда, намерил сушина се обажда:

–        Оти не се скриеш, бе? Вали даж…!

–        Па, оти! Он даждо сега ме е видел! Нека си вали!

В. Софин   29.05.2025год.

 

Уважавайте мнението на другите!

                                                                           

                                                                     

Уважавайте мнението на другите!

Във връзка с уважението…

     Уважих тоя и оня. Изпълних това, което видях в очите им. Лиших ги от приказване. Говореха твърде много по време на кафето. Сега пият мълчаливо чай и то без захар. Мисля, че това е полезно за тях.

Забраних празните приказки, които се водеха до безкрайност. Били интересни. Тоя срещнал оная с милите гримирани очи и не устоял. Тая пък видяла изтупан според нея джентълмен, който си позволил волността да я поздрави рано сутринта на спирката на трамвайната линия.

Някой пил кафето сам в къщи. Каква наглост. Кафето е… Особено късото и без захарта, която му придава отчаян вид… Та кафето е разбирателство между колектива преди започване на трудова дейност.

То е и нагласа за цигара, за убиване на времето; лишаване на минутите от свобода.

Така, че трябва да се внимава. Никакво пиене след работно време! Вкъщи? Абсурд!

      Може на среща, но само едно. Ако се отклоните и си позволите второ, че и трето, а защо не и четвърто или пето, рискувате да загубите събеседника си. Това може и да е дама, която наливате, а не черпите с него. Дори вадите цигари от джоба си, само да ви помислят за общителен тип. Всъщност Вие сте всичко друго, може би простак, но не и джентълмен, който залага на кафето да му свърши работата. И после се питате, защо тия мили гримирани до неузнаваемост очи, ви гледат с насмешка и си позволяват волността да се хилят във вашите.

     Колкото и да се напъвате вече сте изгубили битката. Дамата напуска полесражението като победител. Вие оставате самичък в заведението смачкан и принуден да поръчате седмото си кафе за успокоение на нервите си.

         Леко притеснен се връщате вкъщи. Пускате телевизора и във връзка с уважението към другите гледате рекламите. Усмихвате се сякаш сте съгласни с помията, която ви засипва от там. Но това не е всичко. Следва така да се каже да ме простят хората от тяхното си предаване, следва гвоздеят на програмата – „Черешката на тортата“. Можеше да минете и без нея, но продуцентите настояват. Така де! Трябва да се уважи мнението на другите. Гледате политическите събития в страната. Слушате мнението на политолозите, клатите глава и си мислите: „Кой сте вие за да ги обсъждате?“.  Някои други като се сетите и това не могат. Явно им идва в повече затова гасят телевизора си и се опитват да вечерят.

      Тук сте очарован от закупените на висока цена от вас продукти. Така де… Всичко си има цена! Цената на здравето. Тя не пречи да се тъпчете с кренвирши  които не са кренвирши; хляб, който е всичко друго, но изглежда не е, и дори се чудите, че трябва да се яде!?

      Пиле, което е порасло без време, натъпкано с хормони от които дебелеете; безалкохолни, чиито ЕТА, не може да изброите, защото са прекалено много; градинска салата и гумени домати, а защо не и краставици… И всичко това гарнирано с политика, която твърди в ушите Ви, че се грижи за вас, за оцеляването и благосъстоянието на кесията ви.

Затова вие се опитвате да сте толерантен. За да уважите мнението на другите, не трябва да сте недоволен от промените, които стават в страната ви, където според експерти живеете толкова добре, необременен от нищо. Нито от висока заплата, нито от изкуствени продукти, а още по-малко от уважението на другите.

      Във връзка с това ходите на организирани протести на недоволните. Толкова много неща се изсипват на жълтите павета, които също се разклащат, но от лошо поставяне със сигурност за да се усети мърморенето на другите. Днес сте там за това, че са ви лъгали. Че кой не е, нали? Трябва да щадите нервите на другите. Най-добре да мълчите, когато се събирате за обсъждане на системата. Каквото и да кажете, може и дори да плачете, няма да успеете да направите пробив в нея. Вече е решено! Всичко е нагласено предварително. Можете само да направите разходката си до площада. При това забележете, здравословно. И напълно безплатно, ако не сте позволите на таксито и трамвая да го направи вместо Вас.

Не забравяйте! Вечер преди да заспите и се отнесете в царството на сънищата трябва да уважите мнението на другите. Да кажете на глас божията молитва, която ще бди над вас през нощта. Така ще помогнете и на ония мързеливите, които вечер вместо да я казват заспиват преди още да са положили глава на възглавницата.

Вашето мнение? Че кой ви пита? Вие сте човек, който уважава мнението на другите. Какво казали; какво направили… Какво гласували, приели. Вашето не, не е интересно.

За това приятелю, само за това Вие трябва да уважите чуждото мнение. Вашето е излишно, защото сте гражданин на Европа, а не селянин от затънтените дебри, тилилейски на България. Е предстои им! На дебрите им предстои облагородяване. И всичко е излишно. Обезсмисля стачките и недоволството.

Все пак уважението на другите, трябва да се има в предвид. Всичко друго като приказки за кафе и любовни срещи създава излишно напрежение.

Пийте си чая и то без захар; правете си разходките и не обръщайте вниманието на рекламите към Вас; към вашата скромна особа позволила си да покълне и израсне през двайсетте години на 21-я век!

В. Софин 27.05.2025год.

Когато Есето пристигна съблечено

                                                                                      

Когато есето пристигна съблечено

       Есето пристигна съблечено. Нямаше дреха по-него, която да задържи острият му тон. Есето проби тишината. Вля се с гласа на вятъра и потърси ръката на писател, на който не му пукаше…

 Всъщност, писател без задръжки. Не се притесняваше от това, че есето е съвсем съблечено. Макар, че то крещеше и се налагаше с тона си.

Ръката на писателя не трепна, когато пътя на перото му пое към дълбините на сърцето у човека.

Извади на показ карантията. Успешно стигна дъното. Разбра истината, усети лъжата. Най-разочароващо беше, че се наложи да съблече съвсем Есето, за да докаже правотата на думите си. Беше разгадал човешката душа. Беше разбрал за лицемерието, измамата и завистта. Не му се искаше, ама никак не му се щеше да го прави. Но светът в тоя момент не бе неговият свят.

Ако я нямаше любовта отдавна да си беше тръгнал. Да бе изоставил всичко. Някъде там  обаче горе… някъде на върха в сърцето му, го чакаше тя.  Именно за нея живееше и дишаше още той.

В далечината съзирам морето.

За мен разтворило е то, очи.

Вълните му стигат ми сърцето,

което за теб с любов тупти!

В. Софин

27.05.2025год.