В първия ден

 

                                                                   

                      

В първия ден

Борко вече е спортист,

облечен спортно - тича чист.

Тренира бягане момчето,

Вятър не достига му вратлето!

Усеща силата си на ръцете -

раздвижват в стимул коленете.

Сутрин състезава се с зората –

тича, неуморен е с краката!

 

Музикант е брат му Гошо

на китара свири, няма лошо.

Тренира  с дрънкане момчето

струните, с които често е заето!

Държи китара във ръцете.

Тактува със стимул - коленете.

Следва буен ритъма с ушите -

в унисон мига даже със очите!

 

Сестричката им Светла е голяма.

Утре ще е в първи клас!

Ще рецитира заедно със мама -

стихче научено на глас.

Азбуката още тя, не знае.

Трудно даже, смята на ръце.

Но в класа ѝ всеки ще узнае –

за стихчето цитирано с сърце!

В. Софин 14.09.2025год.

МИШЕНАТА

 

                                                                              

МИШЕНАТА

                    Бяха му платили предварително половината сума. Но тия, които го наеха искаха представянето му да е успешно.

Затова беше тук на брега край морето. Налагаше се да изучи навиците на „Жертвата“. Знаеше, че МИШЕНАТА няма да му избяга. Човек знае две и двеста, но Господ разполага! Винаги съществуваха рискове. Затова мъжът беше тук няколко дена преди шоуто да се състои.

    Забеляза я. Млада жена излязла покрай морето на разходка рано сутринта. Пречка!

Нямаше как да рискува и да измъкне от чантата прибора, който пазеше грижливо. Нямаше да го извади, да обере спусъка и направи първия си опит. Когато младата жена отмина вече беше станало късно за каквото и да е. Прекалено късно за действие от негова страна.

            МИШЕНАТА беше избягала. Ако това се случеше и в деня на шоуто щеше да загуби парите, които наемателите му бяха обещали.

Но имаше още три дни до събитието. Трябваше да успее. Три изгрева му се струваха достатъчни за да избере позиция, прецени ситуацията и да се включи в шоуто.

  Знаеше със сигурност, че МИШЕНАТА ще дойде. Няма как да му избяга.

Знаеше, че е професионалист. Не бяха го избрали случайно. Проучиха делата му и ги оцениха с най-висок рейтинг. До сега мъжът нямаше провал. Беше точен, мълчалив, акуратен. Предстоеше му да покаже пак най-доброто от себе си. Един, единствен изстрел… Мерник точен и непоколебим. Без трепване, мигване, а само лек спусък. След натискането му, мъжът знаеше, че е успял да уцели в десетката поредната си МИШЕНА.

    Затова на следващата утрин предвидливо се беше скрил зад една пясъчна дюна в близост до морето. Младата жена, която вчера попречи на действията му се появи пак. Точно на секундата сякаш знаеше, че и той обичаше нещата да се случват на мига. Хубавото за него беше, че тоя път жената не го виждаше за разлика от него. Загледа се в привлекателната ѝ грациозна, походка. Стройно, хубавичка и с неустоим чар. Може би трябваше вчера да я заприказва. Но нямаше право да се разсейва. Дългът или обещанието дадено на наемателите го зовеше. Тук беше да наблюдава МИШЕНАТА. Да изучава и преценява навиците ѝ. Реакциите, които можеха да възникнат по-време на предстоящото шоу.

Докато се опитваше да се съсредоточи и нагласи правилно обектива си… МИШЕНАТА избяга. Миг невнимателност от негова страна и нищо.

Мъжът плю ядосана, а само морето, което въпреки шума си имаше уши навсякъде:

–        Язък за пропуснатия шанс!

Все пак м предстояха още две изпитания. Две утрини, в които се налагаше да кибичи край морето и да дебне движенията на „Жертвата“. После на първи, когато щеше да се състои шоуто сякаш направен от здрави корабни въжета без нерви и с точен мерник парите щяха да бъдат само негови. Независимо другите стрелци. Независимо, колко от тях бяха наети и кои просто пробваха късмета си.

   Денят премина скучно. Поседя на плажа. Погледа хората, които се къпят. Изкъпа се и той. Трябваше на другата заран пак да дебне целта край морето. Да направи поредната си репетиция. Нямаше време за колебания. Не биваше да изпуска шанса си. Надяваше се мисията да се окаже успешна. Подготви инструмента за действие. Дори изчисти с чиста кърпичка окуляра му.

 За негово разочарование жертвата обаче не се появи. Всъщност мъжът дебнеше зад дюната, но не я видя. Прекалено много облаци, дори мъгла беше успяла да захапе брега.

–        Изпуснах я! – ядоса се мъжът, но в близост до него изведнъж изплува от мрака момичето, което пак беше дошло за сутрешна разходка край морето.

Налагаше му се да импровизира. Следващата утрин нямаше да може да дебне жертвата. Имаше ангажимент в близък град до тоя, в който трябваше да изпълни поръчката си. Всъщност друга поръчка, която беше обещал преди месец. Все пак беше известен с честното си отношение към клиентите. Пък и мисията му беше в близък град.

    Взе нужните инструменти за целта запали двигателят на колата си и отскочи. Свърши точно за час. Бързо и експедитивно. Без да се мотае продължително. Взе сумата в ръка, усмихна се на наемателят и като стисна ръката му за довиждане се върна в крайморския град.

Докато пиеше следобедното си кафе обмисли евентуалните пропуски, които по време на репетициите неволно беше направил.

После доволен от себе си изпи чаша уиски с лед. Послуша класическа музика, вечеря и заспа почти веднага след като се изкъпа за да не губи време на сутринта.

   Мъжът се събуди в четири и половина на заранта. Погледна джиесема си. Да, първи.

Скочи грабна чантата с прибора и веднага се отправи към брега край морето. Зае позиция. Приготви „пушкалото си“, всъщност апарат за снимане и хвърли поглед навътре в морето. От там очакваше да се появи „жертвата“. Около него вече се събираха хора. Толкова много мъжът не беше виждал да се разхождат рано сутринта край брега на морето.

        И когато Слънцето се появи на първи юли, всички присъстващи насочиха приборите си с прицелване. Всички „стреляха“ по Мишената, но само мъжът успя да ѝ направи най-хубавите снимки. Снимки, за които беше взел капаро.

Във фокуса на прицелването му беше влязла и неизвестната млада жена, която всяка сутрин беше виждал на това място. И тя снимаше естествено. Всички погледи бяха в Мишената! Само ако знаеше Слънцето едва ли би изскочило над морето. Но то следваше природни закони и нямаше как да откаже на деня да дойде. Особено в тоя ден на първи юли Джулай Морнинг! В тоя ден, когато влюбени си даваха обещания за цял живот и рокът се разливаше по брега край морето.

Шоуто трябваше да продължи!!! До следващата, а и до по следващите години…

В.Софин 12.09.2025год.

 

 

Довиждане лято -"Перипетии през погледа на едно петгодишно момиче"

 

                                                                            

Довиждане лято

          – Не, не искам! Не искам лятото да свършва! -каза мама, пък аз се учудих:

–        Че лятото може ли да свърши, мамо?

–        Всяко лято си отива за да дойде другото, Софи. -обясни ми мама.

Попитах я кога ще дойде пак и кой, тате ли ще го докара с колата?

Мама се усмихна само тя си знаеше защо, и ми каза:

–        Щом дойде есента, а след нея зимата… после ще ни зарадва пролетта, а веднага след нея ще ни се усмихне лятото.

–        Че защо ще ни се смее лятото, мамо?

–        Не, тогава ще дойде.

–        Не е ли много късно? Аз си искам сега и веднага, лятото!

За по убедително тропнах с краче пред мама, но това не и направи впечатление. Тя ми каза, че ще имам много неща да науча докато разбера всичко. Че какво му е за разбиране! Лятото ще дойде ама чак догодина.

      И се започна. Мама ме изпрати на детска градина. Не, че съм против нея, но ми се искаше още да съм при баба Кате и дядо Ники. Там има зайчета и гълъбчета за които аз се грижа. При това всеки ден им давам храна.

      Но учението било по-важно каза мама и ме изпрати при децата в детската градина.

   Госпожата ни посрещна с усмивка и ни даде да оцветяваме животинки. Аз си оцветих едно пате в жълто… Но не трябвало него, а двете кончета до патенцето. Такова било условието. Че аз си искам, патенцето, а не можело… Дори, когато се оплаках на мама, тя ми каза, че трябвало да слушам. А мен, защо не ме слушат, когато им казах, че ще си оцветя патенцето!?

     Не можело. Мама каза, че трябва да се науча на правила.

     Да се похваля. Знам да броя вече до десет, а другите деца само до пет. На цветни картинки ни дават да видим три кончета и две патета. Трябва само да съединим точките и да разберем колко общо са животинките.

    При дядо Ники и баба Кате, броя зайчета, гълъбчета, пиленца и… май станаха много!? Но със сигурност ще разбера. И когато ги преброя, да знаете деца ще Ви кажа. Така де, и Вие да се научите да броите. То ако беше толкова лесно и Пипи Дългото Чорапче щеше да знае колко са…

А като се замисля толкова много неща ме вълнуват. Искам отговори, но не винаги ги получавам. Защо листата на дърветата пожълтяват? И кой ги къса, та сутрин са толкова много в двора на детската градина? Защо на водата, която пада от небето ѝ викат, дъжд? Мама все ми обяснява, но аз много не слушам. А Вие деца слушате ли в детската градина, когато госпожата казва, кое какво е…?

Да Ви кажа честничко! Вече съм уморена от толкова въпроси, на които нямам отговори. Когато отида на гости на дядо Васко ще го питам него. А и баба Мариана, даже…

От сега подозирам, че няма да знаят всичко. Със сигурност дядо не знае, защо луната свети нощем, а не през деня. Всяко дете обаче знае, че през деня грее слънцето и не е нужно да свети Луната.

А вие деца, знаете ли…? Е аз не зная, но със сигурност ще разбера… Най-важното е да слушам… Че аз не слушам ли с ушите си? Трябвало с тях да слушам на какво ме учи госпожата в детската градина…

Оставам завинаги Ваша любопитна и мъничко непослушна Софи, която не иска лятото да свършва!

Софи на море

Някой май беше на море!?

Софини, мънички крачета боси….!

Мама каза, че било добре -

тате знаел сред вълните да ги носи!

Но и дядо май, беше на море!

Там сред пясъка на брега играх.

Баба казваше, че било добре!

Но аз знам с дядо във вълните, бях!

 

В. Софин 11.09.2025 г.

Разграничение

 

                                                                           

Разграничение

     Разграничавайте се! От тоя или онзи политик. Разграничавайте се от тая или онази песен целяща да обиди, да нарани. Разграничавайте се от думите на хора, които мислят единствено и само за светлото си бъдеще! Разграничавайте се от движението по пътищата, което не е вашето защото шосетата са разбити, а алкохолът не прощава на маневрите на вашия автомобил! Радвайте се на природата, защото тя ви е създала и тя ще ви погуби, ако и обърнете гръб! Не слушайте, какво ви приказват! За това имате свой, вътрешен глас. Подайте ръка, но и отдръпнете ако това не е вашият път на надеждата! Надежда за един по-справедлив свят! Свят без алчност и войни; свят без измами и задкулисни игри; свят без цинизъм и обиди. Свят на любов, но изграден с мисъл за бъдеще, в което няма болести и наркотици, зависимост а не избор!
С една дума, всеки е нещо, но някои знаят, че са повече! Всъщност аз съм само един стрък трева. Днес съм зелено настроение. Утре ще съм изсъхнал пожълтял стрък, който вятъра и времето ще изличи... Но не плача! Не, не плача! Предстои изкачване и всички Вие приятели ще сте с мен там горе... На върховете, които гледат вечер звездите и луната и мечтаят за истинска любов!...
В. Софин 10.00.2025год - размисли за един по-справедлив свят.

Полъх от морето

 

                                                                            

                                           Полъх от морето

Когато срещнах те,

не мислех да се влюбя.

Но щом срещнах те,

разбрах, че не бива да те губя!

Щом почувствах полъх от морето

видях очите ти на изгрев да блещукат!

Смарагди, които влизаха в сърцето -

на показ бяха със вълните да ми гукат!

Приказваха за изгревите на душата -

вълни любовни и море - безбрежност,

което идваше единствено в зората

с теб, на бряг изкован от бяла нежност!

В. Софин 10.09.2025год. на В. Б.

 

До връх Ушите, връх Камен Дел и Боянски водопад във Витоша

 

                                                                                        

                           До връх Ушите, връх Камен Дел и Боянския водопад във Витоша

       Един преход колкото и приятен, невероятен и красив винаги издиша, когато по пътя на туриста се видят останки от хижи. Те са толкова много на Витоша, красиви постройки някога сега пустеят. Някои разбити, с паднали покриви, други с дървета обрасли на тях… тъжна гледка и срам за българина, който стопанисва… Всъщност оставено на произвола.

 Не обичам да започвам пътеписа си така. Лошото е, че още с първата хижа „Момина скала“ се натъквам на противоречие.

 И така, Пежакът е закотвен на сянка в близост до ресторант с името „Момина скала“ Минаваме с Боян през местността  „Стамболовата ливада“ и се натъкваме на хижата.

Пред нея паметник скала на, който е издълбан текст. Четем: „Хижа Момина скала през 1941-1942 г. е била убежище на членове на бойни групи и нелегални партийни дейци“

Хубаво, но Уикипедия ни съобщава, че хижа „Момина Скала“ е построена, забележете в периода 1957 -1958год. Няма как през 1941-1942год. да се е крил някой в нещо, което не е съществувало.

     Както и да е. Продължаваме покрай хижата и се спираме за момент пред разклонена камениста пътека. Вляво тя води към хижа Камен дел и Боянски водопад. Нашия път е към друга хижа. Тинтява намираща се на височина 1616 м. н. в. Преди нея обаче срещаме останки… Натъкваме се на забравена шейна счупена донякъде, но от времето на осемдесетте години на 20 век. Една единствена гъба спира погледа на фотоапарата ми. Другите гъби, дървесни съзирам на старо брезово дърво все още стоящо. Скоро се сблъскваме с Б Д Ж – „Родина“. Почивна станция на Български държавни железници - 1566 м. н. в. Сега изоставена и в плачевно състояние.

  По пътя към хижа Тинтява ни настига младеж с раница, който ни подминава без поздрав както е прието в планината. Сякаш сме пътни флагчета в неговите очи. Много скоро обаче се връща обратно. Дали пък не беше забравил нещо? За момент си помислих… само помислих, но младежът ни отмина пак без да поздрави. Е само аз ли ще си отварям устата за поздрав? Младите не знаят да говорят. Добре, че не всички са такива. Жалкото е, че имаше по пътя много такива „издънки“, расли но не порасли.

   Вече се усещаме спасени, когато се спираме пред чешма течаща през скала. Тук намираме заслон „Ушите“. Пием и наливаме вода в „ манерките“. Не в шишета, които носим не за друго, а за да им организираме разходка като нас. Излизаме от каменистата пътека, някога добре поддържана, но сега изоставена също като някои хижи срещнати от нас по пътя ни.  Пред погледите ни нагоре виждаме „Ушите“. Отправяме се да ги издърпаме. Всъщност връх Ушите във Витоша планина се намира на 1906 м. н. в.. Преди да ги качим обаче се натъкваме на „мина“. Не. Червени боровинки, които спират полета ни нагоре към орлите. Хапваме не за друго, а защото не устояваме на изкушението. Пълзешком напред. „Пълзачи по скалите“ роман от Майн Рид. Не. Просто ентусиасти решили да вземат чист въздуха си тук на връх „Ушите“. Те ни посрещат гостоприемно. Карат ни да обядваме. Правим снимки. От тук съзираме част от софийското поле с града столица естествено и зад нас поглед към „Черни връх“.

      Смъкваме се полека с настроението за още един връх по пътя ни. Него сме го качвали, но това не пречи да извикаме „Ура“ от него. Не за друго, а за да ни чуе… София, не! Но поне ушите ни ще узнаят, че сме на Камен Дел – 1862 м. н. в. Флагът всъщност трибагреника ни посреща окъсан от вятъра, който си играе на шикалки тук на високото. Топлото се редува със студения вятър. Обличам се, събличам и така пак няколко пъти. Не мога да си угодя или не мога го разбра времето. Все поднася изненади.

   Е спокойно се мушкаме с Боян пак в гората. Връщаме се… Всъщност маршрутът ни е към Боянския водопад. Пътьом срещаме млада туристка. И ти да видиш, момичето ни поздрави. Вярно на английски и синът ми Боян ѝ върна поздрава.

    Така де! Щом сме в планината, трябва и настроението на всеки турист да е супер. Не понасям мълчаливото, ходене и сумтене. Както казва Боян едно и също движение напред. Не забързано, а да му хванеш цаката. Това е, да се движиш равномерно без бързане, без почивки и без умора.

   Въпреки годините ми успявам да следвам стъпките на Боян.

     Слизаме при хижа „Средец“. Изоставена, разграбена, разбита. Така ми се видя. Част от прозорците счупени нарочно. Вътре, хаос! Безстопанствената сграда някога е била красива. Сега от един прозорец надничаха саморасли малки смърчове намерили убежища на това място. Тъжна картинка!

   Не знам, защо но снимам. Мъчно ми е за къщи, хижи и изоставени сгради. Като хората. Остареят и си отиват. Тягостното чувство не ме напусна, докато се сетим да продължим напред.

  Най-после живот. Намираме се на хижа „Камен Дел“ -1496 м. н. в. 1934 -Бояна. На прозорците ѝ саксии с цветя. Истинска приказка. Мечка издялана като паметник от дърво и едно заспало куче ни посрещат пред хижата. Правят ми снимки за спомен преди да продължим покрай каменна чешма в посока хижа „Есперанто“ – 1450 м. н. в. Тук се спираме пред паметна плоча. Тя е монтирана на една от стените на хижата. Четем: „ Софийските есперантисти и управление лесопаркове при С Г Н С  построиха този заслон по-случай 100 г. от рождението на Доктор Лазар Людвик Заменхоф автор на ЕСПЕРАНТО.“ 1859 -1959год.

Встрани от хижата, но пак на стената освен името ѝ виждаме и табела от шперплат. Буквално на нея пише: „Хижата се стопанисва от Вас хората. Пазете я! И се грижете за нея. Тя е ваша както и цяла България.“

За съжаление „Есперанто“ не само беше затворена, но и на втория етаж някой бе успял да проникне предполагам инкогнито.

Отминаваме по пътя си. Срещаме мъж, а след него и дама. Поздравяваме се. Дамата се поинтересува дали хижа „Камен Дел“ е близо. Отвръщаме утвърдително и всеки тръгва по пътя си. Ушите улавят първо шума. Очите последни се убеждават в истината. Така става и с нас. Слизаме към Боянския водопад. Направени железни перила и бетон спират пътя ни надолу. Следваме пътеката като по пътя надолу срещаме двама младежи, с които разменяме „Шапки“. Не. Поздрави! За съжаление другите долу на водопада не бяха толкова отзивчиви като моята уста, която ги поздрави. Както и да е. Красотата на водопада впечатлява. Огромна скала от горната страна, на която се стичат пръски вода. Грохотът не е толкова силен, но все пак на първи септември и при тая суша нормално е струите да са по малко. И тук е време да споделя написаното от народния поет Иван Вазов€ Той е писал за Боянския водопад като се е възхитил от невероятната красота на майката Природа създала това чудо на Боянска река във Витоша планина.

И така:

ИВАН ВАЗОВ

БОЯНСКИЯТ ВОДОПАД

    Изкачвам се все по-нагоре – цели два часа. Изкачвам се полека всред гъсталаци от лещак, облечени в нова шума, из каменлива пътека. Камъните се търкалят под нозете ми. Боянската река шуми все отдясно. Пътят става все по-върл и мъчен, понякога се и не познава по сипеите. Слънцето силно пече. Пот облива лицето. Стигам на по-открито място. През листака достига до слуха ми глухият гърмеж на водопада.

   Но ето излизам пред самия водопад.

   Два грамадни стълба вода блестят под слънчевите лъчи и падат в пенливия вир. Ужасен гръм, трясък, рев, буботене – тоя шум с нищо не може да се изрази. Сякаш слушам гнева на едно водно чудовище – чудовище, съставено от разтопено сребро, от заслепително бели струи, от пяна и водни искри.

  Една подвижна белизнява пара, образувана от пръските на водопада, обхваща голямо пространство във въздуха, оросява с мокротата си посетителя и го прогонва по-назад. Величествена дъга с най-ярките и нежни цветове се извива високо и гордо в росистата пара, трепти, сияе и пленява очите. Тая дъга виси постоянно там в слънчев ден. А по скалите в пукнатините им теменуги, теменуги, цветя безчислени, здравец, люляки…

     Водопадът гърми, бухти, реве заглушително. Тоя водопад ти се струва, че не иде от върха на Витоша, а нейде от небесните висини, носейки със себе си лъчите на синевата.

ИВАН ВАЗОВ

    Няма как да не усетим, че времето е оставило нещо въпреки годините, които са минали от времето на написването на пътеписа. Двата грамадни стълба вода са тук и се стичат по-скалата като в подножието се пръскат навсякъде в страни. Някои от тях усещам по кожата си. Прозрачни малки диаманти, които блестят на слънцето. За съжаление нямаше цъфнали цветя, защото както казах по-горе вече е първи септември.

След снимки за спомен тръгваме полека нагоре. Изкачваме стръмнината. Слизаме полека към хижа „Момина скала“. Прекосяваме Стамболовата ливада и намираме нашия отегчен от чакане „Пежак“. Убеждаваме го да ни вземе, че вече сме поизморени от ходенето.

 Взимаме си довиждане с Витоша планина. Някъде там в мислите ни остава завинаги Боянския водопад и хижите, чието стопанисване липсва…

В. Софин 08. 09. 2025год.