В протест

 

                                                                                   

                                                    В протест

      Не мислех, че някой ще протестира. Взех решение. Бира скара, чаша вино, бутилка ракия… После се сетих и за уиски. Нещо щракна в мен. Помислих си, че колата ми е взела решение. За да не я мъча повече откликнах на повика ѝ. Дадох мръсна газ и на един завой брате, уплаших друг автомобил. От изненада той подскочи и се озова на тротоара. Тротоарът нямаше избор. Не успя да спаси двамата пешеходци тръгнали да се разхождат.

   Все пак аз успях да избягам веднага след завоя. Оказах се далеч от местопроизшествието. Нито лук ял, нито чесън мирисал. Но ракия пил. Скоро един „слънчоглед“ спря полета на моята кола. Тя пък, взе, че спря. Катаджията ме пита, колко съм изпил. Може би вчера глътнах повечко, но днес съм свеж като току що никнала краставичка. Така поне се чувствах. На моите тъпи обяснения, униформеният не се върза, а взе ,че завърза на ръцете ми белезници. Пък аз си бях невинен. Возилото  да си носи последствия за високата скорост и оня другият шофьор позволил на неговата кола да скача по тротоарите, където се разхождат вечер хора.

Не така обаче мислеха, хората от управлението. Поисках им бира. Отказаха ми под предлог, че това не било, кръчма. Дайте тогава викнах им поне, чаша ракия.

    Казаха ми, че наглостта ми няма граници. Признах си, че имам много болно сърце. Театрално паднах и облещих очи. Вързаха се. Сега съм в къщи под домашен арест. Редовно слизам до мазата, където крия запасите си.  Скоро усещам, че ще свършат. Тогава и животът ми навярно ще свърши. Все пак съм освидетелстван. Имам жълта книжка. Че кой ли днес няма. Всеки, който се чувства свободен в страната ни има такава животоспасяваща от отговорност, книжка. Някои навярно нямат. Те са за ожалване.

Така си мислех аз и потривах доволно ръце. Но вместо мен друг взе правилното решение. Нещо щракна в мен. Тялото ми протестира. Бяха ми се запушили артериите към сърцето. Опитах се да глътна въздух. Не успях. Сърцето ми протестира.

Полу изпразнена чашата ми с ракия самичка скочи долу на пода и се разби. Последвах я и аз не по свое желание. Тялото ми беше взело решението вместо мен. Справедливостта възтържествува. Делото срещу мен, беше прекратено.

Е и на моето мислене дойде край. Сега съм безпомощен като дете. Инвалид, който хранят с тръбичка. Нямам избор. Не мога да мръдна от леглото. Парализиран без право на лични действия. Бяха ми отнети от тялото, което протестира справедливо, но само според него.

 Днес ми останаха единствено мислите, които приятел успешно на бял лист, записа. Но само толкова. Вече бях „зеленчук“, който гниеше всекидневно. Но време за съжаление няма. А, когато имаше, нямаше разум.

Ако е прекалено рано ще стане късно ако не осъзнаем някои неща. Аз ги осъзнах, но вие осъзнахте ли ги?

В.Софин   5.11.2022год.