Дядо в чужбина - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                            

                                                                           Баба на гости на Софи

           Ти да видиш! Мама каза, че баба щяла да ни идва на гости. Толкова се зарадвах, че ще има с кого да си играя. Но най-много бях щастлива, че баба щеше да ме взима вечер по-рано от детската градина. Ура! Ще ходим в парка ще ядем топла царевица, картофки и ще пием сок. После можем и да не казваме на мама. Не за друго, а защото не ме слуша. Даже мисля да се оплача на баба от нея. Не случайно мама все повтаря, че тя и е майка.

     Може пък баба да я накаже. Според мене трябва да я прати на детска градина. Майките само там ще се научат да слушат. А иначе тъкмо си харесам някаква играчка и поискам да ми я купят… Обикновено все ми отказват.

–         Ами бонбони, може ли мамо?

Да но и това ми се отказва. Виж с баба е друго. Ще си хапнем от забранените неща и после няма да кажем на мама. Нека види и тя, че и ние можем да си правим, каквото искаме.

Баба каза, че това е неправилно, но нали съм и внучка знам, няма как да ми откаже.

Само тате да не разбере. Знам, че няма да ми се кара, но ми е неприятно да го виждам намръщен. Дали пък не го боли понякога, зъб? Ял е много бонбони и сигурно за това…

Май се отплеснах! Знам едно обаче, че щом съм принцесата на тате, това е добре за мен.

Баба и мама дори да са заедно, тате ще ме подкрепи.

Вчера ми донесоха нова детска книжка. Толкова много хубави картинки имаше вътре. А отзад пък на снимка видях дядо и едно момиченце. Питам Мама:

–         Мамо пък кое е това момиченце дето се е снимало с нашия дядо?

Мама се засмя и каза, че това съм била аз. Аз имах малко съмнение, но момиченцето наистина приличаше много на мен.

Аз пък си мислех, че това е някоя друга Софи, за която дядо е написал книжка. После ми стана ясно, че приключенията били мои. Не се сетих за това, но щом дядо ги е написал, значи нещата са така.

Ще има с какво да се похваля в детската градина. Но дали да си виря нослето?

Мама каза, че не трябва да се хваля. Децата трябвало сами да разберат, че е писано за мен.

– И как ще стане това, ако не им кажем, мамо?

Щели да прочетат книжката.

–         Ами ако не им я дадем?

Мама каза, че това е неправилно. Трябвало да им дадем възможност да се забавляват на историите писани за мен.

–         Да, но ако ми се смеят, мамо?

Мама каза, че нямало да се смеят, а щели да са щастливи. Не разбрах много от какво толкова ще станат щастливи, но сигурно е така. Поне баба го потвърди докато ни беше на гости. Жалко само, че утре си отива. И ще трябва пак да ходя на детска градина и да ме взимат късно вечер от нея…

А как не ми се иска да става това.

–         Защо баба не остане да живее при нас, мамо?

Не можело. Мама все казва, че това не можело да стане, онова също… Защо пък?

Някой трябвало да ходи на работа. А и дядо щял да бъде сам вкъщи.

–         Ами ще го вземем и него, мамо?

Пак не можело. Къщата ни била малка и нямало място за всички в нея. Ами ще му направя място да спи до мен и вечер да ми чете приказки.

Мама се засмя, и пак ми отказа. Възрастните все отказват! Аз като порасна, защото така твърди мама, ще си имам деца и няма да им отказвам бонбони и други сладки неща. Ще си ги ядем заедно.

Мама пак се засмя. Какво пък толкова смешно видя в думите ми? Още се чудя!

А вие деца спорите ли с майките си за тия неща. Какво може и какво не може. Според мен всичко може, но нали възрастните са научени да отказват. Още се чудя, кой ги е научил? Сигурно в училище. Там са се научили?! Пък може и в големите книги с многото букви в тях?! Аз не искам да ми четат такива дълги приказки за отказване. А вие деца обичате ли прекалено дългите истории, които искат да ви откажат от нова кукла или камионче?

В.Софин  3.11.2024год.