Цветът на кръвта

                                                                                     

Цветът на кръвта

    Бяха му разказвали… Дори приятели го убеждаваха. Не вярваше. Трябваше сам да стигне истината. Да се убеди за цвета ѝ.

        Водеше се война. Някой, някъде там на бойното поле убиваше… Друг прострелян, умираше. Ако му останеше време се вглеждаше в изтичащата си кръв от пробитите вени и не вярваше на очите си.

      Бяха му разказвали. Приятели го бяха предупреждавали. Не вярваше.

Пренебрегна съветите на всички и се записа доброволец във война, която не беше негова.

Тръгна най-отпред в битка решен да убива.

Стреляше. Сменяше пълнителите на автомата в движение.

Видя първите жертви. Нищо особено. Така му се стори. Но после, поспря се да види, да задоволи любопитството си.

Именно в тоя кратък миг някъде съвсем близо до него се чуха изстрели. Усети остро бодване. Болеше. Беше непоносимо усещане. Падна подкосен до противника, който малко преди това беше успял да убие. Погледът му обаче остана докрай прикован в човека до него. Кръвта изтичаше на тласъци. И двете пътеки в един определен момент се сляха. Неговата и на противника, кръв. Бяха еднакви на цвят. Нищо фрапиращо. Червена кръв, която изтичаше върху вечно жадната плът на майката Земя.

Преди да издъхне и поеме към небитието воинът прозря горчивата истина за живота:

„Всички сме хора. Всички с един и същи цвят на кръвта. За съжаление не всички разбират, защо не трябва да се убива.

Трудно е, но не и невъзможно да бъдем заедно в един общ дом на мир и любов.

За да я има Земята и да бъде на всички, а не само на вманиачили се господари, мислещи се за богове.

Животът кратък миг на щастие изтича бързо. Кръвта еднаква, действията на всеки от нас, различни.“

В. Софин 27.06.2025год.