Ранна утрин. Докато закусвам преди да измъкна тялото си вън
и насила да го отпратя на работа ми хрумва идея. Реших всеки, когото срещна на
пътя да не го поздравявам с добро утро, а гледайки го в очите да видя дали той ще се сети пръв да откликне.
Тръгвам с бързи стъпки към павилиона за вестници в центъра на града. Целта ми е
преди да отида на работа да осигуря занимание за очите си, когато вечерта
изморен успея да се прибера у дома. И ето, че срещам първия си човек за деня.
Гледам в него и той в мен. Пълна тишина. Никакъв прозвучал поздрав не стига до
будните ми уши. Нито звук! Срещам втори минувач.Повтаря се същото. Нито дума!
На третия вече започвам да се замислям. Дали това са хора и ако са, имат ли
езици? И за какво им служат? Може би само да говорят зад гърба на тези които
имат дар слово и поздравяват. Или пък да ругаят всеки усмихнат индивид идващ
срещу тях. А нищо чудно пък, да съм срещнал хора без език. Минава ми тази
мисъл, че са неми докато крача към павилиона за вестници. Интересно, все пак
кой ли е отнел езиците на тези хора? Дали пък държавата не е виновна? Да но
защо трябва все тя да е виновна? Не сме ли ние тия които сме дарени с разум и
език? Размисляйки по-тези въпроси срещам отново минувач, който явно бърза много
за работа. Гледам в него и мълча. обнадежден, защото срещу мен крачи млад
човек. Обаче пак се сблъсквам с
поредната тишина. Нито звук! Само поглед! И тогава досещайки се за
ситуацията моят език, скрит зад зъбите
внезапно осъзнава, че той трябва да разчупи създалото се напрежение. Без да съм
го молил внезапно взе, че се обади и проглуши с висок тон ушите на задминаващия
ме вече минувач с пожелание за добро утро. Изненадан от поздрава, явно хванат още
в спящо положение младият човек отвърна
на моя език. Я виж ти! Оказа се явно, че всички които моя милост срещна тази
ранна утрин са имали езици. Но защо все пак не ги използват? Дали пък за да не
износят този дар от природата? А може би, от дългото мълчание зад зъбите,
езиците им някак си са успели да пипнат ръжда. Или пък, все пак са забравили
как могат да си служат с тях. Замислен и угрижен продължавам да вървя и се чудя
дали не е нужно отново да се върнем всички там в училище за да се научим отново
на вежливост!? Уж сме вече в двадесет и
първи век, в ерата на компютрите а сме забравили, как се поздравява. За да
научим отново български език явно трябва да започнем от първите букви от
азбуката. Нужно е да знаем и за какво служи усмивката. Тя също е забравена. Всеки
знае все пак, че това стана, не за друго а от ежедневното стресово положение на
хората, които просто вече се чувстват като пришълци в собствените си домове.
Резултатът от получената тежка ситуация у нас е, че все повече се отдалечаваме
един от друг. Забравяме най-елементарни човешки ценности. Накрая може би ще ви
е интересно да научите, кое все пак беше първото лице което успя да ме поздрави
първо, преди аз да съм отворил челюст. Това бе разбира се, усмихнатата
продавачка на вестници. Явно понякога доста малко си изисква от човека. Но за
това е нужна, необременена мисъл. Често се питам, дали ще успеем
да настигнем другите хора от Европейския съюз? Едва ли! С този начин на живот и работа, явно няма да
изгрее слънце на българската улица. Все пак, колко малко се иска човек да не
забрави културата си и да се сети в даден момент, че все още е притежател на език, който му е
даден за да общува с всички разбиращи го същества на планетата Земя! Не бъдете
срамежливи, езикът е богатство! Говорете, споделяйте!
Няма коментари:
Публикуване на коментар