Преход сред сините езерни очи на Рила!

            Да не забравя!!! Записах го в ума си. Маршрута! Планината Рила, моя милост, нищо неподозиращият любител на върхове, езера и гледки и сподвижниците ми с които се осмелих да споделя това, лудо дело.... Или пък приключение!?

  И ето ги отново пред мен - милата, не търпяща възражения и мрънкания, усмихната дъщерята и синът ми, който знае да се ориентира по пътищата...

   С така подбраната за приключения компания, нямаше как да не почувствам гъдела на прилива, дошъл внезапно от сили, висше!

Въпросът с раниците стоеше ребром. Оборудвани по най тежкия възможен за тях начин, те не спряха да мърморят и хленчат от избрания за сложна обработка на нежни крака, път.

Предстоеше ни изкачване... Някъде там далече от нас , чакаше не подозиращо, натрапчивостта ни, Йончевото езеро, кръстено така на талантливия художник самоковец, Христо Йончев. 

  Въодушевено позволихме на ината да се възползва от малодушието ни.

   Ето ни вече, над комплекса „Мальовица“ по маршрута очертан от табелки и маркировка - „Е-4“. /Витоша-Верила- Рила-Пирин/

Настигат ни. Младо семейство мъж, жена и седем, осемгодишно дете. Не бързаме. Особено аз, който както винаги е впечатлен от многообразието предложено в гората. Различните видове гъби, правеха компания на сини презрели боровинки, които бяха смесени заедно с усмихващите се в червено. Борове малко, смърчове много!

Маркировката на пътя не спираше да ни показва правилната посока.

Изведнъж от храстите изскача пред нас усмихнат „мустак“. Засукан сякаш Крали Марковски, с гребен за боровинки берач след поздрава ни казва:

-Има много червени боровинки тази година...

На което аз отвърнах впечатлен: „Наистина!“

Съвсем скоро ни настигат младеж и девойка, които бързат. Те може би, но не и фото-

 апаратът ми, който пленен от предложената рилска красота ширнала очи навсякъде, докъдето поглед стига, не спря изобщо да снима.

Изведнъж ме загриза съмнението, че поради стръмният за качване маршрут, сплотената ми групичка ще стигне в разпад. Не и този път!

Малките спирания, бяха, не за друго, а да могат раниците ни скръцнали неистово зъби от тежестта и напъна нагоре, да поемат свеж въздух, който наистина не липсваше. Годинките си казваха своето! Раниците бяха млади, но не и моят петдесет и шест годишен гръб, видял какво ли не натоварване...

-Хайде тате, издишаш! – подсмихва се до мен синът ми и добавя иронично:

-Не случайно ти казвах да не оставяш у дома самотна бутилката с кислород!?

-Забравих я! –чувам се да казвам, докато се чувствах като риба на сухо.

Милата друг път мълчалива, дочула диалога със сина ми сега словоохотливо споделя:

-Вижте какво! Ако не мога повече да се изкачвам нагоре, спирам , опъвам палатката, пък вие продължавайте напред!

-Я виж ти!-обаждам се впечатлен и се обръщам с думи към сина и дъщеря ми.

-Някога, когато се взехме с майка ви, тя много не приказваше... Аз също, мълчах като риба. Разбирахме се само с погледи...

-Как така? –прекъсва ме любопитен синът.

-Ами, когато погледнех майка ви само, докато се усмихнех и хоп, тя вече готова ме чакаше в леглото...

-Хайде бе! –осмели се да възрази на твърдението ми дъщерята.

-И не само това! –продължавам невъзмутимо аз. –След целувките и изпуснатата пара, когато погледнех пак майка ви, и тя вече беше облечена...

-Да бе! –този път синът ми също не пропусна да оспори твърдението ми.

-И когато отново намирах сила да я погледна, но не страшно и вечерята се озоваваше на масата!...

При това дошло внезапно изказано прозрение, всички дори и моя милост се разсмиваме.

За мен тогава все пак най-важното бе, да успея да разведря сгъстената сложна обстановка, която не даваше на краката ни, почивка от тежкия за ходене терен.

Минаваме през горна Прека река и пресъхналото корито на Средна Прека.

Най-после с пресъхнали за вода уста, стигаме до „Йончевото езеро“. Красота и скални зъберни гледки, спират дъха ни. Над нас върхове, под нас гори и долини.

Докато „моичките“ от групата обядват до брега на езерото и се наслаждават мълчаливо на предложената за десерт красота, аз не спирам да снимам. Правя обиколка за да видя с очите си изворите и да усетя свежият му дъх. Пътят ми често е спиран от различни билки, които се вглеждат в мен и сякаш ми приказват, за отминали стари времена, за планинари и сбъднати любовни мечти... Синята дребна камбанка на сушата се преплиташе с част от езерната действителност, обрасла вътре във водата, коса от трева. Погледът ми проследява гонещи се малки пъстърви, които търсят храна покрай брега на езерото. Намирам скъсана корда. Доказателство, че тук се крият и доста по едри екземпляри. Срещам погледа и на един друг любител на езерната красота идващ срещу мен. Разменяме поздрави и усмивки. Показвам му откъде се стича водата към „Йончевото езеро“ Идва отгоре под скалите, откъм маршрута, който тепърва щяхме с групата да следваме. Оставям човека да следва напред пътя си, а аз се чудех какво още не бях заснел. Внезапно дочувам ръмженето на не примиримия другар с мен в добро и зло. Обажда се сърдит джиесемът ми. Милата изгубила търпение смущава ушите ми доскоро превзети само от ромоленето на вливането на рекичка към езерото. Камъните пееха в унисон с водата и не даваха на атмосферата да се усеща сама.

Нетърпящ възражение строгия тон на милата ме извиква. Отзовавам се. Хапвам  на две, на три на крак и ето, че малката ни група отново е на път. Следваме каменист превзет от морени маршрут, съпроводен с клекове, билки, различни треви и търкулнали се безнадеждно остарели, презрели шишарки. Срещаме задъхани туристи вече осъществили мечтите си да видят красивото „Страшно езеро“. Някои от тях се оказват чужденци. Въпреки всичко, първите двама видели ни, поздравяват на български с „Добър ден!“

Третият след тях съобщава в ушите ми изморени от тишина слово съчетанието „Ай!“

-Цвайн-цу! –отвръщам с усмивка, а синът ми следящ обстановката, добавя някога като Христо Стоичков –„Дрън!“

Други двама бяха толкова забързани, че дори нямаха време за поздрав въпреки нашия, опарил с чувства ушите им. Шарен свят!

Естествено поради честото наше спиране ни настигат двама млади ентусиасти. Нямаше как да не не е така, защото техните малки раници пищяха от удоволствие, докато пък нашите скимтяха учестено като гладни кучета не видели скоро салам.

Питат ме след поздрава, който е задължителен в планината:

-Колко минути има до „Страшното езеро“?

На това отвръща синът ми запознат предварително с информация от Интернет. От „Йончевото“ до „Страшното езера“ има точно час и половина преход. Все пак зависи краката, млади ли са, стари или раниците тежки...

Скоро ни оставят, а те продължават напред. Поемаме и ние по-скалния маршрут. Съвсем величествени, чисти планинските масиви от камък издигат пред нас могъща гръд. Зяпат, ни зъбери присмехулно с многобройните си скални очички и сякаш ни канят да се връщаме. Упорити обаче следваме мечтите си. Внезапно докато всички вървим по маршрута съзирам Златовръх. Това е билката, наречена още Златен корен. Наблизо бели камбанки не прецъфтели още се усмихват на трудния скален терен. И за да не бъде красотата напразна, надолу се стича уверен в действията си, малък едва доловим, шумящ поток. Над него непозната билка беше пуснала разцъфнал, винено-червен мустак! От толкова гледки, от толкова височини, скали и необятни пространства, човек спира, не задъхан, не и изморен, а впечатлен и преклонил глава пред могъществото на майката Природа.

В далечината някъде долу се прозя и Свинското езеро към нас! Отвсякъде обрасло с клек почти девствено, така го виждат  очите ми претръпнали от красоти.

През цялото това време, облаците пречеха на Слънцето да се усмихне. Мрачно, но не и настроението ни, което упорито ни дърпаше напред по скалния терен.

Най –после срамежливо скрит притиснат сред скали се показва пред нас и заслонът при „Страшното езеро“ намиращо се на височина 2465 метра. Стигаме целта! Езерото а именно „Страшното“  вече бе успяло да събере ентусиасти, които се снимаха там за спомен. Закътано с надвиснали над него скални чукари, то правеше впечатление като изваяно специално за декор на филм. „Страшното езеро е най-голямото и най-високо разположено езеро в Прекоречкия циркус. Вкопано в основната скала на „Купените“, северно от главното Мальовишко било. Невероятни  гледки впечатляват очите ни с върховете - Купените и Попова капа.

   Успяваме и ние с „моичките“ да направим снимки. Цялата ни група в един фотос за спомен. Покрай нас се спират двамата младежи с които разговаряхме преди по пътя. С пожелания за приятно изкарване, взаимно се разделяме. Те поемат към хижа „Мальовица“ с блясък осъществен в очите. Докато все още се чудим, какво да правим внезапно времето решава вместо нас. Ситен дъждец, но топъл, а не студен смущава потни вратовете ни.

„Дали или!“ Или, дали!?“

Все пак краката ни решават сами, че все още са годни за ходене и се разделят с гостоприемния заслон. Поемаме надолу и ние към хижа „Мальовица“. Внезапно зад нас изплуват на високото сред скалите, призрачни мъгли, правейки страшна обстановката. Все пак Езерото си казваше името. Не случайно „СТРАШНО“, защото при буря ставаше особено плашещо.

Слизаме удивени от красотата на „Прекоречките езера“. Скоро решаваме впечатлени от надвисналата скална зъбна красота да нощуваме именно там  при едно от най-близките.

      Дъждецът пускал до скоро за нас горещи сълзи, внезапно решава да спре. В далечината обаче все още някъде там неизвестно къде, се носи и отеква плашещ гръм. Хукваме с моя син в търсене на сухи дърва. Намираме на места, изсъхнал клек. Огънят макар и труден скоро почва да озарява скалите с топлия си пламък.

Палатките успешно са вдигнати. Скарата сложена. Бутилката сгряващо настроението червено вино, отворена.

Намираме се на 2337метра височина. Вечерта на осми септември 2018година обещаваше да е хубава.

Прокрадват се обаче и мисли като дали ще оцелеем през нощта в студа, който мъглата донесе или ще побегнем в тъмното надолу, опарени. Все пак за да разведри настроението Слънцето преди залез взе, че се усмихна. Вярно малко, защото отгоре откъм връх „Купените“ и „Попова Капа“ все още се стелеха съвсем  призрачни мъглите. Успяхме да видим и слизащи закъснели туристи, които бързат за далечната топлина на хижа „Мальовица“.

Скалите наоколо надвиснали създават странна акустика, когато решиш да викнеш силно. Стъмва се. С големия мрак, пълзящ към нас безпощадно ни грабва и лишен от чувствата студ. Огънят не е в състояние да ни сгрее. Озарява лицата ни, кара ни да се смеем, но и притискаме един към друг.  Скриваме се най-после в палатките, които с готовност ни глътват. Толкова радушно сме приети, че дори успявам да се сгрея. Дали от изпитото червено вино, или пък от спалния чувал, но все пак освен твърдия под под нас, убиващ настроението на всички ни, оцеляваме.

Ставам в шест и половина не съмнало, но светло почти. Опитвам безнадеждно да възкреся умрялото огнище, но огън не пламва. Кибрита уплашен ме гледа с мъничка надежда и аз засрамен му оставям не драснати, последните две оцелели, клечки.

Добре, че се включва в запалването и синът ми. Успява да върне вярата на недогорелите въглени от снощи, и пламъците скоро в огъня са възкресени. Правим чай от сини боровинки и зелени шишарки от клек. Както казва често в предаването си „Оцеляване на предела“, Беър, това си е натурален витамин „С“, а той знае се никога не е излишен.

Нашият лагер построен между две от най-малките  Прекоречки езера превзет отстрани със скални зъбери и невъзможно надвиснали скали не даваше на Слънцето да се покаже.

Едва към девет сутринта му се даде шанс и нас да сгрее. Закусваме, докато отпиваме от горещия чай без захар. Чакаме росата или капките от снощния едва пропълзял дъждец при нас да си отиде, от външността на палатките. Нетърпеливи ние с милата берем сини боровинки. Толкова много не бяхме виждали накуп от години. Погледът ми нетърпящ подчинение внезапно неразумен почва да прескача и по билките  намиращи се наоколо. Планинската мащерка опърли носа ми, но не с цветовете си, които бяха на залез, а с малките зелени листенца, пръскащи аромат достоен за цар, какъвто не бях.

Най-после успешно прибрали багажа, сгънали палатките, натоварили раниците тръгваме към хижа „Мальовица“. Продължаваме покрай циркуса на Маломальовишките езера.  По пътя ни освен Слънцето, което се колебаеше сред облаци, срещаме и мъгли украсяващи зъберите на скалите над нас. Гледат ни те отгоре почти съчувствено, видели в нас пълзящи дребни мравки. Последен завършващ колоната движещ се с поглед незнаещ какво да гледа и снима пристъпвам аз. Пътеката спира устрема ми, каменна и неудобна на места. Слизаме, изкачваме се малко и после пак право надолу между клека. Срещаме и туристи.  Някои от тях усърдно чоплят боровинковите храсти наоколо. След кратък усмихнат поздрав с тях отминаваме по пътя изобилстващ с камъни. От толкова зор успявам да пропусна Мальо мальовишкото горно езеро. Смъквам се бавно. Вдясно от нас личи отдавнашен пожар. Спрял беше точно до потока, който устремно слизаше надолу за да се влее в река „Мальовица“.Най-после изморени от прехода виждаме хижата. Спираме долу на една поляна до реката. Обядваме. След час и половина пак стигаме там откъдето бяхме поели вчера, пътя си. Комплекса „Мальовица ни посреща радушно усмихнат от след обедното Слънце, което най-после надвило срама си въодушевено се показа.

С надежда, че не някога , а просто утре ще се върнем отново тук в лоното на красивата Рила се разделяме с добре осъщественият от нас преход. Щастливи бяхме да видим как планината беше събрала усмивките заедно на различни по националност и цвят хора, които се бяха обединили с една, едничка цел, КРАСОТАТА. Само майката Природа знае и създава такива чудеса за всичките нейни достойни и любещи света, чеда!

В.СОФИН  13.09.2018год. Самоков