Без нея никой не може...

           За нея е писано много. Съчинявани са оди!

И пак тепърва ще я откриват; ще я мъчат, обичат, прегръщат и мразят едновременно...

Някои са влюбени в нея. Дори за миг не могат да си представят, че някога тя ще ги изостави като разбие сърцето им. Намират се и такива, които дават рушвети за да я притежават. Но тя не се дава, защото притежава всички!

Други плачат на нейното рамо, търсейки благоговението и.

При първа среща с нея никой не подозира какво и се мъти в главата и какво го очаква. Някои я намират за прелестна, интересна, занимателна... Други виждат в нея интелект, който не е за подценяване.

Намират се и хора, които я считат за прекалено лесна. А някои не намират диалог с нея.

А тя, "Гадината" се усмихва, но едновременно с това и наказва лековерните, разсеяните между нас.

С течение на годините докато положението и расте постоянно в обществото, а ние остаряваме,  се прокрадва мисълта, че ще я изгубим преждевременно преди да сме разбрали какво толкова е намерила в нас. Държи ни с железни клещи и не ни пуска лесно по течението на лесния и приятен живот. Влюбена прекалено в нас, тя безпощадно издава заповедите си, които трябва да изпълним безпрекословно. Отношението и на безцеремонност обижда и отблъсква, до такава степен, че дори я мразим на моменти.

Да не кажа, че някои от нас я презират. Но и тя ги презира, но поне го върши с усмивката си, която подчинява...

Всесилна! Не търпи отказ...

Ако все пак на някого му писне е, свободен. Нека си върви! Да но без право на завръщане. Да си търси щастието, другаде.

Понякога на всички ни се струва, че е подла, безчувствена, прекалено капризна... Взискателна! Няма намерение да изслуша оплакването ни, а направо мачка собственото „АЗ“. Дъвче го! Търпи го докато остарее и стане негодно и тогава решително намира начин да се отърве от него. Изпъжда го на улицата преди да удари камбаната на свободата, пенсията малка, даваща право на безплатен хляб...

Има си хас... Да я обичаме и мразим едновременно...

Работа, която ни дава хляб и развлечения. Работа, усмихваща се ехидно докато презира чувствата ни. Работа, която ни убива бавно. Колкото повече бягаме от нея, тя ни намира. Хваща ни в безпощадните си клещи, изпива ума ни... Жили с действията си, докато ни дъвче и изплюва накрая, остарели и негодни да се усмихваме на живота...

В.Софин