Не мисля за Нея!

      Докато се мъчех да порасна, изобщо не мислех за Нея...

   Колкото и да беше любезна с мен, не и обръщах внимание, защото бях зает да се радвам на света. Виждах разцъфналото кокиче, показало срамежливо бяло, нежното си лице над снега; тревичките и те едва опомнили се на места в градината, издигаха зелените си никнали кълнове към небето, което им се усмихваше... Усетила пролетта Земята се разтваряше за живот.

  Сливите и те, за да не бъдат по назад, се сдобиваха с чудна бяла премяна. Навсякъде жужаха пчели. Дразнеха слуха с бръмченето си дребни мушици.

Слънцето скачаше тогава в очите ми и караше сълзите да избликват. Въздухът и той се отключваше и галеше със свежестта гърдите ми, които упоени от еликсира се повдигаха благодарни...

Хубаво, леко и достижимо!...

    После взех, че прораснах... С първите бръчки се появиха грижите. Поведох борба в протест. Но изходът от нея колкото и неизвестен е, за всеки летален...

Е рекох си, ще летя.... Ще се нося ефирен над полето, планините, реките...

Мислех щастлив и си вярвах!...

  Вглеждах се в зелените, сините, кафявите и черните красиви очи на момичетата и търсех щастието с тях в любовта. С неуловимите си пръсти, тя хваща всеки за ръцете и го води по засипания с разноцветни рози, път.

Именно затова и нямаше как да мисля за НЕЯ!

Болежките, които ми се появиха ми напомниха за ставащото...

Въздухът около мен пак беше чист. Синееха в далечината планините, горе. Облаците пак се преследваха в небето, синьо... Реките чувах да си бъбрят при среща с камъчетата по пътя си през долини и равнини... Песъчинките се гонеха дори чак до морето, което не беше близо...

Уви! Не беше същото. Никога не е!

Съвсем видимо усещах Нея! Чукаше на вратата за правата си. Правата на Времето, което си играеше с нервите ми.

От нейде изпълзяха отколешни мисли за раждане, младост, усмивки и любов.

После дойдоха и други... на тревожност, които вляха във вените ми страх.

Уж всичко си беше по-старому. Всичко сияеше... Светеше, искреше!

Да но, това не спря Нея да ме хване в клещите си и да ме стисне здраво. Усетих, че не мога да си поема от оня, хубавия чист, въздух... Солта хвърлена в очите ми, накара сълзите сами да капят. Краката ми убоде с игла, която ме принуди да се влача!...

Съвсем наблизо до мен изоставено огледало хвърли неочакван погледа си към мен. То не само, че видя, но и почувства ставащото...

Нея, отражението на Старостта ми беше дошла на гости. Неподкупена, сигурна в себе си...

А и кой можеше да си вземе отново младост, когато бездушно Времето, вече я бе изтрило...

Тогава проумях, че Пролетта, моята бяла Пролет вече си отиваше...

Въпреки това усетих и другото. Младостта в  смеещите се очи на децата ми.

Пропълзяха мисли:

„Денят си отиваше и нищо не бе в състояние да го върне, докато утрото беше в очакване за началото на новия...

Месецът избяга бързо за да не се върне, никога повече. Новият се показа загадъчен. Все още беше млад и му предстоеше живот!

 Годината благоприятна за някои, за други лоша се изниза различно. Когато си замина завинаги съжаляваше, че не може да върне Времето. Новата се усмихна, закани се с пръст, понеже беше млада и реши, че ще сложи задаващите се млади неща под контрол...

Планетата се задъхваше. Не намираше чист въздуха си. Тревожеше се за бъдещето, което хората решаваха. Тя знаеше!

След Нея, Старостта, идваше и младост. Времето отстрани следеше ставащото. И не само...

Усмихваше се ехидно и напираше с цветовете си. Цветове на мъдрост, позабравени, цветове на обич и бъдеще, което чакаше не само мен, но и всички, които вече, бяха срещнали, Нея!

В.Софин