"Кучето"

 

                                                        

„Кучето“

     Реката тече бистра докато не проумее, че дългия дъжд над нея, ще я оскверни с калните  си потоци.

   Нещата минават покрай нас. Някои са бързи, други незабележими. Всички очи ги съзират от време на време. Но не всички откликват на видяното.

   Добре, че беше миризмата на амоняк и непрани дрехи. Тя караше очите да сълзят носът да се сбръчква в погнуса, а краката да бързат в друга посока.

   Острата воня, която идваше от контейнера за боклук се смесваше с оная нетърпима миризма, която бавно пълзеше по-тротоара. Някой идваше. Очите не го виждаха, защото беше скрит от завоя на улицата.

  Изгубил човешката си същност, мъж на неопределена възраст се оказа в близост до контейнер  за боклук. Брадата му невчесана, пък и защо след като липсваше идентичността му изгубена във времето… Дрехите му, все пак беше облечен, показваха, че именно контейнерът за боклука се беше грижил за него.  Той го беше облякъл от глава до пети. Дори обувки не липсваха на краката на мъжа на неопределена възраст. По черната коса изглеждаше още млад. За разлика от невчесаната му брада с посивели косъмчета.

    Мъжът чийто прякор „Кучето“ в града прозвуча в ушите ми като нечовешки, държеше в едната си ръка няколко дребни монети подарени му от състрадателен минувач. С другата ръка се опитваше да разкопчае от преде си омачкания и мръсен до неузнаваем цвят, панталон.

  Понеже не се справяше особено добре, забрави, че държеше стотинки. Ръката му просто се отпусна и парите паднаха до контейнера за боклук. Обзет от нуждите си, които всички имаме понякога, „Кучето“ побърза да се облекчи. Или може би да маркира територията си като другите бездомници, които също обикаляха улиците в близост и търсеха, оцеляване.

     Без да забележи хорското неодобрение мъжът, чието име никой не знаеше, не се опита дори да закопчае панталона си отпред. Бавно сякаш беше чумав с клатеща походка и непрекъснато треперене от страна на крайниците му „Кучето“ се отдалечи.

Колите му правеха път. Хората се отдръпваха. Някои дори се връщаха от пътя щом очите им го съглеждаха.

„Кучето“ беше сам. Съвсем сам оставен в незавидна съдба. Дали още нещо човешко беше останало в зениците на очите му? Или може би вече го нямаше освен гласът му, който ругаеше всички наоколо.

Докато „Кучето“ пресичаше пътя без да се съобразява с клаксоните на колите една възрастна жена, може би пенсионерка видя изпуснатите стотинки до контейнера за боклук. Първо се огледа. Нейните очи срещнаха моите любопитни от ставащото. Може би погледът и питаше, чии са тези изгубени пари. След като не откри отговора в очите ми тя не се поколеба и за миг. Наведе се и прибра „плячката“. Няколко дребни монети при това напикани…

    Мизерията, която в повечето случаи се криеше под балтона. Лустрото на богатия, който не забелязваше тия неща. Зает с бизнеса си, той не само, че беше сляп за хорското нещастие, а колата му последна марка едва излязла от мястото, където е била сглобена едва вчера, дори беше готова да гази, мачка ѝ убива.

   Реката течеше бистра, докато калните потоци не достигнаха руслото ѝ. Дъждът проникна студен в душите на хората.

     „Кучето“ се скри зад завоя, откъдето се беше и появил. Възрастната жена беше доволна. И защо да не бъде. Имаше някакви пари в джоба си. Като прибавеше и напиканите стотинки щеше да стигне за един хляб. Пък утре, когато сутринта станеше слънцето от сън, тя щеше да потърси нещо… Може би контейнер с някои неща за скрап, или да намери отново някъде захвърлени непотребни някому стотинки.

Късметът не знаеше какво ще стане. Утрото, което всички знаем идва по мъдро от вечерта. И тогава очите отново ще бягат от „Кучето. Гримасите на хората, тяхното поведение, тяхната грижа, оцеляване нима не бе за всички?

Времето се намръщи и бликна в бистрите води на реката, която примирена вече потече по-  лека надолу… Някъде там, където нямаше проблеми и, където щеше да намери отново изгубената си бистрота…

В. Софин