На връх Полежан в Пирин планина
И ето ни отново на Пирин
планина. Тръгваме в пет и половина сутринта на 14 август 2025год без да сме
начертали маршрута за деня. Знаем само, че някъде там след град Банско се
издигат величествените върхове на Пирин. Въпросът, който ни мъчеше през нощта,
а и на заранта беше дали да покорим Джано или пък по близкия връх Полежан.
Искаше ни се и двата да стъпчем.
Или да „окнем“ викнем ура. Но едно е желанието, друго възможностите. Оказва се,
че нашите са ограничени от лифт, който спира работата си точно в 16 и 30 часа. Денят
дълъг, възможностите, къси. Избираме, Връх Полежан именно по тая причина.
Връх Джано ще почака. Няма да хукне, я…
Но шест километра до него е много повече от три километра и нещо.
Пежакът на сина ми изръмжа
недоволно, че сме го вдигнали рано. Но после си хвана пътя без да се мае много.
Личеше му, че го знае наизуст. Без дори да ни пита и задава въпроси отбива в
Банско, откъдето взимам банички и айран за закуска, а и за обяда…
Докато се маем дали да забием зъби в примамливите топли палачинки… Пардон!
Банички, естествено Пежакът не чака, а ни спира чак, ама чак при лифта като
отминава и остава зад него Добринище. Най-после вкусни банички в устата, които
се топят самостоятелно. Трябват само сили в зъбите, които ги сдъвкват. Осем сутринта
е, а лифтът тръгва в осем и половина. Оглеждам се за кафе. Кафемашина има, но
не работи. Отскачам до ресторанта намиращ се тук, и най-после освежавам мислите
си с горчивата течност наречена, кафе.
Синът ми е недоволен, защото
докато топлината на кафето се разлива в мозъчната ми тъкан, много нови туристи
са заели позиция на изчакване на отстрел при будката за билети на лифта. Успокоявам
го като намирам самостоятелно място там и за мен. Докато чакам опашката да се
раздвижи покрай мен неочаквано откъм гората изникне малко пиленце. Не мога да
кажа, врабче, защото не е. Но беше толкова дружелюбно. Зяпаше ме в очи и сякаш
искаше да ми говори. Замислих се. Може и да беше от кафето страничен ефекта,
знам ли!? Но пиленцето малко би се събрало в юмрука ми. С оранжева окраска на
гърдите… погледа ме, погледнах го и аз и толкова. Погледите понякога казват
всичко. Диалог не е нужен, когато две очи се срещнат и между тях протече
разбирателство или мир и любов.
Време е. Държа билетите на
стойност… Точно седемдесет и два лева. Два по 36лв. Забравих да ги сметна в Евро.
Нали трябва да свиквам. Че защо ли? Нека
смятат банкерите. Те тепърва ще ни мерят капите.
Лифтът, който ни поема буквално
ни взима насила. С гръб към него и с грубото му желание да ни качи бързо.
Грабва ни и ни хвърля нагоре по стръмното. Под нас зеленина, встрани гора от
смърчове. Докато ни кандилка насам натам, лифтът успява да спре, забележете два
пъти увисваме над бездната в безпомощност. Все пак успяваме безпрепятствено да
се прехвърлим и на следващия… Хм! Лифт по-средата на пътя чрез прехвърляне на
друг такъв. Смело скачане и после отново грубо грабване, което ни хвърля
напред.
Най- после хижа
Безбог и върхът със същото име ни срещат погледите. Тръгваме покрай езерото и „Душевадката“.
Така е кръстена пътеката нагоре, която е стръмна, но бих казал поносима.
Трийсет минути и вече сме на разклона от, който съзираме в далечината връх
Сиврия, Поповото езеро и любимия ни станал вече връх „Джангал“. Четем на
табелата, която намираме тук: Хижа Демяница, връх Полежан и връх Безбог. Напред
пред нас другия маршрут за поповото езеро, Джангал, Сиврия и зад Сиврия, Джано.
Взимаме разклона вдясно. Намираме се по пътеката за Полежан
и Безбог.
Докато фотоапаратът ми се мотае с панорамни снимки, които е видял ни настига
младо семейство. След поздрава между нас, те питат дали случайно не знаем
наименованието на върховете. Е веднъж съм бил тук, но сякаш беше вчера. Казвам
му ги без запъване и дори синът ми е впечатлен. От семейството разбираме, че са
тръгнали към Папаз гьол. Поповото езеро. Упътваме ги. Объркали са маршрута си.
Накарахме ги да се върнат и да тръгнат по-другата пътека.
Разделяме се. Ние
нагоре, те обратно. Всеки по пътя си. Изкачваме се на близката седловина
откъдето вече се вижда в цялата си прелест връх Полежан с неговите внушителни
размери, 2851м.н.в.
И ето няколко сведения изкопани от Уикипедия:
До 29 юни
1942 г е бил известен с името Мангър тепе. Полежан е най-високият гранитен връх
(карлинг) в Пирин планина и четвърти по височина след МРАМОРНИТЕ първенци Вихрен, Кутело и Бански
суходол. Висок е 2850,4 m. Той е първенецът на Полежанското странично било,
където се намират още малък Полежан 2820м. н. в., Газей, Безбог, Каймакчал и
Дисилица, както и внушителният ръб Стражите. Старото му име, преди да бъде
преименуван през 1942год, е Мангър тепе, което идва от турската дума мангър,
която означава монета. Това е така, защото върхът е покрит с каменни плочи,
които подобно на монети се клатят и тракат, когат се върви по тях. Най-близката
хижа е Безбог на около два часа път. От Полежан2850,4м.н.в. на Полежанското
било се отделят две малки странични била – безбожкото с връх Безбог, което се
спуска към река Места, и Газейското с връх Газей, което пък отива към долината
на река Демяница и образува стръмна странична долина, по която върви пътека. Около
Полежан се намират двете най-високи езера в Пирин. Това са Горно
Полежанско 2710м. н.в.. То е най-високото
в България. Тук се намира и Горно Газейско, което е на второ място в Пирин 2642м.н.в.
Всъщност това е прословутото наречено от туристи, Дамата с кока. И наистина от
височините на Полежан се вижда силуета на жена с кок, а именно зад нея се
намира връх Газей - 2761м.н.в.
По
седловината стигаме в подножието на връх Полежан. Преди да тръгнем по каменните
плочи, които звънят като монети… На мен пък ми се стори, че вървя по
разместени, не залепени добре плочки на тротоар.
Но преди
да се усмихнем от върха и поздравим всички успели да стигнат там, спираме за
снимки. Пред погледите ни се материализират връх Сиврия 2590,5м.н.в.,Джано 2668м.н.в.
Папаз гьол и връх Джангал 2730м.н.в. /сега Самодивски/. Малко по нагоре пък,
когато поемаме виждаме в далечината Каменица 2822м.н.в. Настигат ни две девойки
на които помагаме със снимките за спомен. Отминават ни. Но ние не бързаме.
Полека успяваме да изкачим Полежан. Вдясно от нас ни наблюдаваше през цялото
време връх Безбог. Най-горното 2710м.н.в. Полежанско езеро е изцяло пресъхнало.
Някой жаден джигит беше изпил цялото. Но пък мястото, празното си личеше като
нарисувано. Цъфнали билки ни съпътстват по пътя. Срещаме дори мащерка, която по
това време е почти прецъфтяла. Чемериката пък изцяло пожълтяла, почерняла от топлината
на слънчевите лъчи. Добре, че за нас имаше спасителни облаци. Освен, че ни
пазят от ухапването на слънцето, те придават специфичен вид и на снимките,
които правим тук.
Горе на самия връх всеки чака търпеливо място
за да се снима за спомен. Успявам да помогна на младеж с брада и червена фланелка,
а пък и той ни върна жеста. Българският трибагреник почти изцяло окъсан от
бурните ветрове вилнели тук на Мангър тепе. Пардон, връх Полежан. Интересно ми
стана, когато съзрях котата. Всъщност квадратен камък с дупка, която беше
събрала дребни монети вътре. Всеки или почти всеки турист оставяше на Мангър
Тепе медна монета. Може би някакъв обичай от страна на посетилите Полежан или
пък хрумване!? Някои встрани от върха обядват, други продължават напред по
маршрута към Малък Полежан или връх Газей. Младежът с червената фланелка искаше
да знае за Малкият Полежан. Упътваме го. Той тръгва. Поемаме и ние. До мястото
откъдето погледа ни вижда Горно Газейско езеро. Зад него изправил снега гледа в
нас, връх Газей. Ето ти на… Дамата с кока. Езерото наистина си е заслужило
името. Опитвам се да хвана дамата за кока, докато синът ми ме снима за спомен с
нея… Всъщност с Горно Газейско езеро 2642м.н.в. Хапваме и пийваме вода, която е
оскъдна тук. По тоя маршрут всеки трябва да си носи поради липсата ѝ. Сипвам
малко върху каменните плочи в памет на приятелите, които вече ги няма, но
всъщност са намерили място в сърцето ми, което откликва на спомена за тях.
И докато се връщаме бавно, пак срещаме хора. На
Полежан разговарям с една възрастна дама, която беше дошла от град Троян с
приятелки. Попита ме, дали не идваме от хижа Демяница и видял ли съм Дамата с
кока. Отвърнах убедително, като дори и споделих, че успешно и дръпнах кока на снимката, която синът ми направи за
спомен. Тя се засмя на отговора ми, и после се вгледа сериозно в мен.
–
Всъщност ние се намираме на Мангър Тепе, така е
по-известен връх Полежан. А прощавайте за любопитството, кой от всички върхове
ви е любим?
Когато ѝ казах, че това е връх Джангал или Дженгал, тя възкликна:
–
И на мен това е най- любимият ми връх… Не ги
разбирам, кръстниците. Сега е с името Самодивски връх, но всички го знаем като
Джангал…
Разделяме се с усмивка. Те тяхната група поема към Дамата с кока, а ние
с Боян обратно към хижа Безбог. На моменти ни се искаше да качим и върха до нас
с това име, но разума или умората в нас започна да говори. Наоколо ни сини
боровинки. Но толкова миниатюрни не бях виждал. Обяснявам си го с голямата
суша, тук и в страната ни. Горещо безводно лято. Полека се смъкваме надолу. По
пътя срещаме хора, с които се поздравяваме. Най-после всъщност лифтът. Хора или
опашка голяма на него. А той горкият… Лифтът де едва, едва си поема не само
дъх, но и туристите които трябва да смъква надолу към хижа Гоце Делчев. На
няколко пъти просто спира, но слава богу успяваме да стигнем местонахождението
на Пежака, който ни чакаше търпеливо. Последна баничка тук и тръгване.
Спираме за малко на Добринище за сладолед и кафе и после магистралата… А
от нея през град Дупница до полите на другата планина. Рила и Самоков, които
чакаха с нетърпение завръщането ни… По скоро най-щастлив си остана Пежакът
прибрал се на спокойствие в гаража си.
В. Софин
17.08.2025год.
