На водопад
Скакля по Вазовата пътека в Стара планина
Толкова много
маршрути дебнат нищо не подозиращия турист в България. Труден избор, но не и
невъзможен. От някъде трябва да се почне баницата иначе друг ще я изяде вместо
нас.
След умуване, но не
безкрай решаваме с Боян да се разходим по Вазовата пътека в Стара планина. Да надникнем
в дефилето на река Искър, чуем тропота „Песента“ на железните колелета на
влака, които отекват още от миналото незабравено на това историческо място.
Интерес от наша
страна има и за водопад Скакля и селото над него с името Заселе.
Пътят с кола е отегчителен, защото
прекалено многото завои в Искърското дефиле изискват вниманието на шофьора. Боян
и Пежакът се справят много добре със задачата.
Двата часа път са по маршрута - Самоков, София Нови Искър, Своге и гара Бов.
Е и село Гниляне през,
което колата също минава за да стигне после до началото на Вазовата еко пътека.
Спираме вляво нагоре,
докъдето пътят осеян с асфалт дава възможност на колелетата на автомобила да се
търкалят напред.
Пътьом задминаваме
група младежи натоварени с раници тръгнали по-същия маршрут.
Следваме указанията по пътеката.
Първото попада не
само в погледа ми, но и на снимка на фотоапарата, който нося не като товар, а
приятел разказвач на истории.
От една табела ни става ясно, че се намираме в местност със статут на
специална защитена зона „Понор“.
Понор обхваща билната платовидна част на
едноименната планина с надморска височина от 900 да 1400 м, разположена на
около 50 километра западно от гр. София. Понор планина е част от главната
Старопланинска верига. На север граничи с рида Козница, на юг с долините на
реките Искрецка и Козле, на изток – с пролома на река Искър от Церово до гара
Лакатник , а на запад следва държавната граница от землището на село Бърля до
Връдловци и Пепърлинци. Установени са 150 вида птици, като 26 от тях са
включени в червената книга на България.
Белоглав лешояд, орел змияр, белоопашат мишелов, малък
креслив орел, царски орел, скален орел и ловен сокол са едни от защитените
птици на тази местност.
След като любопитството
ни бива задоволено продължаваме напред по пътека осеяна с красота разпиляна от
есента. Листа опадала и падащи в момента с вещата помощта на вятър листояд.
Специално издялани циментирани камъни правят маршрута по
лек. Спираме на малко мостче под което шуми малък водопад изтичащ се от големия
Скакля накъдето сме се запътили.
Няколкото завоя, на пътеката, които се провират сред гората състояща
се от габър, дъб и по-нагоре, бук дават поглед на дърветата, които са намерили
подслона си тука. От храстите, които среща погледа ни преобладават върбата Ива,
трънката, дренът и други.
На места
обработените камъни за изкачване във вид на стълби са разрушени от времето,
което безмилостно е оставило отпечатък на това прекрасно място.
От следващата табела по маршрута научаваме,
че през 2007год. най-атрактивната част от скалния венец „Скакля“, по инициатива
на община Своге е била направена туристическата екопътека, наречена „Вазовата
пътека“. Скалният венец „Скакля е част от разкритията на триаските варовици и
доломити, оформящи Лакатнишките скали , както и юрски пясъчници.
Оформен е по
западния склон на долината на река Искър непосредствено източно от село Заселе
и представлява шеметна красота в която разбива водите си водопадът „Скакля“.
България е един
естествен музей по история на земята, в който се съхраняват скали, минерали и
фосили от всички етапи на земната история от Архая до Кватернера.
И ето, че най-после
очите и краката ни успяват да надникнат над първата пропаст, откъдето нагоре се
вижда част от скалния венец и прозира влагата на водопадът Скакля. Прозира,
защото в края на октомври сушата е превзела не само гората наоколо, но и изпила
по голямата част от водата.
Пролетно време със сигурност е интересно да се гледат
падащите пръски на водните струи стичащи се от скалите. Сега само влагата
идваща от там показва само точното място на водопада.
Вече сме в долната му част, където друга табела смущава
погледа. Част от нея липсва, но все пан научаваме, че има и друг водопад със
същото име „Скакля“, намиращ се при град Враца. Непостоянно течащ най-висок с
метрите си 141м.
Поемаме отново по стълби, които ни отдалечават от водопада,
само за да завият по напред и ни върнат по нагоре по същия маршрут. Предстои да
си помогнем не само със варовиковите стълби тука, но и с железния парапет,
който предпазва от пропастите, които следват маршрута нагоре. Стигаме място
откъдето се вижда в далечината Искърското дефиле превзето от гара Бов и селата следващи
след нея.
Задължителните снимки,
които дават погледа на тази красота по Вазовата пътека са впечатлителни не само
за мен и сина ми Боян, но и за моя фотоапарат, който не ги пропуска.
Стигаме млада влюбена двойка спряла за почивка. Явно
смущаваме, защото те продължават нагоре по маршрута към село Заселе, а ние
пленени от невероятните панорами тука не можем да се нагледаме…
Долу под нас в далечината виждаме част от една група, която
си почива при първата пропаст. Наистина невероятно красиво, но и страшно
опасно. Опасно за човек опитал се да надникне в пропастта, която е толкова
дълбока, че човек затаява дъх от преживяното на момента.
Пред нас пътеката е
превзета не от листопада. Вдясно има пейка близо до пропастта откъдето се вижда
част от водопадът, който сега не се спуска вихрено от скалите.
Мостче обрасло с трева, не, но с килим от багри - листа на
дърветата наоколо.
Лист хартиен на едно дърво с напечатан текст спира погледите
ни:
„Ний сме убедени, че ако зададем въпрос: кой е първият гений
в България – целият народ, без колебание ще извика : Иван Вазов!“
Алеко Константинов, из „Списък на българските гении“
И тук веднага след това освен трите маси с пейки и покрив
над главите, които виждаме приготвени за излетите тук четем следващата поред
табела:
„Водопадът „Скакля“ се намира в едноименната река, спуска
водите си от местността „Варо“ в източната част на Понор, в землището на село Заселе.
Дъното на река Скакля се затваря от внушителен
подковообразен варовиков венец висок 120 метра. От него скачат водите ва
водопада с три каскадно разположени скока, най-високият от които е около 85 м.
Долината над водопада е заета от Заселските ливади.
Малко по на север се намира
скалата Черният камък. По стръмните варовикови стени е прокарана пътека
получила названието „Вазова пътека“. Пътеката е създадена по идея на Станимир
Тодоров през 70 - те години на миналия век.
Тук Иван Вазов пише един
от най-живописните си произведения сред, които е прочутият му разказ „Дядо Йоцо
гледа“.
И една от Скитнишки песни на Иван Вазов посветена на това уникално
кътче от България.
В Малата
планина -1899год
Малата планина — тъй се нарича южният масив на Стара
планина, между Петроханския друм и Искъра.
За
очите — красни, дивни гледки,
за
душата — шир, възторзи живи,
за
поета — вдъхновенья редки
имате,
чукари горделиви.
Хубави
сте! За сърце наслада —
вред,
де поглед падне, де крак стъпи;
спорни
с сенки, с извори, с отрада —
само
за орача вий сте скъпи.
За
браздица нямате вий место,
труд
упорен ялов тук остая,
глад
и нужди вам са гости често:
нищета
— сред пазвите на рая!
И
човекът, дрипав, твар нещастна,
роб
на мъки и на мрак вековни,
туря
пятно в таз картина красна,
фърля
скръб в предела тоз чаровни!
Влизаме в село Заселе. Някой се труди тука, защото от близката
къща долита ушите звук на ъглошлайф.
Наблизо по пътеката, която е оградена от желязна ограда се
откриват панорамни гледки в различни посоки. Най-впечатляващите са към скалния
венец, където е водопадът Скакля и в далечината части от Стара планина и долу
Искърското дефиле с гара Бов.
Зад мен обаче виждам дърворезба направена върху дървета. Баба Цена
и Софиянеца са първите картини, създадени от длетото но твореца Йоско Йосифов. Малко
по нататък пък успяваме да надзърнем и във „Фатмето“ женски образ с дълги коси;
поп Мартин и Вълчан Войвода с неговите дълги, мустаци.
Малко площадче с паметник и чешма спира устрема ни напред.
„Българийо за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад
тях,
и те за теб достойни, майко,
бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Иван Вазов
Оказва се паметник посветен
на героите загинали в Балканската и Междусъюзническата война. А от другата
страна пък надпис с българи от първата световна война 1915 – 1918год. Също така
са паднали герои и в последната фаза на
втората световна – 1944 – 1945год.
Не липсват заведения и вили за почивка на това място. Орехови дървета
с опадала шума и по някой все още оцелял орех по тях; все още цъфтящи рози в
дворовете на някои къщи…
Спираме извън село Заселе за обяд и кратка почивка. Под нас тракат
колелетата на минаващите в дефилето влакове. Скални корнизи, невероятни гледки.
Тръгваме надолу само за да установим, че пътят прави изключително
много завои. Спираме при една скална площадка, където правим снимки за спомен. Гледката
към скалния венец и водопадът Скакля ведно с есенните багри на есента е
зашеметяващ.
И тук намираме пътека между скалите надолу. Пряка пътека на места
осеяна с малки указания във вид на пирамиди направени с камъни. Личеше си обаче,
че скоро никой турист не е минавал оттука.
Казвам го, защото скоро изчезват указанията и остава само пътя,
през гората с изсушените неузрели дренки по дряна намерил спокойствие сред тая
красота.
Стигаме до къща сред
дърветата откъдето куче се обажда срещу ни. Не му обръщаме внимание, защото
вече останало в самота Пежото на сина ми трудно ни изчаква.
Налучкваме пътеката между
гората, която ни води към водопад Скакля. Стигаме най-после и до познато място,
видяно от нас на тръгване. Оказва се пещера.
Е вече сме покрай първият малък водопад и река Скакля. Дървеният
мост обаче плаче за ремонт. Все пак е проходим, защото бързо минаваме по него
надолу по есенния разстлан килим от листа на различни дървета.
Щастливи сме да видим, че
Пежакът на сина ми е устоял на изкушението да тръгне сам към вкъщи.
За да не го караме да
страда повече поемаме от гара Бов към град Своге, Нови Искър, София и откъдето
тръгнахме от начало, Самоков.
Впечатления, панорами, история, влюбени млади, дърворезба и шум на
тракащи влакови колелета… И Иван Вазов, разбира се.
Това остава като спомен, но и красотата разпиляна между скалните корнизи,
която заслужава вниманието на туриста обичащ майка България.
В.Софин 1.11.2023год.
