Размислите на една книга

                                                               

       Книгата се учуди, когато отвори очи, вече родена. Защо трябваше да живее с послание? Да дава, да обича и мрази също като човек? Хиляди въпроси, които чакаха отговор до който тя трябваше да стигне.

 Налагаше ли се да бъде прочетена? Нима не би било по удобно да е загадъчна като млада жена, която се усмихва за първи път на любовта?

Някой все пак трябваше да научи нещо от книгата. Да разчупи оковите на мислите, да придобие светоусещане.; да разбере кое е зло и кое добро... Нима всичко това тя трябваше да изживее? Да броди из джунглата на живота; да се бори за справедливост... На кого беше нужно всичко това? Нима този, който знае от баща си как да сади нивата с пшеница, трябва да чете? Защо? Така му е добре. Не го интересува нищо. Или почти. Почти, защото данъците идват неподготвени и срутват малката му идилия в която той сам си е цар и господар. Времето и то не му носи пощада. Вали, когато си иска. Унищожава посевите в суша и прекалена влага.

Въпроси, които искат, търсят отговори.

Книгата се намръщи. Пак трябваше да обяснява, защо трябва да бъде четена, а не оставена сама и в загадъчност. Налагаше се да разчупи оковите на мисленето при хората. Да ги накара да мислят, това беше най-трудното изпитание за нея.

Все пак, те трябваше да знаят истината, а не да живеят в заблуждение и да се дистанцират от хора, които четат.

-Защо ми е?! –свиват рамене неграмотни. –Нека четат умните!

Хубаво, но за да станеш умен не трябва ли да се научиш, че животът не е само приказка, а и битка за щастие.

Книгата отвори очите. Не само своите, а и на тези, които я прочетоха.

Толкова всеотдайна книгата никога не е била.

После...

Видя свои посестрими изхвърлени на боклука. Контейнерите бяха пълни. От тях излизаше зловонието на една нация, която не искаше да знае. Защо и е славното минало?

Стиховете на Ботев плачеха в контейнера. Разказите на Джек Лондон, умираха забравили какво е приключение и търсене на щастие; Романите на Стайнбек изхвърлени, заедно с тези на Ерих Мария Ремарк в неподходяща смес от боклуци на едно консуматорско общество.

Ами стиховете за любов? "Две хубави очи" на Яворов се давеше съвместно със "Сто шедьоври на Европейската любовна лирика..."

Книгата си спомни преданието на войните водени от човечеството. Гоненията, отричането, изгарянето на клада... Нима всичко трябваше да се унищожи за да намерим ново начало?!

Нима началото е в разрухата? Едно общество, което се гордее с Ботев и Левски, с Яворов, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Алеко Константинов, трябваше да си отиде... Смесено с хора, които не разбират нашата култура, нашия някогашен почти изчезнал планински дух...

       Книгата затвори очи изморена. Знаеше истини, знаеше много истини, но една беше най-страшна за нея... Никой повече или почти никой не я четеше. Народ в забвение оставен без развитие. Удобно, много удобно даже. Но кажете ми, да...! Защо трябва да се чете?!

         Когато вечерта припадаше и бяхме малки, много малки слушахме разказаните с чувство приказки от нашите баби и се усмихвахме на щастливият им край. Днес уви, усмихваме се... Дали изобщо се усмихваме, когато не смеем да се гледаме честно в очите?

Книгата знаеше отговорите. Разбираше ситуацията в страната. Това не и помогна. След като нейният приятел, който я носеше до сърцето си умря, тя се намери в контейнера при нейните посестрими, другите книги, които умираха бавно... Бавно, неусетно почти, заедно с ума на един народ достоен да се гордее, но забравил за истинския живот, на доброто, което носи щастие за всеки.

В падащата вечер бездомен клошар премръзнал сред снега палеше огън. Хартия, която грееше с пламък. Книги, които никой повече нямаше да прочете.

Последния лист догаряше. Последния стон на книгата родена да дава знания, умря заедно с пламъка.

На сутринта намериха клошаря замръзнал до контейнера. 

     Книгите даваха топлина, но само когато са прочетени докрай. Изгорени те нямаха вече стойност, нито пък даваха живот и бъдеще.

В.Софин