Секунда щастие

                Добре помнеше срещата. На перона на гарата, където почти се запознаха.

   Момичето се усмихна, когато го видя да се навежда за изпуснатата в бързането нейна, чантичка.  Време нямаше. Влакът тръгваше и тя се вмъкна във вагона, където я чакаше майка и.

  Момчето се опита да върне чантичката на момичето. Почти успя, но влакът с недоволно изсвирване побягна сякаш го гонеха триста дяволи.

  Видя очите на момичето устремени с надежда в него. Всичко свърши. Или почти всичко, защото чантичката остана в него.

В нея нямаше документи. Само някакви си двадесет и пет лева. Нямаше как да ги върне. Вътре в чантичката имаше и едно измачкано писмо, с ухание на роза. От него разбра, че момичето се казва, Вяра.

От тогава, когато беше свободен винаги обикаляше гарата с надежда, че някога ще я срещне.  Мислите му бяха обзети изцяло от нея. Беше се влюбил в тия, нейни очи, за които знаеше, че ще останат завинаги в сърцето му.

   Оттогава измина доста, време. Момчето остаря, но не се отказа. Всеки ден идваше на перона и следеше пътниците с очи. Понякога се лъжеше. Тъкмо си мислеше, че я е открил и после всичко свършваше, почти унизително за него.

     Един ден по навик излезе на разходка на гарата. Вече беше забравил дори, защо е там.

 В първия миг, когато я видя, не я позна. Но очите и... Тези нейни дяволити, котешки очи, когато го погледнаха преди четиридесет години, нямаше как да забрави. Обзет от вълнение, остарелият Драгойчо я пресрещна. Прокашля се неловко, както някога, когато беше се навел за чантичката и, и рече:

-Пазя я... Като скъп спомен!

В отговор чу:

-Моля! Познаваме ли се?

-Почти! Или поне аз мисля, че се познаваме...

И веднага след това извади с трепереща ръка, малката дамска чантичка от сакото си, която през всичките тези години, беше носил близо до сърцето си.

-Тогава се опитах да ви намеря... Да върна каквото ви принадлежи... Не си мислете, че съм прочел писмото в чантичката или пък съм похарчил вашите пари... Разбрах от плика само,, че се казвате ...

В този момент, именно в тази секунда на щастие, мъжки глас зад Драгойчо прекъсна тирадата му:

-Вяра, какво става тука? Какъв е този мъж? Познаваш ли го?

Все въпроси, които плачеха за отговор.

-Не! –каза Вяра и се усмихна някак притеснено. -Това е някакъв непознат, който ми връща изгубената във времето, дамска чантичка... Нали помниш? Разказвала съм ти... Как си изгубих тогава писмото на перона на гарата, в което мили мой, ти ми се обясняваше в любов...

-И какво?

-Ами ето го... Виж!

И без повече обяснения някогашното момиче, сега възрастна дама, запазила все още младежкия си, някогашен чар в котешките очи, взе от Драгойчо чантичката и я подаде на съпруга си.

-Видя ли? –обърна се тя към него. –А ти още тогава, ме обвини в изневяра...

 Веднага след това без да обърнат внимание на слисания Драгойчо, двамата съпрузи се качиха на влака, който потегли бързо сякаш наистина го гонеха триста дяволи, както някога във времето, когато всички бяхме млади и търсехме, любов!

В.Софин