"Лебедов Разказ"

 

                                                                   

         Писателят Гошков приключи с лутането по-белите страници и като постави последна точка на края Лебедовия Разказ, бе готов.

   Погледна го, полюбува му се, няколко пъти, прецени го… Шедьовър!

     Беше успял с къщата. Та кой ще се сети да опише всичко, кажете ми? От само себе си се разбира, че Гошков още преди да прекрачи прага на къщата видя цветните лехи в двора, усети полъха на вятъра немирник, който не само люлееше оранжевите листа на крушата, но ги и късаше; правеше го не защото знаеше силата си, а защото, есента искаше да направи впечатление на хората крачещи, отвън по улицата. Освен това покрай пътеката, която водеше право в дома, беше посадил с думи рози, чиито бели, розови, жълти и червени листенца вече бяха осигурили, мек килим за преминаване към вътрешността на повествованието…

   Не бе, забравил и вратата, която не само, че бе боядисана… какво говоря, тя беше изрисувана с бели лебеди плуващи в огледално езеро, което показваше красотата на най-близките планини.

Веднъж влязъл с перото си вътре в къщата, Гошков, бе успял д надмине себе си. Разкош! Коридор приказка! Встрани уникални картини. Разбира се, че от неизвестни майстори на четката; разбира се, че показваха и доказваха чистотата и блясъка на багрите изсипани от майката Природа. И не само това. Подът беше на цветя. Цветни пътеки пуснати да дишат, свобода. Истински чудеса, родени с помощта на красив подбор от думи…

   А, когато най-после се влезеше в Лебедовия Разказ и надникнеше с любопитство в първата стая, читателят изпадаше в екстаз. Уникален шадраван украсен с делфини посрещаше погледа, а вътре в него златни рибки, които си играеха на воля. Всичко това даваше атмосфера на една любовна, среща.

Млад мъж коленичил в килим от цветя искаше ръката на красива девойка с дълги кестеняви, коси, сресани грижливо, пуснати на свобода; и освен изумрудените очи, момичето блестеше и с топлата си усмивка… На едно от рамената и беше кацнал бял гълъб, а в краката и обути в пантофки, шарено коте разплиташе с игра, кълбо от конци.

Писателят Гошков не си беше позволил да пропусне и нежната музика, която срещна кандидат жениха. Тя идваше от ъгъла на стаята, където на един роял свиреше сестрата на девойката в очакване на признание за любов…

    Каквото и да кажем, каквото и да помислим, Гошков наистина беше успял да напише приказка. При това, една от най-хубавите приказки за любовта създавани някога.

    С нетърпение отнесе рожбата си: “Лебедовият Разказ“ в очакване на признание. Редакторът беше впечатлен. Хареса му. Обеща да го отпечата в следващия брой на списанието, което издаваше.

   Писателят Гошков едва изчака да мине месецът. През това време беше успял да се похвали на повечето си приятели. Всички тръпнеха в очакване. Когато най-после излезе следващия брой на списанието Гошков нетърпеливо разтвори страниците и ужас се изписа на лицето му. Можа да познае в приказката само единствено името си най-отдолу. Целият му труд, всичките му илюзии, бяха разбити на прах. Изцяло изрязан от самото начало разказът се беше превърнал в инвалид. Съкратени, премахнати, красиви думи… Други заменени с по груби. Изобщо приказката не беше вече приказка и белият лебед, не беше бял, а едно малко грозно патенце…

Финалът?!

 А ми, че то нямаше. Финалът липсваше. Нямаше го и любовното признание на момъка. „Лебедовия Разказ“ беше станал, едно голямо нищо. Не предизвика умиление в приятелите, а по скоро, чу ожесточените им подигравки. Вярно някои от дамите бяха по благосклонни, изпитаха съжаление към Гошков, но от това не му стана по-леко.

Цял месец се беше трудил по-него. Беше писал, трил, мъчил се, разхождал на лунни нощи и накрая, провал.

Крилатият разказ приказка, с подрязани криле, осакатен. Никому ненужен…

    Доброто сърце на писателя го лиши от справедливо прегрешение. Не отиде да се кара, дори не протестира. След като обърса сълзите, които бяха потекли по страните на лицето му, какво направи той?

Отпечата разказа цял.

Нима е успял?!

   Принтерът негов добър домашен помощник се включи в инициативата. Първите сто броя, пуснати,  във вид на бели гълъби излетяха от покрива на местната библиотека в града, където живееше Гошков. И не само, че излетяха, но и накацаха по раменете на случайно минаващи хора по площада, които ги приеха съвсем радушно.

      Името на писателят вътре обаче липсваше. Гошков се беше лишил доброволно от него. Направил го бе, защото искаше разказът му, неговия разказ…,да живее цял.

      Когато чу новите отзиви, разбра, че беше успял да направи като Андерсен чудото: от грозното никому ненужно патенце да израсне и устои във времето красив бял лебед, неговият разказ, приказка. Нищо, че беше анонимен. Важното за Гошков бе признанието сгряло с обич сърцето му на писател.

  А какво по – хубаво от това словото да живее цяло? Какво от това?

Погледнете историята на човечеството и ще се ужасите. Всяко идващо, ново поколение изменя истината удобно за себе си. Дори библията, най-важният завет от миналото, и тя не е пощадена от посегателството на хора извършили преписи по нея през вековете.

Така, че не само разказът, но и крайният му извод, финалът и той заслужава да живее…

В.Софин  10.10.2020год.