Не изкачени върхове в Рила

 

                                                              

      Лесно! Прекалено лесно се избира маршрут в планината, чиито върхове мислим да изкачим. Така е, когато гледаме в картата. Да но другото подготовката, а и времето, което се колебае постоянно са чести причини за отлагане на приключението.

   В един такъв августовски ден на 25.082020година, решаваме със синът ми Боян да отправим предизвикателство към връх „Мечит“ в Мальовишкия дял на Рила планина.

    За целта освен задължителната храна с нас взимаме, връхни дрехи, малко от домашната ракия за необичайни случки и с помощта на автомобил се устремяваме към село Говедарци, което е изходен пункт към хижа Мечит и върховете, които чакат своите покорители.

   Спираме близо до ски писта, откъдето поемаме нагоре вляво по пътеката. Още в началото пред нас се открива… Не е това, което си мислите. В гората пред нас се откриват не върхове, а гъби в различни окраски и големини. По пътя си срещаме красивата хлебна манатарка и някои от нейните посестрими.. Сърнели ни молят да ги отберем. Не устояваме на повика и на горската печурка. Дори се спираме и пред златожълтата коралка, която няма как да се сбърка...

   Голямото изобилие на гъби спира временно устрема ни към хижа Мечит.

Освен това погледът ни е прикован и от една указателна табела: „По трасето с обувки забранено!“

Синът ми отбелязва спрямо мен, това с усмивка:

-Защо си с обувки като тук ясно е написано, че е забранено?

Усмихвам се и аз в отговор:

-Събувам се! Да, ама другия път!

     След леката закачка, стигаме до черния заобиколен път, откъдето виждаме мъж на мотор, който бърза към село „Говедарци“. Естествено ние двамата, продължаваме нагоре по ски пистата, която съкращава пътя ни до хижата.

    Стигаме до двете постройки, които са взели част от голямата поляна тук. От едната се носи музика на радио, което се опитва да развесели пътя на туристите. Правим на това място, няколко снимки и си обещаваме на връщане да пием в хижа Мечит, чай. С тази мисъл поемаме леко нагоре като успяваме да пресечем една поляна в далечината на, която виждаме да пасат коне.

    Вече сме на чешмата, откъдето се снабдяваме с вода. Над нея погледите ни са смутени от лобно място с плоча. От нея научаваме, че в далечната 1944 година на шести юни на това място са разстреляни партизани от първа народна освободителна бригада. Имената на Владо, Георги, Гроздан, Захари и Иван, говорят, че фашизмът не бива и не трябва да се възражда никога повече в живота на хората.

 Спираме се и пред двете табели с указания за връх „Мечит“. След кратък полет на мислите поемаме отново по път, който се вие като змия нагоре и дори на места прави резки спирали. Каменист, обрасъл встрани с боровинкови храсти от които прозира за погледа, изкушение. Боян често се спира да откъсне от вкусния плод, а моя милост не спира да снима. Времето обаче започва да лази по нервите ни. В далечините откъм връх Мальовица се чуват гръмотевици. Заоблачава се. Рязко природата се променя в планината. Става студено. Налага се да бързаме,. Пред нас прозира в далечината „Лопушки връх“ с достойните си 2698 метра надморска височина. Част от него вече е превзет от мъгла.

   На пътя си имам среща. Докато синът ми, Боян успешно крие встрани в храстите, набраните по рано от него ядливи гъби за да не ги носим на гости на върха, внезапно виждам отровна змия, която усеща втренчения ми поглед. Изплашена тя бързо успява да се скрие в близката трева. Не много дълга, но дебела и разпознаваема. Предполагам, усойница. Оставям я да се отдалечи на спокойствие, и ето ни отново в движение по пътя.

   Нашата първа цел ако успеем да я покорим все пак е „Будачки камък“. Връх с надморска височина /2447м/, който нетърпеливо ни чака някъде напред в мъглата. Но дали ще ни стигнат… Е, силите ще стигнат, но дали ще ни бъде разрешено от времето?! То почва да сипе върху главите ни безпощаден дребен дъждец, който се опитва да се провре навсякъде в нас.

  В такъв момент на отчаяние все пак успешно стигаме до връх Малък Мечит с неговите 2535метра надморска височина. В далечината пред нас прозира Лопушки, зад нас едва се вижда „Будачки камък“. А от пътеката откъдето идваме, долу село „Говедарци“ все още ни зяпа учудващо видимо.

   Изведнъж става страшно! Дъждът се усилва. Мълниите ни идват на гости. Синът ми търси подслон и го намира в една почти миниатюрна пещера. Моя милост остава отвън на дъжда с усмивка  и фотоапарат, който не забравя, че и в лошо време се правят снимки. Докато дъждът гали моя врат почти с умиление дочувам звъна на джиесема си. Загрижена за нас съпругата се обажда. Успокоявам я с обещание, че нищо не е станало и проблеми няма…

   Скоро след това, престава да вали. Синът ми прави видеоклип като успява да хване една от огнените мълнии в движение. На фона на нейния безпощаден грохот прозвучава и моя глас, който в неглиже се обажда. Правим заедно няколко снимки и бързаме по-стария Кайзеров път.

 Тези пътища в Рила, всъщност са от времето на Фердинанд. Те се оказват два, и двата направени по повод идването в България на знатни особи, на които царят искал да покаже красотата на Рила планина. Вторият от тях обаче остава недостроен. Първият е между Боровец и Белица през хижите Чакър войвода и Заврачица , а другият – от Говедарци нагоре, замислен да води до Рилския манастир.

   „Може и да успеем!“ -прозира донякъде радост в синът ми Боян. Но може и да не успеем да качим „Будачки камик“. Времето не обещава пощада.   Въпреки дребния дъждец обаче, успяваме да се качим близо до върха. От тук в далечината прозира красиво, призрачно езеро в лек воал от мъгла, което ни спира дъха. Върховете почти не се виждат. Почти изцяло хванати в безпощадната хватка на мъглите се опитват да поемат въздух, който тук е разреден. Все пак се намираме над 2400метра височина, някъде. Колкото и да ни се иска да продължим с приказката, времето и безпощадно изтече. Не за друго, а защото мълниите имат свойството да се връщат и не само те, а и редкия тормозещ пътя ни дъждец.

    Слизането винаги става по бързо. Отново срещаме змия. Този път синът ми я снима преди да се стопи и изчезне в храстите.

    Вече сме при чешмата с табелите и лобното място на партизаните. Внезапно видяло ни, слънцето се показва, и усмихва подигравателно като със сигурност явно си мисли една дума. И тя е явно: „Неудачници!“

 

-Язък! Тюхкам се аз. -За малко да го качим тоя връх, ама нейсе…

-Другата година ще успеем със сигурност! -опитва се синът ми да разведри положението, но от това не ми става по-добре.

-Е поне ще пием по един чай в хижата! – успокоявам се аз.

Пристигаме там само за да установим, че вече е затворена въпреки, че още е едва 16часа следобед.

 Малък спомен, дезинфектант по ръцете и една докосната заключена врата. Това се оказва срещата ми с хижа Мечит.

Погледнато отстрани, не успяхме с похода към върховете, но поне добихме вкус в устата: призрачни гледки, неочаквани срещи на мълнии, дъжд, облаци и разбира се боровинкови храсти. Няма как да забравя и другия вкус. Вкусът на гъбите, с които се борихме цяла седмица вкъщи… Но все пак това е история, която може да бъде разказана друг път, когато настроението ми за изкачване на върхове пристигне отново и ни накара със синът ми да поемем там, нагоре към лоното на красотата създадена от майката Природа.

В.Софин    13.10.2020год.