Директор
и по-голям от генерал
В една селска кръчма няколко
набори докато отпивали от ракията разговаряли за нещата постигнати в живота. Най-отпред
се изправил мунчо Пешев, който пръв взел думата:
-Веднъж в живота си бях директор и веднъж станах по-голям от генерал… -започнал
той да обработва с думи, съселяните си.
-Как така!? -учудени били наборите. -Та ние те знаем като обикновен
земеделец. Все садиш компир на село, все ругаеш времето, че ти пречи, а и сега
пък директор… Няма начин!
-Истина е! В казармата всичко беше възможно. И така слушайте и си отваряйте
добре ушите за да узнаете истината…! -обърнал се към съселяните Мунчо Пешев и
продължил разказа си едва след като глътнал малко ракия за да смаже, гърлото.
-И така… Един път в казармата докато стройот дремеше на плацо, а командниот
състав даваше обяснения пред главниот полковник на поделението, където имах
честа да служим, внезапно ожаднял се разходих до най-близката чешма за да пия
една вода. Не за друго, а защото бях прекалил със сиренето на закуска. Докато
обаче съм пиел стройот беше тръгнал…
-Е, и? – заинтригувал се един от слушателите.
-Ами напрегнах краката си и не само, че го настигнах стройот, но и се
вкарах вътре в него. Лейтенанто, който водеше не стадо овци, а прости момчета като
мен се обърна и ме видя. Реакцията му беше почти моментална. Не само, че спря
стройот, но и ме изкара най-отпреде на показ… Изведнъж тогава ми стана приятно.
Почувствах се леко поласкан.
Но на моята усмихната муцуна от, която извираше самочувствие беше заповядано
да се смачка. И затова лейтенанто изрева
с остър и смъкващ ме в ниското, глас:
-Редник Пешев, дето се разхожда като директор и влиза и излиза изън от
стройот пак като директор… Мирно!
Застанах мирно докато ушите ми уловиха наказанието, което последва за мен.
Цели пет дни…
-Карцер! -прекъсват мунчовата изповед със смях, селяните.
-Не! Пет непоряда по служба! Все пак, немаше кой да дава нарядо…! -смее се и
Мунчо, който явно знаеше максимата, че най-добре се смее последният.
-Добре директоре… - хилят му се и съселяните, набори. -Все пак Мунчо разкажи
ни и как така си успял да станеш по- голяма клечка от генерал?
-Е па… Бехме на полигоно в град Шабла на занятие. Току що двете ни седмици
на учения там свършиха и преди да си тръгнем всички към поделението, където служех,
я и още един като мене, таков червенделест с леко издут корем сякаш цял живот
беше ял само боб; и забележете, и двамата ефрейтори. Вече бех станал така да се
каже, важна клечка. Та ние двамата като по старши трябваше да сдадем помещението,
където спахме заедно с другите войници през време на стрелбите…
Пробвахме ама не! Работата се
закучи.. Тия, които не искаха да приемат от нас помещението се оказаха от първа
армия. А па ние с мойот приятел ефрейтор от втора… И тия се заядоя с нас.
Прозорчето счупено в тоалетната! Че ние да не сме го счупили бе!? Непреклонни
беха и с дюшеците в спалното помещение. Били скъсани. Че ние ли ги скъсахме
бе!? Да ама не! Ядец!
Седим си ние с мойот приятел ефрейторот у коридоро току пред спалното и
влиза при нас един… Гледаме майор. И он гледа у нас с очакване. Такова от наша
страна обаче, немаше. Седим си безучастно и мълчим като пукали…
-Абе! -заяде се с нас майорот -Вие защо не ставате, когато влиза по старши
от вас в помещението?
-И вие с вашио приятел ефрейторо, що му казахте? – не издържал един от наборите
и се усмихнал предизвикателен, че е успял да прекъсне тирадата на героя
разказващ, положението.
-Ние, нищо! Все пак под достойнството ни беше тогава да разговаряме с хора
от първа армия. Мълчим както казах като пукали и даже не се усмихвахме.
-И той?
-Сконфузи се. Изгледа ни от горе до долу. От глава до пети, сякаш ни мереше
за нови костюми и се мъчеше да намести, и вратовръзка на гушите. После
промърмори нещо на себе си, дали беше нецензурно не разбрахме. Огледа ни отново
сякаш ни виждаше в клетка и хлътна вътре в спалното, където го чакаше нашиот
полковник. Тоя де, дето ни водеше тогава на Шабла.
След няколко мъчителни за нас
минути бяхме извикани вътре. Нашиот полковник ни нареди кои дюшеци да отнесем в
шивачницата на „царството“ Там, където тогава цар беше не Киро некой си, а друг
полковник строг и безкомпромисен..
Да ама тъкмо да тръгнем и устата на майорот от първа армия се отвори с
думите:
-Другариот полковник остави ги тия.. двамата ефрейтори. Они са по-големи и от
генерали…
Веднага ми стана тогава ясно как Хитлер прост ефрейтор се е добрал до
върховната служба… С ум! Така и ние с мойот приятел бехме успели да станем
важни в очите не само на майорот, но и на нашиот полковник, който тогава само
се усмихна… Може би му беше станало драго, че не сме се подали на провокациите
на първа армия или пък му беше станало смешно… Кой знае? Но едно ви казвам, я
тогава се бех издигнал дето се казва по старшинство. Ефрейтор, но но голем
гявол от генерал..
-Добре го разказа Мунчо. Добре, ама не беше ли това лъжа бе? – усъмнили се
съселяните на разказа на Пешев.
-Ако не е било истина, мое и лъжа да е било… Но е станало с мене, а не с
Вас
-И защо?
-Щото ви гледах през цялото време с око! При това войнишко! А па вие като
не сте служили като мене и не сте станали нищо друго освен редници, нямате
право да обсъждате думите на старшиот… А старшиот съм я! Ефрейтор Мунчо Пешев у
армията и сега директор на село, Мирен живот.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар