"Пустио снег"!

                                                                                         

                                                           „Пустио снег!“ -на диалект

                       Брей! Като се отвориха небесните порти и заваля „пустио снег“. Побеля навсякъде. Едва различавам буса за работа. И той бял. Във врата ми снежинки, на устата маска. Успявам някак си да се кача и сместя вътре. Не, че съм прекалено дебел, но изтръпнал от бялото едва намирам място. Това не се отнася за снега отвън, който не само, че не престава да вали, но сякаш се опитва да изяде шосето, което се оказва пързалка. Има си хас, гумите да са нови! Че, кой кара с нови? Износено, изкърпено, подправено, това е то също като дупките по шосето. Слава богу! Стигаме в Боровец. По нагоре се оказва, че е трудно промъкването без вериги. Е, шофьорът мълком псува снега, но няма избор и спира на първото място за да ги сложи.

     Най после на изхода на ски училището, на което бяхме попречели да диша си отдъхва от нас, а ние тримата колеги изгарящи от желание за битка с времето продължаваме бавно, нагоре. Паркингите са отрупани с коли от всякакъв цвят, но най вече снежен. Скиори бол! Неспиращ порива си, сняг също. Времето мрачно. Ръцете в очакване за битка. И тя не закъснява.

      Пристигаме до местонахождението, сиреч работното място и установявам, че един от колегите ми сграбчил гребло или както някои му казват на диалект /грабулята/, опитва да се съветва със снега. Съветва го напред, после се връща отначало и пак му се моли, натискайки с рамо. Да, но снегът не слуша и продължава безмилостния си поход. Докато избирам не щадяща нервите ми желязна лопата виждам друг колега, който се бори с положението. За момент го ожалих. Има си хас. Неговата лопата, с която мърдаше снега не ми направи толкова впечатление, но ръцете в ръкавици…. Като нищо горките ще вземат да се изпотят с пръстите напъхани в тях и току виж, настинали… Може и от сезонния грип да хванат нещо…

   Бръмчи снегоринчето вечно гладно за сняг. Бръмчим и ние с лопатите и „Грабулите“. Е, снегът и той гадината не престава да хвърчи. Мушка се в очите ни, пада във вратовете, спъва и мокри краката…

    Скиорите и те напъват за пистите, които обаче ги очакват с нежелание, защото са необработени. Има си хас! Цяла нощ снегът е вилнял,  цяла нощ е трупал… Та толкова лесно ли се обработва нещо толкова ефирно, невидимо почти, но голямо, много голямо, когато е натрупано на камари… Естествено това е февруарският сняг, който заявява правата си на всички , че зимата е във вихъра си. Да но ние хората не се съобразяваме с обстановката. Искаме пистите ни да са обработени, парите олекотени от кесиите, а колите таксувани в синята зона. Какво пък! И лифт картите за влековете са с добра цена гъделичкаща нервите ни. На който не му уйдисва или харесва да си стои вкъщи до парното и брои стотинките за топло. Тук не само, че на пистите няма топло, а има брулещ вятър, а също така и многобройни жилещи като стършели снежинки търсещи топлото във подходящите оголени вратове на тръгнали за пистите, скиори. Е разбира се и за такива като нас, които местим студеното бяло през оградата. Правим го не толкова за да се разкършим, а да освободим паркинга за колите на гостите. Лично аз го правя за да сгрея лопатата. Ако я оставя за миг като нищо при минус пет градуса може да хване лед и после иди та я вдигай… Хем тежка, неудобна, желязна и неблагодарна при това. Не спря през целия ден да се върти, ту наляво ту надясно и чак, когато и омръзна да ме тормози заспа строена под терасата. И то само, защото слънцето най-после се беше смилило над мен с колегите ми. Снегът изринат, изхвърлен почти, ни гледаше отвън с премрежени очи! Е и ние го гледахме, но с полуотворени от жажда, уста!

А утре, снегът? А в други ден? Битката ще продължи! Е поне до пролет, нали?

В.Софин